Сандра Браун
Да догониш мечтата (6)

Глава 6

Нейните думи отекнаха като гръмотевичен тътен в ушите му. Потисна радостната тръпка, която премина по цялото му тяло. През по-голямата част от нощта и през целия следващ ден се бе обвинявал за поведението си предната нощ. Постъпката му беше невероятно глупава и той разбираше това.

Можеше да оправдае по някакъв начин онази първа целувка. Може би беше поставил на изпитание заподозряната, за да разбере дали тя и с действията си щеше да потвърди своята история. Но снощи зад поведението му се криеше само един мотив — похотта.

Беше се самоубеждавал, че когато я види на дневна светлина, щеше да се чуди защо е бил така силно обсебен от нея снощи. Но нещата не се бяха развили така. Още когато я видя тази сутрин, Ланс бе обзет от същото изгарящо желание, от което мускулите му се обтягаха и дрехите започваха да го задушават.

Сега, докато я гледаше, започна да потъва в тези невероятно кафяви очи, а кръвта му запрепуска така лудо във вените, че изпита желание да прескочи бюрото, да я прегърне и да я целува, докато тя остане без дъх. Искаше му се отново да вкуси от плода на устните й, да се възхити още веднъж на кадифено гладката кожа, да види на дневна светлина онова, което бе целувал и галил в тъмнината на нощта. Изпита желание отново да чуе онзи дълбок, дрезгав стон, изтръгнал се от устните й, когато бе целувал гръдта й. Това не беше звук отрепетиран или умишлено престорен, а бе по-скоро несъзнателен и спонтанен.

Това беше лудост. Какво се бе случило с желязното му самообладание и със завидната му обективност? „Забавлявай се през нощта, но никога не оставай за закуска, Барет.“ Разсъдъкът му почти го бе убедил, че една пламенна целувка и едно сетивно „проучване“ щяха да му бъдат достатъчни, но това не му беше стигнало. Той я желаеше, желаеше я по всички начини и това желание бе така изпепеляващо, както през юношеските му години. „Невъзможно е, Барет! Невъзможно е!“

Всеки път, когато Иърин идваше в мислите му неканена, Ланс се бе успокоявал, че тя скоро щеше да си замине и той отново ще е в състояние да се държи като разумно човешко същество. А сега тя го осведомяваше, че няма да заминава. По дяволите! Беше се противопоставяла на всеки негов ход. Как можеше да очаква, че сега ще стане смирена и послушна?

Ланс скочи от креслото.

— Заминавате, и още как, мис О’Шиа!

Тя не бе очаквала такава бурна реакция от негова страна и в първия момент само го гледаше с широко отворени, питащи очи и леко разтворени от изненадата устни. Нямаше ни най-малка представа колко женствена и безпомощна изглеждаше отстрани.

Но изненадата се превърна в гняв и младата жена се изправи, облегна ръце на бюрото и срещна погледа му.

— Няма да заминавам! Снаха ми има нужда от мен. Преди не повече от две минути вие също признахте това. Какви са вашите възражения против оставането ми при Мелани, мистър Барет?

— Твърде многобройни са, за да бъдат назовани.

— Но не разполагате с нито едно основателно — обвини го тя.

— Не се нуждая от такива — прогърмя той, свали очилата си и ги остави на бюрото. — Щом казвам, че няма да останете, значи няма да останете. Наистина мислех онова, което казах на Уинслоуви, и същото важи и за вас, мис О’Шиа.

Иърин се изправи, скръсти ръце на гърдите си и предизвикателно вирна брадичката си нагоре.

— Можете да ме заплашвате колкото си искате, мистър Барет, но аз не се плаша лесно. Ако повикате полиция, за да ме отстраните със сила оттук, ще викам, сякаш ме убиват. Как според вас това ще се отрази на психическото състояние на Мелани? Тя доста се привърза към мен. Ще ви се наложи да се справяте с две истерични жени. Освен това аз съм сестра на Кен. Това автоматично ми дава право да бъда тук.

Беше го спипала натясно. От начина, по който той се завъртя на пети, разхлаби възела на вратовръзката си и отиде до прозореца, Иърин разбра, че бе спечелила. Достатъчно благоразумна, за да не настоява, тя зачака той да отговори.

— Ако направите нещо, с което да застрашите осъществяването на тази операция, смятайте се за изгонена — продължаваше да стои с гръб към нея и когато жената не отговори, Ланс се обърна, за да я погледне. Тя кимна. — Разсейвайте мисис Лаймън, накарайте я да не мисли за изчезналия си съпруг и стойте далеч от мен.

Арогантното му високомерие я подразни, но тя стисна зад зъбите си своя остър език.

— Това смятам да направя — студено отвърна тя.

— Ами Били Боб или както там беше името му? Няма ли да те умолява настоятелно да се върнеш в Хюстън?

Костваше й върховни усилия да сдържи гнева си. Той много добре знаеше как беше името на Барт. Ланс никога не пропускаше и не забравяше нищо.

