Сандра Браун
Голямата новина (11)

Десета глава

На следващата сутрин той я откара в офиса й и я последва вътре. Веднага щом вратата се затвори зад тях, взе Риа в обятията си и я прегърна.

— Вкусът ти е много по-добър от шунка с яйца. Мисля, че отсега нататък всяка сутрин ще закусвам с теб.

Коленете й омекнаха — точно както предишната нощ, когато ги беше целунал по свивките.

— Благодаря, че ме докара.

— Удоволствието беше мое — той прокара ръце по задните й части.

— В колко часа ще дойдеш да ме вземеш?

— В около пет и половина.

— Ще бъда готова.

— Хм, аз също.

Двоякото значение беше напълно ясно. За да го подчертае, той я целуна с чувствено усърдие. Когато се обърна да си ходи, случайно зърна лицето й.

— Риа, плачеш ли?

— Да плача ли? Разбира се, че не. Не ставай глупав.

— Стори ми се, че очите ти са насълзени.

— От слънчевата светлина. Кара очите ми да се насълзяват.

Тя отиде до прозореца и нагласи щорите така, че светлината да не пада директно.

Тейлър я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? Сега, като си помисля, тази сутрин беше необичайно мълчалива.

— Ти не ми даде много възможности да говоря. Откакто се събудихме, само се целувахме.

Тейлър й се усмихна с опустошителен сексапил.

— Не мога да се сетя за по-добър начин за прекарване на сутринта — след това я погали прелъстително по устните с палец. Риа извърна глава и ръката му увисна във въздуха. — Добре, нека чуем.

Нещо в начина, по който пъхна палци в джобчетата на жилетката си и зае арогантна поза, я ядоса. Дразнеше се, задето тя не се свиваше на кълбо и не мъркаше всеки път, когато я погалеше. За какво я смяташе — за дресирана котка?

— Не използвай този снизходителен тон към мен, Тейлър.

— Честно, не знам какъв тон да използвам към теб. Току-що прекарахме страхотна нощ заедно. Би трябвало да влезе в аналите на еротиката, ако изобщо има такива. Тази сутрин се чувствах така, сякаш мога да прескоча с овчарски скок връх Еверест, а ти си жизнерадостна горе-долу колкото гробар. Какво ти става? Нима нищо не може да те направи щастлива, да те накара да се чувстваш добре?

— Да, когато сме заедно в леглото, се чувствам страхотно.

— Какъв е проблемът тогава?

— Не можем да прекараме живота си в леглото, Тейлър.

— Не бих имал нищо против — той се усмихна развратно и сините му очи проблеснаха, но усети раздразнението й и веднага стана сериозен: — Съжалявам. Нямах намерение да се шегувам.

— О, да, имаше. И с право. Този брак е една голяма шега.

— Тогава защо не се усмихваш?

— Защо не ми се обади? — попита внезапно тя.

— А? Кога? Да ти се обадя ли? За какво говориш?

— След навечерието на Коледа.

— Навечерието на Коледа ли? — повтори като ехо той, напълно шашнат.

— Да, навечерието на Коледа. Спомняш ли си?

— Да, спомням си. Беше страхотно.

— Страхотен секс.

— Недей да говориш така. Всичко беше страхотно. Доста искри прехвърчаха помежду ни, преди изобщо да сме легнали на това канапе.

— Защо тогава не ми се обади след това?

Той се обърна и се загледа през прозореца. Риа се почувства като смазана. Беше го ударила по болното място. Той не искаше да говори за това и щеше да бъде по-добре, ако беше оставила тази тема на мира. Но не можеше. Трябваше да се връща към нея и да я побутва като развален зъб. Трябваше да знае.

— Забрави за това веднага щом свърши?

Тейлър се обърна към нея.

— Не. За Бога, не! Мислех си за това. Мислех си за теб. Ти бе всичко, за което си мислех в продължение на седмици.

Риа изпита огромно облекчение и се отпусна на облегалката на канапето. После каза тихо:

— Доколкото знам, телефонът ми не беше развален.

Едното ъгълче на устните му се подви в усмивка.

— Исках да ти се обадя, Риа. Разбира се, че исках, но не можех да събера смелост.

— Защо?

— Първо, беше ми неудобно — устните й се разтвориха от изненада. — Да, беше ми неудобно.

— Но ти ми каза, че и преди си имал връзки за по една нощ.

Той прокара пръсти през косата си.

