Нан Райън
Изгаряща светлина (37)

Тридесет и шеста глава

Сабела неволно потрепери, когато той се надигна, заобиколи бюрото и бавно се приближи към нея. Трябваше да мобилизира цялата си воля и решителност, за да не побегне страхливо.

Бърт се надвеси, погледна я с най-студените, най-подли очи, които бе виждала. Хвана я за рамото и я изведе от библиотеката. Сърцето й биеше бясно. Опита се безуспешно да се освободи, когато той кротко я поведе нагоре по стълбите и след това по дългия коридор към техния апартамент.

Тя му викаше — заплашваше го, удряше го. Крещеше му настървено да я пусне да си отиде.

Глух за нейните заплахи, Бърт я вкара в апартамента, влезе след нея и пусна тежкото резе на вратата.

— Гадно копеле! — изсъска тя. Буйният й латиноамерикански характер се разпалваше от растящия страх. — Не можеш да…

— Мога — отряза той, като се обърна с лице към нея. — Аз мога всичко.

— Не, не можеш! Няма да ти позволя да…

— Тихо! — нареди й с нисък заплашителен тон.

Приковавайки я със сивите си очи, Бърт се облегна върху солидната врата, скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Май не съм те познавал, любима? Изобщо не съм те познавал — усмихна се отново, но този път усмивката му бе студена и тъжна. — Но в такъв случай ти също не ме познаваш. Как си могла да си помислиш, че ще ти позволя да дойдеш тук и да ми отнемеш „Линдо Виста“? Защото такъв е бил планът ти, нали?

Гневът, омразата и гордостта накараха Сабела да изправи гръб. Тя впери поглед в него, вдигна решително брадичка и заяви:

— Не искам нищо от проклетите неща, които ти принадлежат! Искам само онова, което по закон е мое. А това ранчо е мое!

— Грешиш, любов моя. Тази земя ми принадлежи и няма жена в тесни кожени панталони, която би могла да дойде с някакви измислени претенции за моята собственост и да очаква, че аз ще й я дам.

Бърт отпусна дългите си ръце. Прокара тъмните си пръсти през рошавата си черна коса и застрашително се приближи към Сабела. Протегна ръка, хвана брадичката й и завъртя лицето й към себе си:

— Поздравления, любима — каза нежно, — ти ме направи на глупак, при това за рекордно късо време!

— Не! Не е така и…

— Млъкни! — на врата му изпъкна една веничка и той изведнъж се зачерви. Един мускул заигра на брадата му и Бърт яростно стисна зъби, след това си пое дъх. — Спести ми по-нататъшните си медени лъжи. Ти си много красива, много убедителна малка лъжкиня и крадла. Умно открадна сърцето ми единствено за да…

— Не съм крадла! — прекъсна го разгорещено Сабела. Накърнената й гордост нажежи до бяло темперамента й. Освободи брадичката си от ръката му и заяви обвинително: — Ти си крадец! Ти и твоят баща. Вие откраднахте „Линдо Виста“!

Сивите му очи се присвиха и Бърт каза с овладян гняв:

— Никога в живота си не съм откраднал нищо, както и моят баща. Името Бърнет е старо и уважавано в този щат. Моят чичо — също Бърнет — беше първият губернатор на Калифорния. Аз съм много горд, че съм Бърнет.

— Можеш да се гордееш колкото щеш — просъска тя отровно. — Но въпреки това си крадец. Ти, както и твоят подъл баща адвокат.

Бърт отвори уста, за да каже нещо, но я затвори, без да произнесе нито звук. За миг Сабела си помисли, че ще я удари. Кръвта нахлу в тъмното му лице и още една веничка запулсира ядно върху челото му. Сухожилията се очертаха ясно върху голите му ръце, които той стисна в юмруци на кръста си. Сивите му очи искряха с неприкрит гняв. Тогава най-неочаквано в тях се появи слаба усмивка, която я нервира още повече.

