Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in the Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58гласа)

Информация

Сканиране
bobych(2009)
Разпознаване и корекция
orlinaw(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Нан Раян. Под знака на звездите

ИК „Бард“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Николова

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. —Добавяне

Глава 24

Летният дъждец беше лек и кратък. Само няколко минути след като първите капки закапаха, дъждът спря и тъмните, мрачни облаци бързо се разнесоха. Слънцето отново се показа, още по-жежко от преди.

Мълчаливата двойка, която яздеше на откраднатия кон неотклонно на север, не обръщаше внимание на палещата жега. Свирепото слънце на Уайоминг, което ожесточено изпепеляваше пейзажа около тях, не им правеше впечатление. Бяха твърде вглъбени в мислите си относно един друг огън, много по-могъщ и много по-опасен.

Огън, чиито пламъци нямаше да угаснат със залеза на слънцето. Изтерзаната земя щеше с наслада да отдъхне в прохладата на нощта, но всеизгарящият огън, който бушуваше в сърцата на двамата, нямаше да изтлее и в най-мразовитите тъмни нощи.

Звездоброеца не можеше да се залъгва повече.

Това прекрасно създание с бледата кожа и гарвановочерната коса не беше в безопасност насаме с него. Или обратно? Той не беше в безопасност насаме с нея. И в двата случая нещо трябваше да се направи и то бързо, преди да е станало невъзможно да държи ръцете си далеч от нея.

Даян се държеше отпред за седлото, за да избегне всякакъв физически допир с индианеца. Сведе очи и се взря в силните пръсти, които с лекота държаха кожените юзди, в играта на мускулите под бронзовата кожа. Ужасната истина като ледена вълна заля тялото й. Тя жадуваше тези силни ръце да я стискат в прегръдката си. Копнееше тези прекрасно изваяни пръсти да я докосват. Да я докосват цялата.

Тя не беше в безопасност сама в присъствието на този загадъчен човек, който, макар да не беше изискан според общоприетите представи, бе изключително привлекателен. Или може би беше обратното? Той не беше в безопасност насаме с нея. Нямаше никакво значение. Нещо трябваше да се направи. При това бързо.

Към края на следобеда една величествена гледка се разкри на западния хоризонт. Белите пухчета на облаците висяха в светло синьото небе. Под тях, на фона на залязващото, лятно слънце, драматично проблясваха върховете на Уинд Ривър. Проблясваха в розово, оранжево, златисто. Бледо сияние прорязваше прохода между назъбените канари.

Омагьосана от приказната гледка, затаила дъх пред великолепието на природата, Даян не откъсваше очи от преливащите се багри от светлини и форми. Когато отново погледна напред, видя няколко разпръснати постройки точно срещу тях.

— Това ли е резерватът? — заговори тя за пръв път откакто бяха напуснали Грийн Ривър.

— Не — гласът на Звездоброеца бе тих, кротък. — Това е Ландър. Ще спрем за малко. Трябва да взема някои неща.

— Ами аз? Пак ли ще ме завържеш…

— Ще дойдеш с мен.

Даян бе повече от изненадана, когато влязоха в големия магазин на оживената главна улица й пълничкият собственик дойде при тях и сърдечно поздрави Звездоброеца. Още повече се изненада, когато Звездоброеца я представи на собственика, като назова истинското й име. Пълничкият човечец се усмихна, кимна и стисна ръката й.

Беше ясно, че той не знае абсолютно нищо за отвличането. Съмнение се прокрадна в мислите на Даян. Полковникът сигурно веднага бе уведомил властите. Или не беше?

Тя наблюдаваше индианеца, който чевръсто обикаляше нагоре-надолу край широките рафтове и взимаше разни неща. Не беше сигурна как да реагира, когато той избра от рафта за дами една стилна бяла лятна пола и блуза, дойде при нея, подаде й ги и каза:

— Виж дали ще ти станат.

Петнайсет минути по-късно Звездоброеца каза на собственика:

— Пиши всичко на сметката ми, Едгар. След ден-два ще дойда да се разплатим — постави последното от обшитите с мъниста червени парчета кожа на широкия тезгях и добави: — Ако някой дойде да пита за мен, кажи му, че ще чакам в резервата.

— Добре — отвърна шишкото. — Заповядайте пак, мис.

Напуснаха магазина. Даян изглеждаше освежена и разхубавена в новите си бели памучни одежди. Звездоброеца бе облечен в светлосиня фланела без яка, тъмни, вълнени панталони и лъскави, черни боти. Нови кожени чанти за седло бяха преметнати през лявото му рамо.

