Нан Райън
Изгаряща светлина (4)

Трета глава

— Съжалявам, Кармелита. Не предполагах, че е толкова късно — каза стройната Сабела Риос за свое извинение и прокара пръсти през гъстата си руса коса. — Повече няма да закъснявам.

Кармелита Ривера я гледаше с ръце върху хълбоците, но вече не така намръщено. Радваше се, че тя отново е у дома, здрава и читава.

— Днес имаше ли късмет? — попита Кармелита, като се усмихна на красивата и твърдоглава млада жена, която може би нямаше да обича така силно, ако бе нейна собствена дъщеря.

Сабела поклати глава и се тръшна върху канапето.

— И днес нямам късмет — като сви дясното си коляно към гърдите, тя измъкна кафявия си кожен ботуш, хвърли го върху овехтелия килим и започна да разтрива пръстите на краката си.

— Дай да ти помогна — каза възрастната жена и изпъшка леко, като се наведе пред Сабела.

Тя събу и другия ботуш, взе двата й крака в скута си и започна да ги масажира със здравите си пъргави ръце.

Като въздишаше и пъшкаше, Сабела сложи ръце зад главата си и каза:

— Не разбирам как може този мъж никога да не е в собственото си имение. Няма ли работа за него? Толкова ли е мързелив, за да не помогне на каубоите, които се трудят там? Може би не е съвсем добре. Навярно е болен и не може да работи. Или е инвалид, който никога не излиза извън стените на дома си.

Кармелита я смъмри:

— Знаеш по-добре от мен. Ако нещо не е наред, ако нещо се е случило, щяхме да разберем от пресата — мексиканката разтриваше нежната пета на левия крак на Сабела. — Не трябваше да идваме тук. И сега не е твърде късно да си тръгнем. Защо не се откажеш от всичко това и не се върнем у дома?

Сабела дръпна крака си от ръцете на Кармелита. Извади ръцете си, наведе се към лицето й и процеди през стиснатите си зъби:

— Никога! Никога няма да се върна. Ти си свободна да се прибереш в Аризона, ако пожелаеш, но ще си тръгнеш сама. Няма да се върна, докато не получа това, за което съм дошла.

Кармелита я погледна тревожно и каза:

— Няма да те оставя, Сабела, но всичко това може да доведе до някаква голяма трагедия. Какво правиш тук… каква е твоята цел… не е хубаво това, което правиш, и аз…

— Не е хубаво ли? — попита Сабела раздразнено. — Значи това, което правя, не е редно, така ли? Забрави ли какво сториха те?

— Не, не съм забравила нищо. Но всяка нощ се моля някой ден да го забравиш.

— Спести си молитвите, Кармелита — каза Сабела, като скочи на крака. — Няма нужда от това. Знам точно какво правя.

— Не — възрази твърдо и тъжно Кармелита, — ти не знаеш какво вършиш. Твърде млада си, за да разбереш някои неща. Твърде неопитна си, за да предположиш трагичните последици от действията си, включително и за теб.

Издърпвайки дългата си бяла риза от тесните кожени панталони, Сабела се изсмя на тревогите на компаньонката си.

— Кармелита, скъпа моя Кармелита. Сигурно няма да има никакви последици. Разбирам, че ще платя за всичко, и то на висока цена, но съм твърдо решена да го направя — тъмните й очи светнаха с блясъка на обсидиан и тя продължи уверено: — Ще имам полза от всичко това.

— Надявам се — отговори победената Кармелита, като поклати глава. След кратка пауза продължи: — Ще яздиш ли отново утре?

Сабела сви нежните си рамене и избърса капките пот от шията си с ризата.

— Не. Утре няма да ходя в ранчото. Реших да опитам друга следа. През целия ден ще седя наблизо. Ще се облека. Ще отида да пазарувам в селото.

Кармелита свъси вежди.

— Имаме ли достатъчно пари за…

— Няма да харча пари.

— Тогава как ще пазаруваш? — Кармелита леко се надигна.

— Просто ще се срещна с хората. Ще се сприятеля. Искам да науча нещо за Бъртън Дж. Бърнет.

