Нан Райън
Изгаряща светлина (42)

Четиридесет и първа глава

— Копелетата са вдигнали във въздуха бента — изкрещя Кепи и се затича да пресрещне черната карета, която тъкмо пристигна на хълма точно над разрушения бент. — Проклетите Киско и Санто! Ще ги…

— Нищо няма да правиш — каза Бърт с тъжно примирение, докато слизаше от каретата. Присвил очи, той огледа разрушената скална преграда. — Това си е техният бент, техният резервоар и техният динамит.

Сабела остана в каретата, втренчила ужасен поглед в разрушения бент. Не вярвайки на очите си, тя дочу разговора между Бърт и Кепи. Чу как Бърт каза с равен и безчувствен тон, че не могат да винят Киско и Санто за взривяването на бента.

Чу и отговора на Кепи:

— Синко, нали не мислиш, че сеньор Дьо Темпъл е отговорен за това! Сенаторът е най-чудният човек, когото познавам. Той никога не би направил такова щуро нещо.

— Не, разбира се — беше безстрастният отговор на Бърт. — Това е представление единствено на Джена — безрадостна усмивка се появи на пълните му устни и той добави тихо: — Предполагам, че след като не успя да ме довърши, съобщавайки ми истината за моята съпруга, тя е решила да ме смаже по този начин.

— Небеса, ама ти наистина ли вярваш…

— Сигурен съм — каза Бърт с горчива усмивка. — Е, кажи, не съм ли късметлия, Кепи? Не една, а две хитри жени ме кълцат на парчета, решени да ме съсипят — обърна се към каретата.

— Ей, почакай малко — подвикна Кепи, — къде отиваш?

— Ами по дяволите, както изглежда — отвърна Бърт, като сви рамене и поклати тъмнокосата си глава.

Върна се при каретата. Когато се качи на седалката при Сабела, тя видя болката в присвитите му сиви очи. Усети напрежението в стройното му мускулесто тяло. Почувства се ужасно заради него. Искаше й се да има нещо, което би могло да направи, да му помогне по някакъв начин. Плъзна се импулсивно към него и постави ръка върху силното му рамо:

— Бърт, искам да знаеш, че…

— Би ли млъкнала? — прекъсна я той студено, пронизвайки я с ледения си поглед. — Можеш ли да го направиш? Можеш ли просто да ме оставиш на мира?

— Да — гневът й пламна мигновено. — По дяволите, мога да те оставя!

И Сабела остави Бърт на мира.

Когато пристигнаха в „Линдо Виста“, тя се оттегли в апартамента им на втория етаж и не го видя до края на деня. Малко след единадесет си легна сама. След като се въртя в леглото около половин час, тя уморена заспа.

Някъде около два часа сутринта се събуди от гореща настойчива целувка. Две топли ръце докосваха всички кътчета на тялото й и мигновено ги възпламеняваха.

Бърт се разположи между дългите стройни крака на Сабела и проникна в нейната нежна и гореща плът. Усети как тя го поема дълбоко в себе си като в капан.

След няколко кратки страхотни моменти на физическа близост вълшебното усещане започна. Общият им оргазъм дойде с внезапно мощно избухване на екстаз, който ги остави потни, отмалели и задъхани.

Но когато всичко свърши, Бърт бързо се отдръпна и коравосърдечно обърна гръб на Сабела. С парещи сълзи в очите тя дълго лежа будна в тъмнината, питайки се как е възможно прекрасното голо тяло на мъжа, който се бе изтегнал до нея, да излъчва толкова силна топлина, когато сърцето в гърдите му бе студено като лед.

 

 

За „Линдо Виста“ настанаха тежки дни.

Всички бяха разтревожени. И за това имаше причина. В сухата, изложена на слънце земя нищо не можеше да вирее без вода. Нито хората, нито животните, нито растенията.

Нищо.

Истински дъжд не беше падал в Южна Калифорния след онези проливни гръмотевични бури в късните следобеди на август. Без бента над Дриймо Дро Коронадо Крийк вече не минаваше през „Линдо Виста“, за да пълни постоянно каналите за напояване. Те скоро щяха да пресъхнат без шумящия поток.