Здрачаваше се, когато излязоха на една широка поляна на южния бряг на Литъл Уинд Ривър. Звездоброеца посочи към няколкото разпръснати постройки на отсрещния бряг.

— Моят дом, Красавице. Уинд Ривър.

Даян кимна загледана.

— Всичките ти роднини живеят тук, така ли?

— Да — отвърна той безизразно. — Цялото ми семейство живее тук в Уинд Ривър.

Сега, когато бяха стигнали до края на пътуването си, Даян се почувства странно неспокойна и напрегната. Как ли изглеждат неговите близки? Дали бяха цивилизовани? Как щяха да се отнесат с нея? Щеше ли да бъде в безопасност сред всичките тези индианци?

Такива въпроси се въртяха в главата й, когато Звездоброеца смушка коня и отново го подкара напред. Те пресякоха плитката рекичка и навлязоха в резервата Уинд Ривър с настъпването на нощта. Звездоброеца подкара жребеца край постройките на агентите по индианските въпроси, кимна и махна с ръка на няколкото възрастни индианци, които седяха пред тях и пафкаха лулите си, и спря пред малката пощенска станция.

— Няма да се бавя и минута — рече, скочи от седлото и влезе вътре. Малко по-късно се появи навън, между пръстите на дясната си ръка стискаше гърлата на две бутилки сода. Отвори чантата зад седлото, внимателно, постави изстудените бутилки вътре и отново се метна на коня.

Продължиха покрай три отделени пасажа от колиби. Навлязоха в четвърти и Звездоброеца спря коня пред последната колиба в редицата. За момент остана загледан в старомодната колиба от животински кожи, после скочи долу.

Обърна се, свали Даян от седлото и каза:

— Тук живее баба ми. Казва се Златна звезда. Тя е единственият роднина, който имам — стояха близо един до друг. Даян видя как лицевите му мускули се напрегнаха, когато продължи: — Независимо от това какво мислиш за мен, ще се отнасяш към нея с цялото уважение, което заслужава.

— Разбира се, че ще го направя — отвърна тя рязко, раздразнена от това, че един дивак като него смяташе за необходимо да я учи на добро държане.

Звездоброеца преметна през рамо новата кожена чанта за седло, постави ръка на гърба на Даян и я побутна напред.

Спряха се пред триъгълното парче кожа, което служеше за врата на колибата, и той подвикна:

— Златна звезда, тук ли си? Аз съм, Звездоброеца. Върнах се.

Изчакаха.

Мина доста време преди една слаба, прегърбена фигура да се появи в сенчестия отвор на колибата. Крехката възрастна индианка със сребристобяла коса развърза възела на парчето кожа и се вгледа нагоре към тях с любопитство. Кожата й бе обгоряла от слънцето и набраздена от бръчки, като пейзажа на родната й страна. Възрастта бе оставила дълбок отпечатък върху лицето й, а ръцете й бяха обезформени от артрита. Бе облечена в богато бродирана рокля с цвят на сметана. Обичайната за индианците наметка върху раменете й бе извезана със сиви и сини мъниста. Също толкова умело изпъстрени мокасини се виждаха на краката й. На гърдите й висеше голям сребърен диск, окачен на тежка сребърна верига.

Скованата й от артрита ръка се протегна към високата, тъмна фигура. Звездоброеца гледаше надолу към нея усмихнат. Проницателните черни очи на старицата проблеснаха радостно. Когато се взря в обичното лице на единствения си внук, тя се засмя щастливо, като малко дете.

— Звездоброец! — възкликна тя радостно и протегна ръце към него. После се поколеба. Проницателните й черни очи се спряха на елегантната бяла жена до него, после се върнаха обратно на лицето му. Едната й вежда въпросително пропълзя нагоре по набръчканото й чело и тя произнесе несигурно:

— Откъде да знам, че си ти? Очите ми вече не виждат така добре, както едно време. Ако наистина си моят внук, докажи го — черните очи предизвикателно се впиха в него.

Даян, която наблюдаваше сцената, почувства как сърцето й лудо заблъска в гърдите, когато палава, детска усмивка смекчи мъжествените, остри черти на лицето на Звездоброеца. Той протегна към индианката дясната си китка. Даян с учудване видя как скованите от артрита пръсти на старицата нетърпеливо се вкопчват в китката му и я придърпват по-близо до лицето й. Тези пръсти се оказаха достатъчно силни, за да разкопчаят широката сребърна гривна. За момент Златна звезда остана загледана в незащитената от гривната китка, после отново нададе радостния си детски смях.

— Внучето ми! — възкликна тя щастливо, придърпа ръката му към устните си и я целуна. — Звездоброец! Момчето ми, момчето ми!

