Нан Райън
Изгаряща светлина (30)

Двадесет и девета глава

„Калифорния Старлайт“ пристигна в Лос Анджелис в ранния следобед в понеделник. Персоналът бе оставен да внесе багажа, а Бърт и Сабела бяха отведени с кола до пристанището, където бе закотвена яхтата на семейство Бърнет „Калифорния Клауд“. Капитанът в елегантна униформа и целият екипаж се намираха на борда, готови да тръгнат всеки миг.

Плаващият палат беше обзаведен дори по-екстравагантно от „Силвър Лайнинг“. Ориенталски килими, кадифени покривки със сребърни монограми, скъпи завеси и прекрасни вносни мебели изпълваха просторните кабини под палубата. Кухнята се ръководеше от главния стюард, който имаше грижата качилата се на борда двойка да получава великолепна храна.

След час елегантният плавателен съд бе вдигнал котва и пореше развълнуваните води на протока на път към малкия остров Каталина. Бърт и Сабела останаха на масата за хранене, почиваха си на слънцето и отпиваха изстудено шампанско, а луксозната яхта ги отнасяше към острова.

Късното септемврийско слънце все още бе високо в небето, когато огромната яхта достигна пристанището на Каталина. Съпружеската двойка бе отведена с лодка до брега. Бяха сами. Всички прислужници останаха на борда на „Калифорния Клауд“.

Очакваше ги екипаж, до който стоеше възрастен мъж със сива брада, облечен в износена морска куртка.

Той кимна, представи се като Дейви и когато Бърт помагаше на Сабела да се качи на високата седалка, ги предупреди:

— „Силвър Пийк Трейл“ може да прави страхотни номера. Дръжте се добре.

— Ще го направим, Дейви — каза усмихнато Бърт и се настани на мястото до Сабела.

Камбанката, провесена на калника на файтона, дрънчеше, докато Дейви направляваше големия петнист сив кон по тесния път. Изкачвайки се по крайбрежните хълмове на острова, покрити с храсталаци и безплодна червена земя, те бързо набраха скорост. Виещата се пътека минаваше по гръбнака на планинската верига на острова. Слънцето започваше да се спуска към морето, когато наближиха западния край на острова. Предприеха рязко слизане, което ги отведе до Старлайт Бийч. Сабела видя старата бяла къща, отчасти скрита в дърветата, много преди да стигнат до нея. Не забеляза други постройки, нито признаци на живот. Нищо, освен пустия бял плаж, който се разпростираше подканващо долу край брега. Старият Дейви спря екипажа на петдесет ярда от малката къщичка.

— Крайна спирка, господа — каза той.

Бърт кимна и нетърпеливо скочи долу, обърна се и протегна ръце за Сабела.

— Хиляди благодарности, Дейви — Бърт сърдечно разтърси ръката на стареца и остави бакшиш в треперещата му длан.

Очите на възрастния мъж се разшириха, след това се присвиха и той се усмихна щастливо.

— На терасата има стълб за знаме — инструктира ги той, като го посочи. — Щом ви потрябва нещо, просто вдигнете червения флаг догоре и аз ще съм тук точно след един час. В противен случай няма да ви безпокоя.

— Звучи добре — каза Бърт, обвил ръка около кръста на Сабела.

— Като чуете, че камбанката звъни — предупреди ги Дейви, — по-добре спрете каквото правите, за да не ви изненадам.

— Ще го имаме предвид.

Старецът прибра бакшиша в джоба си, обърна екипажа и си замина с камбанката, която звънеше, докато той изчезна зад хълма.

Забързана надолу към къщата, Сабела каза:

— Хайде да влезем да я разгледаме.

Без да пуска ръката й, Бърт спря и я дръпна назад:

— Не, почакай. Има нещо друго, което трябва да направим най-напред.

— О, какво?

— Да отидем да поплуваме!

Той се засмя и я задърпа по тясната пътека на покрития с лози склон надолу към брега. Сабела беше останала без дъх, когато двамата стигнаха мекия пясък на плажа, порозовял от залязващото слънце.

Бърт пусна ръката й, засмя се и разкопча наполовина ризата си. Хвана я за яката отзад и нетърпеливо я измъкна през главата си.

Хвърли я на пясъка и попита:

— Ти какво чакаш?

Сабела го погледна, озърна се, след това отново впери очи в него.

— Нямам бански — каза тя. — Може би ще намеря в къщата.

Обърна се, но той я хвана за рамото.

— Няма да ти е необходим никакъв друг бански костюм, освен твоята прекрасна кожа. Никой няма да ни види тук.

Скептично настроена, тя повдигна вежди.

— Сигурен ли си?

— Скъпа, това е твоят собствен частен плаж — каза й той. — Сега се съблечи, за да се насладим на последните слънчеви лъчи.

Сабела поклати глава и започна да се разсъблича.

