Нан Райън
Изгаряща светлина (38)

Тридесет и седма глава

След тази безкрайно дълга нощ на пламенно и бурно любене Бърт и Сабела заживяха в необичаен брак.

Учтиви и сдържани в студената светлина на деня, те бяха нападателни, незадоволими любовници в горещата тъмнина на нощта.

Бърт рядко разговаряше със Сабела, почти не обръщаше внимание на присъствието й. Гледаше на нея като на някой стол в приемната.

Когато тя влизаше в стаята, върху тъмното му прекрасно лице и ледените му сребристи очи не се появяваше дори частица от вълнение. Силните му мъжествени черти бяха застинали в непроницаема маска. Изражението му или липсата на такова беше неразгадаемо.

Освен нощем в спалнята им на горния етаж.

Там сивите му очи блестяха с неприкривано желание и чувствената му уста се сливаше с нейната в унищожителни, бурни целувки. Любеше я със страст, която почти се равняваше на изгарящата го омраза.

Сабела го мразеше също, но усещаше опасно удоволствие да се надига в нея всеки път, когато той я вземаше в прегръдките си. Онази специална еротична искра между тях не бе изгаснала, макар че обичта и уважението не бяха вече част от техните взаимоотношения.

Сабела беше колкото объркана, толкова и нещастна. Не можеше да избяга от този опасен, силен мъж, който открито я презираше. Охранявана денонощно, тя не можеше да напусне ранчото. Вече не й позволяваха да язди иди да отива пеш в селището. Държаха я под постоянно наблюдение в къщата, сякаш бе престъпница.

Докато бе затворничка в огромната бяла сграда, Бърт рядко оставаше в имението. Когато се задържаше там, той бе затворен, мълчалив, студен. Вече не бе чаровният, забавен и влюбен съпруг. Сабела не беше засмяната, дръзка и открита младоженка.

Двамата вече не правеха нищо заедно. Сабела не яздеше из огромното ранчо със съпруга си, нито се къпеше с него в студените планински потоци, не му пееше, докато той свиреше на китара. Не седеше с него на стола на щастието.

Зимата бе дошла рано тази година — както навън, така и в душите им. Бърт и Сабела не бяха единствените, които страдаха от климата на дълбокия прокобен мраз, който се установи постоянно в „Линдо Виста“.

Кепи Рикс обвиняваше себе си за тяхното нещастие. Чувство за вина и съжаление го преследваха непрестанно. Как му се искаше да се върне назад във времето, към онзи ден през юни, когато умиращият Рели Бърнет го накажа да му обещае, че ще каже на Бърт истината за всичко. Но ако бе предупредил сина му, че Сабела Риос търси справедливост и отмъщение, със сигурност би сломил сърцето му.

Сабела наистина бе сломила сърцето на Бърт. Той бе толкова променен, че Кепи не можеше да го познае. Широката усмивка, с която Бърт бе известен от времето, когато прохождаше, бе изчезнала. Топлите сиви очи, които някога блестяха от радост, бяха безжизнени на красивото му тъжно лице. У замисления мълчалив мъж, който сега се движеше като тъмен отмъстителен дух, не бе останало нищо от игривия Бърт. Едрият общителен човек, който някога се отнасяше сърдечно дори към съгрешилите, сега беше надменен, суров и недостижим. Кепи неведнъж се опитваше да му каже, че е изключително необходимо да разговарят. Но всеки път апатичният Бърт го бе отпращал с поклащане на глава, показвайки с мълчаливия отказ пълната си незаинтересованост. Кепи се тревожеше и за Сабела. Не можеше да го предотврати. От първия миг, в който я бе зърнал, тя бе завладяла нежното му сърце. Считаше я за една от най-красивите, най-сладки, най-обичливи млади жени, които бе срещал в живота си. Слънцето грееше по-ярко, когато тя се намираше наоколо, и за него бе невъзможно да не се отнася към нея с бащинско покровителство.

Кепи предполагаше, че сега би трябвало да я ненавижда силно за онова, което бе сторила на Бърт. Но истината бе, че можеше да я разбере. Сабела Риос бе измамена — бе й взето огромно наследство. Тя бе видяла как нейната майка се труди до смърт, докато би могла да бъде здравата и безгрижна господарка на „Линдо Виста“. Онова, което Рели Бърнет бе направил, не беше правилно. Изобщо не беше правилно.

Според Кепи единствената грешка на Сабела бе, че бе накарала да плати не онзи Бърнет, който трябваше. Рели Бърнет бе сторил зло на майка й. Сабела трябваше да отмъсти на него, не на сина му.

Но може би тя изобщо не бе имала представа, че Бърт е невинен и не знае нищо за ужасните престъпления, извършени от баща му.

Кепи се измъчваше — искаше да каже истината на Сабела. Но все не му се удаваше такава възможност. Тя вече не яздеше с него. Двамата не седяха на слънце в южния вътрешен двор, не играеха на дама, не редяха заедно пасианси, както в миналото.

