Нан Райън
Изгаряща светлина (33)

Тридесет и втора глава

— Добре де… Ще стана, но няма да ходя на училище! — заяви шеговито Сабела.

Тя остана в леглото в хладното петъчно утро в средата на ноември.

Вместо, както обикновено, да става рано заедно с Бърт, вече цяла седмица се излежаваше до късно. Първите няколко утрини той предположи, че й се спи, колкото и необичайно да бе това за нея. Бърт не казваше нищо, само целуваше спящото й лице, грижливо я завиваше да спи на спокойствие.

Но след петия ден на тази необичайна поспаливост започна да се тревожи. Когато се събуди тази петъчна сутрин, той бавно изви глава на възглавницата и обгърна с любящ поглед красивата жена, която спеше до него. Сърцето му заби лудо само от това, че я видя, и той осъзна колко много му липсва нейното ставане рано сутрин.

Липсваше му двамата да се обличат заедно. Закуската с нея. Планирането на деня със Сабела.

Бърт искаше тя да му се усмихва. Да му говори. Да го целуне за добро утро.

Искаше тя да се събуди!

Засмя се дяволито. Протегна ръка и внимателно прихвана с дългите си пръсти края на копринения чаршаф и одеялото. След това бързо издърпа завивките от Сабела и ги срита в долния край на леглото.

Утринният хладен морски въздух докосна кожата на Сабела. Очите й не се отвориха, но тя потрепери неволно, изви се и се обърна настрана, с гръб към Бърт. Сви колене и пъхна разперените си длани между тях. Вдигнал закачливо вежди, той продължи да я наблюдава, питайки се след колко време студът ще проникне в съня й и тя ще се събуди. Усмивката му стана още по-широко, когато Сабела — все още дълбоко заспала — започна да се придвижва към него, търсейки топлината на тялото му, която я привличаше като магнит.

Устните й се разтвориха и тя въздъхна леко в съня си, когато гъвкавият гръб и нежното закръглено дупе се допряха до корема и гърдите на Бърт. Той се засмя тихичко. Сабела беше направо възхитителна, докато се извиваше и нагаждаше така, че да бъде колкото е възможно по-близо до него.

Тя изпусна дълга въздишка на дълбоко задоволство, когато той я обгърна с ръцете си, нежно я придърпа към себе си и нагоди тялото си по извивките на нейното. Бърт повдигна краката си и сви колене, за да ги притисне към нейните и да я стопли, сложи разтворената си длан върху плоския й корем, прегърна я като в люлка и я остави да поспи така още няколко минути.

В голямата спалня ставаше все по-светло и по-топло и Бърт разбра, че не може да отлага повече ставането. Трябваше да отиде до селището. Никак не му се искаше да остави Сабела сама, но трябваше да… Да я вземе със себе си! Вместо да язди сам, ще отиде с кабриолета по брега до Капистрано, за да може да вземе и жена си. Ще бъдат само двамата! Там тя ще пазарува в магазините и ще се види с приятелките си Синтия Дъглас и Джени Дезмънд.

— Сабела! — той нежно отмахна кичура руси коси от челото й. — Събуди се, миличка!

— Мъммм — измърмори тя и се сви в него.

— Скъпа, часът е вече седем! Време е за ставане!

Без да отваря очи, Сабела се превъртя в прегръдката му.

— Не мисля! — сгуши се още по-силно в него и притисна топлите си нежни гърди към неговите.

— Какво означава това, че не мислиш? — подкачи я той.

Тя едва промълви във врата му:

— Не мисля да ставам тази сутрин!

— Хей, спомни си, че днес отивам в града! Ще отсъствам цял ден. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не — отряза тя направо.

Усмивката напусна лицето на Бърт. Той се отдръпна назад, за да види по-добре Сабела. Тя отвори тъмните си очи и срещна погледа му.

— Миличка, да не си болна? Вече цяла седмица спиш до късно и аз започвам да се безпокоя за теб!

