Нан Райън
Изгаряща светлина (24)

Двадесет и трета глава

„Силвър Лайнинг“, частният спален вагон на семейство Бърнет, чакаше на специалния коловоз. Дългото сребристосиво тяло блестеше ярко в слънчевото септемврийско утро. Още в ранни зори трима работници от ранчото го измиха грижливо и педантично го лъснаха отвън, а две прислужнички усърдно го почистиха и подредиха отвътре.

Отделението за провизии беше претъпкано с всевъзможни хранителни продукти и деликатеси. Отлично шампанско и маркови вина изпълваха бара във вагона. Аленочервени дългостеблени рози бяха разцъфнали в кристалните вази и приятният им аромат изпълваше свежия въздух.

Този луксозен хотел на колела беше готов, отвън и отвътре, за предстоящото пътуване.

Красивият надпис с букви от ковано сребро посочваше името му непосредствено до вратата: „Силвър Лайнинг“.

Рели Бърнет го бе избрал, загатвайки за неочаквано богатите сребърни жили, открити неотдавна в крайбрежните хълмове на „Линдо Виста“, които бяха направили възможна тази скъпа прищявка.

„Силвър Лайнинг“ беше наистина скъпа прищявка.

След като го поръча в завода на „Пулман Палис“ през есента на седемдесет и първа, Рели Бърнет бе пътувал само два пъти с него. Скоро след това здравето му започна да се влошава и дейността на „Линдо Виста“ и контролът над всички предприятия преминаха в ръцете на неговия единствен син.

Бърт често използваше луксозния вагон. Обикаляше с него из страната, нееднократно бе пътувал по крайбрежието до Сан Франциско, наслаждавайки се на комфорта и уединението, които му осигуряваше „Силвър Лайнинг“.

Салонът с копринени тапети, с дебел виненочервен килим ръчна изработка и с удобни дивани и столове, тапицирани с перленосиво кадифе, правеше пътуването в специално конструирания вагон спокойно и уютно. Още по-спокойно бе в намиращата се зад салона разкошна спалня с огромни прозорци за наблюдаване на пейзажа. Под сводестия таван с дърворезба в готически стил имаше огромно легло с перленосива кадифена завивка, върху която бяха натрупани много възглавници. Върху ониксовите плотове на нощните шкафчета от двете му страни имаше лампи с абажури от шантунг, които приглушаваха светлината от тумбестите глобуси. В средата на стаята се намираше квадратна маса, постлана с дълга до пода покривка от сива дамаска. Приборите за хранене бяха посребрени, а порцелановите чинии с цвят на слонова кост бяха със сребърни ленти. Четири високи стола, тапицирани със сиво кадифе, бяха подредени около масата. Тежките завеси придаваха на спалнята абсолютна уединеност — сивото кадифе бе заменено с черно съвсем наскоро, за да не пропуска светлина през множеството прозорци.

Между салона за гости и спалното помещение имаше баня с квадратна мраморна вана, лъскави сребърни аксесоари, купища хавлии и подредени в редици скъпи шампоани и балсами, която правеше къпането удобно и приятно по всяко време на денонощието.

Онези, които имаха късмет да пътуват по такъв грандиозен начин, пристигаха там, закъдето бяха тръгнали, много по-свежи от масите, които едва смогваха да си купят билет за задушните и прашни купета със седящи места във влака.

Превозът в частния вагон струваше колкото осемнадесет билета за първа класа. Такава бе цената за прикачването на „Силвър Лайнинг“ към заминаващия на север влак „Калифорния Старлайт“, който да го откара до Сан Франциско. Цената на осемнадесетте първокласни билета беше платена. Влакът вече пътуваше с пълна пара от Сан Диего и щеше да спре на частния коловоз около единадесет часа.

Оставаха още двадесет минути.

Привилегированата двойка, която щеше да пътува с елегантния „Силвър Лайнинг“, не се виждаше наоколо.

