Луиз Бегшоу
Родена във вторник (7)

Седма глава

Към седем и петнайсет най-сетне свърших. Коленете ме боляха, очите ми пареха, а и пръстите ми бяха изранени от папките, но поне бях готова. Искаше ми се просто да се измъкна от тази луксозна килия на мъченията и да се замъкна в бара. О, да, и да си поръчам едно голямо уиски с диетична кола, двойно. Два пъти.

По дяволите отпиването на малки глътки вино, и без това никой нямаше да ме види.

Но не можех. Трябваше да проверя обявите за квартири. Иначе щяха да ги вземат, най-евтините винаги ги наемаха най-бързо.

Забелязах една добра. В „Тутинг“, близо до автобусните маршрути. Къща под наем с трима съквартиранти, шейсет лири седмично.

— Здравейте! — опитах се да прикрия нервността си. — Обаждам се за квартирата.

— Да — отегчено ми отвърна някакво момиче.

— Можете ли да ми кажете малко повече за жилището?

— Написано е в обявата, нали?

— Добре, а какви са хората, които живеят там?

— Ти какво, да не си в трети клас? Не ни трябва такъв човек — заявиха отсреща с презрение и ми затвориха.

Въздъхнах и минах на следващата обява. Предградие „Хемпстед гардънс“. Звучеше хубаво и много зелено.

— Здравейте, обаждам се за…

— Вече е дадено. Съжалявам — отвърна ми мъжки глас. И той ми затвори.

Зяпнах, мобилния си апарат. Денят се превръщаше в истински кошмар. Опитах в „Балъм“. Това беше най-евтината обява, само петдесет и три лири седмично, с три момичета за съквартирантки.

— Здравейте, обаждам се във връзка с обявата за съквартирантка.

— О, да! — момичешки глас. — Какво искате да знаете?

Усмихнах се и въздъхнах облекчено.

— Бихте ли ми казали нещо повече за жилището?

— Разбира се — съгласи се тя. — Стаята ви ще е доста малка, метър и осемдесет на два и половина, но вътре има много етажерки и един вграден гардероб. Както и прозорец с прекрасен изглед към градината.

— Добре — звучеше ми чудесно.

— И се намира на около петстотин метра от автобусната спирка.

Още по-добре.

— А какви са момичетата?

— Всички сме работещи момичета. Едната е социален работник, другата — библиотекарка, а третата — счетоводителка.

— И още ли е свободно мястото? — опитах се да прикрия нетърпението си.

— О, да — отвърна тя. — Много хора дойдоха да гледат стаята, но никой не беше подходящ.

— Сигурна съм, че аз съм подходяща — исках да я предразположа.

— Християнка сте, нали? — попита тя. — И англичанка.

— Хм, да…

— Добре. Имахме ужасно много неподходящи кандидати. Имигранти, нали разбирате. И мюсюлмани, можете ли да повярвате? Както и евреи, а е невероятно колко много евреи има в този район. Когато попитах последното момиче дали е приела Исус като свой личен спасител, тя каза…

Внимателно натиснах червеното копче на телефона си. Сигналът за свободна линия ме подканваше да набера следващия номер. Сигурно трябваше да го направя. В „Луут“ имаше и други обяви. Но не можех да го понеса. Искаше ми се просто да си заровя главата в пясъка.

Уморено вдигнах чантата си и се заех да прибирам всички чашки от кафе из офиса. За да е безукорно чисто. Нали така бе казал Джеймс?

Чух превъртане на ключ в бравата и вратата се отвори, при което камбанката звънна нежно. Надявах се да не е Джеймс. Не бих могла да понеса поредната лекция.

Не беше Джеймс. А Тод Мейл. Изглеждаше страхотно в черния си костюм и много сексапилно черно палто. Вторачихме се един в друг.

— Луси? — учуди се той.

Сякаш не бе съвсем сигурен. Огледа ме от горе до долу — кремавата ми рокля с тъмносини цветенца, тъмносинята ми жилетка, новите ми обувки и чанта. Притесних се и отметнах косата си. Тя плавно се разстла по гърба ми. Благодарих на бога за Бърнис!

— Здравейте, господин Мейл — поздравих го. Бях нервна и гласът ми излезе дрезгав.

— Какво правиш тук? — попита той. — Почти седем и половина е.

— О! — каква възможност да го впечатля със старанието си! — Исках само да довърша папките и да поразчистя тук. Обичам да влагам максимум усилия. Да работя на сто и десет процента! — продължих ентусиазирано. Нали така говореха американците?

— Разбирам — каза той. — Хареса ли ти първият ти ден при нас?

— Абсолютно. Беше невероятно!

