Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Because You’re Mine, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 47гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobych(2010)
- Разпознаване и корекция
- Слава(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh(2013)
Издание:
Нан Райън. Изгаряща светлина
ИК „Хермес“, Пловдив, 1996
Американска. Първо издание
Редактор: Виктория Петрова
Коректор: Ева Енгилян
ISBN: 954-459-293-8
История
- —Добавяне
Седма глава
Бърт стана с изгрева на слънцето. Когато отвори сивите си очи на следващия ден, той бе бодър, пълен с енергия и самоувереност. Скочи от леглото си, чувствайки се отпочинал, независимо от краткия си сън. Пееше високо, докато се къпеше, тананикаше си, докато се бръснеше, и весело свиреше с уста, докато се обличаше.
Само след половин час излезе от стаята и слезе по масивното стълбище от червеникаво дърво. Усещайки приятния аромат на прясно приготвено кафе, той пое дълбоко миризмата и тръгна към голямата бяла кухня в задната част на къщата.
Като оправи жълтото копринено шалче, което бе завързал на врата си, Бърт бутна вратата на кухнята с върха на ботуша си, мушна тъмнокосата си глава вътре и каза:
— Ще може ли един изгладнял мъж да получи бисквита?
Момичетата от кухнята се изкикотиха. Ниската набита жена, която стоеше до печката, подскочи стреснато и завъртя посивялата си глава. Тя видя високия тъмнокос каубой и сините й очи веднага светнаха, широка усмивка озари лицето й.
Като вдигна за поздрав дългата дървена лъжица, набитата готвачка възкликна:
— Боже Господи, колко се радваме, че си тук, нали, момичета? — усмихвайки се, двете помощнички кимнаха, а очите им не се отделяха от високия строен мъж. Готвачката отново хвана тигана. — Кълна се, Бъртън, наоколо бе толкова тихо, че почти се шашнах.
— Защо, Марта, моя единствена любов? — попита Бърт, като намигна на момичетата и прекоси светещия от чистота под. — Ти си шашната, откакто те помня.
Кискайки се щастливо, пълничката готвачка го предупреди:
— Добре е да си затваряш устата, момчето ми, защото иначе ще има да обикаляш наоколо с празен стомах.
Бърт застана зад Марта, постави ръце на закръглените й рамене и допря брадичката си до главата й.
— Нали не говориш сериозно? Ще направиш всичко, което искам, нали, мила?
— Така си мислиш — каза Марта, като го ръгна в ребрата. — Пази се. Престани да се правиш на глупак. Имам работа за теб.
Тя просто сияеше, тъй като обожаваше високия млад мъж, който винаги хвалеше гозбите й.
Бърт вдигна брадичката си от посивялата глава на готвачката и свали ръцете си. Като погледна над рамото й към дебелата шунка, която цвърчеше в тигана, той отбеляза:
— Изглежда добре. Ще изпържиш и няколко яйца и може би няколко…
— Ще ядеш това, което ти направя — каза Марта.
Бърт изръмжа като мечка, сграбчи я в ръцете си и я вдигна. Марта извика силно. Протегнал мускулестите си ръце, той държеше високо викащата и смееща се готвачка, нареждайки й какво да му приготви за закуска.
— Ще направиш това, което искам, нали? — попита я нежно.
— Да, да! Пусни ме долу, глупак такъв — скара му се Марта.
Бърт веднага я свали на земята.
— Това е нещо друго — каза той, като я целуна по заруменялата буза. — Действай бързо. Гладен съм като вълк.
— Махай се оттук! — сгълча го Марта, като го перна с дървената лъжица по ръката. Но когато той се обърна, за да излезе, тя се провикна след него: — Чух те, като се прибираше тази сутрин, Бъртън — повдигна посивелите си вежди. — Беше към четири часа. Сигурно партито е било чудесно.
Бърт бе до вратата, като се обърна. Познатата усмивка осени лицето му.
