Нан Райън
Изгаряща светлина (48)

Четиридесет и седма глава

Течеше септември.

В една задушна сряда в средата на септември Бърт вечеряше в хотел „Мисия“ с единствения банкер в селището. Беше горещо. Уморен и отегчен, той се въртеше неспокойно на стола, очаквайки с нетърпение да приключи деловата среща и да се прибере у дома.

Първоначално бе планирал да остане тази нощ в Капистрано. Но Сабела бе обсебила мислите му. Мислил бе за нея през целия ден. Не можеше да я прогони от съзнанието си. Питаше се дали няма някаква по-особена причина за това. През гърдите му премина тревожна тръпка. Извини се и прекрати срещата. Без да смени вечерното си облекло, Бърт се качи на Сам и тръгна към „Линдо Виста“. Жребецът сякаш усети, че господарят му бърза. Незабавно препусна в устремен галоп и не спря, докато не се озова пред конюшнята в ранчото.

Бърт скочи от жребеца и го плесна по гърба.

— Върви в конюшнята, Сам — каза му той. — Момчетата ще те разтрият добре.

Сам изпръхтя и се подчини на заповедта му.

Бърт едва се сдържа да не се затича към къщата. Крачеше бързо към тъмния дом, обхванат от силна уплаха. Чувстваше се нервен. Беше притеснен. Трябваше да се увери, че Сабела е добре. Или по-точно, че детето, което тя носи, е добре.

Неговото дете. Синът му.

Бърт се запъти направо към северното крило на къщата. Изкачи се по задното стълбище, като вземаше по две стъпала наведнъж. Леко почука на вратата на спалнята. Отговор не последва. Натисна полека бравата и предпазливо надникна в стаята. Леглото беше празно. Разтревожи се не на шега…

Минаваше единадесет часа през нощта. Къде беше Сабела, по дяволите?

Може би бе останала по-дълго на долния етаж. Той се бе качил по задното стълбище и навярно затова не я бе видял. Понечи да излезе от спалнята, когато чу тананикане.

Съвсем лекичко. Нежно.

Бърт отвори уста, за да извика. Затвори я, без да издаде звук. Безшумно прекоси застланата с килим спалня и се приближи до открехнатата врата на банята. Любопитно надникна в нея.

И дъхът му спря.

С прибрани на тила коси, леко привела глава, Сабела стоеше гола на светлината на свещта и мажеше с балсам големия си корем.

— Сабела! — нежно промълви той.

Тя стреснато вдигна поглед и бързо се протегна за хавлията, вперила в Бърт ококорените си очи. Отмаляла, поклати глава и се покри с кърпата.

Бърт се приближи бавно и застана на колене пред нея.

— Ще ми позволиш ли… да те докосна? — попита той, почти молейки я за това.

Не изчака отговора на Сабела. Тя нервно преглътна, когато той издърпа кърпата и я захвърли настрана. С пламнало от притеснение лице младата жена взе протегнатите му ръце и нежно ги постави върху блестящия си от балсама корем.

Широката усмивка, която озари лицето му, беше първата истинска усмивка на Бърт, която Сабела виждаше от месеци. Тя също се усмихна. И с радост се съгласи, когато той я попита:

— Може ли — красивите му сребристи очи се срещнаха с нейните — аз да те намажа с балсам? Ще го направя много внимателно, няма да те нараня!

— Разбира се, че може! — отвърна тя нежно. Гърлото й се сви от вълнение.

Сабела седеше, срамежливо усмихната, гола и уязвима, а Бърт свали черния си смокинг, нави ръкавите на бялата официална риза и отново застана на колене пред нея. Тя му подаде шишенцето с балсам. Бърт сипа малко от течността в ръката си, постави шишенцето на пода и започна внимателно да нанася балсама върху корема й.

— Това разхлажда ли те? — попита той.

Сабела се засмя леко.