Спокойно, с нисък овладян глас, той каза:

— Ако онова, което твърдиш, беше наистина така — а то не е, — защо не дойде при мен? Защо не ми даде възможност да оправя нещата? — Бърт сви широките си рамене. — Кой знае? Ако успееше да докажеш обвиненията си, може би щях да ти дам „Линдо Виста“. Може би щях да пожелая да поправя нещата, да бъда благосклонен. Но ти не го направи. Нито аз — приковал студените си очи в нея, той каза: — Сега няма да получиш — нито ще можеш да вземеш — каквото и да било от мен.

— Чудесно! Единственото, което искам, е да не те виждам! — заяви тя и тръгна покрай него. Бърт застана на пътя й — висок и заплашителен. Сабела спря.

— Напълно ми е ясно, драга моя — започна той, — че съм ти необходим, че ти трябвам за едно-единствено, нещо. Да бъда баща на детето ти. Казаха ми, че имаш две причини да искаш дете от мен. Първата — да създам наследник на „Линдо Виста“. Втората — да разбиеш сърцето ми, като ми отнемеш сина. Правилно ли се изразих?

— Абсолютно — потвърди гневно Сабела и старата омраза се надигна отново в нея. — Защо иначе бих спала с крадец?

— Защо наистина? А успя ли планът ти? Да си го кажем направо, бременна ли си с детето ми?

— Не! Не съм!

— Какъв срам!? — иронизира я той, като прокара ръка по небръснатата си брадичка. — Ще ти кажа какво смятам да направя, любима. Смятам да уважа твоите желания. Ние, Бърнет, сме хора на честта, а сделката си е сделка — Сабела премига объркана и застана нащрек. Бърт продължи: — Ще се погрижа да имаш мой син.

— Не! За нищо на света! Не искам…

— Ще те накарам да забременееш — спокойно я отряза той — дори ако за това са ми необходими месеци и години. А когато най-накрая заченеш, ще направя така, че да си обградена с най-добрите грижи. Ще те гледат като писано яйце, така че нищо да не застраши живота на нашето неродено бебе.

Протегна ръка, сграбчи разтворената яка на мръсната й риза и грубо примъкна Сабела към себе си. Приближи лицето си само на няколко сантиметра от нейното, впери поглед право в уплашените й тъмни очи и хладнокръвно заяви:

— А когато родиш едно здраво момченце, аз ще те изгоня от тази къща и от това ранчо с празни ръце. Ще задържа за себе си земята и детето — пусна я. — Ти никога повече няма да ги видиш.

Без да каже нито дума повече, Бърт я остави. Почервеняла от гняв и разтреперана от вълнение, Сабела затръшна вратата след него. Побърза да я заключи, обърна се, притисна гръб върху нея й се закле в душата си, че по-скоро адът ще изстине, отколкото тя да позволи на господин Бъртън Всевишни да я пипне отново! Разсъбличайки в движение мръсните омазнени дрехи, Сабела се насочи направо към голямата мраморна вана и така желаната баня. Доволно се отпусна сред пяната и горещата вода в нея и остана там през следващия половин час, кроейки планове как отново да се измъкне. Вратата към апартамента й остана заключена през целия ден. Сабела отказа да я отвори. Тя върна вечерята, която един слуга й донесе на поднос. Не пусна дори разтревожената Кармелита. Не отвори на никого.

Късно през нощта, когато голямата къща утихна, Сабела взе още една освежаваща вана, извади чиста нощница от небесносиня коприна и си легна. Изтощена от продължилото цяла седмица изпитание, тя скоро заспа.

Доста след полунощ младата жена подскочи уплашено, когато Бърт зачука силно по вратата и й нареди да я отвори. Сабела скочи от леглото, премина през тъмната стая и викна през заключената врата:

— Махай се! Остави ме на мира! Мразя те! Нямам никакво намерение да те пусна в моята стая тази вечер или когато и да било друг път!

Изкрещя и се отдръпна ужасена, щом чу силния ритник на обутия в ботуш крак на Бърт върху тежката врата. Като облещи очи от удивление и сложи ръка на гърлото си, разтрепераната Сабела си каза, че вратата е солидна и няма да поддаде.

