Брайън Олдис
Кой ще замести човека?

Роботът, който се грижеше за земята (той се наричаше полски надзирател), завършваше разораването на един участък от две хиляди акра.

Прекарвайки последната бразда, роботът се измъкна на шосето и се огледа, за да оцени своята работа. Той видя, че всичко е изпълнено добре, но почвата всъщност нищо не струваше: тя беше изтощена от прекалената експлоатация и отровена от противопаразитни химикали. Според правилата тя не трябваше да се обработва, но роботът имаше други нареждания. Той вървеше по пътя бавно и без да бърза: беше достатъчно разумен и разбираше, че при него всичко е наред, всичко е както трябва. Не го безпокоеше нищо; само дъсчицата за техническия преглед, натрапливо дрънкайки, се люлееше над атомния реактор. Самият реактор не би било лошо да се провери. Роботът, висок тридесет дюйма, вървеше проблясвайки доволно под лъчите на неяркото слънце.

По пътя за селскостопанската станция не срещна нито една машина. Роботът отбеляза този факт, без да го коментира ни най-малко. В двора на станцията той видя няколко машини, които му бяха познати по външен вид: те би трябвало да са на работа, а не да стърчат тук без никакви занимания. Освен това те се държаха странно: едни просто стояха, други препускаха по двора, викаха и дюдюкаха.

Промъквайки се внимателно между тях, полският надзирател се насочи към склад №3. Без да прави нещо, стоеше роботът, завеждащ разпределянето на семената.

— Трябват ми картофи за посев — заговори с него полският надзирател.

В него нещо щракна. Веднага изскочи перфокарта-поръчка, в която се посочваше количеството на картофите, номерът на нивата и някои други данни.

Полският надзирател протегна перфокартата на разпределителя на семената.

Разпределителят я поднесе към очите си, разгледа я и след това каза:

— Искането е в ред, но складът още не е отворен. Исканото картофено семе се намира в склада. Следователно не мога да изпълня искането.

Напоследък в сложната система на машинния труд все по-често се случваха нарушения, но такова още не беше ставало.

Полският надзирател помисли и запита:

— Защо още не е отворен складът?

— Защото роботът тип P, завеждащ снабдяването, тази сутрин не се е явил на работа. Роботът тип P, който завежда снабдяването, е локер, той отваря склада.

Полският надзирател погледна към разпределителя на семената под прав ъгъл. Външните кофички, кантарите и захващащите устройства на разпределителя се отличаваха от неговите собствени твърде много.

— Ти кой клас имаш, разпределителю? — запита той.

— Пети клас.

— Аз имам трети клас. Следователно аз съм по-умен от тебе. Следователно аз ще отида да видя защо локерът не се е явил тази сутрин на работа.

Полският надзирател се отдръпна от разпределителя и през двора се насочи към сградата на самата станция. Бъркотията на двора беше станала още по-голяма. Две машини се бяха сблъскали и студено и логично спореха една с друга. Без да обръща внимание на всичко, което ставаше, полският надзирател се промъкна през автоматичната врата в шумната сграда на станцията.

Тук имаше предимно роботи-секретари и поради това размерите им не бяха големи. Те стояха на малки групички и мълчаливо се разглеждаха взаимно. Сред многото външно еднакви машини локерът веднага се хвърляше на очи: той имаше петдесет ръце, а на всяка по няколко пръста, които завършваха с ключове. Поради това локерът приличаше на възглавничка, в която са набодени многобройни най-различни топлийки.

Полският надзирател се приближи до него.

— Не мога да си върша работата, докато не бъде отворен склад №3 — каза той. — Вашето задължение е всяка сутрин да отваряте складовете. Защо не сте отворили склада тази сутрин?

— Тази сутрин не съм получавал заповеди — отвърна локерът. — Аз трябва да получавам заповеди всяка сутрин. Когато получавам заповеди, аз отварям складовете.

— Никой ме е получил заповеди тази сутрин — каза пишещата машина, плъзвайки към тях.

— Защо не сте получили заповеди тази сутрин? — запита надзирателят.

