Нан Райън
Изгаряща светлина (18)

Седемнадесета глава

Рели Бърнет бе сам в тази красива стая с изглед към Тихия океан. Бе като поразен. Силно безпокойство разкъсваше душата му.

В съзнанието му изплуваха дълбоко скрити тайни. Спомените му изникнаха един след друг.

Спомни си горещия септември на 1847. Извикаха го в полевата болница, за да се срещне с генерал Норман Петч. Той седна до леглото на своя скъп приятел и тържествено се закле да изпълни последното му желание. Да се погрижи за неговата десетгодишна балдъза. Самият генерал Петч бе наследник на голямо ранчо в Южна Калифорния след смъртта на жена си дона Констанца Карильо Петч. Огромното имение трябваше да стане собственост на Тереза, когато навършеше осемнадесет години или се омъжеше.

Връщайки се назад към този ден, остарелият вече Рели Бърнет затвори измъчените си очи за секунда и сложи ръка на нараненото си сърце. Поклати белокосата си глава, отвори очи и погледна, без да вижда нищо, в безбрежния океан. После промърмори:

— Норман, Норман, приятелю мой, трябваше да спазя обещанието си. Нека Бог ми помага.

Рели Бърнет стисна зъби и потрепери. Наистина бе смятал да изпълни клетвата си. Никога не бе мислил, че ще наруши дадената дума. И никога нямаше да го направи, ако… ако не беше срещнал…

Изведнъж видя пред себе си красивата червенокоса жена, която слизаше грациозно по стълбището на големия дом в Сан Франциско. Това се бе случило преди трийсет и две години.

Рели се бе върнал от армията и бе започнал работа като адвокат в Лос Анджелис. През този ноемврийски ден на 1848 отиде в Сан Франциско, за да пледира в защита на свой клиент. Клиентът го покани да присъства на някакво гала парти. Отиде с нежелание, бе изморен и отегчен и мислеше как по-бързо и незабелязано да се измъкне.

Беше готов да си тръгне, когато изведнъж видя една висока стройна жена да слиза по стълбището. За първи път в живота си съзираше такава червеникава коса и толкова бяла кожа.

Той стоеше, очарован и онемял. Наблюдаваше я как бавно слиза надолу. Краищата на яркозелената й кадифена рокля докосваха мраморните стъпала. Тази млада и елегантна жена с необикновена красота изобщо не гледаше стъпалата, докато слизаше.

Изведнъж го стрелна с очи.

Когато й оставаха още две стъпала, тя спря, усмихна се и протегна ръка към него. Той я пое и погледна повеляващите й очи, които имаха цвета на роклята й.

— Казвам се Дана Харт — каза дамата, като премина още едно стъпало. — Мен ли чакате? — тя се усмихна кокетно и две трапчинки се откроиха върху бузите й. — Или искахте да си тръгнете, преди да сте ме видели? — вече бе на площадката.

Като държеше здраво ръката й, той каза:

— Аз съм Рели Бърнет, мис Харт. Цял живот съм чакал, за да ви видя.

— Вие сте един чаровен лъжец, мистър Бърнет — отговори тя. Гласът й бе топъл и приятен като усмивката й. — Ако сте отегчен и искате да си тръгнете, напълно ви разбирам — зелените й очи блеснаха. — Сега е моментът да го направите. Няма да кажа на никого.

— Елате с мен — каза той импулсивно.

Тя се засмя.

— Бих искала, но баща ми никога няма да ми прости.

Тогава Рели разбра. Бе казала, че е Дана Харт. Той бе в дома на семейство Харт.

— Боже Господи, вие сте…

— Дъщерята на домакина — призна тя весело. — Обещах на татко да сляза за няколко минути — застана пред него, като го гледаше в очите. — Ще танцувате ли с мен, преди да си отидете?

Той пое спокойно ръката й. Двамата влязоха в многолюдната бална зала. Когато започнаха да танцуват, Рели разбра, че тя е едва на двайсет години. Бе учила в Бостън в продължение на четири години. Току-що се бе завърнала от пътешествие в Европа и се надяваше, че той ще остане в града достатъчно дълго, за да я заведе на опера и театър и да посетят многобройните ресторанти.