— Не мога да повярвам, че аз съм тази, която прави това. Какво си направил с мен, Бърнет?

— Направих от теб жена, любима — отвърна той, а сребристосивите му очи искряха от топлина, докато я наблюдаваше как се разсъблича.

— Развратна жена — обвини го тя.

— Моята развратна жена — поясни той щастливо.

Като се държаха за ръце и се смееха, двамата изтичаха голи в плискащите се вълни. Сабела никога не бе плувала в океан, затова изпищя, когато първата разбиваща се вълна я удари право в лицето и я събори. Като плюеше солена вода и отмахваше мокрите коси от очите си, тя със задоволство усети как силните ръце на Бърт я обгръщат.

Той я придърпа към себе си. Сабела нетърпеливо обви ръце около врата му.

— Хванах те, любима! Няма да те пусна никога!

Играха си в океана, докато слънцето напълно изчезна, оставяйки само лилава ивица светлина далече на хоризонта. Когато изтичаха, целите мокри, от морето, Бърт придърпа Сабела върху дрехите, които бе оставил да лежат на пясъка.

— Не, Бърт — запротестира тя слабо.

— Шшт — придума я той, като целуваше мокрите й устни и галеше бедрата й. — Вече сме в рая. Хайде да отидем на небето.

Морските птици кръжаха над тях. Нощните ветрове поклащаха високите треви по дюните. Приливът настъпи на брега, ритмично прииждащите вълни се разбиваха в пясъчния плаж. Бърт любеше Сабела бавно, нежно и с голямо внимание, докато здрачът се превърна в тъмнина.

 

 

Следващата седмица бе прекарана в пълно единение и усамотеност в уютната крайбрежна къща с изглед към безкрайния океан. Един ден Сабела щеше да разбере, че това са най-мирните прекрасни дни в целия й живот.

Тъй като наоколо нямаше нито един слуга, младоженците се забавляваха страхотно, като сами си приготвяха храна и се преструваха, че са единствените хора на земята. Островът, къщата и плажът бяха така отдалечени и изолирани, че двамата спокойно можеха да се смятат за съвсем сами на този райски остров.

Държаха се така, сякаш винаги бяха живели тук — носеха малко дрехи, ако изобщо обличаха нещо, и блажено мързелуваха, знаейки, че няма какво да правят и къде да ходят. Устройваха си пикници на плажа, четяха булевардни романи. Изкачваха се по стръмните, покрити със зеленина хълмове. Следобед спяха в хамака, който се люлееше от океанския бриз на верандата на къщата. Плуваха голи в океана. Печаха се на пясъка.

Отново се любиха на Старлайт Бийч. Този път на лунна светлина. И говореха с часове, като всеки разказваше на другия още и още за живота си, преди да се срещнат. През техния последен следобед на острова Сабела и Бърт лежаха лениво в леко полюшващия се хамак на верандата.

Бърт слушаше доволно разказа на Сабела за това как се е научила да язди, когато била едва на четири годинки. Искала да бъде като баща си, онзи баща, когото всъщност не помнела истински. От майка си знаела, че Тито Риос бил златокос Бог, ролкова висок, строен и красив, че тя изпитвала ревност от страх да не би някоя друга жена да открадне чувствата му. Преди нещастието той бил изкусен ездач, дързък каубой, на когото всички се възхищавали и когото уважавали. Засмивайки се внезапно, Сабела каза:

— Предполагам, не съм разбирала, че съм момиченце и никога няма да ми позволят да работя като каубой — поклати глава. — Просто мечти на едно глупаво дете. Не знам защо ти ги разказах.

— Изобщо не е било глупаво — възрази Бърт. — Ти си уважавала твоя баща, искала си да бъдеш като него. Мисля, че това е много мило.

— А ти? — тя обърна разговора към него. — Предполагам, ти също си искал да бъдеш като баща си?

— Да — каза уверено Бърт. — Аз също се научих да яздя рано. Имах собствено малко пони, когато бях на две годинки. Яздех из цялото ранчо „Линдо Виста“, когато бях на шест или седем. Спомням си, когато бях…

Ясният звън на камбанка накара Бърт да спре по средата на изречението. Сабела също го чу.

— Дейви! — възкликна тя.

— Боя се, че е той — Бърт кимна, след това се засмя и добави: — Доколкото си спомням, каза ни, че ще му е необходим час, за да стигне дотук. Не са изминали петнайсет минути, откакто вдигнах флага, за да му дам сигнал да дойде.

Сабела скочи от хамака и прекоси верандата.

— Е, ако не искаш да те видят без гащи, по-добре побързай! — предупреди го тя.

— Да, точно така — каза Бърт. — Май сме голи, а?

— Както, в деня, когато сме се родили — отбеляза младата жена и изчезна в къщата.

— По дяволите! — изруга Бърт, като я последва. — Ще трябва отново да свикна да нося дрехи.