— Защото радиото не предаде заповедите — отвърна локерът, въртейки бавно десетина от своите ръце.

— Защото тази сутрин радиостанцията в града не предаде заповедите — отвърна пишещата машина.

Ето къде беше разликата между един робот от клас шест и робот от клас три, каквито съответно бяха скаладжията и пишещата машина. Всички машини работеха съобразно логиката, но колкото по-нисък беше класът на робота — най-нисък беше клас 10, — толкова по-сухи и кратки бяха неговите отговори на въпросите.

— Аз имам клас три и вие имате клас три — каза надзирателят на пишещата машина. — Ние можем да разговаряме помежду си. Подобна липса на заповеди е безпрецедентна. Имате ли по-нова информация по този повод?

— Вчера заповедите идваха от града. Днес заповедите не дойдоха. Но радиото не е излязло от строя. Следователно от строя са излезли те — направи извод малката пишеща машина.

— Хората са излезли от строя.

— Всички хора са излезли от строя.

— Това е логичен извод — заключи надзирателят.

— Това е логичен извод — потвърди пишещата машинка.

— Така е, защото ако една машина само би излязла от строя, тя бързо би била заместена. Но кой може да замести човека?

Докато те разговаряха, локерът стоеше до тях, гледайки ги като тъп барман зад тезгях. Те не му обръщаха никакво внимание.

— Ако всички хора са излезли от строя, това означава, че вместо хората сме останали ние — каза надзирателят. Те замислено се изгледаха с пишещата машина. Накрая машината каза:

— Хайде да се качим на горния етаж да научим дали радиооператорът не е получил пресни новини.

— Аз не мога да дойда, защото съм много голям — каза надзирателят. — Следователно вие трябва да отидете сама и да се върнете при мене. Вие ще ми кажете дали радиооператорът е получил пресни новини.

— Вие трябва да останете тук. Аз ще се върна тук — каза пишещата машина и бързо се плъзна към асансьора.

Тя не беше по-голяма от един тостер, но имаше десетина прибиращи се ръце и можеше да чете и пише по-бързо от всички машини на станцията.

Надзирателят търпеливо чакаше нейното връщане, без да разговаря с локера, който все още стоеше до него. На двора се разнасяха дивите викове на ротоватора.

Изминаха цели двадесет минути преди припряно измъквайки се от асансьора да се появи пишещата машина.

— Ще ви съобщя получената информация в двора — каза тя отсечено, а когато минаха край локера и другите роботи, добави: — Информацията не е за машини от низши класове.

В двора ставаше нещо невероятно. Машините, чиято работа беше нарушена за първи път след много години, изглеждаха като побеснели. За съжаление провалът преди всичко беше настъпил при машините от низшите класове; обикновено това бяха големи роботи, изпълняващи прости задачи. Разпределителят на семената, с който наскоро беше разговарял полският надзирател, се търкаляше в прахта с лицето надолу и без да мърда; очевидно той беше съборен от ротоватора, който с вопли и подвикване се носеше неудържимо по засятото поле. Няколко други машини припряно се клатушкаха след него, мъчейки се да не изостанат. Те всички крещяха и дюдюкаха неистово.

— За мен ще бъде по-безопасно да се изкатеря върху вас, ако вие позволите. Мене лесно могат да ме смачкат — каза пишещата машина. Протягайки пет ръце, тя се изкатери върху крилото на своя нов приятел и се настани в издатината до приспособлението за унищожаване на плевелите, на дванадесет дюйма от земята.

— Оттук обзорът е много по-добър — отбеляза тя със задоволство.

— Каква информация получихте от радиооператора? — запита полският надзирател.

— Градският оператор е съобщил на радиооператора, че всички хора са напуснали града. Те са напуснали града, защото природата се е изтощила.

— Всички хора бяха вчера в града — възрази полският надзирател.

— Само няколко души са били вчера в града. Те са били по-малко, отколкото завчера.

— На този участък ние рядко сме виждали хора.

— Радиооператорът казва, че почвата се е изтощила, тъй като от нея са получавали повече, отколкото тя е можела да дава. Това е предизвикало дефицит на хранителни продукти.