— Барт — хапливо отвърна тя. После добави: — Да, той ще се разтревожи. Ще трябва да му телефонирам, а също и на колегите ми, за да им кажа, че ще остана още известно време тук — повдигна обърнати с дланите навън ръце пред гърдите си, когато видя, че той ще я прекъсне. — Няма да им кажа причината — пое дълбоко въздух. — Ако това е всичко, генерале, бих искала да се оттегля в бараките.

Устните му се свиха недоволно, а смразяващият му поглед проблясваше застрашително, когато тръгна към нея с големи гневни крачки.

— Всичко това може да ви изглежда като една голяма игра, мис О’Шиа, но аз ви уверявам, че не е. Няма да проявявам толерантност към никакви нагли подмятания, излезли от вашите уста.

Очите му фиксираха устните й с намерението да придадат по-голяма тежест на неговите думи, но вместо да внушава безпрекословно подчинение, строгият му заповядващ поглед изразяваше тревожна молба. Иърин забеляза, че отпуснатите край тялото му длани нервно се свиха в юмруци и после отново разтвориха пръсти. Очите му бавно се плъзнаха нагоре по носа й и срещнаха нейните. Тя омекна под този трескав поглед.

Моментът бе дотолкова изпълнен с напрежение и потискано сексуално желание, че и двамата трепереха от вълнението. Всеки от тях си спомни оня инцидент, който бе по-добре да забравят, и който бе толкова по-драгоценен именно поради своята забранена, тайнствена същност.

Накрая Ланс откъсна очи от лицето й и измърмори тихо някаква ругатня, докато отиваше към бюрото, после се отпусна в креслото до него.

— Можете да започнете още сега, като ме оставите сам. Имам служебни задължения, които трябва да изпълнявам.

Не каза нищо, но излезе от кабинета. Ако се бе извърнала назад, нямаше начин да не забележи неприкрития израз на мъчителен копнеж в очите му.

За нея се оказа необичайно лесно да се приспособи към ежедневния ритъм на живот в този дом. Използва телефона в стаята на Мелани, за да се обади в „Спотлайт“, както бе обещала да направи.

— „Спотлайт“, добър ден — каза бодрият глас в слушалката.

Иърин се засмя.

— Бях забравила за часовата разлика. В Хюстън е следобед, нали?

— Здравей, страннико — изчурулика Бети, нейната секретарка. След това развълнувано попита: — Откри ли този, когото търсеше?

Още преди предупреждението на Ланс да не споменава за изчезването на Кен на никого, Иърин бе решила да не обременява приятелите си със своите проблеми.

— Да, открих го. Или открих поне неговата съпруга, която ме посрещна с отворени обятия. Кен отсъства от града за няколко дни.

— Искаш да кажеш, че той дори не знае още?

— Не. Искаме да го изненадаме — Иърин побърза да промени темата на разговора: — Как вървят нещата при вас? Някакви по-големи катастрофи, за които трябва да знам?

— Не. Само няколко по-малки, с които вече успяхме да се справим. Ти почивай и се забавлявай.

— Бети, може би ще остана по-дълго, отколкото предвиждах. Очаквам от теб и останалите да работите така, сякаш аз съм при вас. Убедена съм, че ще се справите. Но ако възникнат въпроси или нещо необичайно, винаги можете да ми телефонирате.

Бети помълча малко, после попита:

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да, съвсем определено — излъга Иърин. Продиктува на Бети телефонния номер на Мелани и след като я разпита за времето и за здравословното състояние на всеки неин колега поотделно, затвори.

Докато разопаковаше багажа си в спалнята за гости, тя още веднъж се запита дали постъпва правилно. Трябваше ли да се върне към работата и към живота си в Хюстън и да забрави всичко, което се бе случило след пристигането й в Сан Франциско?

Поклати отрицателно глава. Не можеше да изостави своя брат и Мелани точно сега, когато току-що ги бе открила. Беше поела ангажимент към снаха си и възнамеряваше да го изпълни, независимо на какви неприятности щеше да се натъкне, включително и Ланс Барет.

Остатъка от следобеда двете с Мелани прекараха заедно, разговаряйки с часове за Кен. Мелани знаеше впечатляващо много за живота му, преди двамата да се срещнат, и Иърин си даде сметка, че бракът им вероятно бе много щастлив. Но това беше несъвместимо с факта, че той бе откраднал парите и я бе изоставил, без да й каже нищо. Беше й много трудно да си представи, че бе постъпил именно така.

Отидоха във вътрешния двор. Мелани имаше основание да се гордее с грижливо поддържаната си цветна градина. Назоваваше всяко стръкче поотделно, обясняваше на Иърин кога се подрязва, кога се наторява и през какъв интервал от време трябва да се полива. Иърин отбеляза, че сигурно трябва да е приказно красиво през пролетта, когато всичко е потънало в цветове, и Мелани засия щастливо.