— Да, имал съм. Но преди доста време. Сега подбирам много повече, отколкото преди петнадесет години — очите му отново проблеснаха към нея. — Имал съм незначителни, краткотрайни връзки, но до навечерието на Коледа никога не съм се чувствал така тотално пометен. Това, което се случи между нас, беше толкова… химическо, че дори не можех да му сложа име. Бях дяволски изплашен. Не исках да ти се извинявам за това и не можех да ти кажа какво мисля, защото сам не знаех и затова ми изглеждаше по-добре просто да не му обръщам внимание.

— Разбирам.

— Не, не мисля, че разбираш — Тейлър седна на другата облегалка. — Според първите ми впечатления ти беше страхотна. Говореше уверено. Беше забавна. Изглеждаше така, сякаш всичко в живота ти си е на мястото. Че нищо не е извън синхрона. Радваше се на феноменален успех в кариерата си. Имаше Гай, макар че по онова време не знаех какво мекотело е моята конкуренция. Представях си, че мъжът, с когото се срещаш, е с лицето на Мел Гибсън, с тялото на Брус Дженър и с интелекта на Сам Шепърд — Риа се засмя. — Сега е смешно, но тогава не беше — каза искрено той. — В живота ти не изглеждаше да има и една празнина, която да мога да запълня. Ти не излъчваше никакви сигнали за помощ. Изглеждаше като напълно уверена дама. Предполагам, че съм се страхувал да не бъда отблъснат, ако ти се обадя.

Риа смля всичко казано, но то все още не висеше правилно, подобно на завеса с една липсваща кукичка.

— Ти се ядоса, когато за пръв път ти казах за бебето, Тейлър. Защо?

— Защото трябваше да се случи това, за да ни събере отново. Когато се обади на секретарката ми и я помоли да те запише за среща, направо не можех да повярвам на късмета си. Бях се наточил да те поканя на вечеря. Но ти беше стриктно делова и подходяща за приближаване долу-горе колкото таралеж.

— Това беше защитна реакция.

— Тогава не го знаех — той се изправи и се приближи до нея, обхвана лицето й с ръце и попита: — Защо не ме помоли да остана на Коледа сутринта, Риа?

— По същата причина, заради която ти не ми се обади — каза с пресипнал глас тя. — Притеснявах се, всъщност дори се срамувах от себе си. Никога не съм имала връзки за по една нощ. Знаех, че се срещаш редовно с друга жена. И спомни си, когато се събудих, те видях да се отправяш към вратата на пръсти. Помислих си, че си получил, каквото си търсел, и се измъкваш, за да си спестиш сцената.

Той се наведе към нея и я целуна нежно.

— Не, Риа. Ако ме беше поканила да остана за закуска, никога нямаше да си отида.

Тя вдигна объркан поглед към него:

— Наистина ли?

Тейлър кимна.

— Изглежда, загубили сме много ценно време в предпазливост, нали? — той изправи рамене и погледна часовника си. — Като говорим за време, след петнадесет минути имаме заседание на общинския съвет за обсъждане на бюджета.

— Тогава по-добре побързай — Риа го изпрати до вратата. — Това е първият ти работен ден на тази служба. Не бива да закъсняваш.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

Тя посочи вратата.

— Върви!

Тейлър я целуна бързо, преди да излезе. Риа затвори вратата след него и притисна чело до студеното дърво. По бузата й се отърколи една сълза.

— По дяволите! — тя я избърса ядосано. — Какво ми става?

После нави демонстративно ръкавите на ризата си и се зае с работата. Но скоро откри, че не може да се съсредоточи върху плановете на къщата, които лежаха пред нея на чертожната дъска. Умът й беше зает с брака й. Очевидно Тейлър приемаше за дадено, че всичко е екстра. И беше. Сексуалният им живот бе невероятен.

Тогава защо се чувстваше потисната?

Защото й се искаше да й каже, че я обича, а той не го правеше. Всичко беше толкова просто.

А може би бе от онези мъже, които не можеха да обичат.

Но тя пък беше жена, за която любовта бе нещо много съществено.

Семейство Лавендър бяха показали на едно нежелано дете, че чудото на любовта може да преобрази съдбата на човека. И затова тя беше тъй жизненоважна за съществуването на Риа.

Независимо колко вълнуващ във всяко друго отношение беше бракът й с Тейлър, най-важната съставка — любовта — липсваше. Без нея рецептата, без значение, че крайният резултат бе нещо толкова вкусно, не се получаваше.

 

 

Излязоха на вечеря и на кино. Ставаше късно и Тейлър караше бавно. Фалшивото му тананикане заедно с музиката на радиото опъваше нервите й. Душата й беше омърсена като пране, оставено на простора в проливен дъжд. През целия ден беше водила негласен спор сама със себе си за това какво трябва да направи.

