Нан Райън
Изгаряща светлина (35)

Тридесет и четвърта глава

В пет часа същия следобед Сабела Риос Бърнет беше така щастлива, както могат да бъдат само младите, здрави и лудо влюбени момичета. Беше невероятно щастлива. Никога в най-прекрасните си момичешки мечти не си бе представяла, че е възможно такова пълно щастие, каквото изпитваше в момента.

Според нея топлият ясен есенен ден беше най-прекрасният в живота й. По-прекрасен от деня на венчавката й през септември. По-прекрасен от вълнуващите дни в Сан Франциско. По-прекрасен дори от онези спокойни идилични дни на самотния остров Каталина.

За този ден ще си спомня цял живот. Исторически ден, който никога няма да забрави, защото за пръв път ще прегърне съпруга си и ще му каже колко много го обича. И наистина ще има предвид точно това. С цялото си сърце.

Сладкото вълнение нарастваше с напредването на ясния слънчев следобед. Очаквайки с нетърпение рано настъпващата ноемврийска нощ, Сабела се усмихвате. Планираше това да е една специална вечер.

През целия следобед бе тичала из къщата, за да се увери, че всичко е така, както би желала. Главната готвачка Марта и помощничките й бързо се бяха заразили от нейното настроение и се трудеха в кухнята да приготвят любимите ястия на Бърт. Блантън, който бе иконом и личен прислужник на Бърт, невъзмутимо издаваше многобройни заповеди на персонала. Периодично проверяваше как върви изпълнението им. Донесено ли е от избата точно онова вино, което е поръчал? Лъснато ли е всяко кътче от огромното стълбище с парапет от червено дърво? Подредена ли е в господарския апартамент маса с безупречно чиста жакардова покривка със съответстващи салфетки и високи бели свещи в сребърни свещници? Масата поставена ли е така, че вечерящата двойка да е с лице към високите прозорци, които гледат към вълните на Тихия океан отвъд дългата хълмиста ливада?…

Докато Блантън и Марта вършеха своите вълшебства, Сабела също понаправи някои нещица. Тя остана в напълнената с пяна вана по-дълго от обичайното, след това внимателно изми дългите си руси коси. След банята Кармелита се присъедини към нея и смеейки се като млади момичета, двете подготвиха тоалета й за специалната вечеря.

Избраха дреха за случая, след като вежливо обсъдиха всички нейни качества и отхвърлиха поне една дузина други тоалети.

Сабела искаше да изглежда точно така, както подобава за случая. Не твърде изтънчена, но не и твърде наивна. Не прекалено възрастна, но не и прекалено млада. Не прекалено великолепна, но не и твърде обикновена.

Искаше да изглежда точно такава, каквато е. Здрава, щастлива млада съпруга на красив проспериращ собственик на ранчо, която току-що е научила, че очаква тяхното първо дете.

Кармелита бе тази, която избра най-подходящата дреха за случая. Когато я подаде на Сабела, за да я разгледа, младата жена само плесна с ръце и кимна в знак на съгласие.

Кармелита я убеди, че изглежда колкото земна, толкова и изискана в семплата, но красива рокля от розово кадифе. Беше с дълги ръкави и закопчана по врата. Прилепналият корсаж очертаваше налетите гърди на Сабела и обгръщаше тясната й талия, преди да се спусне в триъгълник върху плоския й корем. Дългата пола беше много широка и се стелеше на меки дипли до пода. Не се виждаше нито частица от кожата й отпред.

Но отзад нежният гръб на Сабела беше гол до кръста. Моделът на роклята беше едновременно дързък и скромен.

Точно такъв, какъвто трябваше да бъде.

Тъй като знаеше, че съпругът й предпочита косата й да пада свободно, Сабела не роптаеше, докато Кармелита разчесваше тежките кичури назад от лицето й и по гърба й. Накрая мексиканката извади красива розова кастилска роза от близката ваза, откъсна дългата й дръжка и затъкна цветето с кадифени листчета в блестящите златни коси на Сабела.

По залез-слънце всичко бе готово.

Светлина струеше от всички прозорци на бялата къща. В камината в господарския апартамент на втория етаж гореше огън, докато тежки сребърни прибори от осемнадесети век и фин порцелан украсяваха маса за двама, постлана с жакардова покривка. Изключителната вечеря беше готова и чакаше в кухнята.

В просторния салон на долния етаж Сабела — пленителна в дългата розова кадифена рокля — нетърпеливо очакваше Бърт да се завърне. Надяваше се всеки миг да чуе шума от копитата на конете по чакълестата алея, оградена с палми. Твърде нервна, за да може да седи, тя обикаляше из осветената с лампи стая, докосвайки различни предмети и репетирайки онова, което искаше да каже на Бърт. Преповтаряше си наум точно как ще му съобщи за бебето. Сабела подскочи, когато големият стенен часовник в коридора удари седем часа.

Бърт вече трябваше да се появи.

