Нан Райън
Под знака на звездите (29)

Глава 28

— Не!

— Да.

Погледите им се сблъскаха.

— Не — после още по-убедителното. — Не, не вярвам и няма да повярвам.

— Да. Да, вярно е, аз…

— Не — повтори високият рус мъж и отново вдигна пред очите си квадратното парче кожа, обшито с мъниста. — Не, не ти вярвам. Ти знаеш повече за това. Хайде кажи ми — зелените му очи бяха присвити. Устните му бяха присвити в тънка линия, очертана сред тъмнорусите косми на силно брадясалото му лице.

Свали червеното парче кожа, бутна към тила на русата си глава „Стетсън“-а и се облегна напред, докато лицето му застана само на няколко сантиметра от нервната физиономия на малкото човече зад тезгяха. Посегна, сграбчи предницата на престилката му и го приближи още повече.

— За последен път те питам — говореше гневно Кид Черокий на притеснения управител на магазина в Лулу Сити. — Има ли нещо, което да не си ми казал? Това парче кожа е от огърлицата му. Ти си го видял със сигурност. Може дори да си ги очаквал. Накъде се бяха запътили? Накъде заминаха, след като напуснаха магазина ти?

Капчици пот избиха по тънката горна устна на магазинера, когато поклати оплешивяващата си глава.

— Не знам. Казах ти всичко, което знаех. Не съм видял нито дивака, нито жената. После разправяха, че един дълъг, страховит индианец по препаска и мокасини се разхождал нагоре-надолу по улицата същия ден, когато нещата изчезнаха от магазина ми. Намерих това парче кожа тук, върху тезгяха. Това е. Това е всичко, което зная. Моля те… пусни ме!

Кид раздразнено го отблъсна назад.

— Хайде да изчезваме оттук — обърна се той към двамата здравеняци, които стояха от двете му страни.

— Може би в кръчмата ще намерим някой с по-добра памет — пъхна обсипаното с мъниста парче кожа в джоба на ризата си, обърна се и излезе.

Миньори и каубои бързаха да се махнат от пътя им, докато тримата едри, яки и мръсни мъже крачеха по дървените тротоари на Лулу Сити, Колорадо. Сподавен шепот и нервни погледи изпращаха гърбовете на това страховито трио. Подплашени, почтените жени от Лулу Сити припряно пресичаха улицата.

Кид Черокий се спря пред бара „Готиното кръчме“, хвана двойната летяща врата с две ръце и силно я тласна навътре. Остана на входа. Държеше двете крила на вратата широко разтворени. Стоеше разкрачен на фона на светещото зад гърба му слънце. Когато всички очи се обърнаха към него, пристъпи навътре. Двамата здравеняци Ледърууд последваха Кид до дългия барплот в далечния край на салона.

Кид опря токовете на ботушите си върху металната пръчка в основата на плота, свали ръкавиците си, остави ги на тезгяха и поръча бърбън.

Червендалестият барман напълни малката стъклена чаша до ръба и я плъзна по гладкия метален плот. Дясната ръка на Кид се стрелна и сграбчи тънката китка на бармана.

— Остави бутилката — нареди му.

Гаврътна уискито, избърса уста с опакото на мускулестата си ръка и бавно се извърна, за да се облегне на барплота. Зелените му очи обходиха сумрачното, изпълнено с тютюнев дим помещение, докато пиячи, покерджии и проститутки замълчаха и се втренчиха в него.

— Аз съм Кид Черокий — оповести той, плъзгайки очи по смълчаното море от погледи. — Преследвам един лош индианец, който отвлече една беззащитна бяла жена близо до Денвър от влака, с който пътуваше трупата на полковник Бък Бюканън, този дето води шоуто от Дивия Запад. Индианецът и жената са минали през Лулу Сити преди няколко дни — замълча и пъхна палците си под колана с кобурите. — Чакам да почерпя едно питие оня, който ми даде някаква информация за червенокожия и жената.

Смълчаният салон експлодира в букет от шумни разговори. Столове застъргаха по дъсчения под. Жадни миньори и комарджии се скупчиха около бара, готови да разказват как са видели един висок, гаден индианец да се навърта в малкото градче. Без да се обръща, Кид вдигна масивната си ръка и щракна с пръсти към бармана да почне да разлива питиетата.

След повече от час поръчване на напитки, задаване на въпроси и изслушване на разкази, Кид знаеше почти толкова, колкото и в началото. Повечето от присъстващите наистина бяха видели индианеца, но никой не беше сигурен от кое племе е. Понеже беше дошъл чак тук на север, се чудеха дали не е юта. Най-вероятно беше апах или шайен. Но можеше да бъде и поуни, или дори шошони.