Мислено се потупах по гърба. Ако продължавах така, щяха веднага да ме вземат в сериала „Доусън крийк“. Или да ми дадат клакьорски помпони и поличка от палмови листа.

— Радвам се да го чуя — разсеяно отбеляза той. Влезе, в кабинета си и се върна с една папка, като хвърли бегъл поглед на листа върху бюрото ми, където си бях записала обявите за квартири.

— Какво е това?

— Тъкмо щях да го изхвърля.

— Какво е?

— Обяви за квартира — признах. — Търся си жилище. Но не се тревожете, използвах личния си мобилен телефон за обажданията. И едва след края на работното време.

— И защо си постъпила така? — попита Мейл, докато прелистваше папката си. Гласът му бе плътен и дълбок баритон. — Тук има достатъчно телефони. Прост натискаш девет за външна линия.

— Ами… Джеймс ми каза да не използвам фирмената техника.

Мейл вдигна поглед тъмношоколадовите му очи отново ме огледаха от глава до пети.

— Джеймс малко прекалява със старанието си — каза той. — Нямам нищо против да провеждате по някой личен разговор. Стига да не се прекалява.

— Благодаря ви, господин Мейл. Ще го запомня.

— Хей, вече минава седем — каза той. — Работното време е свършило, нали? Не мислиш ли, че е по-добре да ми казваш Тод?

— Тод — усмихнах се прелъстително, но за нещастие точно тогава стомахът ми реши да се обади с барабанно соло. Толкова силно, че и „Металика“ щяха да се гордеят с подобен звук. — Извинявай — изчервих се до уши. — Най-добре да се прибирам и да хапна нещо.

— По-добре ела с мен на вечеря.

Толкова се изненадах, че изтървах чантата си.

— Освен ако не ти е неприятно, разбира се — добави той.

— О, не! Искам да кажа, ще е чудесно — избърборих аз.

— Какво обичаш?

— Всичко… — за малко да кажа хамбургер и пържени картофки с голяма халба бира, но внезапно си спомних за обучението си. — Обичам изисканата кухня — внимателно довърших. — С хубаво вино, например „Шардоне“.

— Изискана кухня значи? — очите му блеснаха закачливо. — Май знам едно-две местенца. Готова ли си да тръгваме?

Вдигнах отново чантата си и му се усмихнах.

— Готова съм.

— Харесва ми роклята ти — отбеляза Тод. После вдъхна леко точно над главата ми. — И парфюмът.

— Благодаря — отвърнах любезно. Въздъхнах от удоволствие. Значи все пак си струваше. Оли беше прав.

Тод ме поведе навън към мястото, където бе паркирал колата си — много ниска, спортна и яркочервена. Никога не бях виждала нещо такова. Толкова ниска, че се зачудих как ли ще вляза вътре. Стори ми се малко странна.

— Харесва ли ти? — попита той, докато аз се опитвах да се настаня на седалката, покрита с черна кожа.

— Хм, да.

— Е, естествено е да ти харесва — отбеляза той. — Това е „Ламборгини“. Някога возила ли си се в такава?

Беше много неудобно. Поклатих глава.

— Така и предполагах — каза Тод. — Е, порадвай се на разходката.

Включи на скорост и плавно се вля в уличното движение. Много исках да се „порадвам на разходката“, но засега единствено виждах ауспуха на проклетия автобус точно пред нас. Но пък останалите ни поглеждаха завистливо през прозорците на колите си. Опитах се да се отпусна. Вероятно беше нещо като привилегия да можеш да видиш толкова много шасита на коли. Сигурно само механиците гледаха толкова отблизо светлините на стоповете.

— Хапва ми се риба — заяви Тод. — Луси?

Всъщност на мен ми се хапваше голяма пържола. Или чиния спагети с гъст сос. Но нима Лили Астър би спорила с него?

— Рибата звучи прекрасно — отвърнах.

— Отлично. Отиваме в „Уилтънс“ — обясни ми той със сексапилния си американски акцент. — Истински традиционен английски ресторант. Ще бъде тъкмо по вкуса ти. Както казват тук, нали?

— О… да — потвърдих аз.

Тод изглеждаше много доволен от себе си.

Стигнахме до площад „Сейнт Джеймс“, той намери място за паркиране и се запътихме към ресторанта. За моя изненада наистина се оказа традиционен. Беше тихо и спокойно място, сервитьорите бяха опитни и дискретни, разговорите се водеха тихо и с аристократичен тон.

— Много се радваме да ви видим пак, господин Мейл — поздрави един от сервитьорите. — Обичайната ви маса ли да бъде, сър?

Тод кимна отсечено.

— Често идвам тук — обясни ми той. Господи, имаше поразителни очи. С толкова гъсти мигли. — Посещават го предимно американци и швейцарци. Японците предпочитат „Нобу“ или „Савой“. А арабите харесват „Клариджис“.