— Не. Бременните жени слагат балсам на корема и бедрата си, за да не им останат белези от разтягането на кожата — поясни тя.

— О!… Хъм, боя се, че съм ужасно незапознат с тези неща — призна си Бърт. — Но имам желание да се изуча! — засмя се по момчешки и от това изглеждаше по-млад и по-хубав от когато и да било. Докато сръчните му пръсти галеха плътта й, той попита: — Добре ли се чувстваш? Как си?

— Чудесно — увери го тя, стоплена от неочакваната нежност в очите му, — макар че вече преносвам бебето с две седмици.

Бърт я дари със своята неотразима усмивка.

— Ти наистина изглеждаш чудесно! — със страхопочитание и обич плъзна погледа си по наедрелите й гърди, кръглия корем, блестящите й бедра. — Изглеждаш… прекрасна!

Сърцето на Сабела биеше лудо. Искаше й се да протегне ръка и да докосне Бърт. Да обвие ръце около врата му и да притисне красивото му лице към гърдите си.

— Благодаря ти — каза тя. — Ако съм прекрасна, то е, защото твоят син е в мен.

Бърт не отвърна нищо, но Сабела забеляза как едно мускулче на лицето му потрепери, а в очите му проблесна пламък. Продължаваше да втрива балсам в кожата й, не само по корема, но и по бедрата й. Тя въздишаше, усмихваше се и си мислеше, че вече всичко между тях ще бъде добре. Но след малко Бърт миеше ръцете си, наметнал смокинга върху раменете си. Напускаше я. На вратата спря и се обърна.

— Сабела — произнесе нежно името й.

— Да? — каза тя, затаила дъх.

Изминаха няколко дълги секунди.

— Нищо — рече той.

Сабела усети, че й прилошава. Разбра, че нищо не се бе променило. Нищо не би могло да се промени, ако тя не предприемеше нещо.

Всичко зависеше от нея.

Тя бе виновна, че нещата се объркаха.

Тя беше тази, която трябваше да ги оправи.

 

 

Изтощен от дългия уморителен работен ден, последван от деловата вечеря в селището, Бърт се съблече и се хвърли гол в леглото в стаята за гости на долния етаж. Доволен, че Сабела е добре, той заспа на мига.

По-късно бе изтръгнат от дълбокия си сън от странен оранжев блясък, осветил тъмната стая. Бърт седна и се огледа тревожно наоколо. След миг скочи на крака. Изтича до отворената врата към двора и примига объркано от уплаха.

На прежурената от слънцето поляна, на по-малко от двадесет ярда от него, гореше огън. Ярки оранжеви пламъци се издигаха към небето. Между него и пламъците стоеше жена.

Бърт инстинктивно затвори вратата и затърси трескаво панталоните си. Пъхна се в тях и излезе, докато все още ги закопчаваше. Объркан, той се затича по поляната. Сърцето му биеше бясно.

На двадесетина крачки от жената и огъня Бърт спря и впери поглед в тях.

Огряна от огнените езици, Сабела му се усмихваше. Без да каже нито дума, тя протегна ръка към пламъците и привлече вниманието му към онова, което гореше в тях. И Бърт едва сега го забеляза. Гореше столът на тъгата.

Бърт отмести поглед от него и видя как Сабела размахва стар дневник с кожени корици, за да може той да го види.

Веднага му стана ясно, че това е проклетият прословут дневник на Ривера. Наблюдаваше с възторг как Сабела се извърна и го хвърли в пламъците. След като го направи, тя изтупа ръцете си и тръгна към Бърт. Спря точно пред него и каза:

— Не можеш да ме отпратиш от себе си, Бърт Бърнет! Отказвам да си тръгна. Ще остана тук, каквото и да се случи. Това е нашата земя, твоя и моя. И ще ти кажа още нещо: обичам те. Обичам те, без значение дали това ти харесва или не. Това е.

