Нан Райън
Изгаряща светлина (17)

Шестнадесета глава

Джена дьо Темпъл си тананикаше, като седеше в огромната мраморна вана, изпълнена със сапунени мехури догоре. Личната й слугиня, Петра, бе в съседната стая, където подреждаше дрехите на господарката си за сутринта. Знаеше, че стопанката ще смени тоалетите си няколко пъти, преди да си легне вечерта.

Петра бе все още шокирана, че Джена, която спеше до късно сутрин, сега бе станала преди девет часа. Бе понеделник. Това не бе в стила й. Рядко я будеше преди десет и дори тогава оставаше в леглото си поне час или повече, като се търкаляше мързеливо и закусваше.

— Петра! — извика Джена, като небрежно хвърли парфюмирания сапун и влажната гъба във ваната. — Ела бързо. Свърших. Готова съм да изляза.

Прислужницата влезе в голямата баня. Джена се изправи във ваната. Водата се стичаше по стройното й бяло тяло. Тя остави мексиканката да я обвие с хавлиената кърпа. След това излезе от ваната.

Петра започна да суши тялото на господарката си, като че ли тя все още бе малко дете. Джена бе стъпила върху плътното килимче с прасковен цвят пред ваната. Слугинята бе приготвила няколко бели кърпи. Внимателно и добросъвестно изсуши тялото на Джена, докато не остана нито капка вода. Дамата стоеше покорно, докато Петра бършеше чистата й гореща плът.

Джена бе разглезена. Но бе истинска аристократка, на която й се полагаше слугиня. Защо трябва сама да суши тялото си, когато Петра може да го направи и го правеше, откакто се бе родила?

Тя се промъкна гола в голямата си слънчева спалня, следвана от мексиканката. Тук отново се остави Петра да я облече. Все пак бе излязла свежа от банята и не искаше да се изпоти.

Петра я облече. Всяка нейна дреха мина през ръцете й. Всичко това стана за двайсетина минути, като се почна от копринените й чорапи и се стигна до сламената й елегантна шапка. Резултатът бе просто очарователен.

Джена се погледна доволна в огледалото. Изглеждаше млада и невинна — именно това целеше. Носеше тази рокля за първи път. Беше я купила набързо миналата пролет в Сан Франциско и когато я отвори, реши, че не я харесва.

Роклята бе жълта и твърде надиплена. Горната част прилепваше плътно по гърдите й. Закопчаваше се догоре. Широкият копринен пояс около тънката й талия й напомняше детството.

Тази момичешка рокля бе подходяща за целта й. Като се усмихна в огледалото, Джена каза:

— Пристигна ли каретата? Готова съм да тръгна — тя леко щипна бледите си бузи.

Петра кимна.

— Гилберто чака отпред вече половин час.

— Кажи на Джулио да слезе и да съобщи на Гилберто, че той няма да ме кара тази сутрин. Намери ми Ханк Броуди.

— Но защо? — намръщи се Петра. — Гилберто винаги ви кара.

Джена се обърна към учудената Петра:

— Не и когато отивам в „Линдо Виста“. Знаеш добре, че мистър Бърнет не обича да го посещават латиноамериканци.

Петра завъртя очи, но побърза да излезе, за да изпълни поръчката на Джена. Само след минути пълната мексиканка застана на стъпалата пред къщата и махна с ръка след потеглящата карета.

Вътре Джена се отпусна върху червената тапицерия. Пердетата бяха плътно спуснати. До себе си на седалката имаше оранжев копринен слънчобран, който щеше да отвори, когато стигнеше на определеното място.

Беше понеделник, седми юни.

Един ден след като Киско й бе казал, че е видял Бърт да се люби с непознатата. Рано тази сутрин бе получила телеграма от Санто от Тускон. Пишеше й, че Сабела Риос е двайсет и пет годишна и през целия си живот е живяла в Тускон. Родителите й, Тито и Тереза Риос, са починали. След тяхната смърт живеела с Виктор и Кармелита Ривера в малкото им ранчо. Виктор Ривера починал преди няколко години и оттогава младата жена Сабела работела мъжка работа, за да поддържа себе си и Кармелита. Можела да язди, да хвърля ласо и пасе крави като най-добрите каубои.

