Нан Райън
Под знака на звездите (5)

Глава 4

Полковник Бък Бюканън и репортерът Робърт Мичъл от „Роки Маунтън Нюз“ се бяха облегнали на високата дъсчена ограда на Уест Денвър Феърграундс.

Погледите на репортера и полковника бяха приковани в самотния ездач в центъра на прашната арена. Кон и ездач се носеха на фона на лазурните небеса в съвършена хармония. Гарваново черния жребец не бе оседлан. Ездачът бе висок и елегантен, с дълга черна коса, облечен с вталени панталони от еленова кожа, широка бяла памучна риза и меки везани мокасини.

Робърт Мичъл неволно възкликна и впи пръсти в оградата, когато дръзкият ездач подкара нервния жребец в пълен галон, после с лекота се изправи на широкия му гръб. С леко присвити колене, изправен гръб и разперени встрани стъпала храбрият ездач премести юздите в лявата си ръка, а дясната си повдигна и извади от косите сребърна игла.

Бляскав водопад от антрацитно черни дълги коси се спусна над деликатно изваяното лице и се разпиля по белоснежните рамене, после вятърът бързо ги поде и ги развя, същинско знаме от черна коприна, което се извиваше заедно с пищната грива и опашка на жребеца.

Репортерът загуби ума и дума. Когато най-сетне дойде на себе си, попита:

— Полковник, какво е да си дядо на такава легенда?

— Даян — усмихна се полковникът и постави длан на рамото на журналиста, — е съвършена ездачка и спец по хвърляне на ласо. Аз съм легендата — той шумно изръкопляска и продължи да се хвали: — Синко, това момиче дължи всичките си умения на мен — после сви длани на фуния пред устните си и извика: — Даян, за днес стига. Прибирай го. Не искам да се охлузиш толкова много, че утре да не можеш да участваш в парада.

Беше сряда. Преваляше пладне.

Трупата бе в Денвър едва от два дни, но Даян не си губеше времето. Още същата вечер, няколко часа след пристигането на влака тя лично бе избрала коня, с който щеше да участва в номерата. В момента, в който съзря великолепния черен жребец тя разбра, че трябва да го притежава. Половин час след като го избра тя го изведе на арената и го подложи на някои изпитания. Той се справи отлично с всички задачи. За нейно безкрайно удоволствие. Тя и великолепното животно представляваха съвършена двойка.

И от този момента нататък Даян прекарваше на арената всяка свободна минута. Беше си съставила строга и изтощителна програма. Но рядко оставаше сама. Арената бе оживена от ранни зори до залез-слънце. Местни момчета раздаваха по улиците рекламни листовки за шоуто. По телеграфните стълбове и витрините из целия град бяха окачени огромни плакати. Атмосфера на очакване владееше града и мъжете, които намираха някоя и друга свободна минута, неизменно се тълпяха около арената. Там наблюдаваха работниците, които сред непоносимите августовски жеги сковаваха трибуните за предстоящото представление.

Момчетата на Мъника неуморно сновяха край многобройните животни на шоуто. В северния край на арената настаняваха животните в новопостроените конюшни. И веднага след настаняването започваха непрекъснатите грижи за храненето, поенето, миенето и ресането, медицинските прегледи и лечението.

Повечето изпълнители се въртяха около арената. Част от тях репетираха номерата си, други зяпаха, играеха покер, бъбреха или просто си почиваха и събираха сили за представлението. Част от железопътните вагони на трупата бяха паркирани на една линия на стотина метра от арената. Именно там бяха настанени изпълнителите.

Така че много от артистите се присъединила към тълпата градски зяпачи, обсадили арената през горещия августовски следобед. Умелата чернокоса ездачка бе приковала погледите на всички мъже в радиус една миля и полковникът, тази стара лисица, не пропусна този факт.

Даян помаха с ръка на дядо си, приклекна и отново яхна жребеца си. Погледна още веднъж оградата, обсадена от зрители, като някои от тях дори си носеха бинокли. Тя знаеше за присъствието им. И нямаше нищо против него. Надяваше се, че им е показала достатъчно, за да заинтригува вниманието им дотам, че да дойдат и да платят, за да видят цялото шоу.

Отпуснала едната си ръка на бедрото Даян спря жребеца до оградата, наведе се и прошепна в ухото му:

— Хайде, момчето ми. Хайде да се поклоним — после притисна пръсти към врата му, малко зад челюстта, и нареди: — Сега, Чамп.

