Нан Райън
Под знака на звездите (1)

Пролог

Територията Невада Юли 1860

Лятната нощ бе ясна и топла. От изток повяваше кротък бриз. Бе късен час. На небето блещукаха ярки звезди, а пълната луна обливаше с бяла светлина извисяващата се над Невада Слънчева планина. На юг, в подножието на планината една самотна, малка, нова дървена къща се беше сгушила в огромната сянка на брега на Карсън Ривър.

Вътре в тъмната къща под балдахина на леглото спяха един млад златотърсач и жена му. Умореният мъж лежеше по гръб, едната си дълга ръка беше протегнал над главата, покрита с черна коса. От време на време той тихо прохъркваше. Младата му, изтощена жена спеше на една страна, с гръб към мъжа си, пръстите на бледата й дясна ръка леко бяха обхванали ръба на дюшека, готови да се протегнат при най-малкия шум. Съвсем до леглото, на по-малко от метър от майка си, спеше в ръчно резбованата люлка от кедър едноседмичното им бебе.

Тишина и спокойствие царяха в малката тъмна къща и в обширната, огряна от луната равнина. Но докато младите родители и тяхното първородно дете спяха, към тях безшумно и упорито се прокрадваше невидяна още опасност.

На по-малко от миля от новата дървена къща, зад един набразден от оврази склон на високата планина, проблесна светкавица и в миг една изсъхнала клонка изпука и пламна. Само след секунди цялата изсъхнала равнина потъна в пламъци. Смъртоносният пожар се разпространяваше бързо, подпомогнат и от надигащия се нощен вятър. Огненият ад се устреми право към малката дървена къща, като гладен звяр, който лакомо поглъща всичко по пътя си.

С приближаването на пожара контурите на невинното бяло жилище, което дотогава дремеше толкова спокойно в мрака, се очертаха ярко на фона на Слънчевата планина. Формата и размерите му сега се виждаха ясно, а стените му се обагриха в зловещо оранжев цвят.

Скоро гладният звяр облиза стъклата на прозорците, горещият му дъх докосна дървените стени и запали снопчета ярки пурпурни искри на кедровия покрив, като гневно настояваше да го пуснат вътре.

В къщата семейството продължаваше да спи, без да забелязва неканения гост, който чукаше на вратата. Смъртноопасен гост, решен да влезе, да отнеме дъха от телата им и да изгори плътта им до кости.

Високо над къщата, в покритите с гора склонове на Слънчевата планина малък отряд на индианците шошони — номадите на американската пустиня — излезе на една просека и забеляза пламъците долу. Техният достолепен водач, могъщият вожд Червената лисица, дръпна рязко юздите на своя буен мустанг. Конят изпръхтя и затанцува на място. Червената лисица присви с ужас черните си очи, когато съзря малката дървена къща, която всеки момент щеше да бъде погълната от бушуващите смъртоносни пламъци.

Вождът вдигна бързо дясната си ръка, после я свали и заби петите на обутите си в мокасини крака в корема на едрия си мустанг. Конят се втурна напред по склона на планината. Подчинявайки се на сигнала на своя вожд, шестима бойци от племето на шошоните, яхнали бързоноги коне, се понесоха послушно след него.

Като прескачаха дълбоките оврази и заобикаляха огромните камъни, вождът и неговите бойци препускаха надолу по стръмното и опасно планинско било. След няколко минути стигнаха до къщата на брега на реката, но дървената постройка вече беше погълната от пламъците. Горещината беше страхотна. Прашенето на огъня, звукът на чупещо се стъкло и пукотът на горящото дърво бяха почти оглушителни.

Вождът Червената лисица подтикна с колене дърпащия се мустанг да се приближи още към пламъците, като потупваше стройната шия на ужасеното животно, за да го успокои. Червената лисица, с втренчени черни очи и с вълнуващи се голи гърди, почувства как огънят го привлича, като че го викаше някакъв могъщ глас от света на духовете. Гласът му казваше да влезе вътре.

Шестимата бойци поклатиха тъмните си глави и останаха на конете. Въпреки че разтревожените индианци викаха на своя вожд да се върне, той се приближаваше все повече. Вече беше толкова близо, че усещаше как силната горещина обгаря лицето му и кара очите му да смъдят. Въпреки това, той не се върна. Не можеше да се върне.

Тогава го чу.

