Нан Райън
Изгаряща светлина (45)

Четиридесет и четвърта глава

Зимните дъждове най-после започнаха, но представляваха само леки спорадични превалявания, недостатъчни за сухата твърда земя. Тъй като знаеха, че всяка капчица вода трябва да се запази, многобройните работници в ранчото се трудеха дълги часове под студения мъглив дъжд. Неколцина почистиха пресъхналите напоителни канали от боклуците и построиха временни цистерни за събиране на вода. Други наглеждаха и подкарваха огромните стада безжизнен добитък към малкото останали поляни с паша.

Не една студена и дъждовна утрин Сабела стоеше пред прозореца и наблюдаваше как група груби, добре екипирани каубои тръгва да смени онези, които бяха работили през нощта. Оставаше край прозореца, докато изтощената нощна смяна се завърнеше.

Тъй като знаеше, че Бърт и Кепи работят с мъжете през тъмните часове на нощта, Сабела не можеше да се успокои, докато не видеше Сам, големия петнист жребец на Бърт, следван отблизо от дорестия кон на надзирателя. Щом ги съзреше и се увереше, че ездачите са живи и здрави на седлата, Сабела започваше да диша по-леко. Нищо лошо не им се бе случило.

На Бърт нищо лошо не му се бе случило. Но на четвъртата нощ, когато двамата мъже излязоха на работа, Кепи леко простина. Сабела забеляза това вечерта, когато той дойде да я види. Предупреди го, че е най-добре да си остане вкъщи, докато му мине хремата. Кепи се разсмя на нейната загриженост. Упоритият лоялен надзирател на ранчото излезе отново с коня си същата вечер, като каза, че се чувства съвсем здрав.

— Исусе, вината е моя! — простена Бърт. В сивите му очи се четеше тревога. — Трябваше да му наредя да си остане вкъщи. Трябваше…

— Не винете себе си — каза доктор Лидет. — Нищо не би могло да накара стария каубой да си остане вкъщи, когато в ранчото има да се върши нещо сериозно.

Изминал бе повече от месец, откакто Кепи настина. Ако се бе погрижил за себе си както трябва, навярно щеше да му мине за ден-два. Но той не го бе направил.

Настинката, започнала като досадно главоболие, се бе проточила и накрая се бе превърнала в опасна, заплашваща живота му двустранна пневмония.

Едрият червендалест надзирател, който не бе боледувал нито ден в живота си, сега лежеше, блед и безжизнен, в леглото си. Дробовете му бяха лошо възпалени и изпълнени с ужасна течност. Той едва дишаше. Не можеше да преглъща. Едва говореше. Гласните му струни бяха отслабнали заедно с дихателната система.

През последните двадесет и четири часа Кепи ту изпадаше в безсъзнание, ту се свестяваше. Доктор Лидет им каза направо, че болният се приближава бавно и опасно до смъртта.

Докторът сложи ръка върху рамото на Бърт:

— Сега си почини, Бърт. Той ще се нуждае от теб. Смятам, че ще се справи.

— Добре, ще ви послушам — каза младият мъж.

Отпуснат тъжно в стола до леглото на Кепи, Бърт остана при него, докато мартенското слънце залезе и стаята се изпълни със сенки. Блантън влезе тихо, запали лампата и попита господаря си дали има нещо против Кармелита Ривера да види Кепи.

— Тя много се тревожи за него — гласът на Блантън беше нисък и мек. — Двамата станаха добри приятели, откакто той легна болен.

Бърт се изправи.

— Разбира се. Тя може би ще пожелае да остане край леглото му известно време.

— Сигурен съм, че ще го направи.

Кармелита беше толкова разтревожена за Кепи, че не седна на стола край леглото му, а остана права до него. Внимателно наблюдаваше за някакъв знак на промяна и бе щастливо възнаградена, когато бледосините очи се отвориха и той я позна.

Тя почувства, че сърцето й ще се пръсне, когато Кепи се опита да се усмихне и прошепна дрезгаво:

— Скъпа сладка Лита…

Никой друг не я бе наричал Лита. Никой! Единствено Кепи й казваше така. Това име прозвуча като музика в ушите й.

С насълзени очи Кармелита взе неговата мазолеста ръка и прошепна:

— Да ти донеса ли нещо, Кепи? Малко супичка или чай?

— Бърт — промълви той, сякаш бе въпрос на живот и смърт. — Трябва да говоря с Бърт! — думите му едва се чуваха.

— Ей сега — каза тя, притисна ръката му към бузата си и излезе от стаята.