Накрая бе решила да го напусне, преди несподелената й любов към него да я изяде жива. Само дето не беше измислила най-добрия начин да го направи.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Каза, че имаш да вземаш някои неща от твоята къща. Помислих си, че сега е удобен момент да минем оттам.

— О, благодаря ти.

— Мислех си за тая работа с „твоята къща“ и „моята къща“. За какво са ни две къщи? Нали смяташе да препроектираш твоята? Защо не приспособиш тези планове за моята? Можем да препроектираме нея, нали? Ако искаш, разбира се.

— Къщата е хубава — каза без ентусиазъм тя.

— Или пък можем да продадем и двете и да си купим друга, по-голяма. Как мислиш?

— Не знам, Тейлър.

Тя сложи уморено лакът на отворения прозорец на колата и облегна глава на дланта си. Тревожеше се как ще се задържи да не се разпадне, когато го напуснеше, а той й говореше за къщи. Можеше да живее и в кучешка колибка с него, ако й кажеше, че я обича.

— Ами помисли си.

— Добре.

Тейлър продължи да си тананика с радиото. Когато Риа увеличи звука, за да му направи не твърде деликатен намек да спре, той я попита:

— Нещо не е наред ли?

— Все още не можеш да пееш.

— Не пеех. Само си тананиках.

— Не можеш и да тананикаш.

— Ау! Още ли си кисела?

— Не съм кисела — каза сприхаво тя.

— Замалко да ме заблудиш. Ядосана си, задето не ти се обадих днес ли?

— Не, не очаквам такова постоянно внимание от теб.

— Защо не? Аз съм ти съпруг, нали?

Гърлото й се сви.

— Да, съпруг си ми.

— Не се ли обаждат повечето съпрузи на жените си по някое време през деня, за да ги чуят и да ги попитат дали да не купят хляб и мляко по пътя за дома?

— Само в сантименталните филми.

— Съжалявам, че не се обадих да се отчета. Днес бях много зает. Имах милион работи за вършене. Между другото отбих се в банката и внесох малко пари в текущата ти сметка. Беше се посмалила.

Тя извърна рязко глава.

— Откъде знаеш колко пари имам в текущата си сметка?

— Погледнах в чековата ти книжка. Защо се ядосваш толкова? Внесох пари, не съм теглил.

— Просто ми се иска първо да ме беше попитал.

— А, тогава може би е по-добре да ти кажа, че направих застраховки живот и за двама ни, като всеки е плодоползвател на тази на другия.

Тя се втренчи онемяла в него. Тейлър я караше да потъва все по-надълбоко, докато тя се опитваше да намери уместен начин да се измъкне от този брак. Но преди да успее да каже каквото и да било, корветът взе завоя с непозволено голяма скорост. Още щом възстанови равновесието си, Риа видя светлините.

— Какво е това, за Бога?

Покривът на къщата й беше поръбен с коледни светлинки. Входната врата беше обрамчена с миниатюрни лампички и в средата й висеше коледен венец с ярки червени панделки.

— Не си ли свалила коледните украси? — попита той, като сви в алеята.

— Знам, че съм ги свалила. Какво става? Кой го е направил?

Не го изчака да й отвори вратата, а изхвърча навън и изтича по стъпалата към входната врата. Дори не беше заключена. Риа влезе вътре.

Въпреки топлата пролетна нощ, в камината пращеше огън. Беше обрамчена с гирлянди от вечнозелени растения, а над нея, като войници, отдали почест, стояха червени свещи. Бяха запалени и излъчваха ухание на мирта. Напълно украсена коледна елха, дори с подаръците под нея, стоеше в ъгъла между двата прозореца. Беше прясно отсечена. Острото й ухание изпълваше стаята. Риа стоеше зяпнала, после прошепна:

— Не вярвам на очите си. Кой…

Зърна коженото си палто от сребърни лисици, което трябваше да е прибрано за зимата. Но вместо това, беше проснато на канапето. По бузите й плъзна топла руменина. Тя се обърна бавно. Тейлър се бе облегнал на касата на вратата. Изражението му бе сериозно, но очите му блестяха.

— Това, което не вярваш — каза тихо той, — е, че те обичам. Наистина, Риа.

После затвори бавно входната врата, приближи се до нея и я прегърна.

— Ти ли си направил всичко това?

— Казах ти, че днес бях много зает.

— Но…

— Защо не ти казах, че те обичам още тази сутрин, когато се опитваше хитро да разбереш? Защото щеше да си помислиш, че просто ти казвам това, което искаш да чуеш. Реших, че ако ти го покажа, вместо да ти го кажа, ще бъда по-убедителен. Пък и аз също имам сантиментална жилка. Мисля, че Коледа представлява най-висшата демонстрация на любов. Идеята ме завладя и не исках да разваля изненадата.