— Гостите добре се забавляваха, а аз…
Не довърши думите си. Свъси вежди. Неочаквано видя пред себе си мистериозната блондинка. Отново почувства този странен трепет, който бе изживял под въздействието на тъмните й очи.
Бърт сви рамене и поклати глава, като че ли искаше да се отърси от спомена. Той тръгна, без да отговаря повече на любопитните въпроси на Марта.
Баща му и Кепи Рикс бяха в южния вътрешен двор. Преди да отиде при тях, Бърт се спря на прага. Внимателно огледа баща си.
Рели Бърнет изглеждаше по-възрастен от своите седемдесет и четири години. Профилът му, открояващ се на бледата розова светлина, бе изтънен, бузите му — хлътнали, а широката му уста бе увиснала. Снежнобялата му коса изглеждаше като шапка върху главата му.
Раменете му бяха приведени, ръцете му — покрити с дълбоки вени, кокалчетата на пръстите му — подути от артрита. Някогашната му масивна фигура, сега сгърчена и измършавяла от болката и страданието, вече принадлежеше на немощен и болнав стар мъж.
Кепи Рикс бе десетина години по-млад, но изглеждаше по-запазен за годините си. Бе изправен, походката му бе младежка и можеше да язди в продължение на цял ден. Контрастът между двамата бе изключителен.
Бърт пое дълбоко дъх и им подвикна.
Когато видя красивия си син, Рели Бърнет се усмихна доволен.
— Добре, добре! — възкликна той. — Да пукна, ако не се радвам, че те виждам.
— Също и аз, татко — каза Бърт, потупвайки баща си по слабото рамо. Седна на масата, където от кафето в сребърния съд се вдигаше пара. — Как се чувстваш?
— Сега съм по-добре, тъй като си при мен — отговори възрастният Бърнет.
Бърт си наля чаша силно черно кафе и разгърна голяма бяла кърпа върху коленете си. Скоро донесоха чинии с шунка, бекон, яйца и топли сладки. Опита от всичко.
Бърт започна да разказва на двамата възрастни мъже забавни истории за преживяното в Чикаго. Като украсяваше истината, придавайки й допълнителен колорит, той, разбира се, избегна някои случки, които бяха твърде интимни. Двамата старци се забавляваха видимо от това, което Бърт им говореше.
Рели Бърнет се развесели от комичните ситуации и лицето му порозовя от спазмите, предизвикани от смеха му. Той слушаше внимателно и очите му блестяха, когато Бърт му разказваше за годежното парти.
Времето течеше твърде бързо. Скоро Бърт бутна чинията си настрани, потупа се по стомаха и бръкна в кожения си елек за пура.
— Искаш ли още една чаша кафе, Бъртън? — попита го баща му. — Остани и изпуши спокойно пурата си.
Бърт кимна и си наля нова чаша кафе. Тъй като знаеше, че баща му има нужда от неговата компания, той бавно запуши пурата си. Накрая Кепи Рикс извади златния си джобен часовник, погледна Бърт и каза:
— Бъртън, ако искаме да пуснем добитъка навреме, ще трябва да тръгваме.
— Той е прав, татко — младежът стана и бутна стола си, като хвърли кърпата върху масата. След това сложи ръка върху рамото на възрастния мъж. — Искаш ли да останеш тук? Или да те преместя вътре?
— Благодаря ти, сине, чувствам се добре тук — Рели Бърнет потупа силната ръка на сина си. — Вие двамата тръгвайте — погледна ги и се усмихна. — Добре е, като сте тук, при мен.
— Ще се върнем, татко — отговори Бърт и двамата с Кепи оставиха възрастния мъж на спомените и мечтите му.
През целия ден Бърт работи усърдно. Шегуваше се и критикуваше другите работници, както правеше винаги. Забавляваше ги със своите преживелици.