В „Линдо Виста“, на три-четвърти миля от частния коловоз и чакащия спален вагон, Кепи Рикс крачеше нервно напред-назад из широкия коридор на първия етаж на господарската къща. Като мачкаше периферията на шапката си в мазолестите си ръце, през секунда отправяше поглед нагоре към стълбите и поклащаше прошарената си глава.

Най-после чу силен писък, последван, от звънлив женски смях, а след него дълбокият плътен глас на Бърт. Кепи вдигна очи.

Младоженците се появиха на горната площадка на стълбището — Бърт носеше Сабела на ръце и двамата се смееха на някаква интимна любовна закачка.

Въпреки раздразнението си от тяхното забавяне, Кепи се усмихна при вида им. Изглеждаха млади, щастливи и много влюбени. Тази гледка го върна назад във времето към деня, когато той самият беше щастлив млад жених. Образът на неговата сладка тъмнокоса млада булка Джинива се появи в съзнанието му така ясно, сякаш всичко това се бе случило едва предния ден, а не преди четиридесет и три години. Кепи си помисли с усмивка, че новата госпожа Бърнет е красива като картина в памучния пътнически костюм в меден цвят. Тя имаше свежото, блестящо излъчване на жена, която току-що е открила сладката мистерия на семейната любов. „Ако тази жена не е истински влюбена, ще си изям шапката“, каза си Кепи.

По средата на огромното стълбище Бърт спря, за да целуне булката си.

— Стига глупости! — извика им Кепи, като нахлупи пропитата с пот стетсън на главата си. — Ако не тръгнете веднага, ще изпуснете влака!

— Кепи, колко е часът? — попита спокойно Бърт, впил поглед в очите на Сабела.

— Без петнайсет — отвърна той. — Добро утро, мисис Бърнет!

— Добро утро, Кепи! — Сабела изви глава и му се усмихна. — Боя се, че вината е моя. Закъснях, докато се обличах — тя на мига усети как пламва и се запита дали лицето й е поаленяло. Беше закъсняла с обличането, но вината не беше нейна. Бърт я бе хванал след сутрешната й баня и импулсивната му целувчица беше довела до любене, макар че тя през цялото време го бе предупреждавала, че нямат време.

— Аха, точно тя е виновна! — заяви Бърт, клатейки глава с палава усмивка. След това добави: — Какво чакаме още? Хайде да вървим! — той прелетя над останалите стълби, втурна се през преддверието и изтича през вратата, отворена от услужлив слуга.

Когато Кепи стигна до чакащата карета, Бърт и Сабела вече се бяха настанили удобно в нея. Прегърнал с една ръка своята съпруга, Бърт нетърпеливо барабанеше с дългите си пръсти по коляното си.

— Защо закъсняваш? — попита той възрастния мъж, като намигна на Сабела. — Ако не побързаш, ще изпуснем влака!

Едрият надзирател на ранчото не отговори на шегата му. Качи се на капрата, грабна дългите кожени поводи и на секундата подкара черните коне. Откритата карета се понесе бързо по алеята с палми, мина през високата порта и излезе на пътя.

Кепи насочи конете на север в бърз галоп и колелата на каретата вдигнаха облак прах в септемврийския предобед. Беше единадесет без две минути, когато колата спря пред частния коловоз.

Там чакаше специално подбраният персонал, който трябваше да придружи знатната двойка по време на пътуването. Две готвачки, едната, от които бе дебелата добросърдечна Марта, любимката на Бърт. Две прислужници — едната, за да почиства просторния вагон, другата — за да пере и глади дрехите на младоженците. Блантън, който след смъртта на Рели бе станал личен прислужник на Бърт, и Кармелита Ривера, старата приятелка и компаньонка на Сабела. Този антураж, както и известно количество багаж, щяха да пътуват в специално нает спален вагон, който трябваше да бъде прикачен непосредствено пред „Силвър Лайнинг“. Така те щяха да са на разположение по време на пътуването, готови да посрещнат всички нужди на младоженците по време на медения им месец до завръщането в „Линдо Виста“. Подбрани поради интелигентността и лоялността им, тези хора бяха натоварени със задачата да направят така, че мистър и мисис Бъртън Джей Бърнет да прекарат прекрасно и безгрижно сватбено пътешествие.

