Нан Райън
Изгаряща светлина (29)

Двадесет и осма глава

— Никога! Никога повече няма да ти позволя да ме докоснеш!

— Ще ми позволиш!

— В никакъв случай! — Джена дьо Темпъл изкрещя пискливо на усмихнатия, облечен в черно Киско.

— Ах, скъпа — промълви латиноамериканецът, — защо си така жестока и несправедлива? Искаш невъзможното.

В спокойния следобед на септемврийската неделя двамата се бяха уединили в салона на Джена на горния етаж. На долния етаж сенатор Дьо Темпъл се трудеше в своя кабинет, след като бе предупредил персонала, че не бива да бъде обезпокояван. Прилежен в изпълнението на законодателните си задължения, заетият сенатор изобщо не подозираше, че неговата своенравна дъщеря забавлява посетител в спалнята си.

Нелсън дьо Темпъл беше стожер на благоприличието. Той би изпаднал в гняв, ако разбереше, че неговата красива и изискана дъщеря е позволила на един от наемните му каубои да влезе в къщата, още повече в собствения й будоар.

Джена дьо Темпъл не се боеше ни най-малко, че баща й може да я разкрие. Познаваше го добре. Когато влезеше в своя кабинет и затвореше вратата, съвестният сенатор беше сляп за всичко, което ставаше извън четирите стени. Тя можеше да наеме циркова група да изнесе представление в коридора на втория етаж и баща й изобщо нямаше да разбере за това.

Обаче прекалено подозрителната слугиня беше съвсем друга работа. Докато Джена винаги можеше да наговори на доверчивия си баща най-невероятни измислици и да го накара да повярва в тях, то нямаше да успее да заблуди вечно подозрителната Петра, от чийто поглед не убягваше нищо.

Поради това Джена бе изпратила Петра Габриел със специална поръчка до селището. Поръчка, която щеше да й отнеме почти целия следобед. След това младата дама изтича на долния етаж и през дългия коридор излезе направо на задната тераса. Видя момченцето на един слуга в домакинството да си играе и го сграбчи.

— Хосе, познаваш ли Киско? — попита го тя с надежда. Детето кимна усмихнато. — Знаеш ли къде живее?

— Си, сеньорита! — седемгодишното момченце кимна утвърдително с тъмната си главица и посочи към уединеното жилище на Киско и Санто.

— Добре — Джена извади лъскава сребърна монета и я размаха пред големите черни очи на детето. — Това ще е твое, ако изтичаш до дома на Киско и му кажеш, че Джена трябва да го види незабавно.

— Кога ще получа паричката? — попита лукаво Хосе.

— Още сега — Джена му я подаде, но когато детето се обърна, за да тръгне, го спря. Усмихвайки му се мило, тя добави: — Има още едно нещо, Хосе.

— Си, сеньорита?

— Ако кажеш на някого за това, ще ти откъсна главата!

— Си!

Когато се върна отново в къщата, Джена хвърли поглед по коридора към затворената врата на бащиния й кабинет, след това бързо се качи на втория етаж и зачака. Обикаляше нетърпеливо напред-назад, когато чу лекото почукване на Киско по високите двойни врати, който водеха от нейната спалня към балкона.

Тя преброи до десет, пое си дълбоко въздух и извика:

— Отворено е.

Слабият мустакат мексиканец, облечен в отличителните си черни дрехи, незабавно се промъкна вътре. Като примига, за да свикне с промяната от яркото слънце към приглушената светлина в затъмнения салон, Киско впи поглед в бледоликата красавица, застанала пред камината от розов мрамор в другия край на стаята.

Усмихна се, докато я наблюдаваше.

Тя изглеждаше напълно уравновесена, благоприлична млада дама в официалния бежов копринен тоалет. В скромната рокличка с висока яка, момичешки буфан ръкав и дълги широки поли тя олицетворявани самата почтеност и женска добродетелност. Черната й коса беше прибрана в стегнат кок отзад на главата й, лицето й беше без пудра, на устата й нямаше руж.

Госпожица Джена Лорин дьо Темпъл беше, както би побързал да подчертае всеки, който я познаваше, великолепна, уважавана дама в пълния смисъл на думата. Възпитана, културна, образована, тя беше важна членка на управляващите кръгове на щата, която предизвикваше завист и възхищение във висшето общество. Говореше се, че е изтънчена жена със знатно потекло и неоспоримо добра репутация, чието поведение бе за пример, а моралът й — безупречен.

Киско знаеше, че това не е така.

Въпреки нейното целомъдрие и показна скромност, той я виждаше такава, каквато бе в действителност и това го караше да се усмихва злобно, от което белегът върху бузата му се набръчкваше.

Ако отегчителните й приятели със синя кръв бяха тук сега, те щяха да си отворят очите за истинското й лице. Тя изглеждаше подла, жестока и опасна като красива кръвожадна вампирка, готова да му се наслади.

Киско харесваше това. Надменната сенаторска щерка можеше да излъже всеки друг, но не и него. Той познаваше добре този тип жени. Тя можеше да изглежда благовъзпитана и резервирана, но беше толкова алчна, толкова коварна и толкова обикновена, колкото и самият той. Киско свали черната си шапка, хвърли я на масата, прокара ръка през разрошените си коси и бързо прекоси стаята.

— Не ме докосвай! — тихо го предупреди Джена, като вдигна ръце пред себе си и разтвори длани, сякаш да се защити. — Седни, моля.