Обърна се и отмина, докато Бърт стоеше онемял, впил поглед в нея, и клатеше глава от изумление. На лицето му се появи усмивка. След това се разсмя. Тръгна след Сабела, хвана я за ръката и я обърна с лице към себе си.

— Харесва ми! — заяви усмихнат.

— Е, това е добре.

— Ти си истинско съкровище!

— Едва сега ли го откри? — Сабела обви ръце около врата му. — Бърт, съжалявам за всичко, което се случи. Моля те, прости ми!

Ръцете му я обгърнаха. Той нежно я привлече към себе си и когато наедрелият й корем се притисна до него, Бърт бе завладян от мисълта, че детето им в този миг е сгушено в прегръдката им.

— Само ако ти ми простиш, любима!

— Няма да ми е трудно — каза тя, — тъй като не си направил нищо лошо.

— А ще ти бъде ли лесно да ме обичаш още петдесет или шестдесет години?

— Господи, откъде да знам? — подразни го тя. — Попитай ме пак след петдесет години!

Бърт се засмя, сведе устни над нейните и я целуна. Сабела изписка изненадано, когато той я взе на ръце.

— Не можеш да ме носиш! — възпротиви се тя. — Много съм тежка.

— За мен си лека като перце — каза той и я понесе към къщата.

Кепи Рикс ги наблюдаваше от тъмната спалня в южното крило. След като именно той беше изнесъл тъмночервения кожен стол и го бе запалил по молба на Сабела, не изпитваше никакво угризение от това, че остана, за да види какво ще се случи нататък.

Усмихнат доволно, той се върна в леглото, щастлив почти колкото сдобрената двойка.

А те наистина бяха много щастливи.

В спалнята на горния етаж Бърт и Сабела лежаха един до друг на голямото легло. Зажаднелите й устни се движеха по лицето му, ръцете й търсеха любимите кътчета от силното му стройно тяло. Между целувките се прошепваха слова на любов, извинение и безкрайна обич.

Сабела заспа щастлива в прегръдките на съпруга си.

 

 

Два часа по-късно тя се събуди от мъчителна болка в гърба. Стисна зъби и я изчака да премине. Вместо това, болката стана още по-нетърпима.

Сабела се обърна към Бърт. Той спеше дълбоко. Не искаше да го буди — беше работил през целия ден и трябваше да си почине. Не биваше да го безпокои.

Бавно се освободи от прегръдката му. С изкривено от болка лице се придвижи с усилие към ръба на кревата. Привдигнала се бе на лакти, когато Бърт се събуди от някакъв кошмар. Сърцето му биеше лудо, главата му се въртеше.

— Господи, не! — извика той при вида на болката върху нейното бледо и измъчено лице.

— Бърт… Помогни ми! — простена тя.

— Ще ти помогна, любима! Ей сега ще ти помогна!

Бърт бързо нахлузи панталоните си и изскочи в коридора. Викна прислугата с такъв силен глас, че навярно и глухите го чуха. Доста изплашен, той побърза да се върне при Сабела. Нежно облегна главата й на рамото си и я увери, че всичко ще бъде наред.

Кармелита пристигна първа по халат и сплетена за през нощта коса. Закима тревожно, когато Бърт й каза, че Сабела, изглежда, започва да ражда. Блантън и Кепи се появиха секунди след нея, задъхани от вълнение.

— Доведете доктор Лидет! — викна им Бърт.

Докторът пристигна след час. Болките на Сабела се засилваха, но тя хапеше устни и се опитваше да не вика. Надяваше се, че скоро ще престанат.

Но болките продължаваха.

На следващото утро Бърт все още крачеше тревожно пред затворената врата, докато Сабела се гърчеше, неспособна да сдържа стенанията си. Ужасните болки минаваха през нея и я оставяха слаба, плувнала в пот и уплашена.

Септемврийското слънце се издигна в небето и денят стана горещ. Кармелита трябваше да сменя час по час подгизналата нощница на Сабела.