Бърт едва бе успял да подаде ръка на Сабела, за да слезе от каретата, когато чуха свирката на влака в далечината. Младата жена се взря в бързо приближаващия локомотив.

— Идват за нас, скъпа — каза Бърт, широко усмихнат. — Това е „Калифорния Старлайт“!

Сабела остана удивена от бързината и експедитивността, с която частният спален вагон беше прикачен към опашката на влака. Минути след пристигането на „Калифорния Старлайт“ тя и Бърт вече се сбогуваха с Кепи.

Сабела импулсивно се спусна и прегърна огромния як надзирател с посребрени коси. Притиснала лице към коравата му, току-що избръсната буза, прошепна:

— Благодаря ти, че ме отведе до олтара. Ще ми липсваш, докато пътуваме!

Кепи я потупа непохватно по гърба. Преглътна буцата, която се бе появила в гърлото му, и каза:

— Бъди щастлива, дете!

Бърт му подаде ръка за сбогуване:

— Гледай ранчото, докато се върнем! И не забравяй да се грижиш и за себе си!

— Ще се справя и с двете, синко — обеща му Кепи.

Бърт бързо помогна на Сабела да се качи във вагона. Двамата застанаха на вратата и махаха на изпращача си, докато влакът потегли. Когато се обърна и пристъпи навътре в частния спален вагон, Сабела се удиви отново. Докато очите й разглеждаха разточително обзаведения салон, тя се запита дали някога изобщо ще успее да свикне с мисълта, че едно-единствено семейство може да притежава такова огромно богатство, фактът, че има хора, които могат да живеят като семейство Бърнет, беше умопомрачителен. Всяко едно от прекрасните канапенца в перленосиво кадифе навярно струваше повече от цялото имущество в дома на семейство Риос. Докато тъмните й очи бавно преминаваха по мебелите в стаята, Сабела усети, че е стиснала зъби. Нейното възмущение и дълбоката, трайна омраза към семейство Бърнет внезапно изплуваха на повърхността на съзнанието й с огромна сила, заплашвайки да я завладеят изцяло. Сивите кадифени канапета, виненочервеният плюшен килим и всичко останало, включително и елегантният сребрист спален вагон, в действителност не бяха собственост на Бърнетови. Те бяха принадлежали на…

— Любима, какво има? — попита Бърт, обезпокоен от странното изражение на лицето й. — Не харесваш ли наредбата? Тогава ще я сменим! Ще обзаведем всичко отново така, както ти желаеш!

Сабела си наложи да вдигне очи към него и да му се усмихне мило.

— Не бих променила нищо тук. Това наистина е най-прекрасният… — тя се засмя и обви ръце около стегнатия му кръст. — Щях да кажа, че това е най-прекрасно подреденият спален вагон, който съм виждала в живота си, но щеше да прозвучи глупаво, тъй като за пръв път се качвам в такъв вагон.

— Радвам се, че ти харесва, момиче — Бърт сложи ръце на раменете й и въпросително повдигна вежди. — Милейди дали би желала да разгледа будоара си?

— Само ако милорд обещае, че няма да се опита да ме задържи в него! — заяви тя.

— Съжалявам, принцесо, но не давам обещания, които не бих могъл да удържа! — Бърт я хвана за ръка и я поведе към спалнята. Влакът набираше скорост.

Тъмните кадифени завеси бяха спуснати, за да не пропускат яркото обедно слънце. Единствената светлина идваше от лампите със сиви абажури от двете страни на леглото.