Кимнах с разбиране.

— Човек може да хапне нисковъглехидратна храна без никакви наситени мазнини — продължи Тод. — И ти си привърженик на нисковъглехидратната диета, нали, Луси?

— Предимно… — стомахът ми отново се разбунтува шумно, затова се изкашлях, за да го прикрия. Струваше ми се, че направо ще умра, ако не хапна малко хляб. Все пак рибата би могла да ме нахрани, но само ако е пържена, увита в хартия и с двойна порция картофки.

— Така си и мислех. С такова тяло — одобрително отбеляза той и за миг забравих, че умирам от глад.

Какво беше пък това? За моето тяло?

Погледнах го по-внимателно. Да не би този милионер с вида на Робърт Редфорд, само че по-млад и по-тъмен, да ме сваляше?

Да ме сваля? Мен?

Но той вече бе извърнал очи и разглеждаше менюто си. Може би си въобразявах. Американците сигурно бяха различни. Може би просто ми правеше комплимент от любезност.

Надявах се да е така. Не искам да бъда разбрана погрешно. Отчаяно се опитвах да впечатля Тод Мейл. Нуждаех се от работата, от заплатата. Освен това исках той да види моя потенциал и да ме повиши. Не бях сигурна точно какъв е потенциалът ми. Много е трудно човек да го определи по принцип. Но точно сега за мен това беше „нещо, което ще ми осигури по-интересна работа“.

Обаче не исках да излизам с него. Да, беше прекрасен и много богат. Но сякаш… прекалено прекрасен. Харесвах мъже, които са малко по-грубовати и не толкова… изкуствени. И с чувство за хумор. Като… ами като Оли.

Трябваше да намеря втори Оли, а не прототип на Кен, приятеля на Барби. Както и да е, за какво се бях замислила? Той само бе подхвърлил нещо за тялото ми. Сигурно беше маниак на тема здраве, като всички американци.

Виктория би умряла от смях. Тод Мейл не би се заинтересувал от обикновено момиче като мен.

— Да ви предложа ли нещо за пиене? — попита сервитьорът.

Тъкмо щях да помоля за чаша шардоне, но Тод ме изпревари.

— Шампанско — каза той. — Бутилка.

— Бихте ли искали да прегледате листа с вината, сър?

— Имате ли „Бьов гранд дам“? — попита Мейл.

— Да, сър.

— Шампанско? Какво ще празнуваме? — попитах небрежно.

— Да празнуваме ли? — не разбра Тод. — Винаги си поръчвам шампанско с вечерята.

— О! — разбира се, все забравях колко е богат. — Това е чудесно — одобрително отбелязах аз.

В крайна сметка нямаше нищо лошо в учтивостта. А и денят ми бе ужасен. Умирах от глад, краката ме боляха адски, а и ме сърбяха заради чорапогащника, но какво от това? Без труд нищо не се постига. Шампанското определено щеше да ми дойде добре.

Донесоха го в сребърна кофичка с лед. Тод ме погледна. Реших, че проверява дали съм впечатлена.

— Избра ли си вече какво ще поръчаш?

— Ще взема от рибата скат и картофено пюре — реших аз.

Тод повдигна вежда, докато сервитьорът наливаше шампанско в кристалната ми чаша.

— Но това съвсем не е нисковъглехидратно.

— О! По принцип ям предимно нисковъглехидратна храна, разбира се — оплетох се аз. — Но пък напоследък тичам доста, а и танцувам и вдигам тежести, така че точно сега имам нужда от калории.

— За мен дузина миди и пастет от пушена сьомга с гарнитура от задушен в масло спанак.

— Много добре, сър — сервитьорът се оттегли плавно, сякаш се стопи.

— Трябва да промениш режима си — заяви Тод, докато очите му преценяващо изследваха тялото ми. — По-малко упражнения и по-малко въглехидрати. Не си дебела, затова можеш да преминеш на йога или „Пилатес“. Иначе може да развиеш мускули — с неодобрение в гласа каза той.

Но аз харесвах мускулите си, стегнатото си тяло.

— Няма страшно, не съм решила да се превръщам в Ксена^[1] — пошегувах се аз, но той не се засмя, така че побързах да прикрия собствената си усмивка с глътка шампанско.

— Жените трябва да са стройни — увери ме Тод. Тъмните му очи се взряха дълбоко в мен. — Но също и нежни. Женствени. Особено в нашия бизнес. Всичко зависи от представянето.

— Точно така.

— На твое място бих зарязал упражненията и въглехидратите.

— Добре — съгласих се мрачно.

— Все пак ти си красиво момиче — каза Тод. — Сигурен съм, че искаш да запазиш красотата си.

