Нан Райън
Изгаряща светлина (5)

Четвърта глава

Сабела се радваше на своя щастлив ден. Всичко се нареждаше като по ноти, по-бързо, отколкото можеше да се надява.

Когато късно следобед се върна в хотела, свали сламената си шапка и розовата памучна рокля. Като остана по долна риза, тя се качи на леглото и кръстоса под себе си дългите си, обгорели от слънцето крака. Пъхна ръка под възглавницата и извади изтъркан бележник с кожени корици. Разлисти страниците, изпълнени с големи четливи букви, и погледна гърба, където бе скрила няколко изрезки от вестник. Някои от тях бяха дълги и подробни статии. Други съдържаха само по няколко реда. Известна част от изрезките бяха твърде оръфани и пожълтели от времето. Малко бяха съвсем новите.

Всяка от статиите съдържаше името Бърнет.

Напълно сериозна, Сабела посегна и взе сутрешния брой на „Сан Диего Херълд“, оставен от Кармелита. Отвори вестника и тъмните й очи трескаво затърсиха името, което я интересуваше.

Бърнет!

Не й бе необходимо много време. Името Бърнет бе в началото на статията на първата страница на светската хроника. Като прехапа горната си устна, Сабела прочете:

„Красивият и богат млад собственик на добитък Бъртън Дж. Бърнет се завърна в своя палат с палми след десетдневен престой в Чикаго, Илинойс. Синът на стария Рели Бърнет бе в големия град Мидуест, за да се срещне с учени по въпросите на хидрологията. Фамилията Бърнет е един от основните поръчители на поверителната изследователска програма. Бърт Бърнет пристигна в Сан Хуан Капистрано точно навреме за своя годеж в събота за…“

Сабела прочете цялата статия. След това я препрочете. После взе чифт малки ножици, изряза статията и я сложи в бележника с кожена подвързия.

Затвори дневника и го притисна към гърдите си.

Пренасяйки се мислено в миналото, тя промълви тихо:

— Ще присъствам на годежното парти на Бърт Бърнет. Нищо не ще ме спре. Ако искам да бъда съпруга на мистър Бърнет, наистина трябва да отида.

 

 

Събота вечерта 15 май

Всички прозорци на двуетажната къща на семейство Дьо Темпъл бяха осветени. Имаше постоянен поток от карети, от които слизаха поканените гости. Над педантично подредения пейзаж от окосени ливади и редки екзотични растения и храсти се лееше лека музика.

В разкошната къща дами с екстравагантни рокли и джентълмени с модерни смокинги се движеха по широкия коридор към балната зала с мраморен под. На входа й стояха домакините — среброкосият сенатор Нелсън дьо Темпъл и неговата прекрасна дъщеря Джена.

Сенаторът бе безукорно облечен в своя тъмен смокинг, бяла риза на плисета и бели кожени ръкавици. Царствената тъмнокоса Джена бе прелестна в стилната си бална рокля от златиста тафта. Лъскава огърлица от злато и диаманти блестеше на бледата й гола шия. На ушите й висяха подобни обици, които се подаваха под гъстите й тъмни къдрици, прибрани в разкошен кок.

Сенаторът и дъщеря му се усмихваха сърдечно и посрещаха своите гости. Поканените се поздравяваха с домакина, прегръщаха или целуваха Джена по бузата, питайки къде е Бърт. След това се насочваха към бързо изпълващата се бална зала.

Вътре латиноамерикански сервитьори с плътно прилепнали панталони и къси бели колосани сака се движеха сред множеството, носейки сребърни подноси с белите си ръкавици. Върху таблите имаше високи кристални чаши, пълни с прекрасно, искрящо шампанско.

В дъното на дългата правоъгълна бална зала оркестър от десет души свиреше валсове. В кухнята, която се намираше в най-отдалечения край на къщата, постоянно движещият се главен готвач и шестимата му помощници приготвяха кулинарните шедьоври.

Малко след девет часа всички поканени бяха дошли.

Имаше и една непоканена.

Сабела Риос стоеше сковано под силно осветените кристални полилеи в просторната, изпълнена с цветя и позлата бална зала. Очарована от богатството и блясъка — по-голям, отколкото изобщо можеше да си представи, тя се усмихваше слабо, опитвайки се да запази самообладание. Бе ужасно стъписана.

