Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Because You’re Mine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 47гласа)

Информация

Сканиране
bobych(2010)
Разпознаване и корекция
Слава(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2013)

Издание:

Нан Райън. Изгаряща светлина

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Енгилян

ISBN: 954-459-293-8

История

  1. —Добавяне

Осма глава

Видя я, когато най-малко очакваше.

Точно седмица след като я съзря за първи път на годежа, Бърт стоеше сам на източната граница на огромното ранчо на семейство Бърнет. Бе яздил през целия ден. На зазоряване бе напълнил манерката си, приготвил бе храна за обяд и бе потеглил. Бе яздил много повече, отколкото друг път.

Когато слънцето започна да залязва на запад, той все още не я бе видял. Беше готов да се откаже и да се върне обратно. Държеше се като глупак — крайно време бе да я забрави. Това беше последната му обиколка. Нямаше повече да я потърси, нито пък щеше да мисли за нея.

Бърт потупа уморения Сам по шията и каза:

— Съжалявам, момчето ми. Знам, че те наказах твърде много днес. Искаш ли да пийнеш вода и след това да се прибираме у дома?

Жребецът изпръхтя и изцвили, когато господарят му го обърна и го насочи бавно по тясната скалиста пътека към подножието на крайните южни склонове на планината Санта Ана. Отпуснал юздите, Бърт внимателно водеше едрия кон по издадения ръб на гористия хълм. Заобикаляйки конусовидния склон, той се спусна долу, където намери един извор, чиито води идваха от топящия се сняг високо в планината.

Бърт се стъписа от това, което видя. Страхуваше се, че е само мираж. Дръпна силно юздите на Сам и се вторачи в златокосата, обута в кожени панталони жена, която стоеше на брега до течащия ручей.

За известно време тя остана с гръб към него, без да се движи. След това го чу да приближава, бавно се обърна и го погледна. Бляскавите й тъмни очи се задържаха върху неговите, без да промълви нещо. Стоеше леко разкрачена, обута във високи кожени ботуши, а тъмнокафявите й панталони плътно прилепваха по бедрата й. Червената й кърпа бе развързана и висеше свободно около врата й. Бялата й риза бе разтворена до гънката на гърдите. Косата й, тази великолепна златисторуса коса, се спускаше буйно върху гърба й.

Бе дори по-красива от спомена, който пазеше за нея. По-изкусителна в тесните си панталони и мъжка бяла риза, отколкото облечена в блестящата си бяла копринена рокля. Би била още по-очарователна, ако не носеше нищо. Гола щеше да бъде най-изключителното създание на света.

Пулсът му се ускори и усети ритъма на сърцето си в ушите си. Бърт слезе от коня си и тръгна към нея. На няколко ярда от Сабела спря, тъй като се страхуваше, да не би да изчезне. Да се изпари като прекрасната мечта, която бе предизвикала.

Тъй като тя не се помръдна и не се опита да избяга, Бърт се усмихна широко, приближи се и каза тихо:

— Това е частно владение, мис — засмените му очи срещнаха нейните. — Нарушавате границите.

Сабела се усмихна прелъстително на високия мургав мъж с дънки и отворена небесносиня риза. Топлите му сиви очи ясно показваха, че я харесва.

— Така ли? Е, тогава какво ще направите? Ще ме убиете ли? — тя повдигна вежди, сложи ръце върху хълбоците си, пристъпи към него и дръпна главата си назад. — Или може би ще ме целунете?

Бърт не се поколеба. Дългата му ръка се стрелна напред със светкавична бързина, пръстите му напипаха гайките на колана й и той я привлече към себе си.

— Не убивам жените — каза младият мъж, когато понечи да я целуне, притваряйки дългите си мигли.

Сабела обърна главата си в последния момент, за да избегне целувката. Бърт примигна от изненада и разочарование. Леко раздразнен от смеха й, той не я пускаше. Притисна я здраво към себе си, хвана изненадващо брадичката й, обърна веселото й лице към себе си и арогантно каза:

— Твърде рано се усмихваш, любима.

— Така ли? — предизвика го тя. Бе решила да запази самообладание.

Леко трепна, когато почувства стоманената му прегръдка. Бе толкова близо до него, че усещаше високото и твърдо като скала тяло, което се притискаше интимно към нея, от коленете до гърдите й. Устните му бяха само на милиметри от нейните.

— А сега да видим дали ще се смееш след целувката.

Без да й дава възможност да се освободи, Бърт целуна тази мистериозна дама. Това не бе лека, приятелска целувчица. Целуна я истински. Ловко раздели устните й и прокара езика си между зъбите така, като че ли бяха любовници, а не непознати, безцеремонно търсейки и опитвайки сладостта на меките треперещи устни, разтворени сега за него.

Когато накрая тази дълга целувка свърши, Сабела не се смееше. Разтреперана повече, отколкото очакваше от това интимно и възбуждащо преживяване, тя започна веднага да блъска широките гърди на Бърт. Едва сега той я пусна.