За Иърин бе учудващо, че младата жена, която се бе родила със сребърна лъжица в устата, намира такова голямо удоволствие в готвенето, в почистването на къщата и на двора, и страни от начина на живот на родителите си, непрекъснато посещаващи местни клубове и приеми.

За вечеря Мелани изпече изключително вкусна питка аламинут и те вечеряха на масата в кухнята. Ланс и Майк учтиво бяха отклонили поканата да вечерят с тях, въпреки че тя възрази, че е сготвила прекалено много храна, за да бъде изядена от двама души.

Иърин не срещна Ланс до следващата сутрин, а и тогава срещата им бе по-скоро случайна. Тя имаше затруднения с ципа на роклята от вълнено трико, която бе облякла. Меката тъкан се бе заклещила между зъбците на ципа и както и да се опитваше, не успя да го освободи. Вече отиваше да помоли Мелани да й помогне, но се сблъска с Ланс в мига, щом прекрачи в коридора.

— О! — възкликна стреснато тя и се облегна на стената, тъй като знаеше, че гърбът й е гол.

— Здравейте — каза той, също толкова смутен от ненадейната им среща.

— Здравейте.

— Аз ъъъ, се качих горе, за да сменя една електрическа крушка по молба на мисис Лаймън.

— О! — Иърин се чувстваше изключително глупаво, застанала там с прилепен до стената гръб, но не можеше да помръдне, за да не издаде затрудненото си положение. Страхуваше се, че роклята й ще се свлече по раменете й.

— Тя е долу, в кухнята — без връзка каза Ланс. Почудата правеше вертикалната бръчка на челото му още по-дълбока.

— Ще сляза долу при нея. С ваше позволение, двете бихме желали да излезем навън за известно време. Иска да ми покаже Рибарския кей.

— Искате да разгледате забележителностите на града ли? — попита насмешливо той.

— Не, не искам — процеди тя. — Но Мелани настоява да ми ги покаже. Ще й подейства добре да излезе за малко от тази мрачна къща, за подобряването на чиято атмосфера вие не допринасяте особено.

— Не съм тук във функцията на придворен шут. Или вече сте забравили наистина сериозните основания за присъствието ми в този дом?

Иърин веднага съжали за избухването си. Ланс вероятно трябваше да помни хиляди неща, ако съдеше по непрекъснатото звънене на червения телефон във всекидневната. Нямаше защо тя да утежнява неговите тревоги.

— Не. Естествено, че не съм забравила — смутено каза младата жена. — Можем ли да излезем?

— Да — угрижено въздъхна той.

Погледна към него и беше завладяна от магнетизма, излъчващ се от прикованите в нея очи. Мимолетното желание да протегне ръка и да погали с пръсти трапчинката на брадичката му бе бързо потиснато. Но не можеше да успокои неистовия ритъм на сърцето си. Бързо се обърна и понечи да тръгне, но хладната вълна, обляла гърба й, й напомни за заклещения цип. Иърин отново се залепи за стената.

— Какво, по дяволите, става с вас? — попита той.

Нямаше смисъл да се преструва, че нищо не се е случило. Току-що бе издала причината за това, че се държи така хлапашки. Ланс щеше да стои тук през целия ден, докато тя най-сетне му кажеше.

— Имам малко затруднение с ципа. Смятах да помоля Мелани да ми помогне.

Ъгълчетата на устните му веднага се извиха нагоре в усмивка. Засмя се лениво и опря рамо до стената, само на няколко сантиметра от нея. Гласът му звучеше прелъстително, когато провлечено каза:

— Тя е заета. Аз, от друга страна, съм на разположение, имам желанието и необходимите умения, за да помогна.

— Не.

— Да видим какъв е проблемът — преди да има време да се съпротивлява, той вече я бе завъртял на сто и осемдесет градуса. Гореща руменина обля лицето й, когато си даде сметка, че целият й гръб бе изложен под неговия поглед. Роклята прилепваше плътно по очертанията на фигурата й, затова тя не носеше нищо под нея. Като се изключат презрамките на сутиена, целият й гръб бе гол. Ципът започваше от средата на хълбоците й, покрити само от един прозирен клин.

Потръпна, когато усети как мъжът плъзга ръце под роклята й и те се спират точно върху горната извивка на бедрата й, малко по-ниско от кръста. Когато се докоснаха до кожата й, тя усети, че пръстите му са топли.

В продължение на един безкрайно дълъг миг никой от двамата не помръдваше и настъпи тишина, нарушавана само от биенето на сърцата им, за които всеки от тях бе сигурен, че чува това на другия. В първия момент Иърин си помисли, че възбуждащите движения на пръстите му бяха само плод на нейното въображение, но те станаха прекалено реални, когато ги усети върху голата кожа на корема си. Едната ръка почиваше върху ребрата й, близо, подлудяващо близо до гръдта й. Другата се плъзна под колана на клина и с нежни движения започна да изучава областта около пъпа.