Киско сви рамене, кимна и се отпусна върху розовото брокатено канапе. Потупа възглавницата до себе си и каза:

— Седни до мен, скъпа.

— Не още — Джена поклати глава. — Имам да обсъдя нещо важно с теб.

— Слушам те.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Напоследък много мисля какво бих могла да направя, за да накарам Бърт да ми плати.

Киско завъртя очи.

— Остави го. Не можеш да отмъстиш на един Бърнет. Никой не може. Никой не го е направил досега.

— Аз мога и ще го направя! — сопна се тя. След това веднага омекна и добави: — Искам да кажа, че с твоя помощ ще мога да го сторя.

— Няма нищо, което ти или аз да можем да направим и…

— Може би има — прекъсна го Джена и зелените й очи заблестяха. — Питам се какво ще стане, ако язовирът на Коронадо изведнъж изчезне?

Киско се размисли за момент.

— Реката незабавно ще се върне в естественото си корито надолу по Дриймо Дро до Тихия океан. Ще минава през земята на семейство Темпъл, така както е правила много години, преди водата й да бъде насочена към… към… — Киско млъкна, сбърчи чело и поклати глава. — Джена, не може да мислиш, че…

— Напротив, точно това правя — тя дойде до розовото канапе и седна до мексиканеца. — Без язовира „Линдо Виста“ няма да има никаква вода! Добитъкът, посевите, всичко в ранчото на семейство Бърнет ще умре!

— Всемогъщи Боже! — промълви Киско. — Само жена би могла да измисли нещо толкова унищожително!

— Бърт ще банкрутира за една година, а може би дори за шест месеца — продължи ликуващо Джена, сякаш Киско не бе казал нищо. Очите и заблестяха от вълнение, когато заяви: — Той ще загуби всичко, което има. Включително онази алчна латиноамериканска проститутка Сабела!

Киско грубо обхвана лицето й в дланите си.

— Забрави това, скъпа! Бентът на Дриймо Дро е солиден. Той ще остане там дълго след като нас с теб ни няма.

Джена изви лицето си в дясната му длан и я целуна.

— Не, не и ако ние го вдигнем във въздуха.

— Спри. Не бързай толкова — предупреди я Киско и свали ръцете си от тялото й. — Не може да отидеш и да вдигнеш бента във въздуха, защото…

— Защо? Защо да не можем да го направим? — настоя упорито тя. — Ще вземем малко динамит и…

— Не, скъпа! — той се изправи, гледайки навъсено. — Ти не знаеш какво говориш. Откачила си. Не искай аз да бъда част от тази лудост.

Джена скочи и уви ръцете си около врата му. Притисна се силно към него и възможно най-обидено каза:

— А аз си мислех, че те е грижа за мен, Киско — погледна към него и промълви: — Разбирам, че съм сгрешила — въздъхна печално и сведе глава. Потърка буза в черния плат, който покриваше гърдите му. Върху белязаната страна на Киско играеше нервно мускулче. Той въздъхна и обгърна с ръка главата й.

— Аз съм луд по теб, Джена. Не мисля за нищо друго, освен за теб.

Тя се усмихна самодоволно, заровила лице в рамото му. Ухапа го игриво през черната риза и каза:

— Киско, искаш ли да ме любиш този следобед?

Мексиканецът преглътна с усилие.

— Да, скъпа! Сега аз ще си отида в моето жилище. Ти ще дойдеш, когато…

— Не, не! Това не е нужно. Можеш да ме любиш тук. Още сега!

— А баща ти? — Киско повдигна вежди учудено. — Него няма ли го?

Джена свали ръце от врата му. Усмихна се прелъстително и посегна към катарамата на колана му.

— Баща ми е долу в кабинета си.

— Вещица — процеди той през стиснати зъби. — Ти си вещица, красива вещица. Какво ще стане, ако ни хване?

След като бе разкопчала черния кожен колан, Джена се зае с копчетата на панталона му.

— Какво ще стане, ако ни хване ли? Аз обичам да е мъничко опасно, а ти?

— Да, и аз обичам — каза той. — Винаги го правя така.

Сръчните й пръсти спряха за момент.

— Кажи, че ще хвърлиш във въздуха бента Дриймо Дро заради мен!

— Джена, моля те!

— Тогава се махай! — ръцете й се откъснаха от него и тя се отдръпна бързо. — Моля те да направиш едно мъничко нещо за мен и ти отказваш — обърна се и впери гневен поглед в него. — Никога повече няма да ме докоснеш!

— Не говори така.

— Ще говоря! Никога! Никога повече няма да ти дам да ме докоснеш! — добави тя злобно. — Освен това ще те изхвърля от това ранчо, ако само се опиташ отново да ме заговориш.

Ако някоя друга жена бе наприказвала такива заплахи на Киско, той би я сграбчил за косата и би прекарал следващия час, показвайки й точно какво трябва да прави и какво не.

Известно време той помълча. Накрая каза:

— Трябва да бъдем много внимателни. Ще е необходимо известно време да се планира и…

— Разбира се — замърка Джена, усетила, че той се предава. — Не е необходимо да бъде направено утре, щом като изобщо…

— Ще вземем динамит от Мексико. Ако се опитаме да го купим в Лос Анджелис, някой може да ни заподозре.

Вече усмихната, Джена се хвърли в прегръдките му и отново посегна към копчетата на черните му панталони.

— Ти си толкова умен, Киско, толкова изобретателен! Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— Винаги, любов моя!