Жребецът се подчини светкавично. Отпусна десния си крак на коляно в праха, после изнесе другия крак напред и бавно сведе величествената си глава.

Неканената публика избухна в аплодисменти.

— Браво, браво! — извика полковникът.

— Изумително! — рече младият репортер.

— Добро момче — рече Даян и потупа врата на черния жребец. После тихо му заповяда да остане в това положение, със склонена глава. После с елегантно движение се плъзна по широкия му гръб, по извитата шия над главата и накрая стъпи на земята.

Тържествуващо вдигна ръце над главата си, изправи се на пръсти, дари публиката с ослепителна усмивка, рязко се обърна кръгом и щракна с пръсти над главата на жребеца. Той незабавно се изправи в целия си величествен ръст, разтърси глава и пищната му грива проблесна на слънцето. Даян се засмя, пъхна два пръста в джоба на кожените си панталони и измъкна бучка захар.

Чамп алчно я погълна и я побутна с муцуна за още.

Даян отказа. Прокара пръсти през гъстата му грива и я дръпна на шега. После се наклони към ухото му и прошепна:

— От мен нищо не може да се получи с молба, момче. И колкото по-скоро научиш този урок, толкова по-добре ще се разбираме занапред — после прегърна главата му и я притисна към гърдите си. Но когато усети, че той души гърдите и търси скритата захар, бързо го плесна по муцуната и се отдръпна.

Един от конярите се приближи към тях. Даян му подхвърли юздите, благодари му и потупа жребеца по задницата за довиждане. После се отправи към оградата, където я очакваха дядо й и младият репортер. Слънцето грееше в гърба й и черната й коса грееше като ореол.

Полковникът ги запозна. Робърт Мичъл нетърпеливо протегна ръка през оградата, за да стисне ръката на Даян.

— Мис Бюканън — благоговейно прошепна той, — бяхте великолепна.

— Е, не чак толкова — уклончиво отвърна тя. Обичаше да скромничи. — Конят е великолепен — после освободи ръката си и се обърна към дядо си: — Полковник, веднага щом Шорти се върне искам само той да се грижи за Чамп.

— Ще му предам — увери я полковникът. Журналистът се прокашля. Полковникът го погледна. Младият мъж правеше някакви гримаси. — Какво има, синко? А… да — полковникът се обърна към Даян: — Този млад човек ме покани на обяд в Метрополитън и се интересува дали случайно не би желала да се присъединиш към нас.

— Съжалявам, но вече обещах на Кейт Тексас да обядвам с нея — Даян се усмихна на журналиста. — Може би някой друг път.

На лицето му се изписа разочарование. После кимна.

— Да, разбира се. Може би утре…

Даян вече си бе тръгнала.

 

 

Кейт Тексас редеше Солитер Клондайк. С тесте от петдесет и една карти. Това бе любимия й начин за убиване на времето. Дори се хвалеше, че от три пъти два пъти успявала да го нареди докрай. Бе изтъркала най-малко сто тестета откак се бе присъединила към „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“.

Кейт Тексас бе едра жена с всички отличителни белези на кореняците тексасци, с топли кафяви очи, изненадващо малко носле и широка уста с безупречни зъби. Лицето й бе широко и правилно, със загар като мъж. Никога не носеше шапки. Чупливата й кестенява коса бе вече прошарена, а от ъгълчетата на очите й се простираха весели бръчки.

Кейт Тексас бе гръмогласна и обичлива. Умееше да цени добрата шега, дори да беше за нейна сметка. Никога не клюкарстваше, не даваше излишни съвети, никога не се оплакваше ако нещо не беше по вкуса й. Бе уравновесена и сърдечна.

От 1878-ма, когато навърши тридесет и три години, Кейт бе член на групата и на представленията правеше демонстрации по точна стрелба. Бе на гости на някакви далечни братовчеди в Чикаго. Шоуто „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“ бе в града и роднините й я заведоха на прощалното представление в една петъчна вечер.

Катрин Луиз Уърдингтън бе омагьосана от колоритните костюми, от атмосферата, от съвършената езда. Но когато дойде време да се правят демонстрации по точна стрелба, тя далеч не бе впечатлена.

— И с вързани очи стрелям по-добре от този човек — каза тя на роднините си.

И не щеш ли й се отвори възможност да го докаже.

