Нан Райън
Изгаряща светлина (11)

Десета глава

Мелодичният й смях изпълни тихата обител. Сабела бавно се обърна в неговата прегръдка. Изправи глава и вдигна ръце към широката му гръд.

— Ти си лъжец, Бърт Бърнет — обвини го тихо, гледайки право в искрящите му сиви очи. — Дори и тук, на това свещено място.

— Така ли? — попита той, като държеше ръцете си върху талията й.

— Да, знаеше много добре, че ще дойда — усмихна се кокетно и допълни: — Както и аз знаех, че ще ме чакаш тук.

Бърт също се засмя.

— Целуни ме — прошепна той, като наведе устните си към нейните. След това настоя: — Целуни ме. Целуни ме, Сабела Риос.

Бърт я целуна бавно и нежно. Тя остана като поразена. Когато тази опияняваща и чувствена целувка свърши, той не отдели топлите си устни от нейните. Дъхът му се сля с нейния, когато прошепна:

— Ти си много красива! Приличаш на ангел, чието място е тук, в тази светиня. Нали, Сабела? Нали си ангел?

— Не съм ангел — предупреди го тя, като докосваше с устни неговите. — Далеч съм от това.

— Благодаря на Бога.

Той я целуна отново.

Бърт стоеше разкрачен, опрял гърба си на дебелата кирпичена стена на притъмнелия стар параклис. Като прихвана бедрата на Сабела, той я привлече към себе си, притискайки нежните й форми към масивната си фигура. След това започна да я целува.

Целуваше я горещо в продължение на няколко минути. Накрая Сабела успя да откъсне устните си от неговите.

— Моля те — промълви тя, останала без дъх. Устните й докосваха шията му. — Спри, моля те. Не ме целувай повече. Ако не престанеш, ще припадна.

— Моля те, още веднъж — прошепна Бърт, заровил лице в косата й. — Само още една целувка и ще спра.

Не почака да му разреши. Прокара двете си ръце в косата й, играейки си с къдриците й. Повдигна главата й. Погледна влажните й устни, след това се наведе и я целуна.

Тъй като знаеше, че това е последната целувка за тази нощ, Бърт реши тя да бъде по-специална, дълга и страстна, за да го опиянява през дългите часове на безсъние, които го очакваха.

Сабела остана покорна в ръцете му, докато усети, че го подлудява. Тогава го блъсна по гърдите, за да се освободи от задушаващата я прегръдка. Устните му я пуснаха с нежелание. Задъхан и възбуден, той облегна главата си на стената и затвори очи.

— Бърт, трябва да си тръгвам — промълви Сабела, като склони глава върху гърдите му. Тя усети лудото биене на сърцето му и се изплаши от силната му страст. — Трябва да тръгвам.

— Недей, мила, моля те — прошепна Бърт. — Не си тръгвай. Току-що дойде.

— Компаньонката ми ще се обезпокои.

— Не, няма — възпротиви се той. — Тя спи дълбоко. Няма да разбере. Постой с мен, любима — ръцете му я стиснаха още по-здраво.

— Не мога — Сабела вдигна глава и го погледна. Очите му бяха затворени, като че ли изпитваше болка, главата му бе обърната настрани, някакъв мускул играеше по брадичката му. — Ще се видим утре — успокои го тя.

Бърт отвори очи. Все още я притискаше към здравото си тяло, опитвайки се да си поеме дъх.

— Само на половин миля оттук… на юг има място, което се нарича Поинт.

— Знам къде е. Смяташ ли, че ще можем спокойно да се срещнем там?

Бърт преглътна с трудност, като вдигна главата си.

— На разсъмване там е спокойно и сигурно.

— Ще бъда там — обеща му тя.

— Гледай да бъдеш — отговори й той. Лукава усмивка светна в сивите му очи.

— Къде ще отидем? — попита Сабела, опитвайки се да се освободи от здравата му прегръдка.

— Знам едно хубаво място — каза Бърт. Тя кимна и той добави: — Ще ме целунеш ли за добро утро, както ме целуна за лека нощ?

— По-добре дори.

Бърт я притисна за последен път, след това я пусна. Тя се изплъзна от него, отвори тежката гравирана врата и бързо излезе навън, оставяйки го замаян, объркан и възбуден.

И напълно омагьосан.

 

 

Сабела тичаше през обширния, осветен от луната двор на църквата. Страхуваше се да не би Бърт да я настигне и да започне отново да я целува. Страхуваше се, че може да му позволи това. Не спря, докато не се отдалечи съвсем от безупречно окосените ливади и влюбения Бърт Бърнет.

Едва тогава започна да се отпуска. Дори се усмихна. Доволна от победата си и тази вечер, тя тръгна спокойно към хотел „Лястовиците“.