Един хубав дъжд би помогнал временно, но не можеше да разреши проблема за по-дълго време. Ако не се откриеше нов източник на вода за напояване на ранчото, „Линдо Виста“ не би могло да съществува повече. Щеше да се наложи говедата и конете да бъдат продадени набързо и с голяма загуба. Градините с овощни дървета и бадеми щяха да изсъхнат. Гроздето щеше да опада от чупливите клони на лозите, изгорени и съсухрени от слънцето. Високата пустиня щеше да започне да си възвръща зелената долина, превръщайки я в изгоряла и гола пустош. Денят на благодарността дойде и си отиде, без да донесе нещо, за което да е нужна специална благодарност. Мрачното настроение, обзело голямата къща, не се разсея дори за празника. Марта и нейните кухненски помощници приготвиха ядене като за кралски особи, но никой не беше гладен.

Бърт напусна мрачен дневното угощение, почти без да се докосне до храната. Блъсна чинията си и взе бутилка вино от сребърната кофичка с лед, която бе поставена до него. Изправи се, извини се и отиде в библиотеката. Остана там през целия ден.

Но както обикновено, дойде в леглото на Сабела в хладната нощ на деня на благодарността. Целувките му имаха приятен вкус на вино. Той я люби бавно, по изключителен начин.

Нощните му посещения продължиха и по Коледа. Сабела вече подозираше, че е бременна. Въпреки това изчака до края на годината, преди да повика доктор Лидет в „Линдо Виста“. Той пристигна в хладния и облачен следобед на последния ден на декември 1880 година. След като й проведе кратък, но пълен преглед, потвърди подозренията й. Тя наистина очакваше дете. Докторът предположи, че раждането на детето ще бъде някъде около първата седмица на септември.

Отправяйки се усмихнат към долния етаж, сивокосият лекар попита:

— А къде е Бърт? Може би чака в библиотеката? Аз ли да му кажа или вие искате…

— Бърт не е вкъщи в момента — отговори Сабела, без да добави, че изобщо не е сигурна къде се намира той. Както и кога ще се върне. — Аз ще му кажа — рече тя, като се насили да се усмихне, за да изглежда щастлива.

— Не бих ви укорил ни най-малко — каза усмихнатият доктор. И със сърдечен смях добави: — Тази вечер е Нова година. Може би ще искате да изчакате до полунощ — намигна й. — Дайте му чаша пунш и го отведете под новогодишното клонче имел за целувка и тогава му съобщете радостната новина. Романтичен начин да започнете новата година, нали, мисис Бърнет?

— Да — отвърна Сабела, която много би желала да е така, но изобщо не беше сигурна, че това ще се случи.

И то не стана.

Полунощ мина. Старата година си отиде и новата настъпи, без да се появи Бърт. Сабела бе сама в апартамента им. Чувстваше се глупаво, ядосваше се и изпитваше съжаление към себе си. Премести поглед от пламтящите кедрови цепеници в камината към голямата сребърна купа с пунш край леглото и дългия листат клон от имел над вратата.

Сълзите напираха в очите й. Застана пред огледалото и започна да се съблича, оставяйки дрехите да се свлекат на килима.

Поклати тъжно глава и се запита как е могла да си помисли, че само защото е бременна, Бърт би променил отношението си към нея. Наистина ли бе повярвала, че двамата биха могли да прекарат една романтична вечер в своя апартамент, вдигайки тостове с пунша и целувайки се под коледното дърво?

Като стисна зъби и сви юмруци, Сабела така бързо се отправи към леглото, че се спъна в табуретката за крака, поставена пред стария износен кожен стол. Столът, на който бе изживяла някои от най-вълнуващите мигове в живота си. Столът, в който вече никой не сядаше.

Столът на щастието.

В тази стая вече никой не беше щастлив. Нито Бърт, нито тя. Отчаяна, Сабела въздъхна тежко и се дотътри до леглото. Не потърси нощница. След четири месеца брачен живот с Бърт тя просто бе отвикнала да носи дрехи през нощта.