Напереният стрелец покани „всеки мъж, който смята, че може да се справи по-добре“ на сцената. Пет-шест не по-малко наперени зрители се надигнаха от местата си и се отправиха към стрелеца. Катрин Луиз Уърдингтън търпеливо изчака. Когато претендентите си тръгнаха към местата с подвити опашки, тя се изправи.

Докато стрелецът, с триумфална усмивка на уста, вдигна над главата си два револвера със седефени дръжки и приемаше овациите на публиката, Катрин Луиз Уърдингтън високо извика с характерен тексаски акцент:

— К’во ще кажете да дадете шанс на една дама, мистър?

Тълпата онемя. Също и стрелецът. Но не задълго.

Катрин Луиз Уърдингтън не дочака отговора му. Тя се надигна от мястото си и бързо се спусна до оградата на арената. Прескочи я с ловкостта на акробат, а полите й се развяха около коленете. Стрелецът я очакваше със снизходителна усмивка. Но тя не обърна внимание на арогантността му. С решителна крачка се отправи към центъра на арената.

И за по-малко от пет минути жената от Тексас плени публиката.

Тази вечер полковник Бък Бюканън наблюдаваше представлението. През четиридесет и осем годишния си живот той не бе виждал толкова добра стрелба. И когато жената за нула време посрами високо платения изпълнител, той побърза да я пресрещне, преди да е успяла да стигне до мястото си.

Той предложи на Катрин Луиз Уърдингтън заплата равна на тази, която плащаше на сегашния си стрелец. Тя отказа. Каза, че много й се искало, но със съпруга й имали ранчо в Южен Тексас. Каза, че е в Чикаго на гости.

Полковникът бързо размисли и предложи съпругът й да се включи в прославената група на Коравите ездачи. И тогава Катрин Луиз Уърдингтън обясни, че съпругът й едва ли ще може в момента да тръгне с шоуто.

— Вижте, полковник Бюканън — усмихна му се тя и прокара пръсти през къдрите си. — Теди Рей, така се казва милият ми съпруг, Теди Рей още не се е върнал от войната.

— Войната. Войната? Доколкото знам в момента няма война, която…

— Ами Гражданската война? — Кейт го погледна така, сякаш той не е с всичкия си. — Теди Рей ме остави в Тексас и се зачисли в армията на страната на южняците. Тогава бях още мома, едва шестнадесетгодишна. Самият той бе на деветнадесет, но вече си имахме една нивичка и гледахме няколко глави добитък. Аз още работя там. И всеки момент го чакам да се прибере — тя се усмихна при мисълта за съпруга си. — Даже малко ме е срам, че сега съм тук, а не там. Ами ако се върне сега.

— Но, скъпа, войната свърши преди повече от тринадесет години — тихо рече полковникът.

— Знам. Да не ме мислите за малоумна — Катрин Луиз Уърдингтън опря юмруци на хълбоците си. — Казах на Теди Рей, че ще чакам и чакам. Не съм получила известие, че е загинал, казаха, че изчезнал след онази голяма битка при Роузи Ридж. Но изчезнал и загинал не е едно и също, полковник. Не, сър. Моят мил Теди Рей ще си дойде всеки момент и тогава аз ще…

— Знаете ли какво, мисис Уърдингтън — прекъсна я полковникът, — оставете в Тексас съобщение къде сте и какво правите. Тръгнете с нас. А когато Теди Рей се върне, вие ще си тръгнете. Ще се върнете в ранчото. Какво ще кажете за това?

Катрин Луиз Уърдингтън присви очи и размисли.

— Имайте предвид тогава, че съм с вас временно — предупреди го тя. Очевидно предложението му й харесваше. — Веднага щом Теди Рей се върне…

— Но разбира се, разбира се. Просто елате с нас, докато той се върне.

Това се бе случило преди седемнадесет години. И Кейт Тексас още пътуваше с шоуто, изумяваше публиката с майсторската си стрелба, печелеше любовта и уважението на колегите си с открития си и дружелюбен характер. И със същата ревностна убеденост изтъкваше пред полковника и пред цялата трупа, че е с шоуто на „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“ само временно. Веднага щом нейният Теди Рей се върне, тя щеше да се върне в Тексас, за да му помага в ранчото.

Кейт Тексас обърна един черен поп, последната карта от тестето, и я постави върху една от четирите купчинки карти на масата. После се разсмя с глас. Даян чу смеха и разбра, че отново е успяла да подреди пасианса докрай.

Даян почука, отвори вратата и надникна вътре. Кейт Тексас погледна през рамо и й махна да влезе.