Малкото селце бе тихо в този късен час, улиците бяха пусти. Всичко наоколо бе притихнало. Една прекрасна пролетна вечер по крайбрежието на Южна Калифорния.

Нощният бриз носеше миризмата на морето, а под скалите тъмните води на безкрайния океан сребрееха в лунната нощ. Някъде наблизо се чуваха тихите звуци на романтична мелодия, изпълнявана на китара. Цъфналите рози се спускаха по високата стена на къщата и придаваха аромат на морския въздух.

По-надолу по „Камино Капистрано“, главната улица на селото, се чу висок мъжки смях. Идваше от кръчмата през две къщи. Докато се приближаваше към нея, тя чу звънтенето на чаши, монотонното пеене на мъже и пискливия смях на някаква жена.

Беше съвсем близо до кръчмата, когато един висок сух мъж отвори люлеещите се врати и излезе навън. Той запали с палец кибритена клечка и я насочи към пурата си. Слабият оранжев пламък озари лицето му.

Сабела спря изплашено. Видя пред себе си зловещото лице на човек, изцяло облечен в черно, който имаше хлътнали бузи, студени черни очи, увиснали мустаци и белег върху дясната си буза. Мексиканецът вдигна крака си върху перилата пред бара и дръпна крачола на панталона си.

На косматия му прасец бе закачена кожена ножница. Мъжът извади един нож от нея. Дългото острие светна застрашително на лунната светлина. Тесните му очи се напълниха с дим от пурата. Мексиканецът пусна крака си върху дървения тротоар и започна да почиства ноктите си с острието на ножа.

Сабела изплашено отстъпи назад. Хотел „Лястовиците“ се намираше от другата страна на улицата. Връщайки се назад, тя се шмугна между две постройки. Реши да тръгне надолу по тъмната тясна алея, но не и да рискува да се срещне с мъжа, който стоеше пред бара с остър нож в ръка.

Тя изтича през алеята, заобиколи хотела, влезе бързо вътре и се изкачи по задното стълбище. Тихо се промъкна в апартамента на втория етаж. Внимаваше да не събуди Кармелита Ривера, която спеше здраво в съседната стая. Съблече се безшумно.

Като остана гола, потърси батистената си нощница и я нахлузи. Меката материя погали стройното й нежно тяло.

Забравила за мексиканеца, тя се мушна в леглото си. Цял час не можа да заспи, тъй като си припомняше мъчително изминалата седмица.

Досега всичко протичаше така, както бе очаквала.

Само седмица след като го бе видяла, Бърт Бърнет вече я желаеше и бе избягал от годеницата си, за да я види. Скоро щеше да падне в капана, който тя търпеливо готвеше.

Като планираше стратегията си с търпението на командир на бойни действия, Сабела лежеше и обмисляше следващите си решителни стъпки. Знаеше, че през предстоящите дни и седмици трябва да балансира, за да хване Бърт Бърнет здраво и сигурно.

Ако играеше ролята си внимателно и умно, само след месец той щеше да реши, че единственото нещо, което трябва да направи, е да разтрогне годежа си с Джена дьо Темпъл.

Сабела въздъхна и се протегна в тъмнината като голяма котка. Бе доволна от протичането на плана, който бе разработила доста преди да дойде в Калифорния. Целта й бе два месеца след пристигането си в Сан Хуан Капистрано да накара Бърт Бърнет да разбере, че не може да живее без нея. Бе набелязала този план, преди още да знае, че е сгоден за друга.

Беше дошла в Капистрано преди три седмици. Предполагаше, че само след седмица, най-много две, той ще бъде влюбен в нея. Тъмните очи на Сабела светнаха.

Скоро щеше да й предложи брак.

Тя нямаше да приеме веднага неговото предложение. Щеше да го остави да се тревожи известно време. Но не за дълго. Парите, които бе събирала в продължение на години, щяха да й стигнат само за още няколко месеца. Щеше да се омъжи за него, преди скромната сума да се е стопила. Освен това бе опасно да чака. Рискуваше да я разкрият.

До края на лятото щеше да сключи свещения брак с мистър Бъртън Дж. Бърнет и тогава…

Сабела присви очите си, изпълнена с решителност и студенина.

Тогава плановете й за алчната и покварена фамилия Бърнет щяха да станат реалност.

Потрепервайки неволно от уплаха и възбуда за това, което й предстоеше, Сабела се закле тържествено, както бе правила хиляди пъти в миналото, да накара мъжете от семейство Бърнет да платят за греховете си.

И двамата.

Какво по-голямо наказание за стареца от това да загуби своя любим син!

Същото можеше да се каже и за арогантния син на този възрастен мъж. Какво по-подходящо отмъщение от това да му отнеме единствения син!

Синът — нейният и на Бърт Бърнет — който щеше да бъде следващият и единствен наследник на „Линдо Виста“.