Рели наистина остана. Остана много повече, пренебрегвайки работата си в Лос Анджелис. Страхуваше се да тръгне. Страхуваше се да не би някой да я открадне. Някой по-млад, по-красив, по-богат от него. Сподели с нея своите опасения.

Дана се усмихна и каза:

— По-млад ли? Рели, много си глупав. Искам да те уверя, че никак не се притеснявам, задето си на възрастта на баща ми. Винаги съм харесвала по-възрастни мъже. Някой по-красив ли? Харесвам гарвановочерната ти коса и небесносините очи — след това напълно невинно и искрено добави: — По-богат ли? Скъпи, нима не си ужасно богат? Предполагам, че си богат като всички наоколо.

Тогава Рели Бърнет разбра, че без голямо наследство не може да се надява да се ожени за тази чаровна червенокоса аристократка, в която бе лудо влюбен.

Тогава му хрумна странна идея. Бе опекун на единадесет годишната Тереза Карильо, наследницата на около двайсет и две квадратни левги богата земя в Южна Калифорния. „Линдо Виста“ бе добре поддържано ранчо с хиляди крави и коне и много хора, които се грижеха за добитъка. Къщата в имението бе обширна и празна и бе построена на една скала над брега на океана.

Това бе огромна империя, която струваше милиони.

— Ах, любов моя, скъпа моя — каза той, като се усмихна. — Не мога да кажа, че съм беден. Освен практиката си като адвокат, имам едно малко ранчо в Южна Калифорния. Може би си чувала за него. „Линдо Виста“.

Зелените очи на Дана се разшириха.

— Но, Рели Бърнет, ти си много скромен мъж. Разбира се, че съм чувала за „Линдо Виста“! И ти си собственик на това ранчо?

— Да — отвърна той, като се опитваше да изглежда равнодушен. — Би ли желала да бъдеш господарка на „Линдо Виста“?

— Скъпи, да смятам ли това за предложение за женитба?

— Да. Омъжи се за мен, Дана.

Старият Рели Бърнет си спомни с подробности как бе стигнал до това порочно решение. Веднъж излъгал Дана по този чудовищен начин, не можеше нищо да промени. Или да признае, че в действителност това не е негова собственост.

Не можеше да направи това, ако искаше да я задържи.

И така, той трябваше официално да подготви всичко. И то завинаги. Всички документи, които посочваха Тереза Карильо като наследница на „Линдо Виста“, бяха унищожени. Изгори всякакви клетвени декларации, препоръчителни писма и други документи.

С поражението на Мексиканска Калифорния много титли бяха поставени под съмнение. Като полковник от победоносните обединени сили той имаше естествено право на „Линдо Виста“.

Беше добър адвокат и знаеше точно как да заличи всякакви следи от доказателства за това, че земята по право принадлежи на малката Карильо. Не се страхуваше, че ще го хванат. Младата Тереза бе единственият жив наследник на семействата Карильо и Петч. Тъй като нямаше никакви други роднини, тя живееше в манастир.

Рели добре знаеше, че повереницата му е още дете, което не подозира, че зет й се е погрижил за нея. След смъртта на по-голямата й сестра през 1843 г., Тереза бе изпратена в манастир. Тогава тя бе само на шест години. Може би почти не си спомняше за „Линдо Виста“. Сигурно дори и не знаеше къде се намира ранчото.

Без да казва на никого за ужасното си деяние, Рели Бърнет се ожени за красивата червенокоса Дана Харт и доведе булката си в „Линдо Виста“. Следващите две или три години от живота му бяха най-щастливите. Той не искаше да мисли за вината си, обсипвайки обожаваната си съпруга с рокли от Париж и луксозни кожи и скъпоценности. Само след година тя му роди син. Бе вече напълно щастлив.

Независимо че красивата Дана не се посвети на сина си, той не я винеше. Тя самата бе още дете. В имението имаше достатъчно слуги да се грижат за малкия Бърт. Едно девойче, което току-що бе родило, охотно му стана бавачка. Младата господарка на „Линдо Виста“ не искаше да разваля прекрасната си фигура, стегнатите си и здрави гърди. Рели напълно я разбираше. Той също искаше тя да е все така красива.

