Нан Райън
Изгаряща светлина (44)

Четиридесет и трета глава

През януари бурите прииждаха една след друга от океана и водеха свирепи ветрове, които трошаха клоните на дърветата и караха прозорците на голямата къща да дрънчат. Мрачното небе бе постоянно с цвят на олово, въздухът бе студен и натежал от влага.

Но дъжд нямаше.

Отегчена и самотна в апартамента си през дългия съботен следобед, Сабела отдръпна тежките завеси и отправи поглед към бурното море. След това към тъмното застрашително небе над него. Може бе тази нощ ще завали, каза си тя. Или поне утре. Трябва да завали най-после. Крайно време е.

„Мили Боже, направи така, че да завали дъжд и сложи край на проклетата суша, помоли се тя.“

Въздъхна тежко и сведе поглед към изложения на яростния вятър заден двор. Една самотна фигура на пейката привлече вниманието й. Тя вдигна тревожно ръка към гърлото си, а очите й се разшириха от изненада.

Бърт седеше сам в мрака, вперил отчаян поглед в морето. Силният студен вятър развяваше кичури от гарвановочерната му коса над красивото му лице и притискаше свободната кожена дреха към мускулестите му гърди. Той сякаш не забелязваше нито вятъра, нито студа.

Седеше на пейката, без да помръдне, като някаква статуя. Изглеждаше така разтревожен, тъжен и уязвим, че Сабела прехапа устни. Как би искала да му помогне! Но знаеше, че не може да го стори.

„Именно аз съм неговият проблем, помисли си тя тъжно. Поне най-големият, който Бърт има в момента.“

Той остана на циментовата пейка, докато зимният здрач го обгърна. Най-после стана, погледна замислено към къщата и отново се извърна към морето.

Сърцето й се сви, когато видя как Бърт се отправи забързано към високата назъбена скала, надвесена над неспокойния разпенен океан. Сериозно разтревожена, тя остана до прозореца, вперила поглед в сгъстяващия се мрак, докато най-после не видя как Бърт се завръща жив и здрав вкъщи.

Едва тогава въздъхна с облекчение и се отдръпна от прозореца. Сабела започваше да се мрази заради нещастието, което бе причинила. Но когато чувството за вина ставаше непоносимо, тя си напомняше, че семейство Бърт също не бяха безгрешни.

„Линдо Виста“ беше откраднато от майка й!

Но тази мисъл вече не я успокояваше, както преди. Сабела желаеше от все сърце да не бе чула никога нито за „Линдо Виста“, нито за Бърт Бърнет. Животът й се бе превърнал в ад, по-ужасен, от който не можеше да си представи.

Студените звездни нощи й носеха болка и отчаяние. В самотното легло тя протягаше ръце и търсеше отново и отново топлината на стройното и силно тяло на Бърт. Но то никога повече нямаше да бъде до нея.

Бърт й липсваше.

Липсваше й познатият плътен глас, който шепнеше името й в тъмнината. Липсваха й силните му ръце, които я държаха в обятията си така, както никой друг преди това. Липсваха и отмерените успокояващи удари на сърцето му, когато положеше глава на неговите гърди. Липсваше й сладкият екстаз, който той я бе научил да изпитва — вълнение, което никога повече нямаше да познае.

Самотна в нощите, тя се питаше с тъга къде ли е Бърт. Той излизаше някъде всяка вечер. Сабела виждаше как насочва Сам по алеята с палми и минава под арката на входа. Не го чуваше кога се прибира, нямаше представа кога и дали изобщо се е завърнал вкъщи. Натъжена, тя си представяше, че той отива при Джена дьо Темпъл или в някой публичен дом. Представяше си какви ли не неща — и нито едно приятно. Прилошаваше й от мисълта, че Бърт е с друга жена и се люби с нея.

Утрините я правеха нещастна посвоему.