Отиде до прозореца, който гледаше към входа, отдръпна тежката завеса и надзърна навън. Ранният ноемврийски мрак бе преминал във всеобгръщаща тъмнина. Не се виждаше нищо. Тя отпусна пердето и потри ръце.

Още минута само!

Когато часовникът отброи осем удара, Сабела крачеше напред-назад, борейки се с неприятното чувство на растящо безпокойство. Проверяваше дали всичко е наред, дали грижливо подготвената вечеря се подгрява и ще е добра за ядене дори ако Бърт малко закъснее.

 

 

В девет часа Сабела вече беше сериозно загрижена.

В десет часа тя не беше на себе си от притеснение.

В единадесет настоя кухненският персонал да се оттегли и да си легне. С опънати нерви, Сабела обикаляше разтревожена и се опитваше да прикрие своето безпокойство, когато Кепи, Блантън и Кармелита периодично идваха, за да видят как е. В опита си да я успокои всеки от тях изказваше предположението, че деловата среща на Бърт навярно е продължила твърде дълго и той е решил да остане в града тази нощ.

— Да, разбира се, сигурно е така — съгласяваше се Сабела. — Моля, вървете да си легнете. И аз ще се кача в спалнята след няколко минути.

Един по един се оттеглиха в своите стаи, оставяйки я да обикаля и да се тревожи сама. Беше след полунощ, когато тя най-после чу ясните звуци, които я накараха незабавно да въздъхне с облекчение.

— Слава Богу! — възкликна тя и бързо хвърли поглед върху външния си вид в огледалото, монтирано над полицата на камината.

Отново изтича до прозореца — може би са стотен път тази вечер, — отдръпна пердето и видя тъмния конник, който галопираше по алеята с палми на лунната светлина. Сърцето й биеше лудо от вълнение, докато наблюдаваше как Бърт спря запенения Сам при кръглото разклонение на пътя, преди да влезе във вътрешния двор. Той скочи на земята и хвърли юздите на появилия се коняр.

Сабела пусна пердето, повдигна дългите широки поли на розовата си кадифена рокля и изтича в безлюдния коридор. Като приглади косата си назад върху раменете, тя застана усмихната, очаквайки Бърт да отвори входната врата и нетърпеливо да я вземе в прегръдките си. Но това не стана. Входната врата се отвори с трясък и Бърт застана на прага. Косата и дрехите му бяха в ужасно състояние, изглеждаше гневен и страшен. И пиян.

С безмълвно тъмно лице и непроницаем поглед мъжът й тръгна срещу нея и Сабела я побиха тръпки. Тя инстинктивно се дръпна, когато той враждебно пристъпи към нея, оставяйки входната врата отворена зад себе си.

— Аз… Аз… се безпокоях, Бърт. Стана толкова късно — опита се да се усмихне, но не успя. Продължи да отстъпва към огромното стълбище, наблюдавайки го уплашено. — Добре ли си?

— Това не те интересува — каза той накрая, като завалваше думите. Очите му изглеждаха ледени на тъмното навъсено лице. Челюстите му бяха здраво стиснати. Той бавно се надвеси над нея.

— Разбира се, че ме интересува, скъпи — тя преглътна с усилие. Сърцето й биеше бясно. Внимателно продължи да отстъпва и попита: — Какво има, любов моя? Какво се е случило? Защо…

Гърлото й се сви. Не можеше да каже нито дума повече. Бърт се приближи към нея, като я гледаше с презрение и омраза в сивите си очи. После рязко се отдръпна и влезе в салона, осветен от многобройни лампи.

Почти обхваната от паника, че се е случило нещо много лошо, Сабела го последва нетърпеливо и нежно произнесе името му. Той спря и се обърна. Погледът му беше опасен, поглед, който я накара да потрепери. Бърт не каза нищо, но хладните му сребристи очи пронизваха нейните. Тя се взираше в него, объркана и доста уплашена.

— Ти си пил — успя да каже накрая. Той се отправи към бутилката с уиски. Наля три пръста бърбън в една чаша и го изпи.

— Много си схватлива, скъпа моя — отвърна той саркастично. — Наистина съм пил. И ще продължа да го правя, ако нямаш нищо против — усмихна се презрително. — Всъщност ще продължа дори ако ти имаш нещо против — наля си още една чаша.

— Бърт, какво има? Кажи ми какво се е случило? — попита Сабела със свито сърце.

Бърт бавно се обърна и вдигна чаша към нея за наздравица.

— За теб, любима моя! Трябва да ти го призная. Ти си най-добрата, която съм срещал.

С нарастващ страх Сабела промълви:

— Аз… аз не разбирам какво искаш да кажеш…

Бърт пресуши чашата, захвърли я на пода и изтри уста с опакото на ръката си. Приближавайки се към Сабела, произнесе мрачно:

— Престани да играеш, Сабела. Всичко знам. За оня лъжлив дневник на Ривера. Всичко.

Смаяна, Сабела не можеше да каже нито дума.

Бърт я заобиколи и с тежка пиянска походка се заклатушка към вратата. Качи се по стълбите, измина разстоянието до апартамента им и изпадна в дълбок пиянски сън.