Нан Райън
Изгаряща светлина (49)

Епилог

Из светската хроника на „Лос Анджелис Таймс“, неделя, 23 май 1902 г.

„Младоженецът, потомък на стар калифорнийски род земевладетели, е бил награден лично от президента Теодор Рузвелт за смелите си дела през онзи ден в Сан Хуан Хил. Младоженката…“

— Няма да отида! Не, господа! Можете да кажете това на онзи млад герой! Няма да участвам в това — Бъртън Дж. Бърнет захвърли вестника на масата.

Сабела Бърнет само се усмихна на своя намръщен съпруг и каза спокойно:

— Ще отидеш, скъпи.

Той повиши тон:

— Няма да отида! — този път блъсна с юмрук по масата.

Ударът стресна остарелия Кепи Рикс и го извади от дрямката му. Той вдигна снежнобялата си глава и се огледа тревожно наоколо.

— Хъм… Какво става тук, Лита? — попита.

Кармелита потупа успокоително приведеното рамо на осемдесет и осем годишния си съпруг.

— Всичко е наред, Кепи. Просто разговаряме за венчавката.

— Пак ли? — измърмори старецът, отправил поглед към намръщеното лице на Бърт. — Аз си мислех, че вече е решено.

— Решено е — каза нежно Сабела и наля още кафе в чашката му.

Бърт я погледна свирепо.

— Няма да позволя да ми се налагат в собствения ми дом! — извади пура от джоба на ризата си. — Всички да го знаят добре!

— Всички? — попита жена му, вдигнала обвинително безупречните си вежди.

— Всички! — увери я Бърт, като запали пурата, взе отново вестника и започна да чете, мърморейки под носа си.

Сабела се усмихна с обич, загледана в упорития си съпруг. На петдесет и три години Бърт все още имаше внушителна фигура — висок и строен, с пронизващи матовосиви очи и кънтящ глас.

Сабела въздъхна със сладостно задоволство. Да, тя наистина беше най-щастливата жена на света! Изпълненият й с любов поглед се задържа за миг върху хубавото, загоряло от слънцето лице на мъжа й. Въздъхна, преди да отмести очи от него.

Кепи беше бутнал настрана чашката си с кафе и бе задрямал отново. Кармелита закопчаваше грижовно старата му синя жилетка. В късната неделна утрин четиримата бяха закусили в южния вътрешен двор. Яденето беше приключило, но те не бързаха да станат от масата. Широката издигната тераса беше едно от любимите кътчета на Сабела. С всяка измината година земите около къщата ставаха по-красиви.

Редовно се правеха подобрения и Сабела гледаше с гордост и удоволствие високите стари дъбове, чиито стволове бяха грижливо белосани, а нощем се осветяваха. Буйни евкалиптови дървета и чинари се спускаха от скалистия океански бряг до крайбрежния път, скривайки от погледа многобройните стопански сгради и открити обори около къщата.

Ранчото се разпростираше върху обширни зелени склонове с мека трева, осеяни с лимонови дръвчета, невен и ралица. На една от огромните морави имаше тенис корт, а зад него — коралите, гордостта на Кепи.

Лъкатушещи пътеки се извиваха през добре гледаната собственост, а по протежение на чакълените алеи растяха дъбове, маслинови дървета, олеандри, орлови нокти и жасмин.

Този рай край брега бе станал възможен благодарение на безценната живителна вода. Някогашната мечта на Бърт в ранчото да има достатъчно вода се бе превърнала в реалност. Така бе вече от десетина години.

В това прекрасно място царуваше почти невероятно спокойствие.

Но то скоро щеше да бъде нарушено.

Висок и строен ездач спря петнистата си кобила пред бялата ограда на крайбрежното ранчо. Примижалият от яркото слънце конник бе облечен в любимата национална дреха на мексиканските каубои — кожени панталони, бяла риза, червена кърпа на врата, кожени ботуши и широкопола сламена шапка.

Конникът вдигна поглед към сребърната кована табела върху високата арка над вратата на ранчото. С блестящи букви бе написано просто: „Линдо Виста“.

Ездачът не влезе през охранявания главен вход, а обърна петнистата кобила в противоположната посока.

В следващия миг нададе вик, завъртя кобилата в полукръг и я пришпори. Послушното животно се понесе в галоп през зелената ливада, прекоси прашния път и прелетя над високата бяла ограда, докато ездачът викаше и се смееше от радост.

Привличайки на секундата вниманието на хората, които седяха в южния вътрешен двор, той премина шумно по алеята с палми и слезе от коня точно пред къщата, хвърляйки юздите в ръцете на очакващия го слуга.

С чаткащи токове и дрънчащи шпори ездачът влезе в застлания с плочи вътрешен двор и застана точно зад стола на Сабела, наведе се и я целуна по гладката буза.

Тя потупа силните ръце върху раменете си и каза:

— Мило, баща ти казва, че няма да присъства на сватбата. Може би ти ще го накараш да промени мнението си.

— Няма да стане! — заяви начумереният Бърт, като отправи поглед към високия строен ездач. — Никой не може да ме накара!

Ездачът само се усмихна и заобиколи масата, като по пътя успя да погали със загорялата си ръка белокосата глава на спящия Кепи и да притисне бузата си до лицето на Кармелита.

— Никой ли? — засмя се и обви ръце около врата на Бърт. — Значи дори и аз не мога?

Начумереният му баща засия в усмивка, когато ездачът внезапно седна в скута му.

— Майка ти те е разглезила ужасно! — заяви той и свали широкополата шапка от главата на конника. Усмихна се доволно, когато искрящите руси коси се разпиляха около красивото лице на своенравната му дъщеря.

— Крайно време е аз да поема нещата тук и да въведа ред!

Звучният смях на Бърт я увери, че няма от какво да се притеснява. Тя се притисна към него с обич и каза:

— Не бъди упорит, татенце! Трябва да бъдеш на сватбата! — целуна загорялата му буза. — В края на краищата нали ти ще отведеш булката пред олтара!