Аз? Красива?

— Благодаря — измърморих под нос.

— Наистина трябва да се обадя на Оли — провлачен продължи той. — И да му благодаря, че те изпрати при мен.

О, мамка му, добре де, о, господи! Реших, че… реших, че все пак наистина ме сваля.

Усмихнах се безлично — учтиво, но съвсем не окуражаващо. Шеф, който си пада по някоя от служителките, си беше неприятност, от каквато изобщо нямах нужда.

От друга страна, щеше ми се Виктория да може да ме види точно сега.

— От теб ще излезе чудесна придобивка за фирмата — каза Тод. — С този очарователен акцент, а сега и с подходящи дрехи. Мисля, че стоенето ти зад бюрото може да се окаже загуба на талант. Какво ще кажеш да дойдеш на няколко срещи с мен?

Зяпнах.

— Много ще се радвам — Слава богу, че не го бях отрязала веднага! Точно на това се бях надявала. Бързо издигане… потенциал…

Това приличаше на светъл лъч в мрака. Май все пак не ме очакваха безкрайни дни, прикована към едно бюро да отговарям на телефона. „Добро утро. «Мел акомодейшънс». С какво бих могла да ви помогна?“ Сигурно щях да се застрелям, преди да осребря първия с чек.

Погледнах обнадеждено Тод.

— Мога да ти покажа основните правила в бизнес — размишляваше на глас той.

Донесоха мидите му.

— Искаш ли да опиташ? — предложи той и поднесе към мен една лъскава мида. Съдържанието й ми заприлича на потреперващ сопол. Усетих, че ми се гади.

— Не, благодаря — отказах.

Тод се усмихна.

— Харесвам момичета, които умеят да се въздържат.

Въздържание. Още нещо, което трябваше да запомня. Отпих глътка шампанско. Много малка глътка.

„Дали ме харесва наистина? — питах се аз, докато Тод поглъщаше мидите и премляскваше от удоволствие. — Или просто си мисли, че изглеждам подходящо за бизнеса му, онзи типично английски вид — «английска роза», — за който говореше Оли?“

— Ако следваш съветите ми, ще стигнеш далеч — каза Тод.

— С удоволствие ще следвам твоите съвети — почтително се отзовах аз.

— Добро момиче — той се ухили. — И разбира се, не мога да позволя някой от служителите ми да живее в неподходящ район на града. Така се създава лошо впечатление.

Лицето ми помръкна.

— Не мога да си позволя хубав район — измърморих. — Много съжалявам.

— Ти не, скъпа, но аз мога — каза Тод. — Освен с настаняване, фирмата се занимава с корпоративни жилища под наем. Имаме много места, в които мога да те настаня като управител на обекта.

— Какво означава това?

— Нали разбираш? Ще надзираваш персонала, който се грижи за почистването. Ще събираш таксите за паркиране.

— Значи… почти никакви задължения?

— Ще трябва да си готова да се изнесеш в най-кратък срок. Но иначе, не, никакви задължения — отново се ухили широко. — Ще имаш достатъчно задължения като моя асистентка.

— За какви жилища става дума?

Сервитьорът се върна с основното ястие. Толкова бях изгладняла, че направо щях да припадна, но се стегнах и започнах бавничко да хапвам от рибата си. Блъснах настрани вкусно изглеждащото картофено пюре и Тод ме възнагради с кимване.

— Нищо особено — каза той. — Апартамент с три спални в „Кенсингтън“, апартамент с градина в „Нотинг Хил“ и едно жилище с една спалня в „Найтсбридж“, което обаче има много прилична градина на покрива.

Зяпнах.

— И наемът е за сметка на фирмата?

— За теб ще бъде безплатно — отвърна той. — Дори мисля, че мога да уредя да ти плащаме малка допълнителна сума за това, че ще се грижиш за жилището.

Осъзнах, че съм зяпнала много неподобаващо за една млада дама, и рязко затворих уста.

— Няма защо да ме гледаш така, сякаш съм прекрасният принц от приказките — обезоръжаващо ми се усмихна той.

Изчервих се, защото точно това си мислех.

— Не знам как да ти се отблагодаря — измърморих.

— Няма нищо, скъпа — провлачено отвърна той. — Все ще измислим нещо.

Преглътнах с мъка. Ще измислим нещо ли?

— Виж… хм… Тод. Много се радвам, че ще работя за теб. Аз… аз наистина искам да ти благодаря за шанса, който ми даваш. И това за апартамента звучи чудесно.

— Но?…

— Но нали разбираш, точно сега не искам да се срещам с никого — усмихнах му се, като се надявах да не се ядоса. — Не смятам, че ще съм добра компания. Съсредоточила съм се върху работата.