Тогава Сабела не можеше да се повдигне от леглото. Насилваше се да седне, но от това я връхлитаха още по-свирепи пристъпи на гадене и тя се отпускаше на възглавницата, стенейки мъчително. Миризмата на храната я отблъскваше толкова силно, че Кармелита се отказа от опитите си да я накара да хапва поне малко на закуска. Под очите на Сабела се появиха тъмни кръгове и тя започна да слабее, вместо да пълнее. Кармелита се тревожеше. Сподели притесненията си с Кепи Рикс и той незабавно изпрати човек за доктор Лидет.

Лекарят пристигна същия следобед. Докато преглеждаше Сабела, Кепи и Кармелита крачеха в притихналия коридор пред вратата й и се успокояваха взаимно, че „всичко ще е наред“.

Докторът се появи на вратата и те се втурнаха към него. Разтревожени, заговориха един през друг, като в същото време си отправяха забележки да бъдат по-тихи. Лидет се засмя и призова и двамата да се успокоят. Мисис Бърнет, увери ги той, страдала от обичайно за първите месеци на бременността състояние, което е неприятно за жената, но не е опасно за здравето й. Сутрешното гадене щяло да спре скоро и Сабела щяла да се почувства по-здрава й по-щастлива от когато и да било в живота си.

Кепи и Кармелита си отдъхнаха и благодариха на доктора за посещението. Никой от тях не спомена пред Бърт, че той е идвал при Сабела. Затова Кепи остана изненадан, когато доста след десет часа същата вечер Бърт почука на вратата му, пъхна глава в стаята и попита:

— Какво каза доктор Лидет? Са… мисис Бърнет зле ли е?

— Сабела е добре. Само има сутрешно гадене. Случва се при жените… Моята Джинива се чувстваше по същия начин, когато беше бременна с Елизабет Мей.

Бърт кимна и каза тихо:

— Съобщи на доктор Лидет, че трябва да идва тук веднъж седмично до раждането на бебето.

— Ще му кажа.

Без да го е грижа дали това ще се хареса на Бърт, Кепи започна да ходи при Сабела всяка сутрин, за да провери сам как се чувства тя. Когато я виждаше нещастна и отпаднала от сутрешното повръщане, болеше го за нея като за собствена дъщеря.

— Миличка, толкова ми е мъчно за теб! — мълвеше той и клатеше глава. — Господ е несправедлив към вас, жените. Не бива да страдате толкова много.

Кепи й съчувстваше не само на думи. Той оставаше край леглото на Сабела и разхлаждаше с мокри кърпи изпотеното й чело и бледите й страни.

Тези постоянни грижи и нежно отношение към Сабела не убягнаха от погледа на Кармелита. Тя от самото начало харесваше едрия надзирател на ранчото. С времето започна да му се възхищава и да го уважава. За пръв път след смъртта на скъпия си съпруг Виктор изпитваше влечение към друг мъж. Не бе споделила с никого това. Беше сигурна, че Кепи я харесва, но той не даваше никакви признаци, че я оценява като жена.

И как да я хареса, питаше се Кармелита. Отдавна бе загубила стройната си момичешка фигура, в тъмните й коси се бяха появили сребристи кичури. Знаеше, че представлява навъсена закръглена мексиканка на средна възраст, чието предназначение в живота бе единствено да се грижи за младата красива Сабела Риос Бърнет.

Кармелита и Кепи не бяха единствените, които се грижеха за Сабела. Както й бе обещано, целият персонал я гледаше като писано яйце. Доктор Лидет идваше един път в седмицата, макар тя да казваше, че вече не е необходимо. След като утринното й гадене преминеше, Марта й приготвяше огромна изкушаваща закуска, която й се сервираше на поднос в леглото.

Щом Сабела излезеше от вратата на спалнята, Блантън незабавно се появяваше, за да я придружи по стълбите. Ако тя пожелаеше да поседи в южния вътрешен двор, той имаше грижата да я наметне с топла дреха. Ако Сабела искаше да се поразходи до брега, Блантън настояваше да бъде до нея по стръмните стъпала. Всички се грижеха за нея така, сякаш беше болна.

