Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Because You’re Mine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 47гласа)

Информация

Сканиране
bobych(2010)
Разпознаване и корекция
Слава(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2013)

Издание:

Нан Райън. Изгаряща светлина

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Енгилян

ISBN: 954-459-293-8

История

  1. —Добавяне

Двадесет и четвърта глава

Джена дьо Темпъл наблюдаваше сцената от спрялата наблизо закрита карета, докато „Калифорния Старлайт“ потегли от гара Сан Хуан Капистрано. Тя остана там, докато Бърт и Сабела, които махаха за довиждане от прозорците на „Силвър Лайнинг“, се превърнаха в малки точици в далечината. И накрая изчезнаха напълно. Тъмнокосата дама почука с върха на пъстрия си копринен слънчобран по покрива на каретата. Заспал на седалката, старият Хулио подскочи, огледа се уплашено и подкара двойката жребци, като обърна екипажа кръгом и се насочи извън селището.

Ядосана и разстроена, Джена дьо Темпъл се прибра вкъщи при натрапливата тишина на голямата празна къща. Сенаторът беше в Лос Анджелис. Беше планирал да се завърне късно вечерта и бе поканил своя стар приятел дон Мигел Андрес Амаро на вечеря.

Но една телеграма, донесена, докато Джена бе в селището, съобщаваше, че той е възпрепятстван и ще се върне най-рано на следващия ден.

Мис Дьо Темпъл прочете и препрочете телеграмата. Изруга под носа си. Нямаше начин да съобщи на дон Мигел, че баща й е извън града. Възпълният среброкос испански гранд щеше да се появи за вечеря. И тя нямаше друг избор, освен да го забавлява.

Джена изкрещя така високо, че на мига дотичаха половин дузина слуги. Тя ги отпрати с жест, като им нареди гневно:

— Оставете ме на мира!

Искаше да вика с пълно гърло, докато може. Нямаше желание да забавлява испанеца или когото и да било друг. Светът й се бе разпаднал. Нейният годеник се бе оженил за друга и я бе оставил да се превърне в самотна огорчена стара мома. Нима можеше да се очаква тя да приема посетители? Не можеше и нямаше да го направи! Беше съкрушена от мъка. Ще си легне в леглото и ще остане там в усамотение толкова дълго, колкото желае! Джена разтърси глава, въздъхна уморено и решително изправи тесните си рамене.

В края на краищата тя е Дьо Темпъл! Знатното й име и видното й положение в живота носеха определена степен на задължения и отговорности. Дон Мигел Андрес Амаро беше пряк потомък на Кортез, известния испански завоевател на Мексико, и бе силно уважаван сред калифорнийския елит. Учтивият, чаровен петдесет и осем годишен бездетен вдовец беше един от най-богатите мъже в щата и един от най-силните. Тя не би могла да се отнесе пренебрежително към такъв влиятелен господин.

Точно в осем часа дон Мигел Андрес Амаро се появи в дома на семейство Дьо Темпъл. Испанецът пристигна в прекрасна черна карета, теглена от четири едри черни коня. Парадните им сбруи бяха отрупани с блестящи сребърни орнаменти, изработени от най-талантливите златари на Мексико.

Пълният гост беше облечен в любимите си дрехи на испански гранд. Неговият официален черен костюм беше украсен с блестяща сребърна бродерия на реверите и от външната страна на тесните панталони. Ризата му беше от снежнобяла коприна, а на масивния му врат бе завързан ален шал. Черните му ботуши бяха така лъснати, че изглеждаха като лачени, а токовете им бяха много високи, като по този начин правеха нисичкия мъж с няколко инча по-висок, отколкото бе в действителност. Буйната му посребрена коса беше чиста и грижливо сресана, ноктите на четвъртитите му кафяви ръце бяха добре оформени и лъснати. Неговото гладко избръснато тъмно лице, силно набръчкано от годините, прекарани на слънце, все още носеше следи от младежката му красота.

Но стегнатото, добре сложено тяло, с което някога той се бе гордял изключително, сега носеше поне петдесет паунда ненужно тегло, натрупани предимно около кръста.

На Джена бе съобщено, че гостът я очаква в приемната на долния етаж. Облечена и готова, тя кимна, но го накара да почака още двадесет минути, преди да отиде при него.

Когато домакинята пристъпи в пищната, силно осветена приемна, нисичкият испанец скочи на крака и се усмихна топло. Зъбите му изглеждаха много бели върху мургавата кожа. Джена му поднесе искрените извинения на баща си за задържането му тази вечер в града и му подаде ръката си да я целуне.

Мъжът повдигна белите й пръсти към своите тънки устни и Джена забеляза с леко задоволство, че тъмният му поглед е прикован към гърдите й. До този момент тя не бе осъзнала, че корсажът на новата й рокля от розов шифон е така дръзко изрязан. Първият му поглед на неприкрит интерес не беше последен. Джена бе учудена. Той никога преди това не я бе забелязвал, поне доколкото й бе известно на нея. А сега учтивият и възпитан гранд, изглежда, не можеше да откъсне очите си от нея.

