Сандра Браун
Голямата новина (2)

Първа глава

— О, извинете!

— Не е нужно да се извинявате.

— Не прободох ли пръста ви с клечката за сандвичи?

— Няколко шева и ще стане като нов.

Той сви рамене и засмука наранения си пръст.

Риа се засмя:

— Съжалявам!

— Забравете това.

— Моля ви, вземете скаридата.

— Ами! Щом сте насочили погледа си именно към тази скарида, не бих си и помислил да ви лиша от нея.

Риа се усмихна срещу невероятно красивото лице. В съчетание с хубаво тяло. Високо, стройно, облечено в костюм, с бяла риза и червена вратовръзка. Червена вратовръзка? Е, да, беше навечерието на Коледа. Вратовръзката и кърпичката в тон, трите ъгълчета, на която надничаха от джобчето на сакото му, бяха неговите отстъпки към празника. При подобни обстоятелства други мъже щяха да изглеждат глуповато с такава фриволност, но този тук имаше дързостта да я носи добре, без това изобщо да заплашва неговата мъжественост. Широката белозъба усмивка допринасяше за това. Простодушна, открита и топла. И по-топла с всяка изминала секунда. Или пък пещта в стомаха й бе подпалена от тази усмивка и зашеметяващите сини очи?

— Риа Лавендър.

Тя премести чинията от дясната в лявата си ръка, за да може да се ръкува с него.

— Тейлър Макензи.

Той все още нямаше чиния, само клечка за сандвичи, с която се бе канил да набоде същата скарида, към която се целеше и Риа. Двамата се ръкуваха.

— Самият Тейлър Макензи? — попита тя. Ръката й искаше завинаги да остане в топлата му, твърда и силна длан.

— Има ли такова нещо като самия Тейлър Макензи?

Когато се усмихна, в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици. Той обичаше света. И светът го харесваше. Опустошенията му го бяха спасили от това да изглежда хубавичък. Въпреки че квадратната му челюст беше далеч от това, което се наричаше хубавичко.

— Вие ли сте известният градски съветник Макензи, кандидат за кмет?

Той се поклони официално.

— Същият. За мен е удоволствие, госпожо Лавендър.

Риа наклони глава.

— Много умно.

— Кое?

— Госпожо Лавендър. Очевидно ме провокирате да кажа дали съм омъжена.

Той снижи поверително глас:

— Очакването направо ме убива.

— Госпожица съм и никога не съм била госпожа.

— Дявол да го вземе! — каза той и щракна с пръсти. — Винаги съм имал феноменален късмет.

Изключително доволни от това, което виждаха, двамата се втренчиха един в друг. Накрая някой блъсна Тейлър в гърба.

— А-а, още скариди? — попита учтиво той.

— Вече хапнах доста, но все пак ви благодаря.

Тейлър огледа дългата маса и разнообразието от ястия.

— Можем ли да си говорим откровено?

Риа харесваше чувството му за хумор. До този момент не бе открила в него нищо, което да не й хареса. А и обичаше пуйка^[1]. Тя, на свой ред, му се усмихна ослепително.

— Разбира се.

Тейлър си взе чиния и двамата тръгнаха покрай дългата маса да си сервират, макар и храната да бе последното нещо, за което си мислеха в момента. Пищното празненство за навечерието на Коледа в къщата на семейство Греъм бе придобило нов смисъл. И двамата бяха отишли от чувство за задължение и смятаха да се оттеглят почти веднага след появяването си. Тейлър забрави за извинението, което възнамеряваше да поднесе на домакините за ранното си заминаване. Риа изпита облекчение, задето не й се налагаше да измисля такова.

— Къде ще седнем?

Тейлър огледа претъпканата дневна, за да открие две места близо едно до друго. Тук-там имаше единични столове, но очевидно не му се искаше да заеме някой от тях и на Риа й стана приятно. Тя съвсем спонтанно го попита:

— Доколко дружелюбен можете да бъдете?

— Мога да бъда крайно груб и все пак да спя спокойно нощем — отговори той с дяволита усмивка.

— Тогава последвайте ме.

Тейлър смигна заговорнически на бармана и взе бутилка охладено шампанско и две чаши. Риа се отправи към стълбището. Персийската пътека беше прикрепена за стъпалата с пиринчени пръчки, но то все пак изглеждаше съвременно заради конзолната си конструкция.