„Не я докосвай! — заповядваше си Ланс, но ръцете му отказваха да се подчинят. — Това е безумие. Годеникът й е богат като Крез, а ти… Господи, каква прекрасна кожа има! Не се самоизмъчвай така!“

Неохотно изтегли ръцете си на мястото, където бяха първоначално, преди осъществяването на този пленителен набег по тялото й.

— Минете мъничко назад — пресипнало каза той. Тя направи две ситни крачки назад и усети неумелите му движения, докато се опитваше да освободи фината тъкан от зъбците на ципа. Най-накрая усети, че ципът бе освободен.

Изглежда, пръстите му не желаеха да изтеглят ципа нагоре и да затворят дрехата на гърба й.

— Благодаря — припряно смотолеви Иърин, когато усети, че ципът беше закопчан.

— Една минута — възпря я той, поставяйки ръце върху раменете й. — Има някакво украшение тук, горе — притегли я по-близо до себе си и наведе глава над врата й, за да види по-добре миниатюрната кукичка и малкия отвор, към който трябваше да я прикачи.

Усещаше топлите му пръсти да докосват врата й, а издишваният от него въздух галеше къдриците й. Вече бе свършил с пристягането на украшението, но тя не помръдваше.

Ланс обгърна високата й шия с двете си ръце и извърши някаква хипнотизираща манипулация с палеца в долната част на тила й. Тя леко се олюля, преди да отстъпи пред изкушението да потърси опора в него. Подсъзнателно намести задните си части, притискайки ги към неговите хълбоци. Стегнати мускулести крака я притиснаха.

Устните му започнаха да я обсипват с ласки, преди да попита:

— Винаги ли ухаеш така прелестно? — плъзна едната си ръка по лакътя й, надолу към кръста и я остави върху корема й, покривайки го почти изцяло. С бавно, постепенно и неудържимо движение Ланс я притегли по-плътно към себе си.

По-скоро почувства, отколкото чу задъханото му дишане почти едновременно с усещането на силно притискащото се към нея тяло.

„О, Господи — помисли си Иърин, — не трябваше да позволявам да…“

— Иърин, още ли не си готова? — пронизително извика Мелани от долния етаж.

Двамата с Ланс веднага отскочиха един от друг. Иърин се опита да овладее гласа си, когато отговори малко несигурно:

— Аз… да, слизам веднага.

— Добре, ще те чакам до колата — извика й в отговор Мелани.

Руменина заля страните й и тя нямаше сили да срещне погледа на Ланс, когато измърмори сякаш на килима:

— Благодаря.

Той съучастнически се наведе към нея, притисна устни към ухото й и прошепна:

— Удоволствието беше мое.

Тя почти избяга надолу по стълбището.

При други обстоятелства Иърин щеше да извлече голямо удоволствие от разходката по пулсиращия, излъчващ оживление Рибарски залив. Двете с Мелани се разхождаха по кейовете, наслаждавайки се на уникалната панорама, на неповторимите звуци и ухания. Мелани й показваше по-известните забележителности. Иърин потрепери от страх, когато видя необитаемия остров Алкатраз. Неговите мрачни, злокобни стени се издигаха направо от синята повърхност на залива, подобно на някое ужасяващо, огромно морско чудовище. Дори от това разстояние Златният мост впечатляваше със своите размери. Мелани цитираше неспирно исторически данни за него, сякаш бе екскурзовод.

Те не устояха на изкусителните миризми, разнасящи се от тротоарните щандове, и си купиха картонени кофички, напълнени направо от варелите с кипящо плодово желе. Ядоха с апетит, решиха, че това не им е достатъчно и си поръчаха по още една порция. Съжалиха за своята лакомия, но това бе само началото.

Мелани почти издърпа Иърин по стълбището, водещо към площад „Жирардели“. Разходиха се по улиците, обиколиха малките живописни магазинчета и въпреки че все още чувстваха тежестта на желето в стомасите си, взеха си по един сладолед с плодове и ядки от Старата шоколадена фабрика.

Иърин едва дишаше — толкова преситена се чувстваше. Няколко такива седмици в Сан Франциско и щеше да се прибере вкъщи като пухкава топчица.

— Мислиш ли, че трябва да се върна и да купя онази рокля? — попита Мелани, докато обираше последната лъжичка сироп, останал в чашата й. Иърин я бе убедила да мери една рокля, която бе грабнала вниманието й в един от бутиците, където бяха пазарували.

— Мисля, че е била ушита за теб, мила — изимитира високия фалцет на продавачката Иърин и двете се разсмяха дружно.

— Добре — съгласи се Мелани, като стана от масата. — Отивам да я купя. Успя да ме убедиш.

На път към бутика отново закрачиха бавно покрай редицата от магазини и места с панорамни изгледи. Вниманието на Иърин бе привлечено от неколцина улични комедианти и тя се обърна към Мелани:

— Ако нямаш нищо против, аз ще те чакам тук и ще наблюдавам представлението.