— На тръгване го видях да се отправя на север, шефе — дръпна Кид за ръкава на ризата един мазен старик с кисела физиономия. — Мисля, че отиваха към индианския резерват Уинд Ривър в Уайоминг.

С ръка на кръста на цицорестата, напудрена, с нацапани устни жена, Кид гаврътна едно последно уиски и каза на Дейви и Дани Ледърууд да отидат отсреща в хотела и да ангажират две стаи. Щяха да прекарат нощта в града и рано сутринта да продължат по дирята към Уайоминг.

— Добре, шефе — кимна Дейви. — Идваш ли?

— По-късно — отвърна Кид и обърна цялото си внимание към усмихващата се, с пищни форми жена, която се притискаше към гърдите му. — Е, какво ще кажеш, скъпа? — вече към нея. — Ще се позабавляваме ли?

Блондинката с едрия задник се изкиска и го поведе нагоре по стълбите, като хвърляше победоносни погледи към останалите шест жени, наети в „Готиното кръчме“. Вече горе, тя припряно се засуети с натруфената си, червена копринена рокля, докато той се съблече и легна в леглото.

Като се чудеше как успя да изкара такъв късмет, блондинката се захихика радостно, приближи се до леглото, седна на края и му каза:

— Сега ще те ощастливя, хубавецо.

— И за теб ще е по-добре да го сториш, русокоске — отвърна Кид. — Ставам много гаден, когато някоя жена не оправдае очакванията ми.

Блондинката не оправда очакванията му.

Доста се потруди да го ощастливи, здравата се стараеше да задоволи този едър, приятен на вид, непознат, но колкото повече се напъваше, толкова по-раздразнителен ставаше той.

— Какво има? Какво не е наред, каубой? — попита го тя, като се отпусна до него и прокара късите си пухкави пръстчета по гъстите косми на гърдите му.

— Ти си туй, дето не е наред — отговори Кид. Отблъсна я и седна в леглото.

— Недей, чакай — изправи се на колене и обви с ръце врата му. — Дай ми още една възможност — опита се да го целуне по устата.

Той рязко отдръпна глава. Издърпа ръцете й от врата си, изви ги зад гърба й и стисна двете й китки с една ръка.

— Обличай си дрехите и изчезвай — очите му бяха студени. — Искам онази тънката, чернокосата. Как се казва?

— Не. Не искаш нея. Ще ти покажа доста по-хубави неща от Лони. Хайде, скъпи, нека остана.

— Ти си тръгваш — отвърна й той и я изблъска от леглото.

Тя изохка, когато се строполи на пода. За момент остана така, замаяна, неспособна да помръдне. Ребрата я боляха.

Кид стана от леглото и се надвеси над нея.

— Ставай и се махай — заповяда й.

Тя с мъка се изправи на крака. Обидата и болката я заслепиха и тя посегна с нокти към лицето му. Кид отново улови ръцете й и ги изви с такава сила назад, че тя залитна. Голото й тяло се заби във вратата. Кид веднага се хвърли отгоре й и притисна с цялата си тежест лицето й в масивната врата. Няколко минути я държа така, като ритмично блъскаше лицето й в дървото и се хилеше на нейните викове и псувни.

— Искам онази красива брюнетка — каза той в ухото й. — Уморен съм от твоето кикотене. Писна ми от тебе. Ако не искаш да пострадаш обличай се веднага и изчезвай. И ми изпрати Лони. Искам нея, не тебе.

Чак тогава отстъпи назад и я пусна.

Тя се извърна. Като подсмърчаше и му хвърляше уплашени погледи, блондинката бързо навлече захвърлената червена рокля. Беше бясна, когато остави Кид проснат на разхвърляното розово легло и затопурка надолу по стълбите. Червилото й бе размазано, носът лъщеше подут, косата й бе в безпорядък. Ядно се приближи към една смееща се жена в зелена копринена рокля, седнала на коляното на един от играчите на покер.

— Лони, Кид иска да се качиш горе при него — раздразнено каза тя и вирна глава.

— Знаех си, че не си жена за него — изсмя се Лони и пъргаво скочи от коляното на покерджията.

Приглади копринената си зелена рокля и забърза нагоре по стълбите към едрия, брадат непознат.

