Нан Райън
Изгаряща светлина (26)

Двадесет и пета глава

Бърт се изтягаше мързеливо на едно от покритите, със сиво кадифе канапета, като дългите му крака се простираха пред него, със скръстени глезени и пети, подпрени върху ниската масичка. Сакото от костюма му бе захвърлено настрана отдавна, а яката на ризата му бе отворена на врата и ръкавите бяха навити върху загорелите ръце. Крепеше сребърна купа с мускатово грозде в скута си.

Сабела седеше на канапето до него — чехлите й от шевро бяха ритнати настрана и си почиваха върху килима, а обутите и в чорапи крака бяха пъхнати под нея. Пристегнатият корсаж на червеникавия й пътнически костюм беше разкопчан до началото на гърдите й, а дългите поли и фусти се виеха около коленете й.

Приближаваше залез-слънце в топлия септемврийски неделен следобед. Младоженците Бърнет се чувстваха уютно и отпуснати в удобния салон на „Силвър Лайнинг“, докато влакът се придвижваше все на север и на север. Като пъхваше зърна грозде първо в разкошната уста на Сабела, а след това в своята, Бърт говореше, развълнувано за своите мечти и бъдещи планове за тях двамата и за „Линдо Виста“.

— Как ми се иска ти да беше с мен на съвещанието в Чикаго миналата пролет! — възкликна той. — Миличка, щеше да се удивиш пред технологическия напредък, който е направен в хидрологията. Слушах онези великолепни хидролози как говорят и тогава ми дойде прекрасната идея за зелени плодородни поля там, където сега не расте нищо друго, освен кактуси и храсти.

Сабела сдъвка гроздовото зърно, след това го глътна. Скептично каза:

— Ти наистина ли вярваш, че един ден в сухата пустиня ще има вода?

— Абсолютно! Това е безспорно. През следващите няколко години ще сме в състояние да напояваме всичките земи на ранчото — той държеше едно голямо тъмновиолетово гроздено зърно между палеца и показалеца си и го гледаше с одобрение. — Представи си, ако можеш, стотици акри от безполезната пустош да раждат грозде като това! Ами ние ще си направим наша собствена винарна в ранчото и ще бутилираме прекрасни вина от гроздето, което ще расте в лозята ни.

— Звучи ми прекалено далечно. Искам да кажа, че аз…

— Трудно ти е да си го представиш? — сивите очи на Бърт светнаха от ентусиазъм. — Учените, които се занимават с това, не търсят просто пътища за по-добро използване на повърхностните води. Те търсят методи за извличане на вода изпод почвата, изпод скалите и от самата атмосфера.

— Сигурна съм, че те правят експерименти — каза Сабела, опитвайки се да разбере тези неправдоподобни чудеса. — Въпреки това не бих разчитала скоро да имаме лозя в долината.

— Не само лозя — Бърт не се сдържаше. — Освен грозде, ще произвеждаме и всичко останало. Пъпеши, зеленчуци, екзотични плодове. Казвам ти, любима, идва големият шанс, вече се задава иззад ъгъла. Ние двамата с теб живеем във вълнуващо време.

Сабела кимна и каза:

— Щом смяташ, че е така… Ако това се случи, ако можеш да закараш вода до най-отдалечените части на ранчото, би могъл да имаш и много повече добитък, нали?

— Можеш да се обзаложиш за това, скъпа. Както ти казах, преди ужасните суши „Линдо Виста“ отглеждаше хиляди глави добитък и коне. Би могло да е така отново. А доходите са много високи сега, отколкото в онези дни. Тъй като населението на Калифорния се увеличава, има по-голямо търсене на говеждо месо. Старите калифорнийци направили значителна част от парите си от кожи, ние ги правим от говеждото.

Сабела отказа с поклащане на глава следващото зърно грозде.

— А докато всичко това стане, ти…

— Най-добрата новина е — нетърпеливо я прекъсна Бърт, — че съм в началото на развитието на нова напоителна система за водоснабдяване.

— Това важно ли е?

Той повдигна веждите си.

— Миличка, ако ние — екипът, с който работя — направим така, че водата да е достатъчна в Южна Калифорния, ще станем не само невероятно богати, но и ще ни впишат в учебниците по история. Ще видиш как населението на Лос Анджелис и Сан Диего ще нарасне многократно. При мекия климат и небивалата красота на брега всеки, който има ум в главата, ще иска да живее тук.

— Мъъъ — измърмори Сабела. — Това ще бъде прекрасно, но докато стане… Докато технологията се усъвършенства и сложните машини се поставят на място, потокът, който минава през северната граница на „Линдо Виста“, в действителност е единственият значителен източник на вода в цялото ранчо, нали така?