— Разбира се, че не. Връщам се след минута — отвърна Мелани, после бе погълната от тълпата.

Иърин бе така вдадена в талантливо изпълняваните от артистите стари номера, че не забеляза застаналия до нея мъж, преди той да заговори.

— Доста са добри, нали?

Вдигна очи и видя насреща си едно дружелюбно лице, несъмнено британско, ако се съдеше по румения цвят на кожата.

— Да, имате право — усмихнато отвърна тя.

— От Сан Франциско ли сте? — попита той с желание да завърже разговор, като изричаше думите насечено.

— Не, живея в Хюстън, Тексас. Очевидно и вие сте турист като мен.

Той се разсмя.

— Признавам се за виновен. Опасявам се, че това веднага се познава.

— Къде живеете? — попита го Иърин.

— В Кент. Всъщност това е второто ми пътуване до колониите — усмихна се извинително, при което Иърин се разсмя. — Това обаче е първото ми идване в Калифорния и аз…

Беше грубо прекъснат, когато някой си проби път с лакти през тълпата, застана между тях и силно стисна ръката й.

— Извини ни, приятелче — каза Ланс с глас, който бе всичко друго, но не и приятелски.

Иърин не успя да пожелае приятно пътуване на англичанина, преди Ланс да я повлече през тълпата. Измърмори няколко извинения, докато се придвижваха през навалицата, тъй като забеляза, че няколко души ги изгледаха с възмутени погледи. Обноските на Ланс не можеха да се нарекат внимателни, но той изглежда бе глух за тълпата и сляп за собствената си грубост.

Когато успя да я измъкне от уличното стълпотворение, попита ядосано:

— Къде, по дяволите, бяхте? Къде е мисис Лаймън? Кой, да го вземат дяволите, беше мъжът, с когото разговаряхте? — при всеки следващ въпрос натискът върху ръката й ставаше все по-силен и тя едва не извика от болка.

— Няма да ви кажа нищо, преди да пуснете ръката ми! — той погледна свитите пръсти, стискащи нейния лакът, и сякаш сега забеляза, че я е хванал. Веднага освободи ръката й.

— Добре — тросна се Ланс, — къде е мисис Лаймън?

— В един бутик, където си купува рокля — обясни Иърин, докато разтриваше ръката си, за да възстанови нормалния приток на кръв. — По-рано днес я пробва и се върна, за да я купи. Аз я чаках навън.

— Кой беше мъжът, с когото толкова много се забавлявахте? — погледът му бе също толкова студен, колкото и гласът му.

В черните очи на Иърин проблесна раздразнение, когато извика:

— Не знам! Беше просто един човек, един много дружелюбен и приятен човек. Някой, чиято самоличност не можете да проверите — добави язвително тя.

— Можете да си спестите сарказма, мис О’Шиа. Грубостта ми е резултат от моето безпокойство. Нямаше ви в продължение на часове! После, когато Кларк се обади и каза, че ви е загубил в тълпата…

— Накарали сте да ни проследят!? — невярващо попита младата жена. — От всички…

— Единствено от съображения за сигурността на мисис Лаймън.

— Как не! — Иърин видя Мелани да идва към тях, разговаряйки с мъж, който бе също така безличен като Майк. Когато се приближиха, видът му стана уплашен.

— Намерих я — безсмислено обясни той.

— Да. Благодаря — сухо отвърна Ланс. Иърин изпита съжаление към младия мъж, когато забеляза иронията в очите на Барет.

Мелани, изглежда, почувства напрежението, докато бавно си запробиваха път по двойки към колата на Иърин.

— Паркирали сме от другата страна на улицата. Ще караме след вас до вкъщи — каза Ланс, когато отвори вратата на Иърин.

— Да, сър. Както кажете, сър — козирува му подигравателно тя и изпита странно задоволство при вида на обтегнатите черти на лицето му, когато той затръшна шумно вратата.

Реши да не приключва дотук с отмъщението си и помоли Мелани да мине по най-дългия път за нейната къща. Той включваше улица „Ломбард“, най-силно криволичещата уличка в целия свят, която имаше седем завоя само в участъка между две съседни пресечки. Мерцедесът ги взимаше без усилие. Но за колата, управлявана от Ланс, не можеше да се каже същото.

При първите симптоми на раздразнен стомах Иърин си каза, че сигурно започва да си плаща за преяждането през този следобед. Спорът й с Ланс със сигурност не бе допринесъл за подобряване на храносмилането й. Отиде да си легне, като се извини, че е уморена и не спомена нищо за болките в стомаха пред Мелани.

Легна и се опита да заспи, но дълго се въртя неспокойно, преди накрая да се унесе в дрямка. Някъде малко след полунощ се събуди от остри стомашни спазми. Цялото й тяло се опитваше да ги потисне, но в резултат на това от всяка пора избликна пот.