Мейл изглеждаше изненадан.

— Защо не оставиш мъжът сам да реши дали си добра компания? Вземи мен например. Познавам жените. Знам кога ми е приятно да съм с някое момиче.

Господи. Отчаяно исках да застане на моя страна. Но след като го бях казала веднъж, не можех да се отметна.

— Сигурна съм в това — опитах се да го полаская. — Ти си толкова красив и преуспял.

Той видимо се успокои.

— Става дума по-скоро за мен самата — продължих. — Не искам да излизам с никого. Въобще. Реших, че сигурно е по-добре да изясня това от самото начало.

— Разбирам — изведнъж заяви той, сякаш е получил прозрение. — Ти си хомосексуална, нали? Затова не знаеш как да се обличаш и всичко останало.

— Гейовете прекрасно знаят как да се обличат. Както и да е, не съм такава.

— Сигурна ли си?

Кимнах.

— Тогава значи се срещаш с някого — каза той. — Кой е? Оли?

— Не се интересувам от Оли ни най-малко — рязко отговорих аз. О! Това не прозвуча много добре. Но просто не можех да понеса още някой да се опитва да ме сватосва с Оли.

— С кого тогава? — продължи да пита Тод. — Да не би тайно да се срещаш с някой важен банкер? Или някой сексапилен политик?

— Сексапилен политик ли? — зяпнах невярващо. — Какво говориш?

— Политиците са много привлекателни — каза той. — Заради цялата им власт.

— Не и тук — отвърнах аз. Нито пък в Америка, ако питаха мен. Освен ако не се брои Арнолд Шварценегер.

— Аз ще стана политик — заяви Тод. — Някой ден. Такава е съдбата ми. Значи никакви политици — повтори той. После сякаш му хрумна нещо друго. Размърда се на стола си и ме изгледа пронизващо.

— Да не би да се срещаш с някой херцог? — попита той. — Пер на короната? Маркиз? — произнесе го с дълго „и“, по френски маниер.

Постарах се да не се засмея.

— Честна дума, не се срещам с никого.

— С принц Хари? — с тайнствен глас попита Тод.

— Не. Никакъв принц Хари. Нито гръцки корабни магнати или футболисти от висшата лига — опитах се да обърна всичко на шега. — Нямам си приятел. Нито приятелка — побързах да добавя. — Опитвам се да ти кажа, че не искам никого. Искам просто да се занимавам с работата си и да остана сама за известно време.

Той се опита да осмисли думите ми.

— Е, колко точно ще продължи това? — попита накрая. — Седмица?

— Няколко години — твърдо заявих аз.

Толкова щеше да ми е нужно да срещна някой свестен мъж като Оли и да го опозная.

Тод примигна.

— Ти си най-странното момиче на света — бавно пророни той. — Да не би да казваш, че не искаш да имаш приятел?

Кимнах, доволна, че най-сетне е схванал мисълта ми.

— Щастлива съм и така — потвърдих аз. — А и работата ми в „Мейл акомодейшънс“ ще отнема голяма част от времето ми.

— Значи дори ако аз те поканя на среща, ще ми откажеш?

— Ще ти благодаря и учтиво ще откажа. Но ти можеш да имаш всяко момиче — допълних аз. — Няма защо да излизаш на срещи точно с мен.

— Не — размишляваше на глас Тод. — Разбира се, че не…

Изведнъж рязко се завъртя на стола си.

— Какво има? — попитах.

— Виж ти кой е тук — възкликна той.

— Кой? — само да не беше проклетият Джеймс. Или Бъфи?

— Общият ни приятел.

Зяпнах от удивление. Оли тъкмо влизаше в ресторанта заедно с Виктория. Не вярвах на очите си!

— Какво съвпадение — бързо се съвзе Тод и им махна леко.

Предположих, че в колежа „Уилтън“ не ги учат да крещят: „Ехо, насам!“.

Оли се сепна и се усмихна; Виктория, проследила погледа му, замалко да излезе от кожата си. Усмихнах й се самодоволно. Скъпият ми Тод, идеше ми направо да го разцелувам! Е, разбира се, това не бе достатъчно основание за истинска целувка. Но можех поне да го целуна по бузата. Само за да видя втрещения и бесен израз на лицето й.

Нямаше как да го избегне, трябваше да дойде до нас, скрита зад Оли, който бодро стисна ръка на Тод и после се наведе да ме целуне.

— Какво става тук? — попита Оли и ме погледна крадешком.

— Просто изведох на вечеря най-новия член на екипа си — отговори Тод. — Най-новия и най-красивия, трябва да отбележа.

Виктория разтвори още по-широко очи от гняв.