Защо е дошла в Капистрано? Хората в Тускон говорели, че търси някакво наследство.

Джена не можеше да повярва. Нито за минута. Сега бе моментът да отиде и да се срещне с мистър Бърнет.

Със стария, разбира се. А не с младия. Беше вече към обяд, когато черната карета приближи високите порти на „Линдо Виста“. Пазачът позна блестящата карета. Той се усмихна мило и свали шапка, когато Джена дръпна завесата и го поздрави.

— Мис Джена, страхувам се, че идвате напразно — каза той. — Бърт не е тук. Излезе с някои от момчетата. Отидоха да поправят бараките.

— Аз не търся Бърт, Калвин — отвърна Джена. — Отдавна не съм виждала господин Рели. Може би ще се зарадва, като ме види.

— Разбира се, че ще се зарадва. Срещата с вас ще го ободри — той даде сигнал на кочияша да влезе. — Продължете направо. Радвам се да ви видя, мис Джена.

Тя знаеше, че Бърт няма да е тук. Затова бе решила да дойде.

Светлосините очи на Рели Бърнет светнаха от изненада и удоволствие, когато видя красивата чернокоса жена, облечена с жълта рокля, да влиза в препълнената с книги библиотека.

Винаги бе харесвал Джена дьо Темпъл. Той и сенаторът целенасочено подготвяха брака й с Бърт.

През последните години Рели търпеливо манипулираше и двамата, като ги подготвяше за бъдещата им сватба. Когато преди няколко години разбра, че имат интимно приятелство, не бе изненадан, а направо щастлив. Той неведнъж беше напомнял на Бъртън, че любовната му връзка с тази млада дама го задължава.

Рели Бърнет винаги бе мечтал да има снаха като Джена. Нямаше по-подходяща от нея за сина му. Не желаеше друга жена да стане майка на внуците му.

— Джена, скъпо мое дете! — възкликна, той, като вдигна треперещите си възлести ръце. — Колко мило от твоя страна.

Джена се усмихна на белокосия немощен мъж, мина през стаята, като завъртя жълтата си рокля и дантелената си фуста. Когато стигна инвалидния стол, върху който седеше старият джентълмен, тя хвана дръжката, наведе се и целуна хлътналата му буза. След това се засмя весело и топло, като застана зад него. Прегърна го през шията и сложи ръце върху слабата му гръд. Целуна го по бялата коса и каза:

— Искаш ли да обядваме заедно? Само двамата. Сами.

Очарован от това, че я вижда, той стисна ръцете й и отговори:

— Нищо не би ме зарадвало повече от това. Позвъни на Блантън, скъпа.

Джена прекоси стаята, дръпна въжения звънец и само след секунди слугата на Рели Бърнет застана на прага.

— Блантън, имаме прекрасна гостенка за обяд. Няма да обядваме на южната тераса. Доста слънчево е, а кожата на младата дама е като порцелан.

Слугата кимна към Джена.

— Добре, сър. Къде да ви сервирам?

— Ти ще избереш, детето ми — каза Рели Бърнет, като се усмихна на мис Темпъл.

— Хмм, нека си помисля… какво ще кажеш за игралната зала? Там ще бъдем далеч от слънцето, а в същото време ще наблюдаваме океана.

— Нали чу какво каза младата дама? — обърна се старецът към слугата си. — Блантън, отскочи в зимника и донеси една от бутилките „Романе Конти 55“. Ще празнуваме.

В малката зала, по чиято северна стена се простираше бар от червено дърво, имаше квадратни маси за игра с карти, покрити с дебело зелено сукно. Гравирани колони от червено дърво се издигаха към тавана, стените също бяха облицовани с дърво.

Тази зала бе в задната част на голямата сграда. Това бе последната стая в северното крило на къщата, точно под спалнята на Бърт. Западната стена бе цялата остъклена. Оттам се откриваше прекрасна гледка към подредените градини и безбрежния лазурен океан.