Крайниците й тежаха като олово, когато отметна завивките и се запрепъва към банята. Едва успя да натисне електрическия ключ и да повдигне капака на тоалетната, преди да започне да повръща.

Не помнеше някога през живота си да бе получавала такъв пристъп на гадене. Той продължи, както на нея й се стори, цяла вечност. С всеки спазъм болката във вътрешностите й я оставяше без дъх. По гръбнака й се разля гореща вълна, изкачи се нагоре по тила към главата, достигна мозъка й и с проглушителен писък прониза ушите й. След това започна да трепери от студ гъста пот обля тялото й, при което нощницата й увисна като мокър парцал.

Накрая, когато вече имаше чувството, че някой бе изтърбушил вътрешностите й, тя изми лицето си на мивката и тъй като не намери сили да се изправи, буквално допълзя до леглото. Сгромоляса се отгоре му, успокоена, че каквото и да бе предизвикало това прилошаване, то вече бе изхвърлено от тялото й.

Обаче не бе познала. Няколко минути по-късно Иърин отново бе алармирана от започналото повторно кипене в стомаха й. Падна на пода в усилието си да стигне по-бързо до банята и сякаш се сблъска със стената. Все още трепереше конвулсивно от пристъпите на гадене, когато осъзна, че Мелани я наблюдава с побеляло като тебешир лице.

Когато Иърин успя да вдигне очи, Мелани беше изчезнала. За втори път тя тръгна, препъвайки се, към леглото и се просна върху него, изтощена и превиваща се от болки. Извърна се стреснато, когато вратата на стаята се отвори и силуетът на Ланс изпълни очертанията на рамката. Очите му гледаха неспокойно, косата му бе разрошена и беше без риза, само с дънки, навлечени набързо. Ципът им беше вдигнат, но не бяха закопчани. Краката му бяха обути в спортни маратонки, но връзките им падаха свободно на пода. Зад него надничаше Мелани, цяла трепереща от уплаха в розовия си халат.

Ланс се приближи бързо до леглото и се надвеси над Иърин, поставяйки длан върху челото й. Лицето му бе изгубило предпазливото си изражение, а очите му загрижено огледаха тялото й в търсене на някакви следи от нараняване или болка.

— Иърин, какво става? — това не беше Ланс. Беше някой, който много приличаше на него. Ланс никога не говореше толкова нежно и учтиво. Беше я нарекъл Иърин, а не мис О’Шиа. Обожаваше начина, по който произнасяше името й. Какво я бе попитал той?

— Аз не знам — гласът й беше слаб и пресипнал. Едва успяваше да събере достатъчно сили да шепне: — Мисля, че днес ядох твърде много. Може би желето е било престояло. Аз не… — хвана се за стомаха и се преви от болка при поредния обхванал я спазъм.

— Проклятие! — чу го да ругае тихо, преди да нареди: — Мисис Лаймън, обадете се на вашия лекар и му кажете, че случаят е спешен. Това не са обикновени стомашни колики. Ако той не може да дойде веднага, намерете друг лекар.

— Той е приятел. Ще дойде — каза Мелани.

На Иърин й се стори, че гласът й идваше от вътрешността на някакъв дълъг подземен тунел. Уплаши се, когато усети нов пристъп на гадене, и бързо закри с длан устата си. Ланс отхвърли завивките, взе я на ръце, занесе я в банята и я остави в тоалетната. Тя нямаше време да изпита неудобство, защото веднага започна да повръща.

Когато свърши, напрегна сили и облегна гръб на стената. Ланс обви ръце около кръста й, за да я придържа, и каза:

— Ето. Изплакни устата си, но не я поглъщай.

Приближи една чаша до устните й и тя отпи глътка от течността. Беше зелена ароматна вода за уста. Изплакна устата си и я изплю в мивката. Как щеше да погледне този човек в лицето? Нямаше ли той да я помни винаги в това срамно състояние? Сега не можеше да мисли за това. Можеше единствено да се увива около него като паразитен бръшлян, борещ се за оцеляване.

Той внимателно я положи в леглото и придърпа завивките й нагоре, за да спре нейното треперене. Седеше на края и отмяташе назад полепналите върху челото й мокри от потта кичури. Мелани дотича в стаята.

— Идва веднага. Живее само на няколко преки оттук. Тя по-добре ли е?

— Така мисля — чу Иърин отговора на Ланс. — Слезте до кухнята и напълнете една найлонова кесия с лед. После ми я донесете.

Иърин не помнеше нито излизането, нито връщането на Мелани, но както й се стори, само след няколко секунди Ланс рече:

— Ако отново почувстваш, че ти се повдига, ще поставя това върху гърлото ти. Може да ти помогне.

Тя кимна, но нямаше сили да отвори очи. Клепачите й бяха натежали. Цялата й сила бе концентрирана в дясната ръка, която стискаше неговата така, сякаш тя бе единственият й мост към живота.

Трябва да бе заспала, защото следващото нещо, което си спомняше, бе, че някой я разтърсва за рамото и един непознат, нов глас достигаше до нея откъм дъното на тунела.

