Сандра Браун
Голямата новина (1)

Пролог

— Бременна съм.

Очите на Тейлър Макензи престанаха да преценяват похотливо краката на Риа Лавендър. Погледът му веднага се върна на лицето й. Не можеше да е загубила ума си, но или беше това, или не бе чул добре.

— Моля?

— Бременна съм.

Тейлър Макензи се отпусна на кожения стол зад бюрото си и положи страхотни усилия да преглътне. „Поздравления“ не изглеждаше най-подходящият отговор. Беше изстреляла двете думи към него като стрелички. Заявлението бе нещо повече от описание на физическото й състояние. В него се усещаше предизвикателство. Същото предизвикателство се излъчваше и от тъмнозелените й очи.

— Благодаря ви, че ми казахте, но бих могъл да почакам до обявяването на раждането — рече хапливо той.

— Вие сте първият, който научава.

— Има ли някаква определена причина за това?

— Да, и то изключително основателна.

— Да не би да намеквате, че имам нещо общо с вашата бременност?

— Не, не намеквам нищо. Бебето е ваше.

Риа Лавендър беше абсолютно хладнокръвна, но на Тейлър му стана горещо. И трябваше да се откаже от мисълта да преглътне в скоро време. Слюнчените му жлези се бяха запушили и се съмняваше дали щяха изобщо някога да възобновят дейността си. Засмя се сухо, за да прикрие удивлението си.

— Това шега ли е?

— Едва ли, господин Макензи. Фарсът не е сред любимите ми забавления.

— Нито пък мое. Но е дяволски сигурно, че звучи точно така — отговори сопнато той.

— Имате думата ми, че никой няма да връхлети тук и да ви опре пистолет в гърба.

— След всичко това не бих се изненадал. Изобщо какво смятате, че правите, като влизате при мен с танцова стъпка и хвърляте тази бомба?

— Не съм влизала с танцова стъпка — отвърна с равен глас Риа. — Записах си час и минах през всичките необходими процедури, за да говоря с един градски съветник и…

— Госпожице Лавендър, извинете ме, но когато един гражданин си запише час за среща с мен, очаквам да обсъждаме предстоящите избори, данъчните закони или удължаването на автобусното обслужване.

— Може би трябваше да се обадя в офиса на компанията ви, но се страхувах, да не би да решите, че искам да говоря с вас по делови въпроси.

Той прокара пръсти през гъстата си черна коса.

— Не мога да повярвам, че говорите сериозно.

— Да, но е така.

— Нали не е номер? Или груба шега?

— Нямам навика да правя груби шеги — отговори високомерно тя.

— А откъде, по дяволите, да съм сигурен? Та аз едва ви познавам!

Втренчиха се един в друг над полираната повърхност на бюрото. Риа първа извърна поглед. Тейлър забеляза руменината, която плъзна по бузите й. „Тъкмо навреме“, помисли си той. Чувстваше се пламнал и разгорещен още от момента, в който беше влязла в кабинета му.

Тя наистина трябваше да се изчерви при признанието за това колко добре се познават. Особено, при положение, че се бяха срещали само веднъж.