Нан Райън
Изгаряща светлина (10)

Девета глава

Сабела се засмя и пришпори жребеца си. Бърт трябваше да отстъпи настрани, за да й направи път. Тя отново удари пети в хълбоците на коня и премина светкавично ниския и обрасъл с дървета склон. Знаеше, че високият тъмнокос мъж я наблюдава.

И понеже разбра това, реши да се позабавлява. Накара силния жребец да скочи върху една тясна издатина на скалата, която се открояваше на гористия хълм. В момента, когато копитата на коня усетиха здрава почва под себе си, тя дръпна юздите и направи малък полукръг, след което се закова на място.

Седемдесет фута под нея Бърт стоеше като прикован до бълбукащия поток. Леко разкрачен, свил юмруци на хълбоците си, младежът гледаше Сабела с безпокойство.

— Господи, скъпа — изкрещя той, — внимавай.

Сабела отвърна отгоре:

— Не се безпокой за мен, Бърнет.

Като знаеше, че той се тревожи и че конят е стъпил точно там, където трябва, тя дръпна здраво юздите. Жребецът изцвили и се изправи на задните си крака. Предните му копита висяха във въздуха. Сабела докосна с ръка устните си и изпрати въздушна целувка на Бърт.

— Не, Сабела! — изрева той с гърмящ баритон. — За Бога, не прави това!

Когато го видя да тича нагоре към нея, Сабела пусна коня да стъпи на краката си, обърна го и бързо премина по тясната скала около хълма. Излезе от другата страна и се спусна към долината, чувайки ехото на името си.

Това й достави удоволствие.

Засмя се, когато стигна долината, и препусна с жребеца си в бърз галоп. Очевидно бе спечелила първия рунд с нищо неподозиращия Бъртън Дж. Бърнет. Обаче имаше малко време, за да се радва на триумфа си.

Вторият рунд предстоеше в полунощ.

Смехът на Сабела бързо пресекна. Тъмните й като нощта очи загубиха блясъка си. Тръпки полазиха по гърба й при спомена за горещата и агресивна целувка на Бърт Бърнет. И това не бяха тръпки на отвращение.

Не можеше да каже, че този човек я отблъсква. В действителност той бе изключително красив. Бе доста висок. Широките му рамене и масивната гръд бяха красиво оформени. Бедрата му бяха стройни, прасците и дългите мускулести крака бяха като изваяни от гранит.

Сабела Риос никога не се бе залъгвала. И сега нямаше да го стори. Но Бърт Бърнет бе красив мъж с изключителна фигура, физическите му качества бяха много. Имаше гъста гарвановочерна коса, която падаше на къдрици над колосаната му бяла риза. Кожата му бе станала още по-мургава от силното калифорнийско слънце. Сивите му очи с дълги мигли можеха да променят рязко цвета си от сребрист до тъмносив. Изваяният правилен нос му придаваше горд и благороднически вид. Чувствената му уста знаеше как да накара една жена да отговори на огнените му целувки.

Бърт Бърнет бе не само безспорно красив, той бе повеляваща, магнетична личност, която притежаваше чар, ум и страст към живота.

Сабела стисна нежната си челюст, студените й очи станаха още по-хладни.

Силният интерес към удоволствията, който характеризираше Бърт Бърнет и неговите богати приятели, не бе нещо, което й правеше впечатление, като се имаше предвид начинът им на живот. Твърде лесно бе за заможните собственици на обширни земи да се забавляват, когато имаха всичко, което можеха да си помислят. Кой ли не може да бъде весел и щастлив, когато живее така прекрасно?

Тя свъси вежди. Сети се за жената, която й бе твърде скъпа, и чийто младежки порив бе угаснал преждевременно. Колко добре си спомняше тази вечно уморена жена с тъжен поглед, която непрекъснато търкаше подове, готвеше безброй гозби и гладеше купища дрехи.

 

 

Всичко това тя правеше не за себе си, а за някое друго семейство. Тази нежна, волева жена се трудеше по чуждите домове за шепата пари, които печелеше, за да се погрижи за съпруга си инвалид, паднал духом, и за невръстното си дете.