Сабела почти не напускаше стаята си, а когато го правеше, не беше сама. Блантън или някой от слугите й беше винаги с нея и я държеше под око.

Без никаква възможност да разговаря с нито един от двамата, Кепи разбра тъжно, че нито Бърт, нито Сабела знаеха цялата истина един за друг. Бърт не знаеше, че „Линдо Виста“ е била открадната от майката на Сабела. Сабела не знаеше, че Бърт няма ни най-малка представа, че земята е открадната. Единствен Кепи знаеше това. И този факт тежеше на сърцето му. Той лежеше буден в нощите и си мислеше с тревога за нещастната двойка.

И обвиняваше себе си за тяхното нещастие.

 

 

Сабела бе едновременно изненадана и раздразнена, когато в едно хладно утро в началото на декември Бърт я събуди грубо и заяви:

— Кажи на Кармелита да ти приготви пътната чанта. Днес следобед отиваме в Капистрано.

— Кой отива в Капистрано днес следобед? — попита тя ядосано, притисна завивките към гърдите си и отмахна косите от сънените си очи.

— Ние двамата. Ти и аз — Бърт се надигна, изправи дългото си стройно тяло и раздвижи схванатите си крака. — Кажи на Кармелита, че ще ти трябва подходяща рокля за вечеря. Ще бъдем в хотел „Мисия“ — той излезе.

Тъмните й очи, изпълнени с омраза, последваха високата гола фигура на Бърт, който се отправи към тоалетната стая.

— Не искам да ходя в селището — заяви твърдо тя.

— Не ме интересува особено какво желаеш, скъпа моя.

— Няма. Няма да отида.

— Грешиш, любима — отвърна й през рамо. — Ще дойдеш, разбира се.

— Защо? — Сабела ядно седна в леглото и викна към него: — Защо, по дяволите, трябва да ходим в селището двамата заедно?

Бърт се обърна и й се усмихна. Цинична усмивка, която изви крайчеца на устата му и не достигна до сивите му очи.

— За да покажем на света колко сме влюбени — каза с шеговит тон. Стоеше пред сводестия вход към тоалетната стая. Вдигна дългата си ръка и се подпря на полираната ламперия. — Хората започват да говорят. Ние ще докажем, че ужасният слух за нас е неоснователен. Че сме много щастливи.

— Но ние не сме. Ти не си щастлив и аз…

— Щастието е неопределен термин — прекъсна я той и по изваяните му черти внезапно премина тъга. — Ние имахме — някои щастливи моменти… Може би човек не може да се надява на нещо повече.

Сабела усети внезапно порив на нежност и гласът й стана мек и топъл, когато каза:

— Ние наистина имахме някои щастливи моменти заедно, нали?

Добронамереността й бързо изчезна, когато Бърт отсече жестоко:

— Имаше случаи, когато аз бях невероятно щастлив — но кой знае какво има зад усмивката и целувките на една лъжкиня.

Наранена, тя бързо се нахвърли срещу него:

— Колко си прав! А мен ме отегчава да се преструвам! Така че изобщо няма да дойда с теб в Сан Хуан Капистрано, за да се преструвам, че съм щастлива!

С напълно безразлично изражение на лицето и полупритворени очи Бърт отпусна ръка и се приближи към нея. Неговото високо бронзово тяло се движеше с деликатната бързина на горско животно. Стигна до леглото и впери поглед в жена си.

— Ти ли не можеш да се преструваш? Сигурно се шегуваш — протегна ръка към нея. Тя се отдръпна. Той сви рамене и се усмихна. — Ти си изкусна артистка! Най-добрата, която съм виждал. Определено си родена за сцената — грабна завивката, събра част от нея в юмрука си и със сила я издърпа от леглото, оставяйки Сабела гола и изпълнена с гняв и страх. Бърт захвърли копринения чаршаф на пода. Сложи коляно на матрака, пресегна се, хвана рамото на Сабела и сръчно я придърпа да застане на колене пред него. Вгледа се в тъмните й очи за момент, след това каза: — Самият аз не съм добър актьор. Твърде честен съм, предполагам — ръцете му я стиснаха здраво. — Но с лекота успявам да убедя другите да играят добре. Ти ще дойдеш с мен в селището днес следобед. Ще направим някои покупки за Коледа, ще вечеряме в „Мисия“ и ще прекараме нощта в нашия апартамент в хотела — придърпа я още по-близо до себе си, толкова близо, че гърдите й докосваха широкия му гръден кош, а лицето й беше само на няколко сантиметра от неговото. — Както в магазините, така и в хотела ти ще изпълниш прекрасно своята роля, сигурен съм. Каквато добра професионалистка си…

— А ако не го направя? — попита тя войнствено и предизвикателно вдигна брадичка. Тъмните й очи блестяха.

— Няма да дойдеш ли? — каза той. — Ще дойдеш. Обзалагам се.

— Не. Искам да кажа, ако не изпълнявам ролята?

Гласът му беше безизразен и безчувствен, когато отговори:

— Опитай и ще видиш какво ще стане.