Нан Райън
Изгаряща светлина (36)

Тридесет и пета глава

Объркването на Сабела трая само няколко минути. След като Бърт я остави, тя се придвижи като в транс по коридора и застана на стълбата от червено дърво. Трепереше от гняв и отчаяние и се питаше какво да прави. Очите й плуваха в сълзи, чувстваше се толкова нещастна, че имаше желание да се откаже от всичко. Свършено бе. Беше победена. Чувстваше се много, много изморена. Искаше единствено да се строполи на стълбите и да плаче, докато остане без дъх.

Стисна очи и спря сълзите, изправи рамене, вдигна дългите поли на роклята си и решително се качи по стълбището. Стиснала зъби, тя стигна до площадката, пое си дълбоко въздух и измина дългия коридор до господарския апартамент.

Вратата беше отворена.

Влезе вътре, хвърли поглед на леглото и видя Бърт, който се бе проснал по гръб върху него, напълно облечен. Спеше дълбоко. Тя моментално се впусна в действие. Бе изхлузила роклята си, преди още да бе стигнала до тоалетната стая. Щом влезе в нея, отмахна дрехата, остави я да лежи върху килима като ярка розова купчина. Ритна настрана чехлите си и свали копринените чорапи от краката си.

Останала само по украсеното си с дантели бельо, Сабела отмина всички прекрасни дрехи, скъпи рокли и модни костюми за езда, които Бърт й бе купил. Продължи да търси, докато съвсем накрая в стаята откри старите си кожени панталони, бялата блуза и износените ботуши. Бързо се преоблече в поизтърканите си дрехи, оставяйки всичко друго. Прибра дългата си руса коса и я завърза на върха на главата си, после грабна старото си сомбреро от високата полица. Излезе от тоалетната стая, хвърли още един поглед на Бърт и се отправи към вратата. Там спря за миг. Затвори очи, след това отново ги отвори. Бавно се обърна и огледа стаята. Нямаше нищо, което да я спре.

Стъпвайки на пръсти, Сабела се промъкна тихо до леглото. Затаила дъх, тя се взря в тъмния спящ мъж. Потрепери безмълвно, докато гледаше — за последен път — любимото лице, така момчешки красиво и младо в съня. Като постави ръка пред устата си, за да заглуши хълцанията, които се надигаха в свитото й гърло, Сабела се отдръпна от него.

Излезе в коридора и се подпря на стената, борейки се с острата болка в гърдите си и вълните на слабост, които я заливаха. След секунди се стегна, изтича до килера за бельото и извади две одеяла и няколко кърпи. Слезе по стълбите, спря в кухнята и бързо напълни една кошница за пикник с храна, останала от специалната вечеря, която не бе сервирана. Не посмя да почука на вратата на Кармелита, вместо това се промъкна тихичко вътре. Пускайки товара си на пода, Сабела леко разтърси мексиканката и я събуди, като й даде знак да не вдига шум. Шепнешком й обясни какво се е случило. Бърт бе открил, знаеше всичко.

Сбърчила чело, Кармелита въртеше глава невярващо и мълвеше:

— Не! Пресвета Дево!

— Облечи се! — нареди й Сабела. — Тръгваме. Веднага, още тази нощ.

— Ами какво ще стане…

— Всичко е наред. Аз имам онова, което желая. Бременна съм с детето на Бърт. Калифорнийските закони за наследство са много строги. Наследникът на „Линдо Виста“ вече расте в моята утроба. Всичко друго е без значение. А сега побързай!

Под прикритието на тъмнината двете верни приятелки успяха да напуснат къщата, без да събудят никого. Промъкнаха се в конюшнята и покрай спящия коняр — в стаята с такъмите. Големият дорест жребец на Сабела моментално я позна и започна шумно да цвили.

— Шшшт! — предупреди го тя, като размаха пръст пред лицето му, а след това притисна главата му към гърдите си.

Сабела знаеше, че в следващата клетка има едно чудесно оседлано пони, което може да се движи много бързо. Със знаци показа на Кармелита да го вземе. Конярят продължаваше да спи дълбоко, когато младата жена взе юзди и седла от стаята с такъмите.

Сабела оседла конете, а Кармелита сви одеялата и кърпите на вързопи, които закачи зад седлата. Прехвърли храната в две кожени торби.

Петнадесет минути след като бяха пристигнали в конюшнята, двете жени вече яздеха в тъмнината.

— Пазачът при вратата може да ни спре — прошепна Сабела на Кармелита. — Трябва да се измъкнем през задния вход. Готова ли си? Върви след мен.

Те преведоха конете през обширния двор далеч от многобройните постройки на ранчото. Сабела придърпа юздите на дорестия си жребец, изправи се на стремената и погледна с тъга към голямата бяла сграда на скалите.

— Трябва да се отдалечим на възможно най-голямо разстояние от „Линдо Виста“, докато е още тъмно — каза тя на Кармелита. — Можеш ли да яздиш бързо в продължение на две-три мили?