— Тази рокля е наистина за чудо и приказ — отбеляза Тейлър, докато се изкачваха.

Тя го погледна през рамо. Очите му бяха насочени към гърба й, оставен гол от дълбоко изрязаната й, гъсто покрита с пайети, синя рокля. Беше изрязана също толкова ниско и отпред, спускайки се в остро V между гърдите й. Полата беше тясна и стигаше точно до коленете й. Талията беше стегната с широк колан от същия плат. Раменете с подплънки бяха украсени със сребърни пайети. Покрита с пайети шнола в тон придържаше на една страна дългата й права коса.

— Благодаря ви.

— Пак заповядайте.

Стълбището водеше към балкон с изглед към залата долу.

— Това беше страхотна идея — каза Тейлър, когато погледнаха надолу към шумната тълпа.

— И аз се радвам, че се сетих.

Постояха за момент до парапета, загледани един в друг. Тейлър сякаш предпочиташе да захапе долната й устна, отколкото което и да било от ястията в чинията си. А и Риа щеше да се зарадва, ако това се случеше.

— Насам — каза пресипнало тя.

Заведе го в просторна стая, осветена само от огъня в камината и огромната коледна елха в ъгъла. Беше мебелирана с бели кожени канапета и столове, меки като цветове на ружи. Мъхът на килима с цвят на карамел почти погълна високите токчета на обувките на Риа. Тя прекоси стаята и сложи чинията си на стъкления плот на масичката за кафе.

— Ключът на лампата е отляво — каза тя на Тейлър. Той стоеше на вратата и оглеждаше одобрително стаята. — Но ако ръцете ви са заети, мога да светна вместо вас.

— Имате ли нещо против, ако оставим така?

Без да отмества поглед от него, тя поклати глава.

— Всъщност предпочитам да не светваме.

— Аз също.

Той отиде при нея между канапето и камината и по мълчаливо съгласие двамата седнаха на пода. Риа сгъна крака под себе си. Тейлър седна, като повдигна едното си коляно и се облегна на канапето.

Отвори ловко шампанското, така че то само изгъргори шумно, но не ги изпръска. Риа кимна, за да покаже, че е забелязала умението му, и поднесе чашата си. Той й наля. Когато напълни и своята чаша, я вдигна към нейната.

— Весела Коледа, Риа.

— Весела Коледа, Тейлър.

Без да отделят очи един от друг, те отпиха.

Тейлър премлясна.

— Далеч по-добро от пунша с шампанско.

— Хм — тя остави шампанското да пошуми в устата й, преди да го глътне. — Нищо не може да се сравни с истинското.

Тейлър пъхна една хапка с маслинка в устата си.

— Откъде знаехте как да намерите тази усамотена стая?

— Аз съм я замислила.

Очевидно впечатлен, той повдигна леко вежди.

— Вътрешен дизайн?

— Не. Само препоръчах как да бъде обзаведена. Проектирала съм я до последния пирон. Аз съм архитектът.

— Вие сте архитектът, проектирал тази къща?

Тя кимна. Докато дъвчеше методично яркочервен домат, напълнен със салата от раци, Тейлър огледа отново стаята, сякаш този път от друга перспектива. Очевидно това, което видя — от килима под тях до катедралния таван — му харесваше. Личеше си от начина, по който спираше очи на всяка подробност.

— Вали сняг — каза той.

Риа очакваше комплимент, затова бе изненадана. Отметна глава назад и видя, че снежинки, големи и пухкави като гъша перушина, се трупаха върху прозорците на покрива над тях.

— Колко красиво, бяла Коледа — каза тя с тиха почтителност.

— Толкова съм развълнуван, че мога да запея. Искате ли?

— Добре ли пееш?

— Звучи страхотно под душа.

— Тогава може би е по-добре да не го правиш.

— Не вярваш, че мога да пея? Мисля, че ще трябва да дойдеш с мен под душа, за да се увериш.

Риа отпи спокойно глътка шампанско. Усмивката му беше твърде обезоръжаваща и все пак секси, точно както той искаше.

Тя остави чашата си и го погледна през мигли.

