Нан Райън
Под знака на звездите (4)

Глава 3

Няколко дни по-късно, около два часа след обяд, един влак се носеше на запад през равнините на Колорадо. Бе потеглил от Канзас Сити, щата Мисури и пътешествието му наближаваше своя край. Точно пред него на хоризонта се открояваше все по-заплашително първият хребет на страховитите Скалисти планини, устремени към августовските небеса.

Полетелият към планините влак се състоеше от тридесет и четири вагона. На всеки от вагоните с големи златни букви бе изписано:

„Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“

На челото на влака, в кабината на локомотива, машинистът Боз Уитман скочи от седалката си. Ухили се и дръпна опънатото над главата му въже. Сирената незабавно изрева и подплаши няколко говеда, които пасяха край линията.

Възрастният машинист се засмя, премести топката тютюн за дъвкане от дясната в лявата си буза и цръкна кафява слюнка през прозореца на влака. Боз бе облечен в униформена железничарска фуражка, яркочервен шал, червена риза, раирани работни дрехи и очила, които да предпазват очите му от искрите, които изхвърляше комина.

Той отново се разсмя, опъна още веднъж въжето на сирената, намали тягата и дръпна спирачката. Воят на спирачките бе оглушителен. Изпод тежките стоманени колела изхвърчаха оранжеви искри. Влакът започна да забавя хода си. От вагоните започнаха да надничат пътници и да се чудят защо влакът спира, когато до Денвър остават още няколко мили.

Когато влакът спря окончателно на един от последните вагони се отвориха големите товарни врати. Не след дълго спуснаха дървена рампа до земята. Тогава се появи млад, широкоплещест, тъмнорус мъж.

Едрият, загорял мъж, който бе обявен в програмата като Кид Черокий, хлапето от Черокий, изведе нервен, лешников на цвят жребец, тежко натоварен с оръжие и походна екипировка. След него слязоха мускулестите отговорници по екипировката на шоуто, братята Дани и Дейви Ледърууд. Двамата щури и гръмогласни братя мощно опънаха юздите на конете си, без да обръщат внимание, че гемовете могат да наранят устните на животните.

По петите ги последва дребен каубой на средна възраст. Уйлям Джоунс, или както още го наричаха, Мъника, бе толкова слаб, че избелелите му джинси едва се държаха на него. На врата му висеше сребърна свирка, а между устните му бе затъкната неизменната цигара. С едната си ръка придържаше джинсите, а с другата водеше пъстър скопен кон и току примижаваше, защото димът влизаше в очите му. Без да вади цигарата от устата си, Мъника предупреди буйните братя Ледърууд:

— По-полека, момчета. По-полека.

Мъника се грижеше за животните на трупата и не понасяше някой да малтретира животно пред него. Той бе много тих и кротък човек и се отнасяше с пределна почит към всяко Божие създание, било то човек или животно. Сърцето му се късаше като гледаше как братята Ледърууд тормозят уплашените коне.

С не по-малка загриженост един стар белокос индианец с обветрено и набраздено от дълбоки бръчки лице свали по рампата след Мъника едно едро пони. Името му бе Стари очи и преди време бе един от най-влиятелните вождове в колорадското племе ункомпагре юте. Но оттогава бе минало много време. Стари очи бе видял как идват и си отиват седемдесет и пет зими. И последните двадесет бе преживял с „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“. Той съзнаваше, че полковникът вече няма нужда от него. Бе прекалено стар да играе ролята на смел и суров воин, която му бе възложена в началото. И въпреки това знаеше, че докато шоуто обикаля страната, за него винаги ще има място в трупата, при стария и изпитан приятел, полковника.

Стари очи преметна дългите юзди през главата на понито си и с едва чут стон се метна на гърба му. И когато се изправи на гърба му, старият индианец изведнъж потрепери. Мъника, който бе наблизо на пъстрия си кон, видя как тръпката премина през набитото тяло на индианеца.