Доктор Лидет говореше на мисис Бърнет с нисък, успокоителен глас, сякаш всичко вървеше нормално. В действителност се боеше, че може да изпусне и нея, и детето. Когато към десет часа излезе от стаята на родилката, за да вземе глътка свеж въздух, бе принуден да признае пред Бърт, че жена му и детето му са в опасност.

Със застинало от болка лице Бърт му каза:

— Трябва да спасите Сабела дори ако това означава да загуби бебето. Чухте ли ме, докторе? Не мога без нея! Не мога!

Бърт остави зяпналия от изумление доктор и се втурна в стаята при измъчената си съпруга. Стиснала очи, за да понесе следващия пристъп на болка, Сабела ги отвори, когато чу мъжът й нежно да произнася името й.

— Бърт — промълви тя. — Страх ме е!

— Не се бой! — взе ръката й и коленичи до леглото. — Аз съм тук. Ще бъда с теб до края!

И направи точно това.

Остана до леглото на Сабела по време на ужасното изпитание, като целуваше мокрите й от пот слепоочия, държеше студените й ръце, милваше бледото й лице. И я молеше безмълвно да не го оставя. Борбата на живот и смърт продължи през целия дълъг горещ ден, тъй като отслабналата, намираща се почти в безсъзнание Сабела не можеше да изхвърли детето от омаломощеното си тяло.

Бърт гледаше измъченото й, лъснало от потта лице и се проклинаше, че й бе причинил всичко това. Молеше се за живота й, по-скъп от неговия собствен. Шепнеше й отново и отново колко много я обича и боготвори.

В края на дългия ден на изток се оформиха огромни гръмотевични облаци. Слънцето се скри и скоро се разнесе свежият мирис на дъжда. Светкавици прорязваха небето, затрещяха гръмотевици, ламаринените черчевета задрънчаха.

Когато дългоочакваният дъжд най-после започна, Сабела роди бебето.

Мъничко, с червено личице и напълно оформено телце, новороденото писна — достатъчно високо, за да го чуят въпреки дъжда — и увери тревожните си родители, че дробовете му са силни и здрави.

— Бебето е добре — успокои ги докторът. След това се усмихна на Сабела и я потупа по ръката: — Ти също ще се оправиш. Имаш характер, момичето ми! Оказа се изключително храбра жена!

Засиялата Кармелита донесе малкото изкъпано новородено на майката и внимателно го постави в ръцете й. Докато Сабела и Бърт гледаха усмихнато своето здраво бебе, мексиканката дръпна доктора за ръкава и му даде знак да я последва навън от стаята.

Кепи вдигна нетърпелив поглед и отпусна рамене с облекчение, когато Кармелита му кимна утвърдително и се усмихна.

Сами със своето малко бебе, изпълнените с благоговение родители целунаха пищящото човече, след това се целунаха един друг.

— Обичам те, любима! В този миг те обичам повече от когато и да било! — каза Бърт на Сабела. — Благодаря ти, че ми даде такова прекрасно бебе!

— Е, ти също имаш пръст в това, доколкото си спомням — усмихна се тя.

Бърт се засмя.

— Не бих могъл да живея вече без вас.

По страните на Сабела се стичаха сълзи на щастие.

— Няма да ти се наложи, скъпи — увери го тя. — Ние никога няма да те напуснем.

Бърт целуна устните й. След това целуна покритата с пух бебешка главица и заяви:

— Аз съм най-щастливият, най-големият късметлия на света!

Уморените клепачи на Сабела се плъзнаха над тъмните й блестящи очи.

— Не си по-щастлив от мен! — каза тя.

— От теб ли? — попита Бърт с нежен глас и отметна кичур мека руса коса от страната й. — И защо, любима?

Сабела се усмихна, въздъхна и прошепна уморено:

— Защото ти и бебето сте мои.