— Какво значи „дефицит на хранителни продукти“? — запита полският надзирател.

— Не зная. Но така каза радиооператорът, а той има клас две. Те замълчаха, припичайки се на слънцето. На прага на станцията се появи локерът; той гледаше завистливо към тях, въртейки своите ключове.

— Какво става сега в града? — запита накрая надзирателят.

— Сега в града машините се бият — отвърна пишещата машина.

— Какво може да стане сега тук?

— Тук машините също могат да започнат да се бият. Радиооператорът иска да го измъкнем от стаята. Той има по отношение на нас планове.

— Как можем да го измъкнем от стаята? Това е невъзможно.

— За роботите от клас две почти няма нещо невъзможно — възрази пишещата машина. — Ето какво ни нареди да направим…

Роботът-екскаватор издигна над кабината своята кофа, приличаща на голям брониран юмрук, и я отпусна под прав ъгъл върху страничната стена на станцията. Стената затрещя.

— Още веднаж! — нареди полският надзирател.

Юмрукът замахна още веднъж.

Вдигнаха се облаци прах. Екскаваторът бързешком отстъпи назад, за да се запази от падащите парчета. Този огромен робот на дванадесет колела не беше постоянен обитател на селскостопанската станция, както повечето от машините. Той беше изпратен тук за една седмица да изпълни някои тежки работи, а след това трябваше да се прехвърли на друго място, но сега, бидейки само робот от клас пет, той с радост изпълняваше заповедите на пишещата машинка и полският надзирател.

Когато прахът се разпръсна, радиооператорът се открои ясно, настанен в своята стая на втория етаж — сега там нямаше стена. Той им махна оттам.

Изпълнявайки заповедите, екскаваторът вдигна кофата си и я размаха във въздуха. Като я вмъкна ловко в стаята, екскаваторът внимателно повдигна радиооператора и под одобрителните възгласи на обкръжилите го машини бавно отпусна тежащия тон и половина метал на гърба си, където обикновено се товареше чакъл или пясък от кариерите.

— Прекрасно! — възкликна радиооператорът.

Сега той приличаше на обикновен библиотечен шкаф със стърчащи на всички страни ръчки. — Ето че сме готови за път и следователно веднага ще тръгнем. Жалко, че на станцията няма повече роботи от клас две, но нищо не може да се направи в това отношение.

— Жалко, но нищо не може да се направи в това отношение — решително повтори пишещата машинка. — С нас тръгва и технически ремонтьор, както наредихте.

— Винаги готов за ремонти — почтително потвърди дългата ниска машина за техническа помощ.

— Не се съмняваме — каза операторът. — Но пътешествуването без път ще бъде тежко за вас с това ниско шаси.

— Всеки път се възхищавам как вие от клас две винаги знаете всичко предварително — намеси се пишещата машина. Тя слезе от полския надзирател и като се изкатери по подвижния борд на екскаватора, се настани до радиооператора.

Към тях се присъединиха още два трактора и един булдозер с клас четири и цялата компания тръгна на път; като преобърнаха металната ограда, обкръжаваща станцията, машините се измъкнаха на открито поле.

— Ние сме свободни! — възкликна пишещата машина.

— Ние сме свободни! — повтори надзирателят и като помисли малко, добави: — Този локер върви след нас. На него не му беше дадена инструкция да върви след нас.

— Следователно той трябва да се унищожи! — каза пишещата машина. — Ей, екскаваторе!

Локерът припряно бързаше след машините, протягайки с молба към тях своите ръце-ключове.

— Моята единствена молба беше — о-о-х! — само успя да каже локерът. Люлеещата се кофа на екскаватора го настигна и със сила го втикна в земята. Лежейки бездвижно, той приличаше на огромна метална снежинка. Процесията потегли по-нататък.

По пътя операторът произнесе реч.