— Вожде, добре ли си? — тихо попита той, за да не го чуят другите. — Лошо ли ти е?

Стари очи сви рамене и поклати глава, а бялата му коса се развя около тъмното лице. После погледна Мъника и призна:

— За част от секундата ми се стори, че… — той вдигна широката си длан и посочи ясното небе — сякаш някой стар приятел от света на сенките ме предупреждава, че това пътуване не добро. Нещо лошо случи.

Мъника не се присмя на предразсъдъците му, а внимателно попита:

— Имаш предвид предстоящото представление на трупата в Денвър?

Стари очи отново поклати глава.

— Не, имам предвид този лов, на който сме тръгнали в блестящите планини.

Но преди Мъника да успее да отговори, големите товарни врати зад тях се затвориха, разнесе се свирка и Боз, машинистът отново подкара машината. Кид Черокий, изгарящ от нетърпение, се изправи на стремената и мощно изрева:

— Какво чакаме? Хайде да тръгваме и да сгащим един котарак.

После се отпусна в обкованото със сребро седло и заби острите си шпори. Нервният му жребец светкавично се понесе напред. Влакът бавно започна да набира скорост. Необузданите братя Ледърууд препуснаха след Кид Черокий, надали диви ревове. Мъника и Стари очи си размениха възмутени погледи и поеха след по-младите ездачи.

Начело яздеше Кид Черокий, а копитата на коня му вдигаха облаци прах и малки камъчета. Препускаше право към извисилите се насреща му Скалисти планини.

Ездачите нямаше да се отбиват в града. До първото обявено представление имаше три дни. През тези дни трупата щеше да разпъне тентите, да скове трибуните и да направи генерална репетиция, а през това време петимата ездачи щяха да си устроят бивак в планините западно от Денвър. Задачата им бе да намерят планински лъв за шоуто. Кид Черокий, който не пропускаше случай да спечели благоволението на полковника, бе обещал, че няма да се върнат, докато не уловят трофеен екземпляр.

И бе твърдо решен да спази това обещание. И ездачите отпратиха към предпланините, докато по-бавния влак пухтеше към предградията на Денвър.

 

 

На перона пред новопостроената гара на Юниън Пасифик в Денвър Даян Бюканън примижаваше на светлината на жаркото следобедно августовско слънце. Бе облечена в удобна и много елегантна бяла рокля от пике, с широкопола сламена шапка с теменужен копринен шал, вързан над периферията така, че краищата му да се развяват от слабия вятър, който духаше от север.

Ръцете й бяха облечени във виолетови ръкавици, а за да предпазва бледите си рамене от суровото планинско слънце тя носеше слънчобран в същия цвят. Даян нервно погледна за влака. Трябваше да пристигне всеки момент. Чакаше вече половин час.

Чакаше и неспокойно крачеше по почти празния перон. Изгаряше от нетърпение да види полковника и баба Рут Бюканън. Нямаше търпение да види изненадата изписана по лицата им, когато слязат от влака и я видят.

Даян се усмихна предвкусвайки радостния момент.

Не бе им телеграфирала, че пристига в Денвър и че ще ги посрещне, нито пък беше им казала, че смята да се присъедини към трупата. Всичко щеше да бъде изненада и тя не беше много сигурна каква щеше да бъде реакцията на полковника. Темпераментният полковник щеше направо да побеснее, ако само му минеше през ум, че внучката му е решила, че е оставил на нея да го спасява от финансовата разруха.

Полковникът бе изключително горд мъж. Животът му бе пълен с приключения и за много от тях се разказваха легенди. Роден в Аризона, Бък Бюканън се бе бил с индианците, бе служил в армията като разузнавач, бе воювал в Гражданската война и няколко медала за храброст красяха синята му куртка.

От бурната му младост имаше безброй белези, с които се гордееше. Лявото му рамо бе пронизано от стрела на индианец апах. Дясното му бедро бе ранено от бунтовнически куршум. На широките си гърди имаше следи от схватка с мечка гризли, а след разправа с някакъв ревнив съпруг на брадичката му бе останал мъжествен белег.