Но тайно, дълбоко в душата си се чувстваше потиснат и неспокоен. Беше много разсеян, физическият труд не го успокои, затова късно следобед реши да поязди. Това щеше да му помогне.
Извика Кепи да го придружи. Надзирателят се зарадва на предложението му. Малко след шест часа двамата ездачи се насочиха към крайбрежната ивица. Един до друг прекосиха широката зелена долина с богати пасбища и се запътиха към подножието на околните хълмове, където жълтата лупина и оранжевите макове покриваха всичко наоколо в искрящи тонове.
Силното калифорнийско слънце топлеше гърбовете им и осветяваше върховете на планината в далечината. Те яздеха сред сенките на каньоните и нагоре по стръмните хълмове и тревистите брегове на бълбукащия приток на Коронадо. Спряха се да напоят конете си под разрушения скалист язовир на Дриймо Дро.
След като яздиха на зигзаг по заоблените хълмове, решиха да се връщат. Когато се изкачиха на върха на един от хълмовете, в далечината съзряха самотен ездач. Той яздеше едър червеникаво — кафяв жребец. Силуетът му се очертаваше на залязващото слънце.
Бърт и Кепи дръпнаха юздите, размениха тревожни погледи и отново се взряха в самотния ездач.
Младият Бърнет присви очите си към кървавочервените лъчи на залязващото слънце, наблюдавайки стройния конник, който вдигна ръка и поздрави, като махна голямото си сомбреро. Златисторусата му коса се плъзна по раменете.
— За Бога, това е тя! — възкликна Бърт и пришпори в галоп жребеца си.
Озадачен, Кепи Рикс го последва.
Но бе твърде късно. Неуловимият ездач бързо завъртя коня си, спусна се под хоризонта и изчезна.
Бърт и Кепи бързо стигнаха мястото, където бяха видели ездача. Докато Сам, жребецът му, нервно танцуваше под него, Бърт сложи ръка над очите си и се огледа. Нямаше и следа от нея. Като че ли никога не се бе появявала.
— Това жена ли беше или старите ми очи ме мамят? — попита Кепи.
— Да, жена беше.
— Какво мислиш, че правеше там?
— Не знам — каза Бърт спокойно. Мислите му бяха объркани. След това добави тихо: — Но аз ще я намеря — като завъртя едрия си жребец, той рече: — Нека да се връщаме. Трябва да бъда при Джена след час.
На следващото утро Бърт отново излезе на езда. Този път бе сам. Нетърпеливо търсеше русата ездачка в тесни кожени дрехи, която бе въпросната красива блондинка в бялата копринена рокля. Яздеше в продължение на мили, докато го заболя гърба от дългото седене върху седлото. Усети болки в очите си от непрекъснатото взиране в хоризонта.
След това изведнъж я съзря.
Но точно както вчера, тя изчезна, преди да я достигне. Като изруга тихо, той пришпори бързия Сам към плоското скалисто плато, където я бе съзрял. След това се спусна по стръмния склон на каньона в отчаян опит да я намери.
Но напразно.
Мистериозната жена ставаше идея фикс за Бърт. Трябваше да я открие, да я види. Не можеше да си отдъхне, докато не я намереше. Трябваше да разбере коя е и какво търси тук.
Никой не можеше да предположи, че нещо тревожи Бърт. Никой, освен Джена.
Тя бе твърде интуитивна, за да разбере, че има нещо нередно. Когато беше с нея, той изглеждаше твърде разсеян, сякаш мислеше за нещо друго. Дори и когато я прегръщаше и целуваше, годеницата му се чувстваше неловко. Нещо ставаше помежду им.
Тя тихо го питаше:
— Какво има, скъпи? Да не би нещо да съм направила? Или ми се сърдиш за нещо? Какво става? Моля те, кажи ми.
— Няма нищо — уверяваше я Бърт.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
Без да бъде убедена в това, което чуваше, тя настояваше:
— Бърт, целуни ме. Целуни ме, скъпи.