— Ти си толкова опасен, колкото разправят, господин Макензи.

— Кой го казва? — попита той, като в същото време душеше подозрително една аншоа.

— Всеки, който някога те е обвинявал в донжуанство.

— О, те ли! — Тейлър махна пренебрежително с ръка както на голословното твърдение, така и на аншоата, която върна в чинията си. — Политическите ми врагове пускат тези слухове.

— Или пренебрегнатите жени.

— Предполагам, че има и няколко такива — усмихна се тъжно той.

— Не исках да кажа, че си несериозен като политик или бизнесмен — рече искрено тя. От вестниците знаеше, че той притежава и управлява фирма за електрификация на сгради. — Въпреки всичката кал, която хвърлят по теб опонентите ти, мисля, че ще спечелиш изборите за кмет.

— Ще гласуваш ли за мен?

— Само ако ми налееш още шампанско — отвърна Риа и протегна кокетно чашата си.

Той я наля догоре, после напълни и своята, и каза:

— Иска ми се да можех да печеля толкова лесно всичките гласоподаватели. Защо ще гласуваш за мен?

— Защото имаш прогресивно мислене. Може би си малко в повече прям и агресивен.

— Блийкър ме нарече „уличен хулиган“.

Риа се засмя на определението, което му беше лепнал неговият противник.

— Определението ти подхожда, макар че едва ли Блийкър е искал да прозвучи като комплимент. Не мисля, че някога ще позволиш на някого да те тормози.

— Права си. Израснах в предградията като съвсем обикновено американско момче. Но държах на своето пред лошите момчета.

— Правиш впечатление на човек, който раздвижва и разтърсва. Някои хора се страхуват от това, но аз отдавна смятам, че този град има нужда от малко промени.

— Надявам се да успея да раздвижа и разтърся всичкия излишен баласт в градския съвет. Ако ме изберат — промърмори той и секунди по-късно добави със същия тон: — По дяволите!

— Какво?

— Все пак забравих да взема пуешко.

— Ето, вземи си — тя му протегна чинията си.

Тейлър вдигна ръце пред себе си.

— Не, наистина не бих могъл.

Дали шампанското започваше да й действа, или протестът му наистина бе пресилен и смешен?

— Хайде, настоявам. В крайна сметка ти отнех скаридата.

Взе парче бяло месо и му го подаде. Тейлър се втренчи в него, сякаш то беше последното парче храна на света, но той бе недостоен да го изяде.

— Ти спечели скаридата в честна битка.

— Е? — тя вдигна ръката си по-близо до устата му.

— Ами щом настояваш…

Тейлър захапа сочното парче бяло месо. На Риа никога не й бе хрумвало, че зъбите могат да бъдат сексапилни, но почувства захапването точно над пъпа си. Усещането беше зашеметяващо. Почувства топлия му дъх върху пръстите си. Пуешкото беше толкова крехко, че можеше да бъде разкъсано и с вилица, но той раздвижи леко главата си наляво и надясно, сякаш се мъчеше да го отхапе. Долната част на стомаха й се сви, сякаш току-що бе профучала през най-високия връх на влакчето в лунапарка.

— Вкусно — каза Тейлър.

— Хубаво и сочно.

— Аха.

Риа осъзна, че той гледа устните й. Очите му не мигаха, сякаш принадлежаха на котка-хищник. Риа се почувства уязвима пред този нетрепващ син поглед и посегна несигурно към чашата си.

С това движение магията сякаш се развали и Тейлър престана да я гледа така.

— Тази елха ми харесва повече от долната — рече той.

Риа се радваше, че е сменил темата. Това облекчи напрежението в гърдите й. Шумът от тържеството долу долиташе като далечен рев. От време на време избухваше смях и прорязваше тишината, но основният звук в стаята бе пращенето на ябълковите цепеници в камината и съблазнителното шумолене на вечерните дрехи, когато някой от тях се помръднеше. Беше се възцарило настроение, при което човек обикновено си сваля обувките и се чувства удобно. Риа никога не се бе чувствала толкова удобно. Където и да било. Когато и да било. Нито пък толкова напрегната от очакване. Но все пак, като предпазна мярка, не си свали обувките.

Погледна към коледната елха. Уханните й зелени клонки бяха украсени с проблясващи цветни лампички, стъклени топки и захарни пръчки.