 

 

Тя ощипа бузите си. Прехапа устни. Нави чистата си лъскава коса на опашка и я закрепи на кок. Прокара ръце по тънката си талия, като поглади набора на розовата си памучна пола. След това закопча малкото бяло копче на бялата си дантелена яка. Грабна сламената шапка с розова копринена панделка и изтича от стаята. След като целуна Кармелита по бузата и й каза да не се безпокои, Сабела Риос напусна малкия си апартамент.

Слезе по стълбите толкова женствено, че никой не би познал в нея същата млада жена, която вчера бе облечена с панталони и ботуши. Всички обърнаха глави и погледнаха с възхищение Сабела, която мина през фоайето и излезе навън.

Бе доволна. Не от това, че бе привлякла вниманието на тези господа. Доволна бе, че и тук, както в Аризона, можеше да впечатли изтънчени мъже. За това имаше заслуга самата тя със своята естествена красота и женственост.

Но задоволството й не бе продиктувано от обикновена суета. Имаше нещо друго. Тя трябваше да бъде привлекателна, за да осъществи плана си.

Трябваше да бъде красива и съблазнителна. Трябваше да бъде и тайнствена.

Трябваше да привлече Бърт Бърнет още при първата им среща.

Като се усмихваше, Сабела тръгна по улицата. Калифорнийското слънце галеше кожата й. Все повече хора се обръщаха, за да я видят. Млади и стари мъже заглеждаха високата стройна блондинка, облечена в красива пастелнорозова рокля и с елегантна шапка. Чудеха се какво прави тази дама в Капистрано. Джентълмените кимаха и докосваха шапките си, когато Сабела минаваше спокойно покрай тях.

Тя ги гледаше с интерес. Може би някой от тях е Бъртън Дж. Бърнет? Може би е онзи висок рус мъж с вирнати мустаци, който така глупаво се усмихва? Или ниският кестеняв младеж, който е с половин глава по-нисък от нея и вече има шкембе? Или кльощавият мъж с рядка коса, изпито лице и погребален бозав сюртук?

Сабела въздъхна леко, когато най-накрая отмина зяпащите мъже. Косата й настръхна и стомахът й се сви при мисълта, че може да се омъжи за един от тях.

„Мили Боже — молеше се тихо тя, — моля те, нека Бъртън Бърнет да не е толкова отвратителен.“

Почувства се виновна, че се обръща към Бог с такава порочна молба. Като остана с надежда, че той няма да я убие, Сабела влезе в един магазин за шапки. Вътре имаше само една жена на средна възраст, която поставяше ръкавици в прозрачна кутия в задната част на помещението. Тя погледна Сабела, която влизаше. Усмихна се и поздрави учтиво и приятелски.

— Добро утро, мис. Какво ще обичате?

— Просто гледам. Мога ли да хвърля поглед наоколо?

— Да, разбира се — каза любезната продавачка. — Повикайте ме, ако имате нужда от помощ — обърна се, шмугна се през завесата на вратата за склада и изчезна.

Сабела започна да мери шапките. След миг погледна към витрината и видя, че пред магазина стояха две жени. Бяха млади. Не изглеждаха на повече от двайсет години. Добре облечените дами влязоха вътре, като говореха оживено.

Сабела бързо махна сламеното си боне, грабна една абсолютно отвратителна шапка и я сложи на главата си. След това се обърна към момичетата и ги попита:

— Какво мислите, да я взема ли?

Те я погледнаха. След това се спогледаха. После отново се обърнаха към нея и прихнаха да се смеят. Сабела също се засмя. Взе едно голямо огледало и се опули в него, изплезвайки език и кръстосвайки очи. След това върна шапката на мястото й.

Тогава и трите момичета започнаха да пробват всичките видове шапки и бонета в магазина. След като се измориха да мерят, те се отпуснаха на червеното канапе в средата на стаята. Смееха се като луди, притиснали стомасите си, и бършеха сълзите от очите си. Джени Дезмънд и Синтия Дъглас веднага харесаха Сабела Риос.

Трите девойки излязоха заедно от шапкарницата, пресякоха улицата и влязоха в магазина за готово облекло. Останалото време прекараха, мерейки рокли. Никоя не купи нищо.

Когато излязоха отново на топлото слънце, Синтия Дъглас възкликна:

— О, Богове над мен, стана почти обяд. Майка ми ще получи удар, ако не съм си вкъщи до дванайсет часа — след това хвана ръката на Сабела. — Джени ще обядва у нас. Заповядай и ти.