Тя вдигна ръка към бузата му, изрече името му и се надигна на пръсти да го целуне.

— Чувствах се ужасно да живея с теб, да се любя с теб и през цялото време да си мисля, че това е несподелено. Срокът за съвместния ни живот мина вчера и ти не каза нищо по този въпрос.

— Престорих се, че няма никакъв срок.

— Бях решила да те напусна.

— Точно от това се страхувах. Не че щях да те оставя да си отидеш. Ако се беше опитала, щяхме да проведем адска битка, последвана от адска оргия, и ти щеше да продължиш да вярваш, че всичко, което ни свързва, е страхотният секс.

— А не е ли?

— Какво, страхотен ли? Той е направо умопомрачителен.

— Не — каза тя и се засмя, когато Тейлър я притегли към себе си и изръмжа в ухото й: — И така, сексът ли е всичко, което ни свързва?

— Едва ли — той се вгледа в нея и приглади косата й назад. — Първо ни събра нашето бебе. Загубата му можеше да прекрати връзката ни, но не го направи. Абортът ни свърза още по-здраво. До този момент всъщност не знаех колко много те обичам. По ирония на съдбата едва когато не можех да те имам сексуално, започнах истински да те обичам и да те смятам за моя съпруга.

Той я придърпа нагоре към себе си и я целуна нежно. След това я стисна силно в прегръдките си и я целуна страстно.

— Обичам те, Риа — прошепна, когато я пусна.

— Аз също те обичам. О, Господи, толкова много! Когато на Коледа сутринта ме напусна, направо разби сърцето ми.

— И на мен сърцето ми се късаше, когато трябваше да те напусна. Но този път ще остана. Тази нощ ще го изиграем още веднъж.

— На канапето? На кожата?

— Голи. Ти ще бъдеш облечена само със светлината на огъня и замечтаното си изражение.

— Ти — топъл и твърд.

— А ти — нежна и влажна.

Той плъзна ръце към гърдите й, после устните му ги погалиха през блузата. Риа издаде звук на копнеж и изви тялото си в дъга.

— Мм, колко си сладка! — каза Тейлър. — Но преди да преминем към това, трябва да ти кажа, че пропусна най-хубавата част.

— Съмнявам се — отвърна Риа, като галеше твърдата издатина под копчетата на панталоните му.

— Ако обичаш, дръж се прилично.

— Защо? — той кимна към отсрещния ъгъл на стаята. Риа се обърна, сключи ръце и се засмя радостно: — О, как съм могла да пропусна това?

Още по-чудна от коледните украси беше сцената на Рождеството. Имаше дървен обор с дебел сламен покрив и манекени, облечени с характерни за епохата дрехи, които представляваха главните герои — Мария, Йосиф, пастирите и влъхвите. Имаше и три пухкави агънца с истински размери. Имаше дори и ясли с кукла, която да играе бебето Христос.

Внезапно куклата й се стори жива. Помръдна се. И докато Риа я гледаше очарована, тя отвори уста и нададе рев, който определено беше човешки — и дума не можеше да става за нещо божествено. Беше висок, прекрасен плач, изискваш незабавно успокояване.

— Мисля, че в превод означава „мълчах прекалено дълго, нахрани ме“ — каза Тейлър точно зад гърба на Риа и я побутна напред.

Риа пристъпи като омагьосана към яслите. Над тях махаха сърдити червени юмручета. Пелените бяха разбъркани и изритани встрани. Риа сведе поглед към голото момиченце.

Тейлър се покашля и се извини за малкото, единствено несъответствие:

— Обикалях много, но асортиментът беше ограничен. Току-що бяха свършили момченцата — той пъхна едната си ръка под дупето, а другата — под главичката на бебето и го вдигна от картонените ясли. — Но това някак ми хареса най-много. Има доминантни гени от американските туземци. Виждаш ли тези високи скули и черна права коса? Напомни ми за теб. И беше някак самотна, без родители, които да имат претенции за нея. В качеството си на кмет дръпнах някои конци в общинските власти. Съгласиха се да ни позволят да опитаме. Съгласиха се дори да я донесат тук и почетоха необикновеното ми желание сестрата да се измъкне от задната врата, когато ни види да идваме. Ако решим, че харесваме бебето, утре можем да отидем до съда и да попълним необходимите документи. Лицето на Риа беше мокро от сълзи.

— Искаш да кажеш, че тя… тя е…

— Наша — Тейлър й подаде бебето. — Весела Коледа, любов моя.