Красивата жена бе преждевременно остаряла. Бледата й кожа бързо се бе покрила с бръчки от силното слънце на Аризона. Тъмната й лъскава коса бе загубила блясъка си и бе посивяла. Стройното й тяло бе повехнало и изглеждаше като обезкървено.

И накрая бе умряла също като загубените си мечти.

А можеше да бъде дълго млада, здрава и красива, ако водеше живота на Бърт Бърнет и неговите приятели.

Животът, който можеше да има.

Животът, който беше нейно право по рождение.

Сабела преглътна сълзите, които засмъдяха в очите й. Стегна се и отново придоби решителност. Не можеше да промени миналото си, но можеше да подреди бъдещето си. И щеше да го направи.

 

 

Вечерта, която Бърт прекара с Джена, бе убийствено дълга.

Докато тя говореше възбудено за нещата, които трябваше да направят за сватбата си през декември, неспокойният й годеник гледаше големия френски часовник на мраморната лавица над камината. Той броеше нетърпеливо минутите, когато отново щеше да срещне мистериозната блондинка, която не излизаше от главата му, откакто за първи път я видя в балната зала на семейство Дьо Темпъл.

— Е, добре… — каза Джена, като го погледна в очакване на отговора му. — Съгласен ли си?

Бърт нямаше и идея за какво става дума.

— Съжалявам, мила. Какво имаш предвид?

Джена въздъхна и поклати глава:

— Наистина, Бърт, ти като че ли изобщо не обръщаш внимание на това, което ти говоря.

— Не, не си права. Не се сърди — Бърт се усмихна и леко оправи тъмната къдрица, която бе паднала върху бледата й буза. — Просто повтори това, което каза.

— Попитах те дали изглеждам добре в бежовия си костюм. Искам да го облека, когато тръгнем на сватбено пътешествие.

— Да, разбира се.

Зелените очи на Джена блеснаха от раздразнение и тя леко цъкна с върха на езика си.

— Това не е отговорът, който очаквам. Изобщо, не ме слушаш.

— Съжалявам, скъпа. Просто съм страшно уморен. Днес имах доста работа в ранчото — той разтърка очите си и добави: — Смяташ ли, че ще бъде грубо от моя страна, ако ти пожелая лека нощ и си тръгна по-рано?

— За Бога, часът е едва единайсет — Джена бе просто вбесена. — Никога не си бил толкова уморен. Особено в събота вечер.

Бърт направи гримаса и се закани с пръст:

— Не чу ли какво ти казах, имах много работа през деня.

— Не те чувам! — извика Джена. След това се усмихна. — Е, добре, добре. Върви си у дома. И утре гледай да не се преуморяваш.

— Добре — съгласи се Бърт, — ще гледам. Имам нужда от един ден почивка.

— Утре в седем те искам тук — припомни му Джена, като си играеше с вратовръзката му. — Поканили сме съдията Файт за вечеря. Някои от най-добрите приятели на татко ще бъдат тук. Том и Вивиан Джентри, семейство Робърт, дон Мигел Андрес Амаро.

— Ще бъда тук навреме — прекъсна я Бърт, като скочи на крака, забравяйки, че е уморен.

Когато се сбогуваха, Джена обви ръце около врата му:

— Спи спокойно, любов моя. И ме сънувай.

Бърт се усмихна:

— Че кого другиго да сънувам?

Джена също се усмихна и проследи с поглед как той прекоси каменната тераса, прескочи няколко стъпала и се качи в каретата.

Веднага щом тя потегли, Джена свъси вежди и грубо повика един от слугите:

— Джулио, Джулио, къде си? Ела веднага!

Дребният възрастен мексиканец се появи на мига.

— Да, сеньора Джена. Имате ли нужда от нещо, преди да си легна?

— Да.

Джена сложи ръце на хълбоците си и присви зелените си очи.

— Доведи ми Киско и Санто!