— Мис О’Шиа! Мис О’Шиа! Ако ще събуждате човек в два след полунощ, най-малкото бихте могли да го посрещнете подобаващо.

Лицето, надвесено над нея, бе също толкова любезно, както и гласът. Лекарят имаше посивели коси и небесносини очи.

— Как сте? Успяхте ли да се отървете от болките?

— Да, така мисля — кимна тя.

— Имали сте доста остри стомашни спазми. Боли ли ви още? — беше отдръпнал завивките и с вещи пръсти опипваше коремната област.

Известно време тя премисля отговора, след това каза:

— Усещам, че е празен, но през определен интервал от време отново получавам спазми. Но не е толкова страшно, както преди.

— Е, там вътре вече няма нищо, което да предизвика нов спазъм — усмихна се лекарят. Сега премерваше кръвното й налягане, броеше пулса, а след това напъха термометър под езика й. — Ще ви задам няколко въпроса. Отговаряйте ми с кимане на глава. Често ли получавате такива стомашни кризи?

„Не.“

— Лекарите установявали ли са някакви ракови образувания?

„Не.“

— Имаше ли кръв в изхвърленото от организма ви?

„Не.“

— Бременна ли сте?

По някаква неведома причина очите й се стрелнаха към Ланс, който стоеше в долния край на леглото. Беше облякъл риза, но не беше я закопчал.

— Е? — попита повторно лекарят.

„Не.“

— Не вземате ли някакви лекарства, включително противозачатъчни таблетки?

Понечи да кимне отрицателно, но си спомни за антибиотика.

„Да.“

— Ще ги донеса — каза Ланс и отиде до банята. Лекарят извади термометъра от устата й и го погледна.

После се засмя.

— Е, сигурно е, че нямате треска. Температурата ви е под нормалната.

— Обикновено е така — каза Иърин е надеждата, че гримасата й бе поне бледо подобие на усмивка. — Как се казвате?

— Андрю Джошуа.

— Благодаря ви — намери сили да прошепне тя, а той я потупа по рамото.

— Нека първо ви възстановим, след това можете да ми благодарите.

Взе флакончето с лекарства от Ланс и извади очила със сребърни рамки от вътрешния джоб на сакото си. Прочете указанията от външната страна на кутийката.

Иърин погледна към Ланс. Беше пъхнал ръце в джобовете на джинсите и се взираше в нея от мястото си в долния край на леглото. Изобщо не й бе минало през ум да постави под съмнение необходимостта от неговото присъствие в стаята, докато лекарят я преглеждаше. Просто се радваше, че той бе тук. Съвсем без връзка тя забеляза, че бръчката между веждите му бе съвършено симетрична с трапчинката на брадичката. Той й се усмихна окуражително и сякаш топлината на погледа му достигна до нея и я стопли. Прииска й се да не знае каква страховита външност имаше в момента.

Мелани все още не се появяваше.

— А, пеницилин — каза доктор Джошуа. — Защо го вземате?

— За възпалено гърло.

— Кога започнахте?

— Миналата седмица. От вторник, доколкото си спомням.

— И сте следвали стриктно указанията — по три таблетки на ден?

— Миналия ден пропуснах една на обяд — стрелна поглед към Ланс.

— Наваксахте ли, или просто прескочихте?

— Не съм наваксвала.

— Добре, направете услуга на всички и прескочете и останалите. Мисля, че сте развили алергична реакция към лекарството. То е много ефикасно, но както знаете, за човек, който е алергичен към него, дори най-доброто лекарство може да има непредсказуеми последици.

— Но аз вземам пеницилин, откакто се помня — възрази Иърин.

— Това е нова разновидност, получена чрез синтез. Нещо в неговия състав е несъвместимо с вашия организъм.

— Нямах представа.

— Е, сега имате. Не забравяйте, когато се приберете вкъщи, да уведомите лекаря си за случилото се. Ще напиша заключение, което можете да вземете със себе си. Как е гърлото ви сега?

— Не ми е създавало грижи през последните два дни.

— Добре. Ще ви сложа инжекция, за да можете да заспите и да потиснем тези спазми. Ще оставя и лекарството против гадене, в случай че отново получите пристъпи, макар че се съмнявам в това, след като до този момент те не настъпиха. Приемайте само лека храна, докато не се почувствате истински гладна — дори споменаването на храна предизвикваше отвращение у нея и доктор Джошуа се засмя на гримасата й. — Сигурен съм, че известно време няма да имате апетит.

Би инжекцията в лявата й ръка, докато обясняваше нещо за играта на „Хюстън Ойлърс“ през последния сезон. Сложи използваните спринцовки обратно в чантата си и каза:

— Ако не искате да развиете тежка пневмония като връх на всичко дотук, ще трябва да станете, за да сменим завивките и чаршафите. Също така добре ще е да се преоблечете с друга нощница.