Следващият удар беше като голяма експлозия. Вратата се отвори и ядосаният Бърт застана застрашително в рамката й. Той блъсна разбитата врата зад себе си и тръгна към жена си. Наистина уплашена, Сабела предпазливо заотстъпва, когато високият ядосан мъж се отправи настоятелно към нея. Един стол спря по-нататъшното й бягство. Бърт я хвана за кръста, дръпна я към себе си и каза:

— Това е моята къща и моето легло, а ти си моята жена.

С тези думи я грабна в ръцете си, отнесе я до леглото и я хвърли в него. Започна да разкопчава ризата си. Сабела моментално скочи и започна да се бори с него, като го заблъска с юмруци по гърдите и заплаши, че ще го убие, но няма да му позволи да я докосне.

— Аз не съм твое притежание — изкрещя му тя — и никога не съм била! Никога няма да бъда! Никога, никога, никога! — по разгорещените й бузи се стичаха сълзи.

Бърт не обърна никакво внимание на нейната тирада. Дори не вдигна ръка да се защити. Продължи спокойно да се разсъблича, докато тя нанасяше удар след удар по брадясалото му лице, по раменете и гърдите му.

Най-после Сабела се задъха — бе твърде слаба да стои на краката си, камо ли да се бори повече. Зарида и се отпусна уморено върху него, обвивайки с ръце силните му рамене. Горчивите й сълзи мокреха голите му гърди, а тя се тресеше конвулсивно срещу стройното му голо тяло.

Бърт я обърна така, че да се облегне с гръб на него. Сръчно свали синята копринена нощница от треперещите й рамене и тя се свлече на пода при краката й, оставяйки Сабела гола, така както бе той.

Мисис Бърнет потрепери, когато една силна ръка се обви около кръста й и я притисна по дължината на неговото стегнато, горещо мускулесто тяло. Главата и се отпусна върху рамото на Бърт, а тънките му пръсти се извиха около изпънатия й врат.

Той наведе глава и доближи устни до бузата й. Тъмната четина на брадата му я погъделичка, когато й каза:

— Как го искаш? Права или легнала?

— Ти, долно, вулгарно копеле! Изобщо не искам! Не те искам! Никога не съм те искала! — развика се Сабела, надявайки се да го нарани.

Но още докато изговаряше тези думи, вече усещаше съвсем ясно тялото му до гърба си. Ръцете му започнаха да галят кожата й, разпращайки нежелани тръпки на удоволствие по него. Кръвта й кипна и само след няколко минути тя вече не можеше да владее собствената си плът.

— Не би трябвало да бъде по-неприятно от обичайното — каза Бърт, сякаш между другото, — тъй като ти никога не си ме желала.

Ръцете му се плъзнаха собственически върху нея и я замилваха, докато тя започна инстинктивно да се извива и да се притиска към него, а от устните й се отрониха мънички въздишки на удоволствие. Без самата Сабела да разбира какво прави, ръцете й се повдигнаха й се сключиха зад силните бедра на Бърт. Острите й нокти се впиха в тъмната, осеяна с косъмчета плът и тя импулсивно го привлече по-близо към себе си.

Усети, че губи контрол и попада под еротичното му обаяние. Отчаяно искаше да бъде отвратена от неговото докосване, да мрази онова, което той й прави. Но това не се случи. Колкото повече я възбуждаше, толкова по-силно Сабела се опитваше да отрече сексуалната му власт над себе си.

— Аз… Не искам… Аз… Мразя те — прошепна тя, докато той я докосваше по начини, които изпълваха цялото й тяло със знойна горещина и невероятно желание.

— Да, знам — каза той с нисък и безчувствен глас. — Но ти искаш да те докосвам по този начин. Нали?