— Да, аз съм, скъпа — каза той и издърпа ръката си от силните й пръсти. Хвана я през кръста и я повдигна от земята, докато тя продължаваше да се смее щастливо и да го прегръща.

— Звездоброеца, Звездоброеца — непрекъснато повтаряше името му. — Пораснал си много откакто те видях за последен път, станал си голям, силен мъж.

Той целуна набръчканата й буза и каза:

— Не, бабо. Ти просто си забравила. Още от петнайсетгодишен съм толкова висок, колкото и сега — внимателно я постави на земята.

Ръцете й се вкопчиха в ръкавите на синята му фланела.

— На петнайсет? Но сега си много по-възрастен, нали, Звездоброецо?

— Малко по-възрастен — каза нежно той и очарователната, момчешка усмивка отново се появи на чувствените му устни. — Сега съм на трийсет и пет.

Старицата се изкиска отново и поклати посивялата си глава.

— Ако ти си на толкова, детето ми, аз трябва да съм на петдесет, че и повече.

Той нежно погали посребрените й коси.

— Златна звезда, ти навърши седемдесет и девет на рождения си ден миналия април.

Очите й проблеснаха и тя потупа внука си по гърдите.

— Тъй ли? Как минават годините, изгубих им бройката — проницателните й черни очи отново се прехвърлиха на Даян. — Звездоброецо, кое е това красиво бяло момиче? Да не си се оженил? Това ли е жена ти? Имате ли вече деца?

— Не, аз… той… — запъна се Даян.

— Извини ме за грубите обноски, бабо. Това е мис Даян Бюканън. Мис Бюканън, това е родната ми баба, Златна звезда.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, Златна звезда — каза Даян учтиво.

— Ти си много бяла, много красива — отбеляза на висок глас старицата и проницателните й очи се плъзнаха по голата шия и раменете, които се откриваха от голямото деколте на бялата блуза. — От Невада ли си?

— Невада? Аз…

— Не, бабо — намеси се Звездоброеца. Променяйки бързо темата продължи: — Донесъл съм ти нещо. Покани ни да влезем вътре и ще ти го дам.

— Кока-кола? — бързо попита старицата обнадеждено и развълнувано плесна с костеливите си ръце. — Влизайте, влизайте!

Вътре Даян приседна на една страна, докато щастливата старица жадно изпи содата донесена от внука й. Звездоброеца учтиво се осведоми за здравето на баба си и после я разпита за приятелите си от резервата. Златна звезда отговаряше на въпросите му между шумните глътки от газираната кока-кола. На Даян й се стори странно, че самата старица не попита нищо Звездоброеца. Това донякъде я разочарова. Бе се надявала да научи нещо за загадъчния индианец от типичните въпроси, които една баба би задала на внука си.

Даян огледа малкото, но спретнато жилище. Огънят от малкото огнище в средата на колибата хвърляше загадъчни сенки по коничните стени, направени от животински кожи. Забеляза на една от тях няколко фотографии на Звездоброеца като по-млад. Мебелировката бе оскъдна: един кедров сандък, квадратна масичка, два кожени дюшека в двата срещуположни края на колибата. Местейки поглед от единия дюшек на другия, Даян не преставаше да се чуди как ще се сместят да спят и тримата на тях.

Не се наложи да се чуди дълго.

Не бе минал и час от пристигането им в Уинд Ривър и Звездоброеца каза:

— Бабо, ние те изморихме с въпроси. Време ти е да си лягаш.

— Не! — възпротиви се старицата, като всяка обикновена баба. — Та ти току-що си дойде, синко. Отвори ми още една кока-кола и да продължим да си приказваме!

— Слушай сега — обърна се той към старата жена с обичайния си тих, монотонен глас, — аз тръгвам. Мис Бюканън ще остане тук с теб. Тя също е уморена и се нуждае от почивка. Покажи й гостоприемството на шошоните — целуна набръчканото слепоочие на Златна звезда й се надигна.

— Тръгваш? Къде? — Даян бързо се изправи и го погледна. — Къде отиваш?

Той не отговори и Даян изведнъж изпадна в паника. Нима искаше да я остави тук в резервата и да замине някъде? Разтревожена тя го последва, когато той напусна колибата. Вече вън, тя го улови за ръката и повдигна загрижените си, въпросителни очи към него.

— Не можеш да си тръгнеш. Моля те, моля те, не ме оставяй тук.

— Красавице, ти ще бъдеш в пълна безопасност със Златна звезда. Тук ще ти е удобно.