В библиотеката Бърт бе заспал в стола на тъгата. Блантън леко го побутна, за да го събуди и му съобщи, че Кепи е в съзнание и е поискал да го види. Бърт веднага отиде при него.

— Какво има, приятелю? Какво мога да направя за теб?

— Синко — каза Кепи с дрезгав, развълнуван глас. — Има нещо, което трябва да ти доверя, преди да отида…

— Никъде няма да отиваш — възрази Бърт, опитвайки се да се усмихне.

— Не бъди сигурен — Кепи си пое дъх с усилие. След това бързо добави: — Знам, че си мислиш за Сабела, че…

— Не желая да разговаряме за моята съпруга — прекъсна го Бърт.

— Но аз трябва да ти кажа! — Кепи лекичко стисна рамото му. — Трябва да ти кажа за жена ти и за твоя баща.

Едно мускулче трепна върху брадичката на Бърт и тъмните му вежди се извиха нагоре:

— Какво общо е имал баща ми със Сабела Риос?

С насълзени очи и слаб глас Кепи най-после му разкри тайната, която го бе разкъсвала през всичките тези месеци. Призна му, че малко преди да умре Рели Бърнет му бе изповядал, че откраднал „Линдо Виста“ от младата Тереза Карильо — майката на Сабела. Бърт слушаше безмълвен и потресен, докато Кепи тъжно му разказа цялата история така, както му бе предадена на него самия.

— Не бъди твърде строг спрямо баща си — каза накрая умореният надзирател. — Той беше добър човек… Спаси живота на генерал Петч в мексиканската война и… запази „Линдо Виста“ при данъците и всичко останало — направи пауза, за да си поеме въздух и добави: — Трябваше да ти кажа… трябваше да ти кажа, преди да…

— Няма значение — прекъсна го Бърт, като го потупа по рамото. — Не е било твоя работа да ми го кажеш. Трябвало е да го направи баща ми. Ти нямаш нищо общо с това.

— Сега разбираш защо Сабела… защо тя… — Кепи отново направи пауза, за да си почине, след това добави с нисък нежен глас, почти като шепот: — Виждаш ли, тя си мисли, че ти също си замесен. Убедена е, че си знаел всичко. Много си строг спрямо нея, а тя…

— Почивай си, Кепи — отряза го Бърт. — Преуморяваш се.

В четири часа сутринта Бърт най-после се оттегли в една от стаите за гости, за да поспи поне няколко часа.

 

 

Малко преди шест часа сутринта Блантън почука на вратата на Сабела.

— Извинете, че ви безпокоя толкова рано — каза слугата, когато тя отвори. — Кепи иска да ви види.

— Идвам веднага. Само за минутка.

Без да среше разрошената си коса, Сабела набързо се облече и изтича надолу по стълбите към стаята на Кепи. Очите му леко заблестяха, когато я видя как се наведе над него.

— Здравей, миличка — каза той слабо.

— Здравей — отвърна тя, като го целуна бързо по трескавата буза и го хвана за ръката. — Извинявай, че изглеждам така ужасно.

— За мен ти си хубава като картинка — успя да каже той.

— Нищо подобно! Косата ми не е сресана, а толкова огромна и дебела съм станала, че вече всичко ми е отесняло — усмихна се и продължи: — Знаеш ли какво ще направя, Кепи? Ще нарека моя син на теб!

— Твоят син ли? Той ще е и син на Бърт — изхриптя болният мъж. — Чуй какво ще ти кажа, Сабела, знам, че между теб и Бърт има голямо недоразумение. Ти имаш право. Земята ти е била открадната, но младият Бърт не знаеше нищо за това. Кълна се пред Бога, че той изобщо не знаеше за случилото се.

Очите на Сабела се разшириха от изумление.

— Грешиш, Кепи — каза тя. — „Линдо Виста“ принадлежеше на майка ми…

— Знам, знам. Но Бърт не знаеше нищо. Нямаше ни най-малка идея, че баща му е откраднал земята от майка ти. Както и аз, докато Рели не ми каза истината, преди да умре. Той ме помоли да я разкрия на Бърт — изнемощелият Кепи затвори очи за миг, след това си пое болезнено въздух. — Но аз не го направих. Знаех колко много Бърт обича и двама ви. Разбрах, че това ще го нарани жестоко и глупаво се надявах, че… — клепачите на Кепи потрепереха и той отвори леко очи. — Бърт е добър човек. Един от най-добрите. Не е редно синът да плаща за греховете на баща си. Мъжът ти е невинен. Исках да ти кажа това, дете. Ти размисли.

— Ще размисля — обеща Сабела.