— Ще мога, щом е нужно. Но къде отиваме? — попита мексиканката тревожно. — Какво ще правим?

— Не знам — призна Сабела. — Ще се отправим на изток — през планините и пустинята — и ще яздим колкото можем по-надалеч. След това ще мислим. Да тръгваме! — тя пришпори жребеца в галоп и се понесе към крайбрежните планини, които се издигаха, високи и черни, върху огрения от лунната светлина източен хоризонт.

 

 

Бърт с усилие отвори очи. Когато най-после успя да го направи, той бързо ги затвори отново, тъй като яркото утринно слънце на мига го заслепи. Като изруга под носа си, остана да лежи още малко със силно стиснати очи, питайки се защо има такова ужасно главоболие и защо дясната му ръка е изтръпнала.

Тогава си спомни. Отвори очи и се надигна толкова бързо, че почти му причерня. Беше му зле, повръщаше му се. Седна в кревата и провеси крака.

— Исусе Христе — простена от болка, заби лакти в коленете си и притисна болезнено пулсиращата си глава с ръце.

Когато стаята престана да се върти, той бавно вдигна поглед, озърна се внимателно и промълви:

— Боже! О, Боже!

Ужасните събития от предишната нощ нахлуха в съзнанието му с жива яснота, когато Бърт се изправи на треперещите си крака. С кървясали очи и лице, покрито с набола черна брада, той изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше. Сърцето му биеше лудо, когато излезе от стаята. Докато минаваше през салона, Бърт раздразнено свали намачканото в съня сако и го хвърли на килима. Сребристите му очи бяха присвити, настроението му — толкова черно, колкото ужасно разрошената му коса. Мърмореше си сам, докато слизаше по голямото стълбище.

На средата на пътя видя нещо, паднало върху покритите с килим стъпала. Сбърчи вежди, спря и го разгледа.

Наведе се бавно, вдигна повехналата розова кастилска роза, припомняйки си на мига, че бе видял това цвете, закичено в златистите дълги коси на Сабела миналата вечер. Неволно стенание на отчаяние се изплъзна от устните му и той прихвана главата си тъжно. Но само за миг.

Стегна се, изправи широките си рамене, стисна зъби и продължи надолу по стълбището.

Повехналата роза се подаваше от джоба на измачканата му бяла риза, когато той решително влезе в библиотеката и позвъни на Блантън. Слугата се появи незабавно.

— Добро утро, сър — каза Блантън, за да привлече вниманието на високия мъж, който седеше в другия край на библиотеката с ръце в джобовете на панталоните си и гледаше навън през прозореца.

Бърт бавно се извърна.

— Блантън, виждали ли сте мисис Бърнет тази сутрин?

— Не. Не съм виждал и Кармелита.

Бърт кимна.

— Разбрах. Отишла си е — каза той направо.

— Да, сър — потвърди слугата.

— Повикай Кепи.

Блед и разтреперан, Кепи Рикс влезе в библиотеката. Преди Бърт да може да проговори, възрастният мъж рече разтревожено:

— Бърт, има нещо, което трябва да ти кажа… твоят баща…

— По-късно, Кепи — Бърт тръсна глава, за да покаже, че не желае да слуша сега това. — Сабела си е отишла. Искам да я върна. Събери най-добрите ездачи, изпрати ги още сега, тази сутрин, веднага щом са готови да тръгнат. Три групи. Трябва да проверим на север и на юг, но тя най-вероятно се е отправила на изток: по-голямата част от хората да се насочат на изток.

— Ти ще дойдеш ли? — попита Кепи.

— Не.

— Добре. Но преди да тръгна, искам да ти кажа…

— Губим време, Кепи. Ти тръгни с хората на изток. Сигурен съм, че тя се е отправила натам.

— Добре, синко.

— Когато я намерите, доведете я тук при мен — каза Бърт, като се отпусна на високия кожен стол зад бюрото. Думите му бяха изпълнени с горчивина, когато добави тихо: — Аз ще бъда тук. Ще я чакам.

 

 

Сабела и Кармелита се намираха на високата част на планинската верига, когато най-после спряха. Топло и ярко, слънцето бе високо в небето, а конете бяха жадни и покрити с пяна. Кармелита беше напълно изтощена. Сабела не беше особено изморена, но страдаше от болезнена болка в гърба, за която се надяваше, че се дължи единствено на твърде многото часове, прекарани на седлото.

Мястото за лагеруване, което тя избра, се намираше в стръмен виещ се каньон, чието тясно гърло можеше да се наблюдава лесно. Поляната над него предлагаше изобилна трева за конете, а зад една извивка, на около двеста ярда навътре в каньона, малко планинско ручейче се плискаше над срутилите се камъни в основата на гола каменна стена.

— Тук е превъзходно — каза Сабела на уморената, кимаща в знак на съгласие Кармелита, прехвърли крак и скочи на земята точно в гърлото на каньона.