И Даян се канеше да пристъпи прага, когато някакво оживление в другия край на арената привлече вниманието й. Кейт Тексас също чу и погледна.

Двете жени се взряха в малката група конници, които се приближаваха от западна посока. Водеше ги едър, мускулест мъж с тъмноруса коса, който оживено викаше нещо на полковника.

— Кой е този? — попита Даян и засенчи очите си с длан.

— Това е Кид Черокий — каза Кейт, примижала срещу слънцето. — Хайде, влизай. Няма нищо за гледане. Просто момчетата се връщат от планината. Даже се хващам на бас, че не са успели да хванат голям котарак.

— Хмм — рече Даян все още загледана към тях. Видя дядо си, който куцукаше към групата, репортера, който го следваше по петите, и изведнъж й се прииска също да отиде при тях и да види за какво е всичкия този шум.

Въздъхна наум, откъсна очите си от групата ездачи и пристъпи в уютния вагон, който делеше с Кейт Тексас.

Полковникът бе останал без дъх, когато стигна до западния край на арената. Кид Черокий се смъкна от седлото с широка усмивка на небръснатото лице и се запъти към полковника.

— Е, синко, хвана ли ни котарак? — попита полковникът.

— Разбира се, сър — рече Кид Черокий и смъкна ръкавиците си от ярешка кожа и ги пъхна в джоба на панталона си. — Но има нещо по-интересно от пумата. Нося ви истински трофей, полковник — и извика през рамо на един от пътниците си: — Дейви, докарай го тук.

Чу се сумтене, приглушен стон, ръмжене, дрънкане на вериги. Очите на полковника се разшириха от любопитство. Набитите, мускулести братя Ледърууд насила домъкнаха плячката си.

И гордо изправиха пред полковника висок, див на вид индианец, с оковани ръце и крака, с тежка верига преметната около врата му. В очите му блестеше омраза, а полуголото му тяло бе покрито с белези. Полковникът бе изумен.

— Разгледайте го, полковник Бюканън — грейна Кид Черокий. — Вярвате ли на очите си. Истински див индианец. Точно това е нужно на шоуто.

Полковникът впери поглед в окованото създание, което оголи зъби в дива гримаса, с пламнали от ярост очи. Когато тези очи срещнаха погледа на полковника, устните сякаш оформиха някакви думи, но не се чу реч. Само животински звуци. И остро, жадно дишане.

— И преди съм виждал такава твар — похвали се Кид Черокий. — Страхотия. С кървясали очи и пяна на устата.

Полковникът не отговори. Той продължаваше да изучава дивия пленник, който напразно се мъчеше да се освободи от оковите, които го стягаха. Под бронзовата му кожа се виждаше как всяко едно мускулче играе и се напряга. От пристегнатото с верига гърло излизаха нечовешки звуци. Едрият мъж приличаше на животно в плен. Излъчваше заплаха. Около него миришеше на опасност. В тъмните му очи блестеше закана.

Кид Черокий не млъкваше:

— Вярно, че имаме индианци в трупата, но те са над средна възраст и са дебели и кротки като баби. Не могат да уплашат и дете. А погледнете този звяр. Той е абсолютно див. Реликва от миналото. Неверник и то не по-малко суров и жесток от предците си, които са събирали скалпове — Кид погледна червенокожия и се разсмя. — Кой знае, може пък точно това да е дивака, дето в „Пулицър Прес“ пише янките да се пазят от него. Нищо чудно, че им е изкарал акъла.

Полковник Бюканън не отделяше очи от вързания индианец. Той пристъпи крачка напред и го погледна в очите.

— Разбира английски?

Индианецът изсумтя, устните му отново помръднаха, но не произнесе нито дума. Той отчаяно опъна веригите. Синджирът около врата му се стегна, той изхриптя и се задави.

— Не говори английски тая твар — рече Кид. — Казвам ви полковник, това си е истински нецивилизован дивак, точно това, от което се нуждае шоуто.

Полковникът смръщи вежди и замислено потри брадичката си. Огледа мръсния пленник от всички страни. Бе тъй развълнуван, че усещаше пулса си в ушите. В главата на умелия шоумен вече се раждаха картини на цели тълпи, които са се събрали да видят страхотната атракция, крехката, красива и изтънчена Даян Бюканън и този суров, страховит, необуздан червенокож.

Красавицата и Звярът!

Без съмнение дивакът бе страхотен коз. Той вече бе измислил как да го обяви в програмата.

Щяха да го нарекат Червенокожия от Планините.