— Боя се, че е така — призна Бърт, остави настрана купата с грозде, повдигна ръце и ги скръсти под тъмната си глава. — Е, всъщност това не е напълно вярно. Изворът на Коронадо не е точно в рамките на нашата граница.

Сабела сбърчи чело.

— Истинското корито на потока не е в „Линдо Виста“?

— Не.

— В чия земя е тогава?

— На сенатор Нелсън дьо Темпъл — каза Бърт. — Преди повече от трийсет години направил язовир и насочил водите от Дриймо Дро към нас, за да можем да ги използваме.

Изписаните вежди на Сабела литнаха удивено нагоре.

— Бащата на Джена?

— Бащата на Джена — отвърна Бърт. — Откакто се помня, ние плащаме на сенатора символична годишна такса за правата над водата.

— Разбирам — каза тя спокойно. После добави: — А какво ще стане, ако сенаторът изведнъж реши, че повече няма да ти дава достъп до водата? Какво ще стане, ако…

— А, скъпа, скъпа! — Бърт отново я прекъсна, засмя се и свали ръцете си изпод главата. Сивите му очи закачливо блестяха. Пресегна се към нея и нежно я придърпа в прегръдките си. Грижливо нагласи главата й под брадичката си, обви ръцете си около нея и я подразни: — Само на една жена може да дойде такава нелепа идея!

Сабела вдигна глава от гърдите му. Погледна го в очите и каза:

— Може би. Но не забравяй, че Джена също е жена.

Безгрижната усмивка остана върху красивото лице на Бърт. Той безразборно започна да вади фибите от вдигнатата коса на Сабела.

— Това е така наистина. Но тя не е и наполовина умна колкото теб — усмивката му стана още по-широка от удоволствието да наблюдава как тежката руса коса на Сабела пада върху раменете й.

Младата жена нетърпеливо пъхна един дълъг кичур от освободената коса зад ухото си и каза:

— Така ли мислиш? Подценяваш бившата си годеница, Бърт. Тя е точно толкова умна, колкото и аз.

— Грешиш, любов моя — отвърна той, а загорелите му пръсти се отправиха към копченцата на жакета й. — Ти си забележително умна жена, най-умната, която съм срещал досега.

— Така ли мислиш?

— Знам, че е така — и усмивката, и думите му бяха самоуверени. — В края на краищата ти беше достатъчно умна, за да ме вкараш в капана.

— Да те вкарам в капана ли? — тя отблъсна пръстите му от корсажа си, жегната от думите, които бе избрал, но решена да прикрие неотслабващото си чувство за вина. — Бърт Бърнет, ама и ти си най-хитрият мъж, който някога…

— Така е — призна той с усмивка, — но съм и много обичлив, не мислиш ли? — тя не отговори, но му се усмихна. Пръстите му се върнаха при нейните копченца. — Но не толкова обичлив, колкото си ти, разбира се — разтвори жакета й и в сивите му очи внезапно се появи огън. Прокарвайки показалеца си по обточения с дантела край на долната й риза, той я попита: — Знаеш ли какво искам да направя?

— Кажи ми какво искаш да направиш.

— Да те държа, да те докосвам. Да опитвам вкуса ти — Сабела почервеня.

— Бърт, слънцето все още не се е скрило напълно. Струва ми се малко неприлично да си легнем преди залез.

— Напълно съм съгласен — каза той, смигна й и добави: — Нека да останем тук.

— Не исках да кажа…

Устните на Бърт спряха по-нататъшните й протести. Сабела бе удивена за пореден път от жестоката сладост на неговите целувки. Внезапно устните й се разтвориха нетърпеливо под неговите. Дори и да не го бе искала, щеше да е така. Целувките на този красив мъж бяха невероятно вълнуващи. Нямаше съмнение — той притежаваше сила, която я възбуждаше и караше сърцето й да бие силно.

Сабела се отпусна, подчинявайки се на властната уста, която се движеше върху нейната, на дълбоко навлизащия огнен език. За нея беше добре, че той може да изтръгне отговор от тялото й, да кара пулса и да препуска, а кожата й да настръхва. След като светата Дева Мария бе единствената жена, за която бе известно, че бе заченала, без да е била преди това с мъж, Сабела трябваше да позволи на Бърт да я люби.

Да я люби отново и отново.

Иначе не би могла да забременее, нито да му роди син.

Затова бе благодарна, че той е опитен неудържим любовник. Никак не бе чудно, че само след няколко бурни целувки страстта я завладя и тя не направи никакъв опит да спре Бърт, когато започна да я разсъблича.