Вечерята бе обявена и дон Мигел хвана дамата под ръка. Докато я придружаваше към трапезарията, Джена си помисли каква ли комична двойка представляват двамата. Той — нисък, поне с половин глава под нея, при това дебел. Скъпият, добре скроен костюм в черно и сребристо би изглеждал великолепно върху висок и строен мъж, но на него впитите панталони и късото болеро само подчертаваха разрастващата се талия и закръгления корем. Единственото, което тя можеше да направи, бе да се сдържи и да не се изсмее с глас.

Дон Мигел се постара да бъде чаровен и забавен по време на дългата вечеря със седем различни ястия в осветената със свещи трапезария. Въпреки своето отчаяние, Джена откри, че вечерята и компанията са й приятни. Дон Мигел все имаше нови и интересни неща, които да сподели с нея и бе талантлив разказвач.

Въпреки това, когато яденето приключи и етикетът диктуваше домакинята да го покани на чашка бренди и кафе в приемната, тя се помоли в себе си той да откаже.

Но дон Мигел не го направи.

Не само че прие с готовност нейната покана, но и остана много по-дълго от обичайно. Когато най-после й каза лека нощ и си тръгна, Джена бе изпила три чаши коняк, освен виното по време на вечеря. След като гостът си отиде, тя се върна в приемната, въздъхна с облекчение и си наля още една чашка. Макар че вече бе късно, не се чувстваше уморена и не й се спеше. Беше неспокойна, отегчена и нещастна. Обикаляше из голямата тиха къща, като носеше питието си. Напразно си търсеше занимание, за да убие времето, някакъв начин да се ангажира с нещо, докато й се доспи достатъчно, за да си легне.

Влезе, без да бърза, в библиотеката, премина покрай високите махагонови полици, по които стояха стотици първи издания на книги, подвързани в син и червен марокен. Взе една, прелисти страниците, после я върна обратно. Разтърси глава и изпусна въздух високо. Не беше в настроение да чете. Чувствайки се безкрайно нещастна, Джена продължи безшумно до двукрилата стъклена врата на библиотеката, която се отваряше към каменна странична тераса. Като крепеше брендито в дланта си, тя бутна едното крило и пристъпи навън. Огледа се за момент, след това се хвърли върху шезлонг с възглавнички. Облегна глава назад и се вторачи в звездното небе, докато я обзе дълбоко чувство на меланхолия. От далечината се чу свирка на влак. Тъжният звук извика обратно болезнения спомен за Бърт и съпругата му, застанали на прозорците на „Силвър Лайнинг“.

Джена простена, след това заканително стисна зъби.

Тя стоеше тук самотна и нежелана, а те правеха любов, докато влакът бързаше по релсите. Мисълта за това извика в съзнанието й образ, който й причини физическа болка. Дявол да ги вземе! И двамата да горят в пъкъла!

Боже, само ако имаше някакъв начин да си отмъсти. Само ако имаше нещо, което да може да направи… Някакво зло, някакво ужасно деяние… което да нарани Бърт поне наполовина толкова, колкото той я бе наранил.

След като пресуши чашата с бренди, Джена стана нетърпеливо. Не искаше да се върне в къщата. Кипяща от гняв, се промъкна по терасата към гърба на дома. Щом зави зад ъгъла, спря и впери очи в многобройните помощни постройки, разпръснати наоколо. Острият й поглед премина по спалното помещение, обора и хамбара, до малката кирпичена къщичка с пясъчен цвят, която стоеше настрани от другите и бе отчасти скрита зад дърветата.

Когато видя, че там гори светлина, пулсът на Джена подскочи. Тя слезе по стълбите на каменната тераса, прекоси оградения заден двор, преди да признае пред себе си къде отива.

Спря пред високите черни испански порти и си каза, че си търси белята, че е най-добре да се върне в къщата и веднага да си легне.

Джена блъсна тежката желязна врата, отвори я и излезе навън. Нервно се огледа наоколо, страхувайки се, че някой можела я види. Беше много късно през нощта. Наоколо нямаше никой. Беше тихо като в гроб. Усмихна се, привдигна полите на розовата си шифонена рокля и се спусна направо през широките, грижливо поддържани поляни. Усещайки ентусиазъм, присъщ на спорни, дръзки и опасни начинания, тя се зачуди защо не се бе сетила за това по-рано.

Джена не намали темпото, докато не застана пред тежката дървена врата на малкото уединено жилище. Останала без дъх, тя сложи ръка върху насечено дишащата си гръд и усети, че коленете й треперят. Пое си дълбоко и ускоряващо въздух. Приглади гънките на широката си рокля, след това прокара ръка по вдигнатата си, грижливо сресана коса. Намокри с език устните си и решително почука с юмрук на вратата. Тя се отвори незабавно и на нея се появи Санто. Той премига учудено и каза:

— Сеньорита Джена, случило ли се е нещо? Сенаторът да не е болен?

— Не, не, всичко е наред. Аз само… — запъна се и сви тесните си рамене. Някъде отвътре ниският глас на Киско каза:

— Заповядай, Джена.