Никога по-рано не се бе чувствала толкова не на място, толкова неловко. Роклята й бе най-добрата, която имаше, и до тази вечер мислеше, че е елегантна и красива. Сега разбра, че бялата копринена рокля, ушита с любов от чистосърдечната Кармелита, изглежда съвсем обикновена и старомодна сред скъпите и стилни коприни, тафти и дантели, които виждаше наоколо. Върху шията й не блестяха диаманти, нито перли, нито дори и скромен медальон. Нямаше никакви скъпоценности, нищо, което да допълва семплия й тоалет и голата й плът.

Простата и евтина рокля не бе единствената тревога на Сабела. Като наблюдаваше танцуващите двойки, които се въртяха грациозно върху лъскавия под, тя се безпокоеше да не разберат, че е без покана. Бе на двайсет и пет години и бе танцувала неведнъж, но никога в такава голяма зала. По време на фанданго^[1] и карнавали и тържествата за пети май бе танцувала бурно и щастливо по улиците. Онази музика бе жива и силна, свиреха предимно на басови инструменти. А сега в тази голяма бална зала мелодиите от цигулките бяха равни, леки, с бавно темпо, което й бе непознато. Единствената надежда на Сабела бе, че никой няма да я покани на танц.

Преструваше се, че слуша клюките на Джени и Синтия за гостите и се взираше хладнокръвно в хората наоколо. Търсеше напрегнато лицето на човека, за когото бе дошла тук. Човекът, който не предполагаше, че тя изобщо съществува. Мъжът, който скоро щеше да бъде неин съпруг.

А не на Джена дьо Темпъл.

Сабела отново погледна тъмнокосата жена, облечена с великолепна златиста тафта, която преди малко я бе поздравила с добре дошла. В момента Джена дьо Темпъл обикаляше грациозно около гостите с чаша шампанско в ръка и лъчезарна усмивка на хубавото си лице.

Изведнъж Сабела почувства ужасна вина при вида на щастливата, нищо неподозираща Джена. Ужаси се от мисълта, че ще трябва да нарани така силно тази грациозна млада жена, която не бе и сторила нищо лошо. Но не й оставаше друга възможност. Джена трябваше да си отиде.

Сабела съжаляваше, че не бе успяла да види Бърт Бърнет, преди Джена дьо Темпъл да се влюби в него. Преди той да й бе предложил да се омъжи за него. Щеше да бъде много по-лесно. Тогава никой нямаше да бъде наранен, освен онези, които трябваше да страдат.

Скръцна със зъби и събра сили.

Като се чудеше защо нетърпеливият годеник не е до Джена, тя отмести поглед от тъмнокосата жена. Потърси Бъртън Дж. Бърнет сред множеството.

Все още не бе го виждала, въпреки че сигурно бе тук. Може би точно в тази минута гледаше право в него, без да знае, че е той.

Изведнъж под арката на входа на голямата бална зала настана оживление. Разговорите започнаха да стихват и спряха съвсем. Някаква странна възбуда премина през цялата тълпа.

Изпълнена с любопитство да разбере на какво се дължи това вълнение, Сабела се промъкна пред две масивни дами, обсипани с диаманти.

Видя висок широкоплещест мъж. Той спря точно под един от най-осветените полилеи. Черните очи на Сабела се разшириха, тя отвори уста учудено.

Втренчи се в закъснелия гост, чиято безупречно пригладена коса блестеше от светлината на полилея. Облечен бе в елегантен смокинг, който прилягаше добре върху стройната му фигура. Колосаната му бяла риза контрастираше с обгорялото му от слънцето лице.

Като се извисяваше над другите с гордата си осанка, този изключително красив мъж мина плавно сред гостите. Сякаш всички се губеха край него, покорени от магнетичната сила на мъжкото му присъствие. Някак си съвсем естествено бе наелектризирал атмосферата около себе си.

Сабела веднага разбра.

Този едър, тъмнокос и красив мъж, излъчващ сила, богатство и самоувереност, бе Бърт Бърнет.

Бе закъснял за своя годеж!