— Нали няма да помислиш, че се натрапвам? — каза престорено Сабела.

— За Бога, разбира се, че не — увери я зеленооката Синтия, която имаше кестенява къдрава коса. — Кажи, че идваш. Моля те, моля те. След като обядваме, ще отидем в моята стая. Джени и аз ще се учим да танцуваме. Можеш ли да танцуваш, Сабела? Знам, че можеш. Ще научиш и нас. Какво ще кажеш?

Сабела прие поканата. Родителите на Синтия бяха сърдечни и гостоприемни хора. Бяха твърде възпитани, за да почнат да я разпитват откъде е.

Но след обяда, когато младите жени се оттеглиха в спалнята на Синтия, Сабела бе подложена на кръстосан разпит от любопитната домакиня и приказливата Джени.

Каза им съвсем малко неща. Обясни им, че родителите й са починали и че е дошла в Сан Хуан Капистрано, за да търси евентуално наследство.

— Аз и моята компаньонка и приятелка Кармелита Ривера временно обитаваме странноприемницата „Лястовиците“ — каза тя. — Ще останем там за неопределен период от време, докато ние…

— „Лястовиците“ ли? — прекъсна я Синтия. — Та то е ужасно място. Трябваше да изберете „Мисията“! Това е един прекрасен хотел. Стаите са големи и най-хубавите са с изглед към океана — тя погледна Сабела и веднага започна да се извинява: — Колко съм лекомислена. Съжалявам. „Мисията“ ще ти коства много пари, ако останеш там за няколко седмици.

— Точно така — съгласи се Сабела.

Синтия свъси вежди:

— Е, ако сега бе есен вместо пролет…

Джени кимна и побърза да обясни какво има предвид приятелката й:

— И двете семейства, моето и на Синтия, прекарваме цялото лято в Сан Франциско. Иначе би могла да живееш с нас.

— Много мило от ваша страна — Сабела се усмихна на тъмнокосата Синтия и мургавата Джени. — Но двете с Кармелита се чувстваме много добре. Хотелът не е толкова лош.

— Най-лошото е, че едва ли ще имаме време да се опознаем — изрази съжалението си домакинята. — Следващият понеделник сутринта потегляме за Сан Франциско.

— Няма да можем да се върнем в Капистрано до септември — добави тъжно Джени. — Дотогава ти ще си се върнала в Аризона.

— Така е — отбеляза замислено Сабела. След това лицето й светна: — Но до понеделник има много време, така че нека да го използваме.

— Права си. Ще прекараме колкото се може повече време заедно — каза Синтия.

— Да! Довечера ще вечеряме у нас. А утре ще отидем на пикник на брега и след това… О, съвсем забравих! Събота вечер! Обещай ни, че в събота ще дойдеш с нас на едно голямо парти — настоя ентусиазирано Джени.

— Парти ли? — попита Сабела и тъмните й очи светнаха от любопитство. — Обожавам партитата. Може би е за някакъв специален случай.

Джени нададе силен индиански вик, докато Синтия съчувствено поклати глава към Сабела и каза:

— Специален случай ли? Да, така е. Най-голямото събитие в историята на Капистрано!

— О, Боже! — възкликна възбудено Джени. — Това е дългоочакваното годежно празненство на Джена дьо Темпъл. Трябва да дойдеш с нас, просто трябва!

— Но аз не съм поканена. Не познавам мис Дьо Темпъл.

Синтия махна с ръка.

— Нашата покана е адресирана към цялото семейство, така че включва и гостите ни.

— Но аз не съм ваша гостенка.

— Нямаше да ти казваме, ако не бе така — възрази Джени, а Синтия кимна.

— Е, добре. Ще присъствам на годежа на мис Дьо Темпъл заедно с вас — отговори усмихнато Сабела. — А кой е щастливият младоженец?

— Най-изисканият ерген в цяла Южна Калифорния — произнесе тържествено Синтия. Зелените й очи придобиха замечтан израз, а върху устните й се появи лека усмивка.

— Така ли? — рече Сабела и озадачено погледна Джени.

— Точно така — потвърди девойката и притисна ръце към гърдите си като в молитва. Бе затворила очи.

Като се смееше, Сабела попита:

— Може би този прекрасен мъж има име?

Двете момичета изрекоха едновременно:

— Бърт Бърнет.