Кид хареса Лони. Тя беше стройна, с бледа кожа, красива и имаше дълга, черна коса, която падаше от двете страни на лицето й и го гъделичкаше приятно. Брюнетката не губи време, за да му докаже, че е по-кадърна в любенето от изгонената блондинка.

 

 

Полунощ завари Кид все още при Лони. Лежеше гол, облегнат на камарата розови възглавници, натрупани до таблата на леглото. Безцелно въртеше из пръстите си квадратно парче кожа, обсипано с червени мъниста. Беше същото като другите три, които беше намерил по следата.

Очите му останаха приковани в блестящите червени мъниста, докато разказваше на сгушената в него Лони всички неща, които грижливо бе крил от хората, които го познаваха, или си мислеха, че го познават.

— Дори веднъж бях женен. Напуснах я, след като татенцето й й отряза паричките — продължи да се взира в загадъчното парче кожа. — Да го вземат дяволите, стария копелдак трябваше да ми бъде благодарен, че се ожених за щерка му, пък…

Кид й разказа как се запознал с бъдещата си жена, когато се цанил като говедар в имението на баща й в западен Тексас. А имението си го бивало — половин милион акра. Търпеливо ухажвал кльощавото свитичко момиче, въпреки възраженията на баща й. Не било трудно да убеди малката Бети Лу да избяга с него и да се оженят. След сватбата се върнали с булката в пищната къща на имението, където прекарал две гадни, дълги години! Бачкал здраво, колкото и най-ниско платеният, наемен работник, а всяка вечер се любил с хърбавата, писклива Бети Лу, решен да направи наследник на богатството на болнавия й баща.

Поклати глава и продължи:

— Тя не можа да забременее, но татенцето й най-сетне умря. Проблемът беше, че старият, отмъстителен копелдак тайничко извадил дъщеря си от завещанието веднага щом научил, че сме се оженили — Кид горчиво се изсмя.

Напуснал Тексас веднага, продължи да разказва той на заслушаната Лони, пристигнал в Ню Мексико и там нещо го загазил. Останал без пукната пара, организирал един удар с двама некадърни мексиканци. Тях ги хванали, той избягал с парите, но цяла година го гонили. Непрекъснато обикалял, никъде не се задържал за дълго. Сменил много професии и много жени. И все не му вървяло, докато не попаднал на полковник Бък Бюканън и неговото шоу на Дивия Запад.

— Веднага разбрах, че това е големият ми шанс — каза Кид, като търкаше с грубия си палец искрящите червени мъниста. — Полковникът веднага ме хареса, така че си измислих минало, което да му хареса. Казах му, че съм последната издънка на добро старо семейство от Вирджиния. Убедих го, че съм образован, интелигентен, честен, почтен, и че напълно може да ми се вярва.

— И нищо от това не беше вярно, така ли? — попита Лони.

Кид отметна назад глава и се изхили.

— О, скъпа, аз никога не съм бил във Вирджиния. И моето семейство съвсем не беше това, което ти би нарекла „Добро, старо семейство“. Всъщност, баща ми беше… — замълча. — Това няма никакво значение. Може и да не съм образован, почтен и да не може много да ми се вярва, но все пак съм доста умен и хубав на вид — усмихна се към Лони. — Внучката на полковника ми е в кърпа вързана. Още щом я открия и ще се хвърли в очаквателната ми прегръдка.

Лони се изкиска и плесна с ръце.

— Браво на теб.

— Браво, я! — Кид остави парчето кожа на нощното шкафче. — Може и никога да не стана много богат, но поне ще имам прекрасна жена за съпруга — зелените му очи се зареяха мечтателно и той разсеяно потри с ръка голият си корем. — И веднага щом наследя шоуто, ще се отърва от половината некадърници, дето само се пречкат, но старият полковник, понеже е с меко сърце, ги държи на заплата. Ще направя от шоуто процъфтяващ бизнес и цялата печалба ще бъде за мен — протегна ръце към Лони.

Все още хилейки се, Лони посегна и го погъделичка по гърдите с гъстите кичури черна коса.

— Ти си много амбициозен. Харесвам това в мъжете.

— А, знаеш ли какво харесвам аз в жените?

— Не, кажи ми — отвърна тя усмихната.

Той вдигна ръка и прокара малкото си пръстче по пълните й устни.

— Харесвам голямата, влажна уста. Точно като твоята.

Кид я привлече към себе си и зашепна в ухото й. Каза й какво би желал тя да направи с голямата си, влажна уста.

Лони се изхили.

После не се забави да изпълни желанието му.