Сабела му се усмихна загадъчно.

— Чувствам се прекрасно! — прокара ръка нагоре по гърдите му до врата и след това по лицето му. Докосна с върха на пръста си трапчинката на брадичката му и каза: — Не гледай така уплашено. Добре съм. Честна дума!

— Тогава защо не искаш да дойдеш с мен?

— Имам да свърша някои неща тук — прокара крак по прасеца му. — Първото от тях е да поспя още един час.

— Сигурна ли си, че си добре? — Бърт не беше убеден.

— Сигурна съм. Съвсем сигурна — отново го дари със загадъчна усмивка.

— Добре тогава — каза той накрая, макар и озадачен. — Ти си мързелувай, но аз трябва да вървя!

Целуна я бързо, изви се, протегна дългите си крака от леглото и се изправи. Обърна се и отново я погледна. Тя се опитваше да придърпа завивките с пръстите на краката си — прекалено много й се спеше и я мързеше да се изправи и да се протегне за тях. Очарован, Бърт се наведе и я целуна по голия бял корем. След това грижливо придърпа завивките върху нея.

— Наспи се добре, миличка! И ми направи една голяма услуга!

Притворила очи, Сабела промълви:

— Мъммм, каква услуга?

— След като толкова много ти харесва да си лежиш в леглото, какво ще кажеш да си пак в него, когато се върна довечера? Да те намеря точно където и както си сега — голичка в леглото. Ще се справиш ли?

— Ами да опитаме — измърмори тя, сви се на кълбо и моментално заспа.

 

 

Когато Сабела се събуди отново, ноемврийското слънце беше високо в небето, а спалнята бе залята в ярка светлина. В изблик на енергия и предпазлива надежда тя седна в леглото и отмахна завивките. Внимателно се огледа, провери вътрешната част на бедрата си, търсейки признаци за проклетото доказателство, което би я разочаровало жестоко.

След като не откри нищо, тя стана, отхвърли завивките и разгледа леглото също толкова грижливо, колкото и тялото си. Намачканите през нощта чаршафи от сива коприна бяха без никакво петънце. Сабела плесна тържествуващо с ръце и се завъртя в кръг. Беше почти сигурна. Почти убедена. Още няколко дни и щеше да бъде абсолютно сигурна, че носи детето на Бърт.

Развълнувано се пъхна в тоалетната стая. Застана пред голямото огледало и започна да оглежда голото си тяло. Сложи ръка върху плоския си корем и леко го притисна, внезапно изпитвайки страхопочитание пред чудото на зачатието.

Часовете, които бе лежала в прегръдките на Бърт, страстната любов, която двамата бяха правили, бяха дали началото на нов живот в нея. Тази мисъл беше изумителна. Тя, Сабела Риос Бърнет, ще има дете. По това време следващата година ще бъде майка. Ще има син.

Син на Бърт.

Сабела внезапно почувства, че отмалява и й се вие свят. Неочакваната тежест на тази шокираща новина, която единствено тя самата знаеше, беше прекалено голяма, за да я понесе. За да повярва в нея. Излезе от тоалетната стая, без да се облече. Разбираше, че това е смешно, но поради някаква безсмислена причина искаше да стои гола. Така се чувстваше повече жена и бъдеща майка. Поздравявайки се с постигането на своята най-важна цел, Сабела реши да прекара цялата сутрин необлечена, да остане сама в спалнята и тайно да се наслаждава на това, че е гола, естествено и току-що забременяла.

Разсмя се на собствената си глупост, обгърна с ръце раменете си и затанцува замечтано, тананикайки си детска приспивна песничка. Накрая, останала без дъх, тя се стовари върху меките възглавници на стар износен кожен стол. Нагласи дългите си грациозни крака върху отоманката срещу него и ги кръстоса. Притисна глава към високата облегалка на стола и глупаво се разсмя.