— Аз също мисля, че тази е по-хубава — рече тя. — Предпочитам по-старомодните.

— Не е никаква елха, докато не я помиришеш.

— Точно така. Тази долу в дневната е страхотна, но е толкова официална.

— Не смееш да я докоснеш.

— Украсена е от професионален декоратор. А на тази тук й личи, че е била украсена от семейството. Играчките са разположени неравномерно.

Домакините, семейство Греъм, имаха няколко големи деца и безброй внуци. Риа си представяше смеха, добродушните закачки, писъците от удоволствие, които щяха да ехтят между тези стени, когато опаковките на безбройните подаръци бъдеха разкъсани на другата сутрин.

Тейлър се наведе към нея и прошепна:

— Обзалагам се, че ако погледнеш по-отблизо, ще видиш, че повечето от играчките са нащърбени и с петна.

Тя кимна замечтано:

— Но са най-желаните. Колкото по-стари, толкова по-добри. Напомнят за минали коледи и никога няма да бъдат изхвърлени.

Той я докосна по бузата с външната страна на пръстите си.

— Госпожица архитектката е сантиментална.

Кожата й настръхна от удоволствие.

— Да, признавам си.

Тъй като вече и двамата не се преструваха, че ядат, оставиха чиниите си. Беше ги обхванал един нов глад. Нямаше смисъл да го отричат. Тейлър се втренчи без стеснение в нея.

— Никога не съм участвал в битка с клечки за сандвичи с някой толкова красив като теб. Сигурна ли си, че си истинска?

Риа едва не каза: „Докосни ме и виж“, но размисли. Той изглеждаше готов да скочи върху нея и да я излапа. Ако слуховете бяха верни, Тейлър Макензи нямаше нужда от много подкани. Дали слуховете бяха злобно разпространявани от политическите му противници или не, но сигурно имаха известна доза истина. Риа бе твърде уравновесена, за да залитне по уверено държане и прелъстителна усмивка. Но се забавляваше твърде добре, за да го отреже. Затова реши да запази положението на началото на флирт и приятелство.

— О, да, разбира се, че съм истинска. А това, което не знаеш — каза провлечено, — е, че стомахът ми къркореше най-неделикатно, когато зърнах онази дебела розова скарида.

— Шшт — той постави пръст вертикално на устните й. — Караш устата ми да се налива.

„Почивка! — помисли си Риа. — Стига флиртове.“ Вече не беше безобидно. Тейлър Макензи караше устата й да се налива. Меката светлина в стаята, камината и коледното настроение упражняваха опасно влияние върху нея. Почувства, че губи контрол над положението и знаеше, че трябва да си го възстанови.

— Може би е по-добре да слезем долу и да се смесим с другите.

Той се намръщи, но като че ли осъзна уместността на думите й. Всичко това ставаше твърде неконтролируемо, и то твърде бързо.

— Мисля, че си права. Долу има доста гласоподаватели.

После стана и й подаде ръка, която тя прие с благодарност. Трябваше да хапне повече преди това. Шампанското сякаш бе нахлуло в главата й. И в бедрата й. Като че ли бяха от гума. Когато се изправи, Риа залитна леко. Той плъзна ръка през талията й, за да я подкрепи, и за момент я притисна до себе си.

— Сега по-добре ли си? — гласът му представляваше ниско ръмжене, което й напомни любовни звуци на животно.

— Да, чудесно.

Той я пусна с явна неохота. Двамата взеха чиниите си и заслизаха надолу по стълбите.

— Къщата ми харесва — каза той. — Много интересна. Съвременна, без да бъде безжизнена.

— Доволна съм от това, което се получи — отвърна скромно Риа.

— Не й позволявай да мине с това.

Двамата се обърнаха при гласа на домакинята. Пременена в карирана тафта, която шумолеше с приближаването й, госпожа Греъм отправи грейнала усмивка към Риа и я прегърна с привързаност.

— Твърде скромна е, Тейлър. Радвам се, че си се запознал с най-способната, най-оригиналната архитектка на нашия град. Организирах тази шумотевица с единствената цел да се изфукам с творението на Риа.

— Мисля, че имаш отличен вкус — каза Тейлър и се усмихна очарователно. — Както с къщите, така и с архитектите.