— Внимавай, Тод, Луси може да те съди за сексуален тормоз — пошегува се Оли. Виктория ме зяпна, сякаш искаше да каже, че е невъзможно да имам такъв късмет. — Познаваш ли годеницата ми Виктория Кобхъм?

— Здравей — без всякакъв интерес я поздрави Тод.

Супер. Потиснах усмивката си.

— Тод Мейл — обади се Виктория със задъханото си тънко гласче, което й беше специалитет, — за мен е удоволствие. Толкова съм чувала за теб от моя скъп Оли.

— Така ли? — Тод погледна Оли. — Нищо хубаво, надявам се.

Виктория се засмя със звънливия си момичешки смях, сякаш е казал най-забавното нещо на света.

— Какъв късмет да се срещнем така — измърка тя. — Какво съвпадение. Надявам се, че ще те видим и на сватбата, нали, Тод?

Оли я погледна рязко, но тя се престори, че не забелязва.

— О, да, разбира се — отвърна Тод. — Ще бъде забавно.

— Е, това е чудесно — продължи Виктория. — Какво ще кажете, ако се присъединим към вас, Тод? Толкова по-добре ще е, отколкото да се храним поотделно.

— Вики, те вече са се нахранили — обади се Оли и в тона му се усещаше желязна нотка. Той посочи към празните ни чинии.

— О, няма значение — не преставаше Вики. — Ще пропуснем ордьовъра. Ще хапваме основното си ястие, докато те са на десерта.

— Ами… — провлачено подхвана Тод — ще е чудесно някой друг път, Вероника.

Едва успях да потисна смеха си.

— Виктория — поправи го тя, като ме погледна убийствено.

— Да, да. Но тази вечер се канех да изведа Луси и да й покажа няколко апартамента.

— Работите толкова до късно? — възкликна Оли с леко неодобрение.

Погледнах го предупредително. Какво си въобразяваше? Не исках да изплаши Тод. Опитвах се да направя добро впечатление на човека.

— Работа ли? О, не — Тод ме погледна с възхищение и гадната Виктория не вярваше на очите си. Зяпаше ни така, сякаш това е най-ужасният й кошмар, но наяве.

Изведнъж разбрах. Тя си мислеше, че сме на среща!

Но нямах намерение да коригирам впечатленията й. Поглеждаше от Тод към мен и после обратно и направо чувах как стържат колелцата в малкото й мозъче. Насили се да ми се усмихне.

— Не, ще предложа на Луси да се настани в някой от фирмените апартаменти. Разбрах, че е трябвало да се изнесе от твоя, Оливър.

— Тъй като ще се женим — намеси се Виктория. — Иначе с удоволствие бихме приели Луси да остане колкото иска.

Да, как ли пък не!

Тод разпери ръце.

— Затова сега й предлагам да си избере някое от жилищата, в което да се настани временно. Това е добре за фирмата и напълно устройва Луси.

— Така ли? Чудесно — усмихна се Оли.

Забелязах как Виктория се бори със себе си, но накрая загуби битката. Любопитството надделя над хладнокръвието й.

— И къде са тези жилища? — попита тя.

— Където си пожелае всъщност — отвърна Тод. — „Нотинг Хил“, „Саут Кенсингтън“, „Найтсбридж“, „Мейфеър“, „Хайд парк“. Имаме навсякъде.

Виктория прехапа устни.

— Е, определено ти провървя, Луси — каза тя. — Каква късметлийка!

— О, не — отвърна Тод. — Аз съм късметлията — и ми отправи най-ослепителната си усмивка.

„Ха-ха!“, мислено се потупах в гърдите аз. Чувствах се на седмото небе.

Усмихнах се сдържано на Виктория, която явно имаше проблеми с дишането.

— Хайде, скъпа — Оли я задърпа за костеливата ръка. — Трябва да седнем на нашата маса.

— О, да — неохотно се съгласи тя. — Но, Тод, непременно ще поддържаме връзка. Някой ден трябва и четиримата да излезем на вечеря.

Тод й се усмихна учтиво и хладно, кимна на Оли и се върна към шампанското си, а аз се насладих на гледката на Виктория, която се отдалечаваше със скован от ярост гръб.

Човек би помислил, че ще е щастлива. Но ако се тревожеше, че съм се увлякла по Оли, какво лошо имаше в това, че Тод Мейл ми обръща специално внимание?

— Досадно — въздъхна моят рицар на бял кон. — Не мразиш ли подобни прекъсвания? Имам предвид, добре е да поздравиш хората. Но после трябва да си хванеш пътя!

— Сигурна съм, че Оли искаше да отиде на своята маса. А Виктория просто се опитваше да бъде учтива — дипломатично се обадих аз. Заради Оли.