Пристъпи до вързания дорест жребец, откачи вързопа и го хвърли на земята. Направи същото и с кожените торби. Свали тежкото седло и одеялата на земята в близост до такъмите.

Погледна към Кармелита. Уморената жена беше все още на седлото и се бореше с него. Сабела й помогна да слезе и подкрепяйки я, каза:

— Аз ще се погрижа за конете. Ти оправи одеялата за лягане, хапни нещо и си почини.

Кармелита потупа Сабела по ръката и отвърна:

— Но ти също си уморена и ти се спи и…

— Не, не ми се спи — говореше истината. — Ще напоя конете, ще ги спъна и ще ги оставя да пасат, докато се поизмия.

— Прекалено съм уморена дори да се измия — призна Кармелита сънено.

— Ще го направиш, когато се събудиш — успокои я Сабела. — Сега поспи.

Остави Кармелита да спи в сянката на скалния навес. Взе няколко кърпи под мишница и поведе двата коня към студения планински извор в каньона. Махна юздите на животните, като говореше високо на своя жребец, предупреждавайки го:

— Да не си помислил да избягаш! И кажи на черния си другар какво съм наредила.

Дорестият жребец изпърха, изцвили и зарови муцуна в нея. Младата жена знаеше, че може да му вярва. Конете жадно пиха вода няколко минути, след това се отправиха да попасат от тревата, която обграждаше потока.

Сабела постави ръка върху наболяващия я гръб, намръщи се и простена леко. Може би банята щеше да помогне. Водата беше студена, разбира се, но ако поплуваше само за малко, щеше да раздвижи схванатото място и да спре болката в гърба.

Тя стъпи на голям плосък речен камък, който се подаваше от водата. Свали ботушите си и раздвижи пръстите на краката си. Стана, разкопча износените си кожени панталони, пъхна палци под колана и се освободи от тях, извивайки се. После седна със свити колене върху огромната скала и започна да разкопчава бялата си блуза.

Внезапно спря. Тъмните й очи се облещиха от изненада, когато погледна в скута си. Бързо разтвори крака и ги протегна пред себе си.

— Не! — простена, загледана с ужас в ярката червена кръв, оставила петна върху бялата коприна на бельото й. — Не! Не! Не! — виеше, отчаяна и сломена от поражението.

Всичко бе загубено.

Вече не беше бременна с детето на Бърт!

Предадена на отчаянието, Сабела покри лицето си с длани и заплака.

 

 

Седемдесет и два часа след изчезването на Сабела от „Линдо Виста“ хората на Бърт, водени от Кепи, я намериха на пет мили западно от Салтън Си. Бе събудена посред нощ от звука на конски копита.

Тя скочи, но преди да успее да се изправи напълно, една силна ръка я сграбчи за рамото и ниският глас на Кепи каза:

— Успокойте се, мисис Бърнет. Няма да ви направим нищо лошо, тук сме, за да ви отведем у дома.

Беше късен следобед, когато след три дни Сабела видя голямата бяла къща, издигаща се в далечината. Ноемврийското слънце залязваше зад внушителната сграда, а вътре в нея една след друга се запалваха лампи. В конюшнята Сабела бе свалена от нейния дорест жребец, сякаш бе безпомощна. Двама едри каубои, които изобщо не се усмихваха, я отведоха направо в господарската къща. Тръгнаха по безлюдния коридор на долния етаж и спряха пред затворената врата на библиотеката.

Един от придружителите й протегна ръка и отвори вратата. Другият я вкара вътре и затвори след нея.

В библиотеката беше тъмно. Сабела премига, не можеше да различи нищо в мрака. Една-единствена лампа, засенчена с абажур, хвърляше кръг светлина само върху бюрото от червено дърво, върху което бе поставена. До нея имаше преполовена бутилка бърбън. Чаша с кехлибарената течност се намираше до бутилката.

Сабела се отдръпна назад, когато една тъмна слаба ръка излезе бавно от дълбоката сянка и се обви около чашата. Ръката и чашата напуснаха кръга светлина за момент. След това се върнаха. Чашата беше изпразнена. От тъмнината един глас без лице каза:

— Добре дошла у дома.

Сабела преглътна нервно, но не отвърна нищо.

Последва дълга тишина.

Накрая Бърт се наведе към светлината и Сабела потръпна. Беше небръснат, долната част на лицето му бе обрасло с четинеста брада. Гарвановочерната му коса беше несресана и падаше над притворените му очи. Ризата му бе ужасно смачкана и наполовина разтворена върху черните му, покрити с пот гърди. Недружелюбен и сериозен, той изглеждаше зловещ и опасен.

Сабела чакаше той да заговори отново. Но Бърт не каза нищо. Не се изправи. Просто си седеше, там и студено се вглеждаше в нея.

Най-накрая тя попита:

— Защо? Защо изпрати хора след мен? Защо ме доведе обратно тук?

Бърт спокойно отговори:

— Защото си моя.