Госпожа Греъм хвана Риа за ръката и я издърпа от Тейлър.

— Една моя приятелка няма търпение да се срещне с теб, Риа. Позеленя от завист, като видя къщата ми и иска да има същата. Притежава чудесен парцел. За Бога, Тейлър, недей да изглеждаш толкова умърлушен! Ще продължите разговора си по-късно. А сега бъди добро момче и се поразходи наоколо. Мисля, че някои от мъжете играят билярд в игралната зала.

Той продължи разговора си с Риа след час. Беше застанала с групата, събрана около величественото бяло пиано. Тейлър мина през украсените зали и клончетата бодлива зеленика, без да се споменават тра-ла-ла-ла-тата, за да стигне до нея и да се присъедини към хора на една древна коледна песен.

— Здрасти.

— Здрасти. Игра ли билярд?

— Аха. И спечелих. Но не си събрах печалбите. На Коледа винаги проявявам милосърдие.

Вече бе започнала друга песен. Двамата запяха с всички. В средата на втория куплет Риа се наведе назад.

— Беше прав. Ти…

— Какво? Не те чувам.

Той се наведе напред достатъчно, за да могат устните й да докоснат прасковения мъх на ухото му.

— Прав си — повтори тя. Тейлър отдръпна глава назад и я погледна въпросително. — Не пееш добре.

Той се засмя и я стисна за лакътя.

Тържеството започна да затихва. Времето рязко се превръщаше във фактор за безопасното прибиране на хората. Риа и Тейлър се придвижиха бавно към стаята, където една прислужница подаваше връхните дрехи. Когато момичето се върна с палтото на Риа, архитектката видя Тейлър да трепва изненадано. Той пое дългото до земята палто от сребърни лисици от прислужницата, сложи го на раменете на Риа и взе своето в ръка. Тръгнаха към входната врата, където семейство Греъм се сбогуваше с гостите си.

— Беше прекрасно. Благодаря ви, че ме поканихте — каза Риа на изтъкнатата двойка и целуна домакинята по бузата.

Госпожа Греъм потупа Риа по ръката.

— Тържеството беше прекрасно, защото и къщата ми е прекрасна, а моята къща е прекрасна, защото и ти си прекрасна. И ако си мислиш, че ще ги позволя да шофираш в такова време сама по този хълм, значи грешиш.

— Аз съм свикнала да карам в сняг! — възкликна Риа.

— Но не и по тази отвесна скала, която по погрешка наричаме път — каза господин Греъм.

— Ще се радвам да я закарам — пристъпи напред Тейлър с блестящия маниер на доброволец от Аламо^[2], прекрачващ начертаната със сабя в пясъка линия.

— Чудесно — рече госпожа Греъм с широка усмивка и добави към съпруга си: — Скъпи, погрижи се да увеличиш вноската си във фонда за кампанията на Тейлър.

— Ами колата ми? — запротестира Риа. Не беше свикнала да се грижат за нея като за дете.

— Ще изпратя някой да ти я докара утре. По-добре тръгвайте, преди този леден хълм да се е превърнал в нещо по-лошо. Лека нощ, скъпи мои, и весела Коледа!

Семейство Греъм им махнаха едва-едва и насочиха вниманието си към други заминаващи си гости. Тейлър я бутна по лакътя и Риа нямаше друг избор, освен да се подчини, освен ако не искаше да направи сцена.

— Нямаш нищо против, нали? — попита я той, като наведе глава срещу навяващия сняг.

— Не. А ти?

— Разбира се, че не.

— Поставиха те в трудно положение. Нямаше голям избор.

— Разбира се, че имах. Нали ти казах, че мога да бъда безкрайно груб? — той я стисна още по-силно за ръката. — А и дори да не ме бяха помолили, щях да ти го предложа сам. И на мен не би ми харесало да караш в такова време.

— Сигурна съм, че мога да се оправя с малкото сняг.

Тейлър погледна към небето.

— Нещо повече от виелица е. И не забравяй — каза той и я стисна за лакътя, — знам колко шампанско си изпила.