— Тя е истинска напаст — пренебрежително подхвърли Тод. — Мразя амбициозните жени. Да платим тук и да те заведа да видиш няколко апартамента — той ме погледна. — Ако имаш време, разбира се.

— О, да — отново отпих от шампанското, съвсем мъничка глътчица, разбира се. — Имам време.

Вечерта се очертаваше все по-хубава и по-хубава. Тод ме придружи до колата и задържа вратата да се кача, после ме повози из опустяващите улици на Лондон.

— Одобрявам таксата, която въведоха за движение в центъра — каза той. — Бедняците не могат да си я позволят, затова се качват на автобусите. Така пътищата са по-чисти за мен. Това съкрати времето ми за пътуване с петнайсет процента — потупа волана. — А и това бебче не можеш да го покажеш в най-добрия му вид в натоварен трафик!

После ми отправи поредната си бляскава усмивка, за да покаже, че се шегува. Или поне така си помислих аз. Усмихнах му се.

— Не искам да те изморявам с обикаляне — небрежно подхвърли Тод. — Помниш ли как ти описах апартаментите в ресторанта? Кой искаш да видим най-напред?

— О, всеки от тях явно е чудесен — скромно отвърнах аз. — Толкова е благородно от ваша страна, господин Мейл.

— Тод. След работно време — поправи ме той. — Имаш добро отношение, Луси. Харесвам такива жени. Да видим. Кой е най-близо до мен? — очите му проблеснаха, когато се обърна към мен, и аз задържах за миг дъха си притеснено. Той го забеляза и спокойно продължи: — Става дума само за бизнес, разбира се. Колкото си по-близо до мен, толкова по-бързо можеш да дойдеш.

— О, разбира се — опитах се да прикрия факта, че съм си помислила нещо различно.

— Предлагам „Найтсбридж“ — каза той. — Съгласна ли си, скъпа?

Кварталът на „Хародс“ и „Харви Никс“?

— Мисля, че ще е чудесно — обадих се предпазливо: Колата пое на запад и се вмъкна в лабиринта от тихи странични улички, само на няколко преки от спирката на метрото. Най-накрая спряхме пред една от разкошните големи къщи от червени тухли.

— „Пелъм хаус“ — обясни ми Тод. — Мисля, че това ще те задоволи.

И аз така мислех. Метрото се намираше на две минути път, а „Хародс“ — на пет. Не че можех да си купя нещо оттам. Но навярно някой ден щях да го посетя и да разгледам какви дрехи носят наистина богатите момичета. Такива като Лили Астър например.

— Изглежда страхотно.

— Разбира се, скъпа.

Погледнах го нервно, когато каза „скъпа“, но той не гледаше към мен. Може би просто флиртуваше с всички.

Само че не беше го направил с Виктория, нали?

Или пък изобщо не ставаше дума за подобно нещо. Вероятно не всичко бе просто бизнес, но може би изобщо не ме харесваше като жена. Може би просто се държеше учтиво. Или като приятел.

„Работата е много добра, казах си твърдо, а и след малко ще получиш невероятен апартамент. Така че не проваляй всичко с държане на стара мома! Не и ако не направи нещо наистина лошо“.

А досега той се бе държал много мило.

— Кой апартамент ще гледаме? — попитах, докато той звънеше на вратата.

Мейл се ухили.

— Мансардният — отвърна. — Много е внушителен.

Чухме стъпки и вратата отвори униформен портиер.

— Господин Мейл — посрещна ни той. — Добър вечер, сър.

— Добър вечер, Тони — каза Тод. Възрастният човек леко потръпна, но не каза нищо. — Това е Луси Евънс, която навярно ще остане да живее в мансардния апартамент и ще се грижи за него от името на компанията.

Погледнах към картичката с името на човека; на нея пишеше „Тоби Роджърс“.

— Приятно ми е, госпожице — обърна се господин Роджърс към мен. Гласът му бе професионално безизразен, но усетих, че не ме харесва. А още не бях разменила и две думи с човека!

— Моля ви, казвайте ми Луси, господин Роджърс — протегнах ръка аз.

Възрастният човек не я пое, а Тод се намръщи.

— Не насърчаваме фамилиарното отношение към персонала, Луси — хладно заяви той. — Тони ще се придържа към обръщението „госпожице“, нали, Тони?

— О, разбира се, сър — студено отвърна Роджърс. Изчервих се до корените на косата си.

— А ти ще го наричаш „Тони“. Такъв е редът тук. Нали така, Тони?

— Точно така, сър.

— Но той се казва Тоби — обадих се немощно.

Портиерът отново ме погледна. Изглеждаше леко изненадан. За миг Тод също се сепна; не беше никак доволен. Но после ми отправи поредната си бляскава американска усмивка.

— Тони, Тоби, каква е разликата? — каза той. — Нали, Тоби!