Като люлееше крака на ръба на отоманката и въртеше кичур руса коса върху пръста си, Сабела седеше гола в удобния кожен стол, смеейки се шеметно в продължение на няколко минути, преди внезапно да проумее къде седи.

Отново.

През последните няколко седмици се хващаше — неведнъж, когато бе сама, — че инстинктивно избира точно този стол. Столът на щастието.

Усмивката на лицето й се стопи. Сърцето й заблъска в гърдите. Прибра крака и се сви на топка в отбранителна позиция. В очите й нахлуха парещи сълзи, които я озадачиха. Сабела започна да плаче. Седеше в стола на щастието и плачеше, почувствала се внезапно нещастна. За пръв път се бе изправила лице в лице с причината на мъката си.

Беше влюбена в Бърт Бърнет.

Разплакана и съкрушена, Сабела скочи уплашено, когато чу почукване на вратата на спалнята, последвано от гласа на Кармелита:

— Сабела, пусни ме да вляза! Отвори вратата, моля те!

Като подсмърчаше и триеше подпухналите си зачервени очи, Сабела успя да каже:

— За… за момент, моля.

Стана от стола на щастието и безпомощно се огледа наоколо. Нямаше и следа от робата, която бе носила предната вечер. Черният копринен халат на Бърт беше хвърлен небрежно върху тапицираната с кадифе пейка в края на леглото им. Облече го, докато отиваше към вратата, и завърза дългите връзки на кръста си. Опита се да си поеме дълбоко въздух, но не успя. Преглътна с усилие и открехна вратата.

— Пресвета Дево! — възкликна разтревожената Кармелита при вида на подутите й очи. — Та ти си болна!

В отговор Сабела поклати глава и отново избухна в плач. Кармелита бързо влезе в спалнята и притисна разплаканата млада жена в успокоителните си прегръдки. Без да съобрази, остави вратата леко отворена след себе си.

— Защо си натъжена? — възкликна мексиканката. — Какво има, скъпа?

— Ооо — изхлипа Сабела. — Ще имам дете!

— Но нали точно това искаше?!

— Да, но… о, Господи, какво направих!

— Шшшшт — опита се да я успокои мексиканката. — Сега ще измием лицето ти и ще си поговорим.

И двете стари приятелки си поговориха свободно, мислейки, че са напълно уединени. На горния етаж нямаше никой друг, освен тях. Разприказваха се. Сабела каза на Кармелита, че е почти сигурна, че е бременна. Но не и щастлива. Изобщо не можело да става й дума за щастие. Неочакваните чувства към съпруга й бяха градирали със седмици, превръщайки се в истинско наказание за душата й. Започнала бе да се пита: Бърт не е ли всъщност невинен? Разбира се, това бе напълно възможно. Може би той никога не е знаел, че баща му е откраднал „Линдо Виста“. Ако наистина бе така, не би било правилно да го наказва за това.

Двете жени не чуха как Ани Галагър се приближи към спалнята по тихия коридор. С ръце, пълни с прани чаршафи, отговорничката на пералнята в „Линдо Виста“ не подозираше, че на горния етаж все още би могло да има някой в този късен час. Стъпвайки безшумно по дебелия килим в коридора, Ани се бе запътила към големия килер за бельо, когато чу някакви гласове. Спря, изви глава и се заслуша. Разпозна гласа на Сабела. Заинтригувана, Ани се приближи още няколко крачки към вратата в дъното на коридора. Тя бе широко отворена. Когато чу да се споменава името на Бърт, слугинята се заслуша по-внимателно. А когато чу шокиращите неща, които жена му казваше за него, за себе си и за тяхната женитба, Ани тихо се промъкна по коридора до килера за бельо. Влезе в обширното помещение и придърпа вратата след себе си така, че да изглежда почти затворена, и продължи да подслушва.