Двамата се засмяха и тръгнаха покрай редицата от паркирани по алеята коли, докато стигнаха до един нов „Корвет“. Тейлър започна да рови в джобовете си за ключовете и рече:

— Знаеш ли, все още не съм сигурен, че си истинска. Страхотна, талантлива, елегантна, интелигентна. Имаш свои собствени бижута и…

— Тези ли? — попита Риа и показа висулките от фалшиви диаманти, които се полюляваха на ушите й. — Но това са евтини дрънкулки.

— Но това не е.

Той прокара пръсти по яката на коженото й палто. За да се предпази от студа, тя я беше вдигнала почти до ушите си. Палтото беше единственият каприз, който си бе позволила след постъпването си към най-престижната архитектска фирма в града. Бе предпочела да се увие в сребърна лисица, вместо да се разположи в луксозен автомобил.

— Вече притежаваш свое собствено кожено палто — като капак на останалите ти атрибути. Все трябва да имаш някакво несъвършенство — погледна я любопитно през падащия сняг. — Сигурно имаш развалени зъби.

Риа го натисна по носа, после се шмугна в колата му. Шосето се оказа много по-опасно, отколкото бе очаквала. Радваше се, че семейство Греъм бяха настояли някой да я закара, макар и да не беше сигурна, че Тейлър Макензи е най-уместният избор.

Почувства се зашеметена. Ушите й звъняха, и то не от коледните камбани. Не беше сигурна дали всичките пръсти на краката й са си все още на мястото. Сигурно беше заради ходенето по снега с вечерни обувки. Но откъде тогава идваше топлината във всички останали части на тялото й? Наистина от парното на колата лъхаше горещ въздух, но топлината, която чувстваше, се излъчваше от другаде.

Реши философски, че е изпаднала в коледно настроение или се е замаяла от мъжкия магнетизъм на Тейлър Макензи. Но и в двата случая се чувстваше засрамена от глупавото си държане.

Чистачките на предното стъкло потракваха хипнотично като метроном. Снежинките танцуваха весело в светлините на фаровете. Нощта изглеждаше нереална. Но ако това беше фантазия, кой се нуждаеше от реалността? Защо да не й се наслаждаваше, докато трае?

— Музика?

— Моля? — той кимна към радиото. — Да, моля — после му смигна. — Ако обещаеш да не пееш с радиото.

— Изглежда, тази нощ всички пеят коледни песнички — рече той, след като смени няколко станции.

— Нямам нищо против. Обичам да ги слушам веднъж годишно.

— Аз също. Как се случи, че остана сама в навечерието на Коледа? — попита неочаквано Тейлър. — Струва ми се, че пред вратата ти би трябвало да има опашка от кавалери, молещи за среща в тази нощ.

Риа му поблагодари за комплимента и отговори:

— Мъжът, с когото излизам, замина.

— Има мъж?

— Да, и той има възрастна майка във Флорида. Ще прекара празника с нея.

Тейлър погълна информацията, без да каже нищо.

— Родители?

— Решиха да направят пътешествие до Англия на гости на свои приятели. Не изпитваха голямо желание да заминават по това време на годината, но аз ги насърчих. Все пак навечерието на Коледа е като всяка друга нощ.

— Наистина ли го вярваш? — попита той, като я по-гледна.

Докато беше безопасно, погледите им се срещнаха.

— Не — отговори тихо тя и поклати глава, — но не исках нашите да пропуснат пътешествието заради мен.

— Ами мъжът?

— Не исках да пренебрегне майка си — после, за да смени темата, попита: — А ти? Защо си сам? Нямаш ли семейство?

— Баща ми вече си има свое семейство. Той и Джейни живеят в Лос Анджелис.

Обясни й, че баща му се е оженил за значително по-млада от него жена след смъртта на майка му. Имали две деца.

— Сега имам полубрат и полусестра, които са достатъчно малки, за да бъдат мои деца. Винаги съм добре дошъл в дома им, но мисля, че присъствието ми кара всички там да се чувстват неудобно и постоянно да се страхуват, да не би да направят или кажат нещо неподходящо.

— Приятели? — всъщност Риа имаше предвид приятелки и се мразеше, задето искаше да узнае.

— Бях поканен да отида на ски с компания.

— Колко голяма беше компанията?

Той се усмихна, за да й покаже, че усеща накъде бие.