— Но… защо не останеш и ти? Къде отиваш…

— Имам собствена колиба на половин миля оттук — продължи, като наблягаше на всяка дума: — Шошоните са много морален народ. Неомъжена жена не може да остане в жилището на мъж, който живее сам. Лека нощ, Красавице, приятни сънища.

Без дума повече той улови юздите на коня, обърна се и го поведе надолу по широкия коридор между двете редици колиби. С ръка на гърлото Даян гледаше как той се отдалечава и внезапно бе обзета от импулса да се втурне след него и да го моли да я вземе със себе си.

— И на тебе — прошепна беззвучно тя. — Приятни сънища, Звяр.

С чувството на изплашено малко дете, което родителите му са оставили насаме с непознат човек, Даян въздъхна, обърна се и влезе обратно в колибата.

Златна звезда наистина се прояви като великолепна домакиня. Тя постави на един дънер пред кожения дюшек леген с вода, калъп сапун и чиста кърпа. Дръпна една завеса в средата на колибата, така че Даян да може да се измие и да си легне необезпокоявана. Направи всичко възможно, за да я накара да се чувства удобно.

Когато изпълни всичките си задължения, Златна звезда положи старческата си длан на рамото на Даян, усмихна се и каза:

— Внукът ми е прав. Ние и двете сме много уморени. Сега ще поспим, а утре ще се опознаем по-добре.

— Благодаря ти, че ми позволи да споделя твоя дом, Златна звезда — отвърна Даян.

Безгрижният, детски смях на старицата отново изпълни колибата.

— Ако и ти си толкова разглезена, колкото и милият ми внук, тогава скромният ми дом, може би ще се стори твърде примитивен за твоите вкусове.

— О, съвсем не — излъга Даян — тук… тук наистина е прекрасно.

Черните очи на старицата проблеснаха, но тя все още не беше убедена в това, което каза Даян.

— Ще бъде съвсем за кратко, мисля — бляскавите й очи се натъжиха, когато продължи: — Моят голям внук никога не стои дълго в Уинд Ривър.

— Така ли? А, къде…

— Спи сега, белокожа хубавице — индианката вдигна скованата си от артрита ръка. — Утре ще говорим — тя изчезна зад тежката завеса и малко по-късно до Даян достигнаха звуците на забавеното й, равномерно дишане.

Даян не можеше да заспи толкова лесно.

Излегната в мрака тя се въртеше неспокойно в мекото легло от кожи. Беше й много горещо, макар да бе само по коприненото си бельо. Въздъхна раздразнено. Навън нощта сигурно бе прохладна. Искаше й се да стане, да излезе от затворената колиба и да се остави на свежия, среднощен повей да охлади разгорещеното й тяло.

Нещастна, тя обвиняваше привлекателния си, мургав похитител за странната топлина, която измъчваше тялото й и й пречеше да заспи. Раздразнението й се примеси с яд, когато си представи как той се е унесъл в здрав сън в прохладната си удобна колиба.

Но Звездоброеца не спеше.

Дълго след полунощ той лежеше буден в тъмнината на смълчаната си колиба и пушеше една от тънките ароматни пури, които беше купил в Ландър. Лежеше гол върху меката си постеля от кожи. Дългото му, стройно тяло блестеше от пот, независимо от хладния, нощен бриз, който подухваше през вдигнатото нагоре чергило, което служеше за врата на широката му, брезентова колиба.

Най-накрая Звездоброеца с раздразнение разбра, че няма да заспи, стана и си обу панталоните. Потопи се в тъмнината навън и с твърди крачки се отправи нанякъде. Ръцете му висяха отстрани на тялото, дланите бяха стиснати в юмруци, на лицето му се четеше решителност.

Сърцето му биеше от вълнение, когато стигна стръмният, скалист бряг над Уинд Ривър. Съблече се и за момент остана гол на лунната светлина, после се хвърли от високите насечени скали надолу в тъмните, ледени води на реката.

Звездоброеца плува нагоре-надолу из ледената вода, докато дългите му ръце и крака капнаха от изтощение, а зъбите му затракаха от студ. Продължи да плува. Плува дотогава, докато повече не можеше и да помръдне тръпнещите си от изтощение крайници и докато целият се затресе от студа.

Едва тогава се обърна и се отправи към брега. Беше така изтощен и толкова замръзнал, че му струваше невероятни усилия да се покатери отново на скалата, където бе оставил панталоните си. Не се и опита да ги обува. Сви ги на топка и като ги притискаше към слабините си закрачи към колибата си.

Мокър, премръзнал и напълно изтощен, Звездоброеца се хвърли на постелята си от кожи и моментално дълбоко заспа.