Той е, реши тя сънена, по-добър от който и да било друг мъж на земята в разсъбличането на жени. Секунди след първата им целувка я бе освободил сръчно от цялото й облекло. И го бе направил с такава непринуденост, че ръцете му отмахваха дрехите, докато устата му не се отделяше от нейната.

Двамата не бяха напуснали салона и продължаваха да седят удобно на сивото кадифено канапе. Питайки се дали не е безсрамна мръсница по душа, Сабела се усмихна, когато Бърт накрая стана и я отнесе обратно в спалнята. След секунди той беше гол като нея. Бяха заедно в голямото меко легло.

Сребристите чаршафи под нея бяха копринени и хладни. Загорялата бронзова плът над нея беше гореща и гладка. Великолепно усещане. Гъделичкащата, мъчително дразнеща тъкан на хладната хлъзгава коприна върху голия й гръб, ханша и дългите й крака. Притискащото, доставящо удоволствие усещане на горещите твърди мускули срещу гърдите, стомаха и бедрата й. Обхванала с ръце врата на Бърт, Сабела лежеше в удобното легло и безразлично повдигаше таза си, за да посрещне бавните сексуални тласъци на съпруга си.

В един момент от вялото любене тя забеляза неясно, че техните топли съединени тела са окъпани в златисторозова светлина. Учудена, мисис Бърнет бавно изви глава на възглавницата и на устните й незабавно се появи усмивчица.

Последните кървавочервени лъчи на залязващото септемврийско слънце струяха през кристалночистите стъкла на прозорците, окъпвайки в светлината си младоженците и всичко останало в стаята. В този момент й изглеждаше, че най-естественото нещо в света е те двамата да лежат, без да се срамуват, голи, интимно свързани, докато тежките черни завеси, предназначени да осигурят уединение, бяха напълно вдигнати. Дори огромната стъклена задна стена на стаята беше без завеси. През нея тя можеше да види площадката със сребърен парапет, релсите и терена зад тях.

Също така изглеждаше съвсем естествено, че докато те се движеха заедно като съвършено пасващи си добре смазани машини, влакът пътуваше. Бавното постоянно тракане на колелата по релсите, лекото полюшване на широкия спален вагон някак си засилваха сексуалното удоволствие.

Докато телата на любещите се движеха мързеливо и плавно, влакът се бореше бавно и упорито да изкачи едно дълго стръмно възвишение. Мощният локомотив накрая успя да достигне върха.

И започна да слиза надолу.

Спускащият се влак бързо набра скорост. Същото направиха и голите младоженци. Постоянното тракане на колелата по релсите се ускори в жив стържещ ритъм. Кадансът на сърцата на любещите се също се засили, за да му отговори. С неочакваното ускорение на влака вагоните се извъртаха, виеха и танцуваха лудо по линията. С рязката промяна на темпото на любещите се, техните тела се извиваха, люшкаха и подскачаха диво върху леглото. Великолепната техника на влака работеше перфектно. Мощните клапи се издигаха и спускаха, смазаният цилиндър се движеше напред-назад в цилиндричния съд. Точно толкова великолепния механизъм на съединяващите се човешки същества работеше на почти същия принцип.

Скоростта и напрежението продължаваха да се увеличават — както влакът, така и младоженците не можеха повече да се контролират. Това беше едно диво, великолепно пътуване, докато…

Най-после влакът достигна ниска равнина, а любещите се достигнаха бърз прекрасен връх. Локомотивът изсвири дълго и високо точно в момента, когато от устните на Сабела излезе вик на екстаз. Дълбокото разтърсващо стенание на Бърт се смеси със странния хор. Слетите удари на сърцата им намалиха ритъма си до този на колелата по релсите, те лежаха изтощени, неподвижни, с все още съединени тела, по които преминаваха слаби тръпки. Обезсилените ръце на Сабела паднаха уморено от гърба на Бърт. Тя въздъхна нежно и с огромно усилие изви леко глава върху възглавницата.

Слънцето бе залязло напълно. Здрачът бе обгърнал подвижната спалня в дълбока сянка. Припомняйки си как слънцето бе блестяло върху тях, когато започнаха да правят любов, и колко естествено и правилно бе изглеждало това, Сабела усети, че лицето й пламва от срам.

— Бърт — каза нежно тя.

— Ммммммм — промърмори той, заровил лице във възглавницата.

— Завесите са разтворени. Мислиш ли, че някой ни е видял?

В отговор се чу нисък гърлен смях.

— Скъпа, хич не ме е грижа за това — заяви умореният, но щастлив Бърт.