Пъхна се между хладните копринени чаршафи, обърна се настрани и затвори очи. Започна да си мисли за нещата, които се бяха случили през изминалата година. След това за онези, които може би щяха да се случат през предстоящата.

Тих вопъл на отчаяние се откъсна от устните й и Сабела разпери ръка върху голия си плосък корем. Едва преди няколко часа бе научила, че носи дете в утробата си, но вече изпитваше желание да защити новия живот, който започваше в нея.

Дете. Син. Неин син.

Както лежеше сама в студената стая, осветена от огъня в камината, внезапно разбра, че никога няма да позволи на Бърт Бърнет, нито на когото и да било друг да й отнеме сина!

Клепачите й натежаха и тя започна да избира имена за своя син, приспивайки се с тази приятна дейност. Точно когато се унасяше, Сабела чу, че вратата се отвори.

Притисна чаршафа към гърдите си и тихо се извърна. Видя как Бърт влезе в спалнята, навеждайки тъмнокосата си глава под ухаещия имел. Тя понечи да заговори, да произнесе името му, но реши да не го прави. Мълчаливо го наблюдаваше, докато се разсъбличаше. Бърт застана гол пред камината, загледан в огъня. Тя разбра, че той се наслаждава на топлината от пламъците, както и на хладния нощен вятър, който докосваше голото му тяло. Бърт бавно се обърна, така че да застане с гръб към огъня.

Сабела рязко си пое дъх.

Беше удивително красив. Светлината на огъня трепкаше по бронзовата му кожа и разкриваше белези, напомнящи за раните на смел римски гладиатор. Строен и силен представител на човешкия род, той би забавлявал кръвожадните тълпи в Колизея със секващи дъха победи над мъже и животни. Победител, който бе спечелил още един ден живот.

А сега го бяха изпратили в леглото на една страстна езичница, която го бе наблюдавала в битката и му бе дадена за тази нощ. Тя беше неговата награда.

Сърцето й започна да бие бързо, когато Бърт се приближи до леглото, дръпна завивката и се излегна до нея. Измина един дълъг, изпълнен с напрежение момент, в който той не я докосна. Просто лежеше настрана, положил глава върху свития си лакът, и гледаше Сабела.

Притаеният й дъх внезапно изсвистя от гърдите й, когато тъмната ръка на Бърт най-после се протегна и тънките му пръсти докоснаха лицето й, устните, брадичката. Същите пръсти преминаха като ветрило по голото й рамо и продължиха надолу по деликатната й ръка. След това той се надвеси над нея. Светлината на огъня се отразяваше в дълбините на жарките му сребристи очи.

Той сведе глава и я целуна по шията, а копринената му коса докосна брадичката й. Като въздъхна от удоволствие, Сабела прошепна:

— Бърт… аз… имам да ти кажа нещо.

— Мммм — промълви той и устата му започна да се плъзга надолу.

— Това… вече е станало — каза тихо Сабела. — Доктор Лидет беше тук днес следобед. Той смята, че съм…

Устните на Бърт се отделиха от врата й, ръцете му се отдръпнаха от бедрата й.

— Сигурна ли си? — бе вдигнал глава, очите му пронизваха нейните. — Не е ли възможно лекарят да греши? Съвсем сигурна ли си?

Кимвайки, тя отвърна:

— Абсолютно сигурна съм. Доктор Лидет каза, че ще родя бебето някъде около първата седмица на септември.

Тя чакаше той да реагира по някакъв начин, да каже нещо. Но Бърт не продума. Вместо това незабавно стана от леглото, прекоси стаята и взе захвърлените си панталони. Застана пред огъня и бързо ги обу. Върна се до леглото и се загледа в Сабела.

— Повече няма да те безпокоя, скъпа моя. За последен път съм в ролята на расов жребец. Нужна ми е малко почивка, както и на теб. Приятни сънища.

Обърна се и отиде до вратата. Понечи да излезе, но имелът го удари по главата и го стресна. Погледна нагоре, оправи косата си и се извърна към Сабела.

— О, между другото — каза той, като се усмихваше студено, — честита нова година!