— Седем. Между тях е и жената, с която се срещам. Отказах в последната минута.

— Защо? Да не сте се спречкали нещо?

— Не. Онзи ден си изкълчих глезена докато играех тенис, и реших, че ще бъде наистина глупаво да карам ски. Точно тогава с нея се спречкахме.

— И тя е заминала без теб?

Тейлър сви рамене.

— Тя е много независима дама.

— Странно как Коледа може да бъде както оживена и бликаща от енергия, така и самотна и тъжна.

— Зависи дали я прекарваш с някого или сам.

— Предполагам. Въпреки че би било ужасно, ако я прекараш с някого, когото не обичаш, дори не харесваш. Мисля, че е по-лошо дори, отколкото да я прекараш сам.

Още на излизане от семейство Греъм, Риа му беше казала адреса си. Тейлър караше към дома й, без да задава въпроси за посоката. Младият, непостоянен кандидат-кмет познаваше добре града.

Той спря пред къщата й, завъртя ключа и изключи двигателя на корвета. Чистачките на стъклото престанаха да потракват ритмично. „О, елате, всички вярващи“ беше прекъсната на половината куплет. Никой в колата не се помръдна. Накрая и двамата се обърнаха едновременно един към друг и заговориха:

— Благо…

— Бих могъл…

— Извинявай.

— Ти извинявай. Първо дамите.

— Просто исках да ти благодаря, задето ме докара.

Тейлър се обърна и се втренчи през стъклото, върху което бързо се трупаше сняг. Риа го виждаше как дъвче нерешително устната си отвътре. Накрая той обърна бързо глава:

— Бих могъл да бъда уговорен да вляза за чаша кафе.

Риа се поколеба само в продължения на няколко удара на сърцето и кимна. Тейлър излезе и заобиколи колата, за да й отвори вратата. Пръстите му стиснаха леко ръката й над лакътя, докато двамата се придвижваха бавно по коварно заледения тротоар.

Риа извади ключа от сребристата си вечерна чантичка и отвори входната врата. Топлият въздух вътре ги обгърна като стар и обичан приятел. Риа натисна ключа на осветлението, но лампата на масичката до канапето не светна, както беше очаквала. Вместо нея засия коледната елха.

— О, забравих. Свързах лампичките с този ключ.

— Трябваше да извикаш някой електротехник да го направи — подразни я той. — Хубава елха.

— Благодаря.

— От старомодния тип.

Тейлър я остави до вратата и отиде до камината. Под овъглените цепеници все още тлееше червена жарава. Той махна решетката, разбърка въглените с маша и прибави две нови цепеници. Те скоро пламнаха.

На ярката светлина на огъня топящите се снежинки по косата и раменете му блестяха като диаманти. Обърна се и погледна към Риа. Очите, засенченото лице и увереността, с която тръгна към нея, я накараха да потрепери.

— Ще сложа кафето — рече напрегнато тя.

Когато мина покрай него, той я хвана за ръката.

— Риа?

— Какво?

— По косата ти има сняг — прошепна той.

Риа тръсна глава. Тейлър наблюдаваше чувственото движение на свободните й кичури.

— Красива е. Черна като полунощ. Толкова лъскава и копринена. Толкова съблазнителна.

Риа си помисли, че съблазнителен е начинът, по който той прокара пръсти през косите й и ги разстла по яката на коженото й палто. Очите му се плъзнаха по лицето, по шията и към мамещата падина между гърдите и Риа потрепери и каза:

— След малко ще се стопли.

— Скъпа, вече е топло.

Гласът му и напомняше на тихото мъркане на двигателя на колата му. Нарочно сдържаше силата, която кипеше в него. Едно небрежно движение и можеше да излезе извън контрол.

Тейлър пристъпи напред, обхвана лицето й между дланите си и погали студените й бузи с палци. Бузите й веднага се стоплиха. Той наведе глава и устните му докоснаха нейните.

Първата му целувка беше лека и търсеща. Следващата бе силна и търсеща. Риа се задъха и бързо извърна глава.

— Съжалявам — каза той. — Нямах право да го правя. Просто дявол да го вземе, исках да те целуна.

Риа отново вдигна лице към него. Очите й останаха отворени само защото жадуваха да го гледат.

— Не се извинявай. Днес е навечерието на Коледа.

