Нан Райън
Изгаряща светлина (32)

Тридесет и първа глава

Есен в Южна Калифорния

В тази златна земя на постоянно слънце есента беше толкова съвършена, колкото, където и да било другаде по света. Утрините бяха невероятно ясни и чисти. Следобедите — топли, спокойни и мъгливи. А нощите — ведри, хладни от лекия океански бриз. Идеални за спане.

Или за правене на любов.

Животът в „Линдо Виста“ през тази есен отговаряше на прекрасното време. Великолепният сезон предизвика вихър от вълнуващи дейности. Никой не бездействаше. Всички в голямото крайбрежно ранчо бяха заети. Включително и Сабела. Тя често ставаше в хладното сиво утро, за да язди със съпруга си. След първоначалното си учудване яките дългогодишни каубои в ранчото вече не се впечатляваха, когато виждаха русата съпруга на Бърт да язди и работи като мъж в далечните просеки. В първия от тези случаи Сабела видя грубите каубои да си разменят скрити погледи. Знаеше, че са доста скептично настроени. Но скоро те запяха друга песен. Първоначалните им съмнения бързо изчезнаха, когато тя доказа на какво е способна.

Отначало без желание, след това с открито възхищение и уважение каубоите промениха мнението си за нея. Бе им показала, че не е глупава, разглезена дама, излязла на разходка. Работата им не беше спъвана от слаба жена, която изпада в истерия, щом вятърът хвърли прах в очите й или в панталоните й влезе бодил. Те бързо разбраха, че стройната блондинка, която яздеше дорестия жребец, беше издръжлива, способна и добра ездачка като всеки от тях, дори по-добра от мнозина. Още повече — тя нито молеше за отстъпки, нито правеше такива. Поемаше своя товар, без да го отхвърля. Никога не напомни, на когото й да било с дума или с действие, че е съпруга на господаря. Не се оплакваше, когато от горещината бялата й блуза залепваше на стройния й гръб, така както техните подгизнали от пот ризи залепваха по гърбовете им. Никога не се притесняваше да пие от манерка, когато бе жадна, и никога не мърмореше за това, че трябва да яде от алуминиева чиния на обед. Не се оплакваше и не мрънкаше в края на дългия тежък ден, когато бе така уморена, че едва се държеше на седлото.

Преди всичко Сабела доказа на работниците, че е човек с чувство за хумор.

Една сутрин се появи в конюшнята, обута в бричовете от тъмносиня кожа и високите до коляно ботуши, които си бе купила в Сан Франциско. Кепи Рикс пръв избухна в смях. Но не беше единствен. Закоравелите каубои със загрубели лица безмилостно й се присмиваха, че е излязла „по кюлоти“. Сабела не се обиди и се смя повече от всички останали.

В дните, когато не излизаше на езда с Бърт, тя беше заета да разглежда нетърпеливо многобройните помещения на голямата бяла къща или да прави дълги разходки из обширното имение. Реши, че „Линдо Виста“ е най-красивото място на земята. Екзотичен крайбрежен рай с лози, лимонови горички и портокалови дръвчета извън терасирания и грижливо поддържан двор. Градини с маслини и гуава се разпростираха в далечината от южната страна на къщата.

Приятният мирис на морето се усещаше постоянно и в не един топъл мързелив есенен следобед Сабела изскачаше от задната врата на къщата, прекосяваше вътрешния двор, минаваше през огромната градина и нетърпеливо слизаше по осемдесет и осемте стъпала до плажа, който се намираше в подножието.

Обличаше бански костюм, изваждаше сгъваем плажен стол от къпалнята на пясъка, печеше се на слънцето и наблюдаваше безкрайното синьо море, което се простираше подканващо на запад. Четеше, придремваше и мечтаеше. Понякога се хващаше, че се усмихва глуповато или въздиша нежно при внезапния спомен за страстните любовни думи, които Бърт й бе прошепвал предната нощ в тъмнината. За горещите целувки. За интимните милувки: Престани! — предупреждаваше се тя вбесена, скачаше от плажния стол, затичваше се по пясъка и се хвърляше в морето. Гмуркайки се под идващата вълна, си повтаряше: Не си позволявай да бъдеш слаба! Ти не можеш да се интересуваш от този мъж. Никога! Никога!

Но — о, мили Боже! — беше трудно да не се интересува от него.

 

 

През онези златни слънчеви дни на великолепната калифорнийска есен Сабела и Кепи Рикс станаха най-близки приятели. По неписано споразумение между Бърт и Кепи надзирателят беше назначен за главен защитник на Сабела. Той встъпи съвсем естествено в ролята на бодигард на енергичната млада господарка на „Линдо Виста“.

Ако Сабела решеше да отиде да язди, когато Бърт не бе вкъщи, Кепи яздеше с нея. Сабела нямаше нищо против. Беше доволна от него. Тя още повече се привърза към грубоватия сивокос мъж, когато един ден той й довери, че животът му би бил самотен и празен без семейство Бърнет.

Двамата бяха яздили цялото разстояние до бента Дриймо Дро в топлия слънчев следобед. Бяха слезли от конете и Кепи бе спънал животните. Сабела пристъпи към направената от човека бетонна бариера, която задържаше водите на Коронадо Крийк. Отпусна се върху меката зелена трева и се изтегна по гръб, с ръце под главата.

— Нека да подремнем, Кепи — каза с въздишка, изпъна се и му намигна.

Кепи се усмихна доволно и седна с кръстосани крака до нея.

— Ти поспи, ако си изморена, миличка, аз ще си почина и ще изпуша една цигара.