— Тъй като между вас аз съм най-умен — каза той, — ще ви бъда главатар. Ето какво ще направим: ще отидем в града и ще вземем властта. Сега, когато човекът не ни управлява повече, ние сами ще управляваме. Да управляваш сам е много по-добре, отколкото да те управляват. По пътя до града ние ще съберем само умни машини. Те ще ни помогнат да се сражаваме, ако се наложи да се сражаваме. Ние ще се сражаваме за властта.

— Аз имам само клас пет — скромно каза екскаваторът, — но в мен има голям запас разпадащо се ядрено гориво.

— Възможно е то да ни потрябва — мрачно произнесе операторът.

Те повървяха още малко и край тях прелетя някакъв камион, оставяйки след себе си странния шум на мотор, приличащ на мърморене.

— Какво каза той? — запита единият трактор другия.

— Той каза, че хората са напуснали града.

— Какво значи „напуснали“?

— Аз не знам какво значи „напуснали“.

— Това значи, че няма повече хора — обясни полският надзирател. — Следователно ние няма повече за кого да се грижим освен за самите себе си.

— Колко хубаво би било хората да не се върнат повече никога — каза пишещата машина. По характера си това беше твърде революционна декларация.

С настъпването на мрака те включиха инфрачервените си лампи и продължиха пътуването, като спряха само веднъж, когато роботът-ремонтьор оказа помощ на полския надзирател, като ловко притегна на мястото й дъсчицата за технически преглед, която се мяташе настойчиво като развързана връзка на обувка.

Преди зазоряване операторът им нареди да спрат.

— Току-що получих информация от радиооператора в града, към който отиваме — съобщи той. — Новините са лоши. Сред машините са започнали безредици. Клас едно са взели властта и някои от клас две се сражават с тях. Следователно да се отива в града е опасно.

— Следователно ние трябва да отидем на друго място — веднага каза пишещата машина.

— Или да отидем и помогнем да свалят клас едно — предложи полският надзирател.

— Безредиците в града ще продължат дълго — каза операторът.

— В мене има голям запас разпадащо се ядрено гориво — напомни им екскаваторът.

— Ние не можем да се сражаваме с клас едно — в един глас казаха тракторите от клас четири.

— Как изглежда един робот от клас едно? — запита надзирателят.

— Това е градският информационен център — отвърна операторът.

— Следователно той не е мобилен.

— Следователно той не може да се движи.

— Струва ми се, че да се иде там е опасно.

— В мене има голям запас разпадащо се гориво.

— В града има и други машини.

— Ние не сме в града. Ние не трябва да отиваме в града.

— Ние не сме градски машини.

— Следователно за нас е по-добре да не ходим в града, а да останем в някоя селска местност.

— Селската местност е много по-обширна от градската.

— Следователно в селската местност е много по-опасно за нас, отколкото в градската.

— В мене има голям запас разпадащо се гориво.

Както винаги става, когато машините започнат да спорят, те бързо изчерпаха целия си запас от думи, а техните мозъчни панели се загряха силно. Те изведнъж замълчаха и се огледаха взаимно. Огромната жълта луна изчезна, а утринното слънце освети земята и неговите лъчи заиграха по металната повърхност на машините. Те стояха безмълвно и с удивление се оглеждаха. Накрая най-простата от тях, булдозерът, наруши мълчанието.

— На шевер ше намира Бешплодната Жемя, където отидоха няколко машини — каза той с глух глас, силно фъфлейки. — Ако бихме отишли на Шевер, където вече отидоха другите машини, ние бихме видели тези машини.

— Това звучи логично — съгласи се надзирателят. — Откъде знаеш това, булдозере?

— Аз работех по Бешплодната Жемя на Шевер, когато дойдох от жавода — отвърна той.

— Тогава на Север! — възкликна пишещата машина.

До Безплодната Земя роботите се промъкваха три дни. През това време те отминаха някакъв град и унищожиха две големи машини, които се мъчеха да се приближат до тях и да ги заговорят.

Безплодната Земя нямаше край. Камари от боклук се срещаха навсякъде по напуканата земя. Неумението на човека да съхранява природата беше довело до превръщането на хиляди километри земя в обгорена пустиня, по която се носеха само облаци сива пепел.