Скрита в килера, Ани Галагър научи цялата шокираща история. Всичко. Включително и факта, че съществува дневник. Дневник, който бе принадлежал на Виктор Ривера, покойния съпруг на Кармелита, документиращ, че Рели Бърнет е лишил чрез измама Тереза Карильо Риос от законното наследство на „Линдо Виста“. Дневникът на Ривера проследяваше педантично как адвокатът Рели Бърнет бе откраднал хитро „Линдо Виста“ от законната собственичка. Ужасният дневник сега бе притежание на Сабела Риос, дъщеря на измамената Тереза Карильо Риос.

Ококорена от изненада и задоволство, Ани Галагър се усмихваше в тъмния килер за бельо. Сабела и Кармелита бяха разказали цялата история. Говореха си как опитвали да научат всичко възможно за семейство Бърнет, как в продължение на десет години са събирали статии и изрезки от вестниците, в които се споменавало за тях. Как още от времето, когато Сабела е била едва петнадесетгодишна, тя и Кармелита хладнокръвно са планирали да дойдат в Сан Хуан Капистрано, където да останат шест месеца. През това време Сабела трябвало да накара Бърт Бърнет да се влюби и да се ожени за нея.

След това тя щяла да си отмъсти на семейство Бърнет. Щяла да роди син на Бърт — наследник на „Линдо Виста“ — и да му отнеме детето.

Но сега Сабела явно бе променила намеренията си.

— Кармелита, Бърт е най-милият, най-грижовен мъж, когото съм срещала в живота си! — чу Ани думите на Сабела. — Не мога да си представя, че бих могла да скрия нещо от него — въздъхна тъжно, а крехките й рамене потръпнаха под огромната черна копринена роба.

Кармелита кимна, съгласявайки се е нея:

— Сеньор Бърнет е добър мъж в много отношения.

— Такъв е… Знаеш ли, дори Бърт да е участвал в измамата, иска ми се никога да не бях идвала тук! Никога да не бях помислила за отмъщение! Да не бях кроила планове за това, което сега ми се случи… Да не бях мечтала как ще… как ще… Не мога да направя нищо, аз съм влюбена в Бърт — тя затвори зачервените си от плач очи и тъжно поклати глава. — Господи, как можа да се случи това? Обичам мъжа, когото би трябвало да мразя повече от когото и да било друг на света! — отвори очи и призна: — Никога не съм си представяла, че животът може да бъде толкова прекрасен. Седмиците… месеците, които прекарах с Бърт, са най-щастливите през целия ми живот!

Кармелита й се усмихна съчувствено и мъдро я посъветва:

— Тогава забрави, че си търсила отмъщение! Вече си върна земята. Тя е твоя! На теб и на съпруга ти. Той те обича, а ти скоро ще му родиш дете. Остави миналото!

Зачервените очи на Сабела, присвити от безнадеждността, започнаха да се разширяват леко. Свитото й сърце пропусна няколко удара. Умът й трескаво обмисляше предложението на Кармелита. Колко просто можеше да бъде всичко! Би било прекрасно да изостави горчилката и омразата и да прекара живота си в „Линдо Виста“ с мъжа, когото обича.

— Да! — възкликна тя развълнувано. — Точно това ще направя! Бърт не знае коя съм и защо съм дошла тук. И никога не бива да узнае. Аз го обичам! До края на живота си ще се боря, за да поправя стореното. Да, това е решението, Кармелита! Знам, че е така! Той ме обича и аз също го обичам. Можем да бъдем щастливи заедно. Той не трябва никога да узнае истината!

Усмихната, Кармелита кимна в знак на съгласие и излезе в безлюдния коридор. Сабела изчака минутка, след което нетърпеливо я последва. Въпреки обзелата я нова надежда и вълнението си, спря за миг и извика след мексиканката:

— Той нали няма да узнае?

Кармелита забеляза, че вратата на килера за бельо е открехната. Затвори я, облегна се на нея и като кръстоса два пръста на ръката си за късмет, каза:

— Не, дете, той никога няма да узнае!