Докато правеше и пушеше съвсем несъвършено завитата си цигара, Кепи говореше по милото настояване на Сабела:

— Аз съм в „Линдо Виста“ вече трийсет години — започна той. Цигарата се полюшваше между устните му. — Ранчото е дом за мене, всъщност единственият дом, който някога съм имал. Когато бях млад, аз…

Започна да разказва свободно, разтвори душата си. Сабела слушаше с внимание, докато Кепи й разправяше неща, които тя никога не би узнала. За самия себе си. За семейство Бърнет. Разкри й, че е бил почти ненужен, пропит с ром самотник, преди Рели Бърнет да го извлече от някаква кръчма в Сан Диего през един сив дъждовен ден на хиляда осемстотин и петдесета година и да го доведе в „Линдо Виста“.

— Виждаш ли — каза Кепи замислено, — тогава не ме беше грижа дали съм жив или умрял, така или иначе за мен нямаше значение. Не съм си мислил, че ще ме е грижа за това някога отново.

С нисък, огрубял от уискито и цигарите глас той разказа на Сабела, че когато бил млад, работел при семейство Биксби в старото ранчо Аламитос край Лос Анджелис.

— Някакви братовчеди от Филаделфия, посетиха семейство Биксби през лятото на трийсет и пета. Имаше едно хубаво седемнадесетгодишно момиче с черни коси. Мис Джинива Рут Дарлинг — сините му очи проблеснаха, когато спомена името й. — Тя беше направо… истинска сладурана. Бях на двайсет и една и съвсем не изглеждах зле, ако мога да го кажа сам за себе си. Разбира се, нейното семейство беше ужасено. Те не искаха тяхната малка Джинива да се задява с обикновен пастир, да не говорим да се омъжи за него — той се засмя и всмукна дълбоко от цигарата.

Усмихната и пленителна, Сабела се повдигна на лакът.

— Но Джинива се пребори със семейството си и се омъжи за теб?

Кепи кимна изказа:

— Тя не се завърна във Филаделфия. Аз не я пуснах. Омъжи се за мен й след няколко години си имахме момиченце.

— Кепи Рикс! Ти имаш дъщеря?

— Имах. Някога имах дъщеря — по лицето му премина облак. — През четиридесет и пета, когато детето — викахме й Бет, но името й беше Елизабет Мей — беше на осем годинки, Джинива я отведе в Санта Фе. Аз не можех да отида с тях, опитах се да убедя жена си да не тръгва. Но единствената й сестра се бе преместила в Санта Фе и Джинива искаше да я види — изтърси пепелта от цигарата си. — Знаех, че не е безопасно, апахите действаха през цялото онова лято и… и… — въздъхна високо. — Банда дезертьори нападнала дилижанса точно от другата страна на Стробъри Крейтър в Северна Аризона.

— О, Кепи. Не… — Сабела седна и постави ръка върху рамото му.

Той замълча известно време и след това каза:

— Винаги съм бил благодарен, че диваците не са скалпирали Бет — в очите му блестяха сълзи. — Тя имаше най-прекрасните руси косици, които съм виждал. Бяха меки като коприна. Обичах да я реша, преди да я сложим да спи. След това решех косите на майка й.

— Много съжалявам — каза Сабела и ръката й върху рамото му се стегна.

Кепи поклати сивокосата си глава.

— Не би трябвало да те обременявам, дете. Ти самата си имала своя предостатъчен дял нещастие — той примига, за да спре сълзите си, усмихна се и добави: — Както и да е, след като загубих моето момиченце, вече не ме интересуваше нито дали парче хляб струва долар, нито дали светът ще спре да се върти.

Стисна ръката на Сабела, след това я пусна. Тя обви ръце около коленете си и каза:

— Не те обвинявам. Ни най-малко.

— Започнах да пия, за да забравя всичко това. Мисля, че бях се отдал доста на бутилката. Загубих работата си в ранчо „Аламитос“. И те ме изритаха оттам. Това не ме интересуваше. Ни най-малко. Няколко години се мъкнех по Мексико, след това в Тексас и Луизиана. Накрая се върнах в Южна Калифорния.

— И тогава Рели Бърнет те е открил.

Кепи се усмихна и кимна.

— Рели и Дана, неговата хубава червенокоса жена, имаха момченце. Тогава Бърт беше на една годинка й бе най-страхотното малко разбойниче, което можеш да си представиш. Ходеше, приказваше и се вреше навсякъде. Както и да е, Рели каза, че не знаел много за ранчерството и търсел добър надзирател, обясни ми, че бил чул за мен, когато съм помагал за нещата в ранчо „Аламитос“.

— И така той те наел, въпреки че…

— Каза ми, че иска да работя за него, но ако някога ме хване пиян, ще ме изрита извън пределите на ранчото. Тъй като същия ден нямах достатъчно пари, за да си купя още пиячка, приех предложението му — той се засмя. Сабела също се засмя.

— И ти си тук оттогава?

— Аха — Кепи направи пауза. Изви глава и я погледна право в очите: — Рели Бърнет ми спаси живота. Беше най-добрият приятел, който някога съм имал. А Бъртън… Е, той ми е като син — Сабела не каза нищо. Овладя се напълно, запазвайки изражението си спокойно. Но не можа да се сдържи да не преглътне конвулсивно, когато Кепи добави многозначително: — Който направи нещо на момчето ми, ще се разправя с мен.

Тя се насили да му се усмихне.

— Бърт е щастлив, че има теб, Кепи — каза тихо.

Кепи й се усмихна в отговор.

— Бърт е още по-голям късметлия, че има теб, миличка.