— В такъв случаи…

Той отново я целуна. Този път устните му се разтвориха върху нейните и по този начин ги насърчаваха да направят същото. Риа се подчини. Езиците им се докоснаха. Веригата се затвори. Краищата на нервите им сякаш пропукваха и съскаха като жици, по които течеше ток.

— Ти беше права, Риа — каза дрезгаво той, като движеше устни във влажната й уста. — Нищо не може да се сравни с истинското.

После я притегли към себе си. Ръцете му я погалиха през гъстата козина на палтото й. Той го съблече и го метна настрани като плащ на матадор. То попадна на канапето на няколко крачки от тях. Нетърпеливите му и любопитни ръце се плъзнаха по тялото й. Изследваха плитката падина на гръбнака й, хълбоците и бедрата й — отзад, отстрани и отпред.

Риа издаде звук на изненада, когато дланта му се спря между бедрата й. Тейлър не махна ръката си, макар и да вдигна глава и да погледна към лицето й с безмълвен въпрос. Риа дишаше с разтворени, влажни устни. Клепачите й потрепнаха и се отвориха и тя вдигна поглед към него. После придвижи тялото си напред и изпълни шепата му с хълмчето.

И двамата изстенаха от сладката болка на желанието. Той я галеше, търкаше и притискаше, търсейки източника на топлината й. Докато се целуваха като обезумели, Тейлър свали припряно сакото на костюма си. На Риа й се стори, че жилетката му има поне хиляда копчета, но накрая те бяха разкопчани и дланите й галеха гърдите му през бялата копринена риза.

Сложи ръце на раменете й и бавно избута роклята надолу. Върховете на пръстите му се плъзнаха по шията и ключиците й. Тя отметна глава назад и Тейлър я целуна по шията. Устата му беше отворена, гореща и яростно завладяваща.

Риа измъкна ризата от панталоните му и се замъчи с копчетата. Когато свърши, пръстите й се заровиха в гъстата растителност по гърдите му. Наслаждаваше се на формата на тялото и топлината на кожата му.

Тейлър плъзна ръце от двете й страни и свали ципа на роклята й. Корсажът се смъкна до талията й. Отдолу не носеше нищо. Вдигна инстинктивно ръце да се покрие, но Тейлър ги отмахна нежно.

— Недей, моля те — прошепна той. — Красива си.

Гледаше като омагьосан гладките движения на гърдите й, докато тя изваждаше ръцете си от прилепналите ръкави. Обхвана ги между дланите си толкова леко, че едва ги докосваше. После плъзна пръсти под мишниците й и ги придвижи чак до китките й. Накрая вдигна ръцете й и ги уви около врата си.

Притисна я силно до себе си. За момент това беше достатъчно. Но след това въздишките им на удоволствие се учестиха. Той я погали по гърдите, като умело си играеше със зърната. Повдигна едното към устата си и устните му го обгърнаха. Грапавият му влажен език го оформи в малко, стегнато връхче. Промърмори нещо, че ще го засмуче, след това действията последваха думите му.

Желанието запулсира в Риа с всяко движение на устата му. Единственото й възражение, когато той развърза колана и смъкна роклята по хълбоците й, бе, че го прави прекалено бързо. Покритата с пайети рокля се плъзна надолу по краката й и тя стъпи встрани от блестящата купчинка само по черен колан за жартиери, черни бикини, черни чорапи и обувки с високи токчета.

Тейлър изруга тихо и добави:

— Очевидно Дядо Коледа смята, че съм бил много, много послушен.

Зарови пръстите си в облака от черни коси и прониза устата й с дълга целувка. След това я вдигна на ръце и я занесе до канапето. Докато я гледаше как се обляга на коженото палто, той съблече дрехите си. Легна до нея гол, мъжествен и прекрасен.

— Едва ли е тайна, че те желая — рече той и плъзна ръка в бикините й. — А ти желаеш ли ме, Риа? — пръстите му потънаха в кадифена мекота, но той искаше да чуе думите от красивите и сексапилни устни. — Кажи ми.

— Да, желая те.

Той легна между краката й. Риа уви ръце около врата му. Устните им се срещнаха точно когато членът му — твърд, гладък и пълен — навлезе дълбоко в нея.