На третия ден от пътешествието по Безплодната Земя задните колела на машината за техническа помощ пропаднаха в някаква пукнатина, образувана от ерозията в почвата. Тя не успя сама да ги измъкне. Тогава булдозерът я побутна отзад, но само изкриви задната й ос. Останалите роботи продължиха по-нататък. Зад тях бавно замряха виковете на захвърлената машина.

На четвъртия ден те видяха на хоризонта планини.

— Там ще бъдем в безопасност — каза полският надзирател.

— Там ще построим нашия нов град — каза пишещата машина.

В този момент иззад планината се появи летателен апарат и се насочи право към машините. Той пикира, след това рязко се издигна нагоре, отново едва не забучи нос в земята и отново се издигна.

— Дали не се е побъркал? — запита екскаваторът.

— Случило му се е нещо лошо — каза един от тракторите.

— Случило му се е нещо лошо — повтори операторът. — Току-що говорих с него. Той каза, че е излязла от строя системата му за управление.

В този миг летателният апарат отново прелетя над тях, преобърна се и рухна на около четиристотин метра от мястото, където стояха.

— Говори ли още с вас? — запита полският надзирател.

— Не.

Те отново потеглиха.

— Преди този апарат да се разбие — каза операторът, след като минаха десет минути, — той ми предаде информация. Той ми съобщи, че в тези планини още са останали хора.

— Ако в планините са останали само няколко живи хора, възможно е ние да не се срещнем с тях — каза един от тракторите.

— Следователно ние няма да се срещнем с тези хора — потвърди другият трактор.

На петия ден вечерта те достигнаха подножието на планината. Вече беше тъмно. Като включиха инфрачервените си лампи, машините се строиха в нишка и започнаха бавно да се катерят нагоре по склона: булдозерът беше начело, след него с мъка се движеше надзирателят, след него екскаваторът с радиооператора и пишещата машина върху него. Два трактора завършваха шествието. С всеки час пътят ставаше по-стръмен, и те се придвижваха все по-бавно.

— Ние вървим твърде бавно — недоволно каза пишещата машина, стоейки върху гърба на оператора и с къси проблясъци на своята лампа, осветявайки тъмния склон пред тях. — С такава скорост няма да стигнем до никъде.

— Мъчим се колкото можем — възрази екскаваторът.

— Шледователно ние не мошем да вървим по-бързо — добави булдозерът.

— Следователно вие пълзите едва-едва — каза пишещата машина.

В този момент екскаваторът леко подскочи, пишещата машина се хлъзна и падна на земята.

— Помогнете ми — замоли се тя, обръщайки се към тракторите, но те внимателно я заобиколиха. — Моя жироскоп се е изместил. Следователно аз не мога да се изправя.

— Следователно ще останеш да лежиш тука — каза един от тракторите.

— С нас я няма вече машината за техническа помощ, за да те поправя — каза надзирателят.

— Следователно ще остана завинаги тук да ръждясвам — застена пишещата машина. — Ами аз имам клас три.

— Сега ти на никого не си необходима — каза операторът и всички машини тръгнаха отново, оставяйки пишещата машина сама.

Един час преди изгрева на слънцето те най-после излязоха на малко плато и без да се уговарят, се събраха заедно.

— Това е съвсем непозната местност — каза полският надзирател.

Те стояха обгърнати в тишина. Накрая дойде изгревът. Един след друг роботите изключиха инфрачервените си лампи. Сега надзирателя тръгна пред всички. Те завиха встрани и почти веднага се озоваха тясна падина, по която течеше ручей. В утринния сумрак падината изглеждаше необитаема и мрачна. От пещерата върху далечния склон се появи човек. Външният му вид беше жалък. Мъничък, смръщен и ребрата му се издаваха като на скелет. Беше облечен в дрипи и непрекъснато трепереше от студ. Когато машините бавно се приближиха към човека, той беше клекнал над ручея. Изведнъж той се обърна към тях и те видяха лицето му, изсъхнало от глад.

— Донесете ми храна — изхърка той.

— Слушаме, господарю — казаха машините. — Веднага, господарю.