— Е, добре, какво е това? — попита я изненадано. — Не се смееш, нали? — един мускул трепна на обгарялата му от слънцето буза, сивите му очи блеснаха доволно.

— Пази спомена от целувката — изрече хладно тя и изтри устата си с ръкава на ризата си, като че ли не харесваше целувката. — Никога няма да получиш друга.

— Не мога да бъда сигурен за това — отговори Бърт. Очите му блестяха.

— Аз съм сигурна. Трябва да тръгвам — Сабела отстъпи, като се преструваше, че е равнодушна, опитвайки се да запази самообладание.

Заинтригуван, Бърт я последва.

— Остани. Няма да ти направя нищо лошо.

— Знам това — каза тя, като продължи напред.

— Така ли? Откъде си толкова сигурна?

Погледна го през рамо и добави:

— Никога няма да разбереш.

— А ще мога ли да разбера коя си?

Тя не отговори и продължи да върви.

— Коя си ти? — попита Бърт, като свъси вежди.

Сабела спря. Бавно се обърна с лице към него и изведнъж се усмихна прелъстително.

— Коя искаш да съм?

— Моя — каза Бърт, като вдигна ръка, за да оправи яката на ризата й.

— Трябва ли да бъда поласкана от този отговор? — Сабела наведе глава настрани.

— Много жени биха били — информира я Бърт.

Сабела вдигна очи, махна ръката му от яката си и отново тръгна към пасящия червеникавокафяв жребец.

Развеселен, Бърт почака секунда, след това я догони и я хвана за ръката.

— Видях те на партито миналата неделя.

— Знам това — каза тя. — Разбрах, че ме видя.

— Защо напусна? Защо ме повика и не изчака да дойда при теб?

— Не съм те повикала. Не съм ти казала нищо — понечи да тръгне.

— Повика ме с очите си — Бърт я спря, като я хвана отново. — Не, това не е истина, ти не ме повика.

— Не, убедена съм в това, аз…

— Ти настояваше. Повеляваше. Заповяда ми да дойда при теб.

— Страхувам се, че си леко слънчасал — подхвърли тя. — Може би ще бъде добре…

— Престани! — предупреди я Бърт и сивите му очи потъмняха. — Ти ме повика по време на партито. Знаеш го така добре, както и аз. Въпросът ми е защо го направи?

Сабела сви рамене, но не отговори.

Бърт я прегърна и я обърна към себе си.

— Е, добре, скъпа. Ти получи своето. А сега ми кажи защо е всичко това? Неслучайно си тук. Всеки ден яздиш в моето ранчо. Защо? Какво искаш от мен?

— Какво имаш? — отговори дразнещо Сабела, смело посрещайки погледа му и многозначителната му усмивка.

— Всичко, от което се нуждаеш. Всичко, което може да си помислиш — каза Бърт, като я стисна още по-здраво. Очите му отново се изпълниха с топлина и той добави: — Всичко ще ти дам.

— Слънцето залязва — отбеляза спокойно Сабела. — Трябва да си тръгвам.

— Не и преди да ми кажеш името си.

Като я държеше без усилие в здравата си прегръдка, Бърт вдигна ръка, докосна пълната й горна устна с върха на показалеца си, след това продължи надолу по брадичката й към деликатната извивка на врата й. Сабела конвулсивно преглътна, когато топлата му и обгоряла от слънцето ръка се плъзна към отворената й яка и се спря над гърдите й.

— Искам да си тръгна — възнегодува тя.

— Кажи ми името си и ще те пусна.

— Сабела — отвърна девойката, задъхвайки се, а сърцето й лудо биеше. — Сабела Риос. А сега ме пусни.

— Сабела — повтори името й Бърт. Широка усмивка се разля върху лицето му. Той дръпна ръката си от отворената й блуза, но веднага хвана нежните й пръсти и ги сложи върху гърдите си. Като притискаше малката й разтворена длан върху сърцето си, отново произнесе името й: — Сабела. Сабела, вече знаеш кой съм, нали?

— Да, разбира се.

— Кажи ми — настоя той. Сабела почувства тежките удари на сърцето му с дланта си. — Кажи името ми. Назови ме Бърт.

— Бърт — произнесе тя тихо и нежно, с леко разтворени устни. — Бърт, наистина трябва да тръгвам. А и ти също — тъмните й очи бавно се откъснаха от неговите. Погледна изваяната му уста. — Освен това си сгоден.

— Кога? Кога ще те видя отново? — попита я той, като че ли не бе произнесла последното изречение.

— Утре — потърси с поглед очите му.

Бърт поклати тъмнокосата си глава.

— Не мога да чакам толкова дълго.

— Тогава тази вечер — Сабела освободи ръката си, обърна се и постави крака си на стремето. Почувства силните му ръце около кръста си. Той я вдигна върху седлото. Като възседна жребеца, тя се усмихна на Бърт и каза: — В полунощ. В стария параклис в селото.