Бе на петдесет години, когато обязди един див мустанг за шоуто и петстотин килограмовото животно падна на левия му крак и оттогава той накуцваше.

Полковникът бе изживял пълноценно всеки един ден от живота си. А това бе един изпълнен с лудории живот и в това, че накрая стана собственик на пътуващо шоу, сякаш имаше нещо закономерно. Ето защо за безстрашния стар разузнавач бе страшно да приеме мисълта, че любимото му шоу е пред фалит.

Даян чу кратко изсвирване на локомотив и примижа към далечината. И сърцето й замря.

По релсите се задаваше влакът, който тя чакаше, а от прозореца на локомотива се бе надвесил старият Боз, машинистът и размахваше фуражката си.

Изведнъж перонът се изпълни с възбудена и гласовита тълпа. Тя зарадвана разбра, че те също са дошли, за да посрещнат влака на трупата. При вида на тези жадни и нетърпеливи лица Даян изпита огромно облекчение. Така се страхуваше, че никой няма да дойде да чака влака. И че това ще притесни полковника.

Устните й разцъфнаха в усмивка, тя сгъна слънчобрана си, пъхна го под мишница и тръгна към влака, а тълпата я пое и повлече със себе си. Тя се опита, но не можа да си проправи път до началните вагони и по-специално до първия, на който с огромни златни букви пишеше: „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“.

Най-после влакът спря.

Униформен кондуктор отвори вратата на вагона. В облечената си в ръкавица ръка държеше две дървени стъпала, които постави на земята точно пред вратата. Изправи се, подръпна пешовете на черната си униформена куртка, свали и отново нахлупи фуражката си, скръсти ръце на гърба си и кимна към вратата на вагона.

Всички очи бяха приковани към тази врата. Репортери от „Роки Маунтън Нюз“ и „Денвър Поуст“ пристъпяха от крак на крак с бележници, писалки и фотоапарати, готови да вземат интервюта.

Минаха няколко минути. Напрежението растеше.

Даян се усмихна. Тя познаваше полковника. Старият и обигран шоумен знаеше как да манипулира тълпата. Несъмнено в момента той се криеше на самия вход, в сянката и нарочно караше публиката да го чака, за да подразни нетърпението им.

И едва след това, след като изтекоха няколкото дълги минути, първият човек, който стъпи на перона, бе внушителен мъж, обут в бричове от еленова кожа, с риза с набрана яка, ръчно изработени каубойски ботуши, ръждивокафяви велурени ръкавици, бяла шапка „Стетсън“ и масленожълт копринен шал на врата. Румен и синеок, с блестяща усмивка, полковникът галантно свали шапка на аплодиращата тълпа и откри снежнобялата си коса, вързана на тила в конска опашка.

— Полковник — щастливо извика Даян. Това бе любимото обръщение на дядо й. — Полковник Бюканън!

Той не я чу.

Тя толкова се смути, че съвсем забрави доброто си възпитание и с лакти си запроправя път през тълпата към забележимо куцащия старец, който щастливо позираше пред фотоапарата на един денвърски журналист.

— Полковник! — извика тя отново и ясносините очи моментално я откриха в тълпата.

За момент в тези очи проблесна изумление, но полковникът имаше светкавични реакции. По лицето му се разля блаженство. Той инстинктивно разбра защо Даян е дошла. И в същата секунда разбра, че със своите умения в ездата и в боравенето с ласо, както и с изумителния си външен вид, тя ще привлече цели тълпи зрители. Самият той я бе обучил, докато бе още дете. И сякаш всичко това бе предварително уговорено, той грабна елегантната си внучка, бързо я целуна и с висок глас се обърна към журналистите:

— Момчета, представям ви най-новата звезда на шоуто „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“, мис Даян Бюканън.