Първо съвсем тихо, едва доловимо през воя на огъня. Вождът обърна глава, заслуша се, а едрото му тяло се стегна от напрежението. После го чу отново. Плач на дете.

Червената лисица скочи от коня си и се втурна в горящата постройка. Сякаш направлявани от невидима сила, дългите му силни нозе го пренесоха през гъстия, задушлив дим право в спалнята. Пламъците танцуваха по стените. Бяха превърнали голямото легло с балдахина в погребална клада.

Един светкавичен поглед и вождът разбра, че за мъжа и жената е твърде късно. Но до горящото легло в люлката, все още недокосната от пламъците, едно бебе оповестяваше с пронизителни викове своето недоволство. Вождът Червената лисица взе бебето, грабна завивките, уви през глава пищящото дете и прекоси задимената стая.

Гушнал детето до гърдите си, едната му голяма ръка положена нежно върху покритата с одеяло главица, Червената лисица скочи през стъклото на един от прозорците и се приземи ловко на земята. Ноздрите му бяха пълни с миризмата на неговата собствена опърлена коса.

Вик на облекчение излезе от гърлата на неговите бойци, когато вождът дотича до безопасно място. Зад него покривът на къщата рухна със силен трясък, а пламъците скочиха още по-високо към нощното небе. Дъжд оранжеви искри се посипа върху голия бронзов гръб на вожда, като изгори на десетина места гладката кожа.

Но той така и не усети нищо.

Щеше да осъзнае, че е бил изгорен едва няколко часа по-късно. В момента трийсет и пет годишният вожд на шошоните се бе съсредоточил изцяло върху безценния човешки товар, който носеше под бялото одеяло.

Когато стигна до хладния и безопасен бряг на буйната Карсън Ривър, вождът застана на колене до водата. Той нежно сложи плачещото бебе на земята и махна от лицето и тялото му задушаващите го завивки.

За пръв път откак се бе случила неговата голяма лична трагедия, вождът Червената лисица се усмихна.

Малкото създание, чието лице беше станало червено като морков, се извиваше, размахваше юмручета и риташе с крачета, като през цялото време ревеше колкото имаше сили. Смъртоносният огън не беше докоснал нито едно от тъмните косъмчета на главата му.

Както би направил всеки мъж, станал за пръв път баща, жестокият, всяващ страх предводител на шошоните погали несръчно малкото коремче на мятащото се бебе и забърбори неразбираеми думи.

Бебето продължи да плаче.

Вождът продължи да се усмихва. После подсвирна на мустанга си и вдигна ревящото дете. Изправи се и застана на обляния от лунната светлина бряг, като поклащаше бебето в ръцете си нагоре-надолу и наляво-надясно и гукаше глуповато.

Наблюдаван от своите бойци, които стояха на почтително разстояние, вождът каза на детето на своя роден език да не се бои, защото: „Аз няма да ти причиня зло. Нито някога ще позволя някой друг да ти причини зло. Има — говореше вождът с нисък, тих глас, като докосваше с устни нежната главичка на детето — една жена, която ще те обича почти толкова, колкото те е обичала собствената ти майка“.

Верният мустанг потърка муцуна о голото рамо на вожда, за да му съобщи, че е тук и е готов. Вождът вдигна глава и кимна. После, гушнал с една ръка плачещото бебе, вождът хвана влачещите се юзди и скочи върху голия гръб на мустанга.

Конят наостри уши, когато неговият господар каза:

— Сега ни заведи у дома, Нощен вятър.

Така и направиха.

Мустангът изцвили, поклати надолу-нагоре голямата си глава и обърна гръб на Карсън Ривър. Като препусна веднага в бърз, но лек галон, той се насочи право към извисяващата се Слънчева планина. След няколко секунди мъжът, бебето и конят изчезнаха в гората, която покриваше южните склонове. Бойците от племето шошони ги последваха.

Вождът Червената лисица нямаше търпение да се прибере у дома. На сърцето му вече почти не тежеше болката, която така го беше притиснала напоследък. Беше сигурен, че всичко това е дело на Апе, създателят на вселената. Апе беше направил така, че да тръгне с бойците си на този нощен поход. Той не бе искал. Те бяха настоявали, бяха го помъкнали със себе си почти насила.

Една седмица беше минала, откак жена му, Дъщерята на звездите, красивата принцеса на шошоните от Уинд Ривър, роди първото им дете. Момче. Синът им живя само няколко часа. Оттогава Дъщерята на звездите не беше престанала да скърби, самата тя близо до смъртта. Не беше се отдалечавал от леглото й от трагичния край на детето. Боготвореше я. Не би му се искало да живее, ако изгубеше Дъщерята на звездите. Както тя не искаше да живее без техния мъртъв син.