Озадачен, Джулио повдигна сивите си вежди. Стоеше като онемял.

— Е, добре. Какво чакаш? — извика тя.

Като отстъпваше назад, слугата разпери ръце, сви рамене и каза:

— Сеньорита Джена, днес е събота вечер. Те не са тук. Може би са в града.

Джена щеше да се пръсне от гняв. Старецът я гледаше раболепно.

— Веднага ги намери! Искам да видя Киско и Санто! Веднага! Сега!

 

 

Бърт влетя в селото и се насочи направо към „Мисия“. Като стигна, спря точно пред хотела, чийто архитектурен дизайн съчетаваше испанската готика с италианския ренесанс. Скочи от каретата. Бързо извади няколко монети от джоба си и ги подаде на чакащия слуга, като му каза, че няма да има нужда от каретата тази нощ.

Момчето го изгледа учудено, когато, вместо да влезе в хотела, Бърт прекоси улицата и забърза към параклиса в Сан Хуан Капистрано. Надяваше се да не бъде сам късно тази нощ, когато се добереше до голямото махагоново легло в апартамента, който семейство Бърнет имаха в „Мисия“.

Красивата дама със златиста кожа може би щеше да бъде с него.

Бърт стигна мястото. Наоколо бе тихо. На лунната светлина сградата се открояваше като магически палат на красотата и покоя. Той мина покрай градините с ухаещи цветя и заобиколи изкуствените езера. Продължи покрай руините на старата каменна църква, разрушена от земетресение далеч преди раждането му. Прекоси индианското гробище, където почиваха робите, построили параклиса. Спря пред бялата постройка. Отвори тежката гравирана врата и влезе. Зачака нетърпеливо във величествената сграда на най-стария параклис в Калифорния.

Минутите течаха бавно.

Бърт пъхна ръце в джобовете си и закрачи нервно напред-назад, стиснал толкова здраво зъбите си, че изпитваше болка в челюстите. „Ще дойде, помисли си той. Ще дойде, но ще ме накара да почакам до последната минута. Ще ме измъчва, докато удари полунощ.“

Или по-късно.

Бърт се успокои. Махна сакото си и го метна на една дървена пейка. Разхлаби виненочервената си вратовръзка и откопча яката си. Бръкна в джобовете на панталоните си и задрънка с монетите.

Започна отново да се разхожда, като си играеше с монетите.

Извади ръце от джобовете и защрака с пръсти, разхождайки се неспокойно. Сигурен бе, че тя ще дойде.

Като се умори да щрака с пръсти, започна да пука кокалчетата на ръцете си.

Изведнъж чу приближаването на меки стъпки и шум от поли на рокля.

Бърт веднага отпусна ръцете си и въздъхна. След това се усмихна широко и мина напред. Застана напълно неподвижен, скрит в дълбоката сянка зад вратата. Бе се опрял на грубата стена.

Камбаната на кулата удари магическия час, когато Сабела отвори тежката дървена врата на параклиса. Тя пристъпи в тъмнината и тихо затвори вратата зад себе си. Направи няколко крачки, след това се спря и застана неподвижно, огряна от сноп лунна светлина.

Русата й коса падаше свободно върху гърба й. Бе облечена с небесносиня лятна рокля, корсетът й стягаше здраво пълните й гърди, надипленото деколте открояваше съблазнително голите й златисти рамене.

Сабела почувства присъствието на Бърт, въпреки че не можеше да го види. Не можеше да разбере дали е пред нея или зад нея, но знаеше, че е тук, знаеше, че я гледа. Усещаше неговите искрящи сиви очи, които я оценяваха и разсъбличаха.

Тя се усмихна и доволно притвори очи, когато две силни, обгорели от слънцето ръце се появиха от мрака и нежни пръсти хванаха раменете й. Усети близостта на мъжка фигура. Здрави мускулести ръце я прегърнаха собственически през кръста. Сабела бе принудена да сведе глава на рамото му.

Чу мекия му мъжествен глас да шепне в ухото й:

— Страхувах се, че няма да дойдеш.