— Не — промълви тя. — Аз… Ах…

Силно разтреперана, Сабела нямаше воля да се противопостави, когато Бърт рязко седна на ръба на леглото и я придърпа към себе си, така че да застане между разтворените му колене. Позволи й да остане с лице към него само за един миг, след това я обърна настрана, обяснявайки, че прави това, за да може да я докосва по-добре навсякъде. Тя разбра намеренията му. Откликвайки на горещите ласки на тъмните му ръце, Сабела започна да въздиша и да стене, да се чувства като някакъв безценен инструмент, върху който талантливите му пръсти композират красива симфония. И двете му ръце танцуваха великолепно по линията на врата й, по чувствената ямка на шията й под разпуснатите коси. След това същите тънки и сръчни пръсти се придвижиха по стегнатите гърди и ханша й, по плоския корем и бедрата й.

Ръцете на Бърт се прокраднаха между краката й. Сабела притаи дъх. Обиграните му пръсти правеха чудесни забранени неща, които бързо възпламениха огнен ураган от ненаситна страст.

— Не — протестира тя слабо, знаейки, че той няма да я чуе. Всъщност Сабела изобщо не желаеше той да я чуе. — Недей… не прави това!

Изкусните му пръсти си играеха с жарката, изключително чувствена женска плът и Бърт не искаше да чуе нейните слаби молби да спре. Знаеше, че всъщност тя не се противопоставя. Той я шокираше, вълнуваше я, възбуждаше я.

А тя обичаше това. Сабела наистина го обичаше.

Дотолкова, че се предаде напълно на върховната радост, която я обземаше. Стоеше гола в затъмнената стая, като безсрамно се извиваше и търкаше пулсиращата си плът в умело опипващите пръсти на Бърт.

— Моля те, о… Моля те! — много скоро тя вече шепнеше задъхано, стигнала почти до връхната точка.

Тогава той спря внезапно.

Отдръпна двете си ръце от нея и Сабела смаяно отвори очи, удивена от разочарование.

— Ти какво… защо…

— Ти го искаш, любима — това беше заключение, а не въпрос.

Сребристите очи на Бърт блестяха в тъмната стая.

— Ти искаш аз да правя любов с теб. Нали?

Изгаряща в сладката болка, Сабела чувстваше, че направо ще умре, ако той не я обладае, затова промълви:

— Да, да.

— Тогава го кажи. Кажи ми, че искаш да правя любов с теб.

— Жестоко копеле — процеди Сабела, а сърцето й биеше ожесточено в смесица от желание и гняв.

— Не съм и наполовина жесток, колкото си ти, любов моя — отвърна студено Бърт. — Кажи, че искаш да правя любов с теб. Кажи ми го сега.

— Върви по дяволите! — промълви Сабела, зарови пръсти в косата му и грубо отблъсна главата му. Наведе се и агресивно го целуна, като еротично пъхна език в устата му, решена да го накара да я пожелае така силно, както тя го желаеше.

Когато най-после откъсна изгарящите си устни от него, Сабела вдигна глава, погледна в сивите му очи и объркано стисна зъби, тъй като видя, че те все още имат ледено спокойно изражение.

— Предаваш ли се? — попита той. — Всичко, което трябва да направиш, е да ме помолиш.

Сабела не отговори. Вместо това му се усмихна изкусително, вдигна ръка към устата си, извади език и облиза краищата на пръстите си, докато те заблестяха.

— Добре ли е? — попита тя нежно, като прокара влажните си пръсти по голата му плът и започна да го дразни.

Изкусно го измъчваше, докато накрая, неспособен да издържа повече и разтреперан от страст и гняв, Бърт сграбчи китките й и отмахна ръцете й от себе си. Сабела се изсмя самодоволно и бързо го привлече в прегръдката си. Бърт потрепери.

Желаеше я така силно, че направо се чувстваше болен от желание. Но той не каза нищо, не направи нищо. Предпочиташе да страдат мълчаливо, но да не се предаде на изгарящото желание, което тази жена разбуждаше в него.

Не желаеше да я обладае, ако тя не произнесеше думите. Ако не признаеше, че го иска. Ако не го помолеше да я люби.

Сабела водеше подобна битка. Знаеше, че той нарочно я бе възбудил така силно, но го желаеше толкова много, че бе готова да падне на колене и да го моли.

Изпълнена едновременно с омраза и любов, Сабела най-после промълви отчаяно:

— Искам те. Люби ме, Бърт!