— Да, влезте вътре и… — закима Санто.

Мрачният Киско пристъпи пред своя по-висок по-млад брат.

— Санто тъкмо тръгва — обясни той, загледан в широко разтворените зелени очи на Джена.

— Не — възрази Санто, — защо ще…

— Чу ме какво казах — прекъсна го Киско, като се протегна и издърпа Джена вътре. Без да откъсва тъмния си поглед от нея, той свали шапката на брат си от закачалката до вратата, сложи я на главата му и го избута навън.

— Почакай малко, Киско — оплака се Санто. — Аз не…

Тежката врата се затръшна под носа му, преди той да успее да довърши изречението. Санто остана там натъжен, загледан в затворената врата. След това сви рамене, обърна се и се отправи към конюшнята.

В слабо осветената стая Киско пусна резето на вратата. Облегна се върху нея, скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Добре дошла в моя замък, мила.

— Благодаря ти, Киско — отвърна Джена и усети, че косъмчетата на тила й настръхват.

— Има ли нещо специално, което мога да направя за теб?

Тя нервно поклати глава.

— Не, аз… аз… просто…

— Разхождала си се през нощта и просто си минала покрай моя дом?

— Ами да. Точно така. Не можах да заспя и затова аз… аз…

Подигравателният му смях я прекъсна. Тя спря да говори. Той отпусна скръстените си ръце. Джена почувства напрежение, когато мексиканецът бързо премина по тухления под до малката маса в затъмнения ъгъл. Погледът й падна върху ножа, който бе забоден в грубото дърво.

Тя неволно премига, когато Киско обгърна с ръка черната дръжка на ножа и го изтръгна.

— Какво си мислиш, че правиш? — тонът й стана строг и властен, макар че зелените й очи се разшириха уплашено, когато той бавно се приближи към нея.

— Защо, скъпа? Аз ще ти дам онова, за което си дошла тук — захили се и бавно прокара острия връх на ножа по белега върху бузата си.

— Нямам представа за какво говориш — каза Джена, като се премести към вратата.

Бърз като котка, Киско се промъкна между нея и заключената врата.

— Мисля си — рече той, като блокира пътя й, — че знаеш много точно за какво говоря.

Тя беше поуплашена от този странен, злонамерен мъж. Той не се държеше така, както бе очаквала. Дошла бе тук, за да бъде обожавана и ухажвана, а не изплашена почти до смърт.

Джена сложи ръце на бедрата си.

— Идването ми тук беше грешка. Явно си го разбрал неправилно.

Тя потрепери, когато върхът на блестящия нож нежно докосна лакътя й и продължи бавно нагоре, дразнейки голата й ръка.

— Боиш ли се от мен, скъпа?

— В никакъв случай! — отвърна надменно Джена, след това се изсмя, сякаш това бе някаква абсурдна идея, и злобно добави: — Възпитана съм да не се страхувам от наемните работници.

Киско се изхили и жилавата му ръка я опаса. Оказвайки съвсем лек натиск, я притисна към себе си. Тя впи поглед в неговия и привдигна ръце в отбранителен жест. Дланите й се опряха върху гладката черна материя на ризата му.

— А научили ли са те — попита той ухилен — никога да не се любиш с наемните работници?

— Всъщност точно на това са ме учили — каза Джена и дългите й червени нокти се впиха за наказание в гърдите му.

Сексуалната възбуда и растящият страх бързо се смесиха. Джена изтръпна и се разгорещи, разкъсвана от силно любопитство. Питала се бе неведнъж и два пъти какво правеше този твърде слаб и опасен на вид мексиканец с белег на лицето, че жените се тълпяха около него.

Знаеше, че сега ще разбере.

Застина в истинска уплаха, когато Киско пъхна коляното си между нейните. Дългото острие на ножа проблесна в светлината на лампата, когато той го издигна пред погледа й.

Тя не посмя да помръдне, когато върхът на острието стигна до наниза с перли в тъмните къдрици на главата й. Блестящото украшение беше скъсано бързо. Джена се изсмя с облекчение, когато скъпоценните перли се разпръснаха, а тъмната й коса се разпиля по раменете й.

Когато напусна жилището на Киско няколко часа по-късно, тя носеше само своята розова шифонена рокля. Нищо не бе останало от скъпото й френско бельо, освен няколко ненужни парченца дантела и коприна, които се въргаляха на пода. С уверената сръчност на хирург Киско бе разрязал богатите фусти, гарнираната с дантела риза и неприличните копринени долни гащи от трескавото й тяло. Той не бе спрял, преди тя да остане напълно гола и страхотно възбудена в леглото му. Нещата, които й бе направил тогава, уникалните начини, по които я бе любил, докато тя лежеше гола и безпомощна, а той бе останал напълно облечен в черната си риза и панталон, бяха шокиращи, неописуеми и невероятно вълнуващи. Заклевайки се, че никога повече няма да се върне в жилището на Киско, Джена се отправи замаяна, задоволена и засрамена към къщата.