Нан Райън
Под знака на звездите (48)

Глава 47

„Чада мои, днес сме се събрали, за да съберем с Божията благословия този мъж и тази жена в свещен съюз…“

Даян се усмихваше от сърце, докато наблюдаваше брачната церемония. Кейт Тексас изглеждаше така млада и прекрасна в бледокремавата си сватбена рокля. Прошарената й кестенява коса бе плътно прибрана и тя притискаше до гърдите си сватбен букет от нежнолилави орхидеи.

Мъника бе нервния и стеснителен младоженец. Той бе гладко избръснат, с пригладена назад коса, облечен в тъмен, калифорнийски костюм, колосана бяла риза и папионка. Бе скръстил ръце в скута си и левият му крак нервно потрепваше.

Лъчезарният поглед на Даян се спря върху каменното лице на кума. Цялата фигура на Стари очи излъчваше подобаваща за случая тържественост. Здраво стиснал венчалния пръстен в костеливата си ръка, той отново бе придобил величествената осанка на някогашния вожд на племето юте. Даян почувства облекчение.

Първият път, когато го бе посетила в оукландската болница, той бе толкова слаб и изнемощял. Когато бе влязла в болничната стая, следвана от Полковника, тя бе прочела в очите му, че той никому не бе казал истината за случилото се. Бързо му бе направила знак да мълчи. С облекчение той й бе кимнал разбиращо.

„… Уйлям, приемаш ли Катрин за своя законна съпруга?“

„Да!“ — отвърна Мъника. Гладко избръснатото му лице почервеня като домат, но гласът му остана ясен и твърд.

„Обявявам ви за мъж и жена. Може да целунете булката.“

Даян хвърляше ориз заедно с останалите присъстващи, докато радостните младоженци се спускаха по стълбите пред църквата. И в този момент сякаш я удари гръм.

„Звезден прах!“

Полковникът й бе казал, че корпорацията „Звезден прах“ е техния избавител! Тя ясно си припомни как старата Златна звезда й бе разказала за майка си, която я била изоставила като дете. Звезден прах! Майката на Златна звезда се е казвала Звезден прах.

Даян понечи да хвърли ориза, но в този момент ръката й отмаля и сърцето й заби лудо. Нима бе възможно? Нима бе фатално сбъркала в преценката си за Стар? Нима бе направила най-голямата грешка в живота си? Нима несправедливо го бе обвинила в жажда за мъст, докато той единствено е искал да помогне?

В паметта й изплува още от това, което Златна звезда й бе казала навремето. Старата индианка сякаш оживя пред очите й: „Звездоброеца дори за миг не би се поколебал да помогне на човек, изпаднал в беда. Това му е в кръвта.“

— Даян, Даян! — щастливите викове на младоженката я върнаха към действителността. — Погледни насам! — Кейт вдигна високо сватбения букет.

— Ето, дръж! — Кейт Тексас подхвърли букета право към Даян.

Оризът се изсипа от дланта на Даян, когато тя инстинктивно вдигна ръка и хвана букета от орхидеи. Чуха се възторжени викове и подсвирквания.

Кейт Тексас извика:

— Каня ви на тържество в пансиона. Време е за сватбената торта!

Въодушевената тълпа последва младоженците. Развълнувана, Даян потърси с поглед Полковника.

— Имам неотложна работа и трябва веднага да тръгна — каза му тя запъхтяна, — извинете ме пред Кейт и Мъника.

Старият човек не успя да реагира и само проследи с поглед опърничавата си внучка, която хукна към кея, здраво стиснала сватбения букет.

Призрачна мъгла обгръщаше голите клони на дърветата. Даян стремглаво тичаше към пристанището. Успя да хване ферибота в последния момент. С разтуптяно сърце, останала без дъх, тя повдигна дългите си поли и скочи върху палубата, точно когато сирената на ферибота изсвири.

Почти нямаше пътници. Само няколко души с вдигнати яки мръзнеха на студения вятър. Даян не усещаше нито студа, нито мъглата, нито влагата. Тя се втурна напред и се изправи сам-самичка на носа. Вкопчена с една ръка в парапета, здраво стиснала букета в другата, тя отметна глава и се усмихна щастливо. Параходът пореше мрачните води на залива.

Студеният вятър развяваше буйните й къдрици и опъваше роклята по тялото й. Пръски солена вода я шибаха по лицето.

Даян не обръщаше внимание.

Сърцето й ликуваше. Тя бе стъпила здраво върху палубата на люшкания от бурните вълни параход. Уверено бе вперила теменужен взор в светлия град, който бавно изплуваше в мъглата пред нея. Там някъде, в сърцето на този озарен от хиляди светлини град, се намираше Звездоброеца…

— Ей, хубавице, мога ли да дойда за малко при вас?

Даян се обърна. От мъглата, с несигурни стъпки се приближи явно пийнал мъж. Носеше копринен цилиндър, черно наметало и глупаво се хилеше. След като успя да се добере до перилата, той се вкопчи в тях и попита:

— Нещо много се клати. Да не е някое от онези ужасни земетресения, за които пишат по вестниците?

Даян се усмихна на пийналия англичанин.

— Намираме се на ферибот и това са машините. Просто се движим.

— О, слава Богу! — кимна той. — И накъде, ако смея да попитам, се движим?