Направи усилие да седне в леглото, но мускулите й сякаш бяха от тесто. Нов спазъм разтърси тялото й.

— Съжалявам — каза тя, останала без дъх, и отново падна върху възглавниците.

Ланс заобиколи леглото за по-малко от секунда, взе я на ръце и я занесе в банята. Доктор Джошуа извика към Мелани на първия етаж да донесе нови чаршафи, а в това време Ланс я сложи да седне на стола до масичката в съблекалнята.

— Ще донеса суха нощница. Искате ли да ви изпратя мисис Лаймън?

Тя поклати глава.

— Не, мисля, че ще се справя, ако я хвърлите от вратата. Нощниците са във второто чекмедже на скрина — колкото и кратко да бе, това изказване я измори.

Ланс изчезна, а тя свали презрамките на нощницата си от раменете и успя да я смъкне до кръста и да се измъкне от нея, без да се изправя от стола.

— Ето — извика Ланс от другата страна на вратата и хвърли към нея меката памучна дреха. — Можете ли да я стигнете?

— Да — отвърна Иърин и се зачуди какво ли щеше да направи мъжът, ако нощницата бе паднала извън обсега й.

Цялата почервеня и това не беше от болестта. Знаеше какво щеше да направи той. Пъхна ръце в ръкавите на дрехата и се опита да закопчае копчето отпред. За нейните слаби, треперещи пръсти това се оказа херкулесова задача.

— Извикайте ме, когато сте готова — обади се Ланс иззад вратата.

— Почти съм… аз… — гласът й заглъхна.

Той влезе и видя как безжизнените й ръце висяха, безпомощно отпуснати край тялото. В погледа му се появи израз на безпределна нежност и Ланс коленичи пред нея.

Припряно закопча нощницата й от гърдите до коленете, сякаш се боеше да удължи това действие. Когато стигна до последното копче, пръстите му спряха. В следващата хилядна част от секундата притисна лице о босите й колене, а силните му ръце разтриваха нежно прасците и ямичките в задната част на коленете. Прииска й се да се пресегне и да докосне изрусялата от слънчевите лъчи коса, която гъделичкаше кожата й, но нямаше сили да го направи. Ръцете му продължиха нагоре по краката й, масажирайки уморените безсилни мускули.

Повдигна глава и положи лека целувка върху коляното й, после закопча последното копче. Взе я на ръце и я занесе в спалнята. Започваше да свиква със силните ръце, които я прегръщаха и я притискаха към стегнатата мускулеста плът.

Видя, че лекарят и Мелани продължаваха да приготвят леглото и да говорят с приглушени гласове. Успокоителната инжекция започваше да действа и тя се унесе. Отпусна глава върху гърдите на Ланс, когато той седна в едно кресло, без да я изпуска от ръце.

Обзе я сладостна премала. Гръдният му кош ритмично се повдигаше и отпускаше под главата й, а косъмчетата по гърдите му гъделичкаха носа й. Тя инстинктивно се сгуши удобно в скута му и пъхна ръка под ризата му, оставяйки я да почива върху мекия къдрав мъх. Дори не беше осъзнала кога пръстите й несъзнателно бяха потърсили малкото зърно на гръдта, скрито сред златистия мъх, нито бе видяла сподавената наслада, която му беше дарила, докосвайки го толкова интимно. Без дума, без мисъл един жест бе предугадил изпепеляващия сърдечен копнеж. Ръката на Ланс последва нейната под ризата и я покри, притискайки я към себе си, сякаш искаше тя да се превърне в част от неговата плът.

Усещането, че той заравя лице в косите й, вероятно бе плод на нейното въображение. Тихо изречените думи, които чу, бяха неразбираеми, но изпълнени с чувство. А лекото докосване на устните до челото й със сигурност бе някакъв сън. Но независимо дали всичко се дължеше на нейното въображение или не, тя искаше това усещане да продължава вечно и измърмори едва доловим протест, когато Ланс се изправи с нея в обятията си и тръгна към леглото.

Той нежно придърпваше завивките над нея, когато Иърин чу доктор Джошуа да казва:

— Утре я оставете да спи, докато може.

— Ще се оправи ли?

„Нима Ланс зададе този въпрос с такава тревога? Вероятно бе той. Не е ли той единственият мъж тук, с изключение на лекаря?“

— Да, ще се оправи. Утре ще се чувства адски, но до вдругиден трябва да започне да се възстановява. Обадете ми се, ако нещата се развият другояче.

Иърин ги чу да се сбогуват и през полуспуснати клепачи видя, че светлината угасна. Но не всички си тръгнаха. Някой идваше към леглото. Тя се запита кой ли можеше да бъде, когато той взе ръката й и я притисна към твърдата избръсната буза, после я поднесе към устните си и положи дълга влажна целувка върху дланта й.

Прииска й се да узнае кой беше. Но не можеше да остане повече будна.

Освен това вероятно всичко отново бе игра на въображението й.