Всички, с изключение на Бърт.

Той не й обръщаше никакво внимание.

Минаваха дни, без изобщо да го види.

В тази студена февруарска нощ лежеше будна в огромното легло и си мислеше от колко време не бе виждала Бърт. Четири дни. Цели четири дни. И четири нощи. Беше го зърнала само веднъж, когато бе тръгнал нанякъде със Сам в ранни зори.

Сабела въздъхна, обърна се по корем и ядно си пожела да не го види поне още четири дни. Дори два пъти по толкова. Най-добре — никога повече!

Стисна очи и се опита да заспи. Но сънят не идваше. Обърна се пак по гръб. Леглото й беше неудобно. Легна на дясната си страна. След това на лявата. Раздразнена, накрая отметна завивките и стана. Наметна синя копринена роба върху нощницата си и се запъти към библиотеката. Ще си избере някоя книга, ще почете в леглото и ще заспи, надяваше се тя.

Измина тъмния притихнал коридор, слезе по стълбището и се отправи към библиотеката. Стресна се от стенния часовник, който удари два часа. А когато видя светлата ивица, която се прокрадваше изпод притворената врата на библиотеката, челото й се сбърчи озадачено.

Сабела спря. В първия момент реши да се върне обратно в леглото, без да си вземе книга. Но след това размисли. Навярно някой бе чел до късно в библиотеката и слугите бяха пропуснали да загасят лампите. Продължи решително напред.

Стигна до притворената врата и надникна вътре с разтуптяно сърце. Бърт спеше дълбоко във виненочервен кожен стол с висока облегалка. В скута му имаше няколко книги, а още толкова — на пода около него. Всички бяха разтворени.

Изгаряща от любопитство, Сабела се приближи на пръсти, вгледа се в спящото му лице, след това коленичи на пода, за да види какво чете.

„Законът за собствеността гласи, че право над подземните и надземните води имат…“

Хидрология!

Бърт търсеше в томовете книги на тази изключително голяма библиотека решение на проблема с водата в ранчото. По време на медения им месец той й бе разказвал развълнувано за водната система, основана на процеса на обезсоляване на морската вода, която хидролозите разработвали в момента и която би могла да промени всичко един ден.

Но от този ден навярно ги деляха още много години.

Сабела бавно се изправи и погледна Бърт със съчувствие. Той спеше непробудно, явно беше изтощен. В стаята беше хладно и тя си помисли, че би могъл да настине. Прииска й се да го покрие с топла завивка, но не посмя да го направи.

Погледът й премина от красивото му лице надолу към гърдите, които се повдигаха равномерно в съня, след това върху отпуснатите в скута му силни ръце. Едната покриваше страниците на разтворената книга. Другата стискаше нещо. Сабела се наклони, за да види какво е то. В следващия миг зина от изненада. Дългите пръсти държаха едно изсъхнало цвете тъй нежно, сякаш бе нещо безкрайно скъпо. Защо мъжът й стискаше това смачкано цвете? Какво общо имаше то със… със…

Сцената се появи в съзнанието й мигновено. Ужасната нощ, когато Бърт бе узнал истината. Сабела носеше рокля от розово кадифе, а Кармелита бе втъкнала кастилска роза в косите й. Цветето бе паднало, когато тя изтича нагоре по стълбите към спалнята си…

Бърт бе намерил тази роза. Беше я запазил и сега я стискаше в ръката си.

Силно развълнувана, Сабела бавно отстъпи към вратата, без да откъсва поглед от него. Усети как сълзите напират в гърлото й. Сърцето я болеше от състрадание, любов и мъничко надежда.

При вратата спря. Едва сега забеляза на кой стол бе избрал да седи Бърт. Коженият стол в цвят на червено бургундско вино, който бе използван толкова рядко, че изглеждаше почти като нов.

Столът на тъгата.