— Към Сан Франциско — засмя се Даян, като видя как озадаченото му изражение премина в доволна усмивка.

— Браво! Хубав град. Ако не се лъжа, познавам доста хора там. Имам на кого да се обадя.

Усмивката не слезе от лицето на Даян.

— А ти, миличка — той кимна към сватбения букет в ръцете й. — Да не би да се жениш?

— Надявам се — с готовност отвърна тя, — но не съм напълно уверена.

— Има начин да разберем.

— Как?

— Момъкът от Сан Франциско ли е?

— Да.

— Тогава хвърли букета във водата. Ако отплава към Ембаркадеро, значи ще се омъжиш, но ако тръгне обратно към Оукланд…

Даян хвърли букета в тъмните, бурни води на залива. С нарастващо отчаяние тя гледаше как просмукания букет, понесен от вълната на ферибота, се насочваше право назад, към пристанището на Оукланд. Пияният англичанин също го видя и закри очите си с ръце.

Наведена докрай над перилата, Даян зърна малкия букет, едва забележим в гъстата мъгла. Изведнъж насрещния вятър смени посоката си и понесе сватбения букет право към доковете на Сан Франциско.

— Сега можеш да погледнеш — зарадвана каза тя на спътника си.

Англичанинът свали ръце. Усмихна се и се обърна към нея с насеченото си оксфордско произношение:

— Е, скъпа, мога ли да имам честта да бъда първият, който ще целуне щастливата булка?

 

 

Даян забързано прекоси луксозното фоайе на хотел „Палас“ и се приближи до дългия мраморен плот на рецепцията. Униформеният служител вдигна глава и се усмихна.

— Бенджамин Стар — каза тя непринудено и дари администратора с подкупваща усмивка. — Той ме очаква. Предполагам, че както винаги е отседнал в същия апартамент?

— Да, госпожице. Както обикновено в ъгловия апартамент номер 814.

В асансьора Даян с трепет премисли още веднъж всичко, което имаше да каже на Стар. Тя пристъпи в тихия коридор на осмия етаж и видя сервитьор с бяло сако и покрит сребърен поднос в ръце. Той спря пред вратата на апартамент 814.

— Един момент! — извика Даян, бързо го настигна и с усмивка пое подноса от ръцете му. — Аз ще го внеса.

— Но, моля ви! — той понечи да вземе подноса от нея.

— Не се притеснявайте — издърпа го тя обратно. — Благодаря много и приятна вечер.

Той сви вежди, поклати глава и се отдалечи.

Даян пое дълбоко въздух, премести подноса в едната си ръка, а с другата силно почука на вратата.

— Отворено е — дочу тя познатия глас отвътре и почувства как коленете й отмаляват.

Тя отвори високата бяла врата и пристъпи в разкошния апартамент.

— Оставете го на масата.

Същият нисък, равен глас. Даян обходи стаята с трескав поглед, мъчейки се да разбере откъде идва гласът. Дъхът й секна, когато най-накрая го забеляза вън на балкона.

Тя внимателно положи подноса върху мраморната масичка, като тръпнеше в очакване всеки момент Стар да се обърне и да я забележи.

— Стар — понечи да каже тя, но от гърлото й не можа да излезе звук. Сега, когато вече бе при него, всичко, което си бе наумила да му каже, се изпари от главата й. Той я привличаше като магнит, невероятно красив, с развети гарвановочерни коси и мека копринена риза, издута от вятъра. От него се излъчваше такава неустоима мъжественост, че Даян едва се сдържа да не се затича към него и да се хвърли в обятията му.

— Стар — произнесе тя името му на глас.

Раменете му потръпнаха и той изправи глава.

Стар бавно се обърна и я погледна.

По устните му неволно се плъзна усмивка, в тъмносините му очи проблесна пламъче, ала веднага след това върху лицето му се спусна каменна маска. Цялото му същество излъчваше стаена животинска ярост. Без да каже нищо, той й обърна гръб.

Даян прекоси широката стая. Кръвта пулсираше в слепоочията й. Излезе на просторния балкон. Стар бе само на две крачки от нея.

Той почувства присъствието й, усещайки, че тя е зад него. Той стисна здраво зъби, с усилие овладя треперещите си колене и се подпря на перилата. Как му се искаше сърцето му да не препуска тъй лудо, дланите му да не са мокри от пот, краката му да не се подкосяват. Но уви!

Искаше му се тя да си отиде.

Даян пристъпи към него. Нежно го обхвана с ръце и притисна лице към гърба му. Тя почувства как мускулите му се стегнаха и дишането му се учести.

— Ако някой път отново те прегърна — промълви тихо тя, като внимателно повтаряше думите, които той нявга й бе казал, — достатъчна е само една твоя дума. Думата е „не“. Не. Не е необходимо да казваш нищо повече. Не. Ако желанието ти е такова, просто го кажи. Не. И аз ще престана.

Изминаха няколко секунди, които й се сториха цяла вечност.

Стар бавно се обърна с лице към нея. Тъжните му тъмни очи срещнаха нейните. Изящните му мургави длани трепетно обхванаха лицето й. Момчешка усмивка заигра в ъгълчетата на чувствената му уста.

— Да — каза той със задавен от вълнение глас. — Думата е „да“. Да, скъпа моя Даян. Да!