Хванати за ръце, двамата го гледаха.

— Това говорили ти нещо, любима? — попита Бърт.

— Да — бързо отвърна тя. — Сещам се, че миналата нощ почти не съм спала.

Той пусна ръката й, извъртя се и се просна по гръб на леглото. После скръсти дългите си ръце под главата си.

— И аз не съм спал. Ела да подремнем малко! — покани я Бърт.

— За нищо на света! — Сабела се отправи към салона.

— Почакай! — Бърт седна в леглото. — Пошегувах се, сладурче — на мига скочи на крака. — След малко пристигаме на гара Капистрано и…

— И предполагам, поне дузина от най-добрите ти приятели ще са там, за да се сбогуват с нас.

Бърт се направи на невинен.

— Може и да съм споменал пред някои от гостите на приема снощи, че днес ще минем оттук — с наведена глава подръпна набора на широките като балони ръкави на модния й жакет. — Ти нали нямаш нищо против?

Тя поклати глава.

— Трябва да се погрижа за косата си. Сигурно изглеждам ужасно след препускането с каретата.

Когато влакът пристигна на гарата, блестящите златисти коси на Сабела бяха грижливо вдигнати на кок. Двамата с Бърт се намираха все още в спалнята. Локомотивът изсвири силно.

— Хайде! — Сабела привдигна дългата си пола и се отправи към салона. — Ще застанем на вратата и ще им махнем.

— Почакай, любима — спря я Бърт. — Искам да ти покажа нещо.

Той разтвори черните завеси, които закриваха задната стена на вагона. Сабела затаи дъх от изненада. Цялата задна страна беше от стъкло. Специална врата извеждаше на открита площадка за наблюдение на пейзажа по време на пътуване. Висок до кръста парапет от ковано сребро я ограждаше, а над нея имаше тента на черни и сиви ивици, която я предпазваше от калифорнийското слънце.

Преди Сабела да успее да каже нещо, Бърт я изведе през вратата, за да поздравят събралата се тълпа. Бяха дошли толкова много хора, сякаш младоженците бяха кралски особи. Присъстваха някои от гостите от предишната нощ — повечето все още бяха уморени и недоспали, но въпреки това се усмихваха и махаха на двойката. Имаше хора, които Сабела виждаше за пръв път. Но всички те бяха познати на Бърт.

Той им благодари за вниманието и те го приветстваха с бурни овации. Бърт прие с признателност питиетата и пурите, които му дадоха като подарък, а Сабела се засмя весело и се наведе през сребърния парапет, за да поеме голяма сатинирана кутия с шоколадови бонбони от ръцете на представителя на група доброжелатели. Романтични момичета хвърляха цветя на красивата и усмихната двойка. Срамежливи младежи си пробиваха път напред, за да видят по-добре прекрасната русокоса младоженка.

Почти всички в Сан Хуан Капистрано бяха изпълнени с радост и желаеха щастие на приветстващата ги от влака усмихната двойка. Имаше и някои изключения, разбира се. Една хубава тъмнокоса жена, която този ден се намираше в селището, изобщо не се радваше на случилото се. Джена дьо Темпъл седеше в закритата карета, спряла на сянка в улицата, и наблюдаваше зрелището със студен гняв. Не можеше да каже кого от двамата мразеше повече. Дали Бърт за това, че бе излязъл такъв глупак да се влюби в испанска селянка? Или Сабела Риос за това, че бе навирила крака и го бе превърнала в безмозъчен глупак?

Нима пресметливата руса кучка наистина си мислеше, че може да открадне нещо, което принадлежи на Джена дьо Темпъл, и тя ще й го прости?

Никога, обеща безгласно Джена на жената, която се смееше и махаше от площадката на „Силвър Лайнинг“, сякаш вагонът й принадлежеше. Бърт Бърнет е глупак, но аз не съм! Ще науча всичко за теб, колкото и дълго време да ми отнеме това!