Една от масите бе покрита с кремава покривка. В средата бе поставена сребърна ваза с кастилиански рози.

Когато Блантън вкара стола на Рели Бърнет в стаята, старият мъж, щастлив, каза на Джена:

— Радвам се, че дойде. За мен това е най-приятният обяд от много време.

Тя не отговори. Знаеше, че този обяд няма да бъде така приятен.

Слугите сервираха виното и храната и ги оставиха сами. Джена леко бутна чинията си, наведе глава и тихо заплака. Рели Бърнет бе изумен.

— Дете мое, какво ти е? Болна ли си? Да позвъня ли за…

— Не — Джена вдигна глава и го погледна с насълзените си очи. — Ти единствен можеш да ми помогнеш.

— Аз ли? Ще направя всичко за теб, детето ми. Но не мога да те разбера.

Джена подсуши очите си със салфетка.

— Мистър Бърнет, Бърт ми изневерява.

— Не може да бъде! — очите му се разшириха. — Този неблагодарен нахалник.

— Среща се с друга жена и… Страхувам се, че е нещо сериозно.

— Не, Джена, не може да бъде — той погали ръката й. — Колко жалко за него… Коя е тя? Актриса от Сан Франциско може би? Някаква самотна разведена жена, която търси удоволствия.

Джена поклати глава.

— Не, не е омъжена. Тя е на двайсет и пет години. Тук е, в Капистрано. Името й е Сабела Риос.

— Мексиканка ли е? — Рели Бърнет свъси белите си вежди. Лицето му почервеня от гняв. — Моят син пирува с мексиканско момиче, така ли?

— Тя е испанка, поне така казва. Дошла е тук преди няколко седмици от Аризона, за да търси наследство. Но нещата някак си не се връзват. Не намерих никакъв адвокат, който да е ангажиран с това. Не знам откога ходят с Бърт, но подозирам, че всичко е почнало в момента, когато е дошла тук. Спомням си смътно, че беше със семейство Дъглас на годежа. Но Бърт едва ли я е срещнал тогава, така че не знам…

Джена продължи да говори бързо, възбудено, като разказваше на стария човек всичко, което знаеше за Сабела Риос. Призна, че е много разтревожена и има нужда от помощта му. Сподели, че през последните няколко седмици Бърт измисля безброй извинения, за да не се среща с нея.

— Знаеш ли защо? Той е бил с нея! С тази испанка! С тази… проста селянка, която ходи с панталони като мъж! Мистър Бърнет, няма да се оставя да ме правят на глупачка, нито пък…

Джена продължи да вика. Старият Бърнет я слушаше изумен, съчувстваше й и я уверяваше, че ще говори сериозно със сина си.

Тя се почувства облекчена, когато целуна стопанина за довиждане около три часа следобед. Знаеше, че може да разчита на него да реши проблема й. Всеки бе чувал за дълбоката омраза на Рели Бърнет към хората от испански произход. Щеше да сплаши сина си с лишаване от наследство, ако не напуснеше това момиче.

Цялата тази история щеше да приключи бързо и Бърт щеше да се върне отново при нея.

Успокоената Джена не знаеше, че Рели Бърнет бе много по-разтревожен от нея.

След като младата жена си тръгна, старецът остана сам в стаята, като сърдито отпрати Блантън, който му напомни за следобедната почивка.

— Остави ме сам! — изкрещя той, като го гледаше диво. — Излез и затвори вратата след себе си!

Блантън излезе изплашено.

Мина доста време. Рели Бърнет трепереше силно, независимо от топлината в стаята.

— Възможно ли е това? — говореше си ужасено. — Тя е на двайсет и пет години, както каза Джена. Точно това е нейната възраст. Дошла е от Аризона. Нима това… — вкопчи кокалестите си пръсти в дървените дръжки на стола си. Сърцето му се сви така болезнено, че дъхът му спря. — Нима това е Сабела Риос, дъщерята на… Милостиви Боже, не може да бъде!