Вождът Червената лисица сведе поглед към малкото дете, което се гушеше доверчиво в ръката му. Ако изобщо някой можеше да спаси Дъщерята на звездите, то това беше този син на белия човек.

Когато вождът и неговият безценен товар достигнаха лагера на неговия отряд в Хай Сиера, пълната ярка луна вече беше залязла. Като насочваше мустанга си с колене, той прекоси заспалия лагер и се насочи към своето типи в самия му край. Както и когато тръгваше, група жени от племето чакаха при жилището му. Ярък огън гореше тъкмо пред голямото типи, на пламъка му вреше чайник.

Жените се обърнаха към него с тъжни очи, когато чуха, че се приближава. Изглеждаха както и по-рано — скръбни, примирени, победени. Като се страхуваше, че може да е пристигнал прекалено късно, вождът Червената лисица попита най-близката до него жена, без да слиза от коня:

— Жива ли е още Дъщерята на звездите?

— Жива е, но няма да е задълго — беше отговорът.

Вождът слезе облекчено от коня си и се втурна към жилището. Като нареди на жените вътре да ги оставят сами, той прекоси тъмното типи и се отправи към Дъщерята на звездите, която лежеше на своето легло от кожи немощна и почти без съзнание. Вождът Червената лисица коленичи до обезумялата си от мъка жена и нежно остави до нея завитото в одеяло бебе.

Затаи дъх.

В първия миг не се случи нищо. Дъщерята на звездите продължаваше да лежи неподвижно по гръб, празните й черни очи гледаха право нагоре, но не виждаха нищо.

После обаче детето се размърда неспокойно. Дъщерята на звездите почувства приятната топлина до студената си лява ръка. Скърбящата млада жена бавно обърна тъмната си глава.

Бързо и внимателно вождът махна одеялото от лицето на детето и загледа с надежда своята жена, която се беше пробудила от унеса си. Озадачена, Дъщерята на звездите обърна още малко главата си и видя бебето, което лежеше до нея. В миг мрачните й черни очи заблестяха.

Вождът побърза да обясни какво се беше случило. Но Дъщерята на звездите не слушаше своя съпруг. Бе съсредоточила цялото си внимание върху детето до себе си. В малкото, отслабнало тяло на Дъщерята на звездите отново започна да се влива сила. Тя се изправи и седна.

Без да снема поглед от детето, крехката млада жена разгърна напълно белите завивки. После съблече и махна дългата бяла нощничка. Накрая внимателно свали пеленката на бебето.

Тогава за пръв път, откак бе изгубила своето дете, красивата принцеса на шошоните от Уинд Ривър се усмихна.

— Синът ми? — попита тя на своя роден език, взе малкото голо момченце в ръцете си и го прегърна така силно, че то започна да плаче отново.

Вождът поклати бързо глава.

— Не. Детето е от кръвта на белите хора.

Дъщерята на звездите рязко завъртя глава. Тя обърна към съпруга си обезумелите си, гневни очи.

— Този син на бял човек е жив, а моят умря!

Тя сложи бебето отново на мекото легло от кожи. После, за изненада на вожда, бързо извади острия ловен нож от ножницата на кръста му.

— Не! — извика умолително вождът, когато острието проблесна на непостоянната светлина на огъня.

Дъщерята на звездите сграбчи малкото юмруче на бебето. То спря да плаче и погледна право в нейните диви, тъмни очи. Тя бързо начерта един кръст с острия нож върху нежната вътрешна страна на дясната му ръка, наведе се и глътна с уста кръвта. После убоде пръста си с острия връх на ножа. Когато се появи една тъмна капка кръв, тя пъхна върха на пръста си в беззъбата уста на малкото момче. Прегладняло, то лакомо го засмука.

Дъщерята на звездите се усмихна тържествуващо, пусна ножа, вдигна детето и каза предизвикателно:

— Сега сме от една кръв! Моят син! Мой!

Яростните й черни очи предизвикваха мъжа й да го отрече. Вождът Червената лисица само кимна.

Дъщерята на звездите докосна с любов тъмната буза на мъжа си. После бързо развърза връзките на роклята от мека еленова кожа, за да нахрани своя гладен, плачещ син.