Обожаваше съпругата си и не можеше да види, че скъпата му Дана пренебрегва сина им. Тя просто бе малко смутена, което бе естествено. Надяваше се, че с времето ще улегне и ще обикне момчето така, както той самият го обичаше.

Бе сляп към грешките й, бе доволен само, че е с нея. Често тя се отнасяше към него като към баща, а не като към съпруг. Бе безумно щастлив, когато сядаше в скута му и си играеше с него, като бъркаше в джобовете му и вадеше разни дрънкулки, сякаш бе малко момиче.

Много пъти се случваше да я носи по стълбището към спалнята им в южното крило. Тогава бе най-щастливият човек. Когато наблюдаваше красивата си жена да спи до него, понякога се страхуваше, че може да я изгуби. Беше твърде щастлив. Твърде доволен. Можеше ли всичко това да продължи вечно?

През тези пет години почти не изпускаше Дана от погледа си. Ако искаше да отиде в селото, той я караше с каретата. Ако пожелаеше да пътува, тръгваше с нея.

След това дойде лятото, което той никога нямаше да забрави. Бъртън бе на шест години — палав, преждевременно развит за възрастта си. Тя, разбира се, го обичаше много, но не бе разполагала със себе си, откакто се бе родил.

— Скъпа, колко съм разсеян — Рели я разбираше. — Бърт е трудно дете, осъзнавам това. Моят мил ангел има нужда от почивка. Не мога да напусна ранчото, но ти можеш да отидеш в Сан Франциско. Прекарай една седмица с роднините си. Ще ти се отрази добре.

— Сигурен ли си в това, което казваш?

— Настоявам да го направиш.

Тя тръгна и никога не се върна. Не каза дори довиждане на сина си. На техния син.

Рели бе шокиран и съсипан. Заради любовта си към нея бе нарушил клетвата си, извършил бе престъпление. А тя го бе напуснала. Бе избягала в Мексико с един красив и богат аристократ, който бе само няколко години по-възрастен от нея.

Рели отдавна й бе простил. Тя бе красива, млада и жизнена. Мечтаеше за любов, приключения. Не можеше да я обвинява в това. Бе благодарен за тези прекрасни няколко години, които бяха прекарали заедно. Той обичаше нежно момчето, което му бе родила. У Бърт имаше нещо от нея.

След като го напусна, всяка мисъл, всяка негова мечта и надежда бе свързана със сина му. И сега всичките му надежди и мечти бяха в опасност. Животът му отново бе изложен на риск.

Не вярваше, че младата Тереза някога ще разбере за попечителството. Не предполагаше, че преди да умре, генерал Петч ще каже на другиго за тяхното решение. Генералът бе споделил с младия капитан от охраната, Виктор Ривера. Той очевидно бе писал писмо на малкото момиче, информирайки я за наследството. Когато Тереза Карильо стана на осемнадесет години, Ривера я взе от манастира. От своя страна, той се обади на Рели Бърнет, за да му каже, че повереницата му е вече на възраст, когато може да получи титлата си.

 

 

Като си спомни неприятностите след това, Рели Бърнет тежко пое дъх. Тереза скоро се омъжи за каубоя Тито Риос. Двамата, Риос и Ривера, решиха да действат. Последваха години на обвинения, караници и заплахи. След това се случи нещастие с Тито Риос и той се отказа от битката. А също и Тереза. Накрая дори и упоритият Ривера разбра, че не може да направи нищо.

Тереза Карильо Риос бе изиграна и наследството й бе отнето.

— Ще платиш за това, Бърнет! — заплаши го Ривера последния път, когато се срещнаха. — Няма да избягаш, алчно и безпринципно копеле! Запомни, че един ден ще съжаляваш за всичко.

Рели Бърнет разбра, че този ден бе дошъл.

Нямаше нужда някой да го убеждава в това. Инстинктивно знаеше, че тази мистериозна млада жена, Сабела Риос, е дъщерята на Тереза Карильо Риос. Той добре знаеше за какво е дошла в Капистрано.

Бе дошла да му отмъсти за това, което бе направил на майка й.

Не я обвиняваше. Беше си го заслужил. Трябваше да плати за всичко и знаеше, че изкупителната жертва ще бъде синът му Бъртън.