— Наистина, сър — равнодушно отвърна Роджърс.

— Стига с празните приказки — продължи Тод. — Ключът от мансардния апартамент е у теб, нали?

— Да, сър.

Роджърс се върна до бюрото си и извади оттам старомоден месингов ключ. Тод ми го връчи и аз го завъртях в ръката си. Беше великолепно изработен и приличаше на излязъл от приказките.

Качихме се в модерен асансьор, облицован с плюш и с пейка с кадифена дамаска — също като онзи във филма „Хубава жена“, — който стигаше чак до мансардния етаж. После Тод взе ключа, влязохме в апартамента и когато той светна лампите, реших, че сигурно наистина съм попаднала в някоя приказка.

Апартаментът беше изумителен и просто не знаех накъде най-напред да погледна. Беше глупаво да се нарича апартамент. Намирах се в елегантна и ултрамодерна всекидневна, толкова огромна, че спокойно щеше да побере три пъти цялото жилище на Оли. Подът бе от тъмно дърво, имаше италиански дизайнерски кожени дивани и фотьойли, огромен телевизор с плосък екран и вградени в тавана лампички. В единия ъгъл се виждаше барче в стила на филмите за Джеймс Бонд от седемдесетте години, заредено с всичко, което човек можеше да си представи: шампанско, ликьори, кристални кани и чаши. Към горния етаж водеше модерно стълбище от ковано желязо.

— Там е голямата спалня — небрежно подхвърли Тод, — с баня към нея.

Качихме се горе. Точно както и очаквах. Големи каменни мивки с лъскави кранчета от хром. Мраморни подове, огледални стени. Отново вградени лампички. Друг голям телевизор с плосък екран. Интерком система. Легло с масивни дървени табли, застлано със скъпи чаршафи в шоколадовокафяво.

Не успях да кажа и дума, останах безмълвна. Приличаше ми на апартамента на Мадона. Или, знам ли, може би на Келвин Клайн.

Тод се усмихна весело, явно доволен, че съм така слисана.

— А насам е кухнята — каза той, водейки ме към долното ниво, където прекосихме просторната дневна.

Кухнята бе достатъчно голяма, че да заслужи собствен пощенски код. С гранитни плотове, фризер и всякакви домакински уреди, последна дума на техниката, умело скрити зад махагонови вратички. Имаше и функционираща камина, покрита с модерни плочи, диван, огромна маса и в централната част нещо като самостоятелно островче за — знам ли — за рязане на разни неща.

Откровено казано, беше малко объркващо. Надявах се, че ще намеря къде да прибера собствените си хранителни запаси, които се състояха от хляб, маргарин и конфитюр от портокали.

— Уха — успях да промълвя.

— О, не сме свършили. Има четири спални за гости.

Наистина имаше. По-малки копия на кралската спалня на горното ниво, всяка от тях обзаведена с огромно легло, телевизор с плосък екран — колко ли такива имаше наоколо все пак? — и прилежаща баня с луксозна душ кабина и тоалетна.

— И накрая малко кътче от градината вътре — каза Тод и ме поведе по коридора към врата от ковано желязо. Отвори я и аз останах без дъх от удивление и удоволствие.

Пред мен се разкриваше прекрасна зимна градина. Трите й стени бяха от здраво стъкло, а вратите се отваряха към терасата; човек можеше да види всичко — от миниатюрни лимонови дръвчета до рози и всякаква зеленина. Имаше и разкошни плетени мебели, отрупани с меки възглавнички.

— Има и климатик — провлачено обясни Тод. — И отопление през зимата. През цялата година се поддържа температура от двадесет и три градуса. Има разпръскваща система за поливане, а градинарят идва веднъж седмично. Отлично място, наемателят — погледна ме лукаво — или обитателят да организира парти.

Отворих уста да кажа нещо, но излезе само немощно изписукване.

— Е, какво ще кажеш, скъпа? — попита той. — Мястото устройва ли те, или да те заведа другаде?

— Аз… О… това е, хм… добре е — заекнах. — Истински рай.

Тод се ухили.

— Нали? Сам работих с дизайнера. А каква да бъде заплатата ти, задето ще живееш тук? Какво ще кажеш за петстотин седмично? Плюс сто допълнително за пътни разходи.

Останах с отворена уста, но после осъзнах, че сигурно така приличам на златна рибка, а това не беше най-женственото поведение.

— Невероятно е, че мога да остана тук — казах. — Дори за няколко седмици, докато намерите наемател. Няма нужда да ми плащате.

— Скъпа — лениво продължи Тод, — ето и първото, което трябва да научиш за бизнеса. Никога не отказвай пари. Или услуга.

— Аз… добре — измърморих с пресъхнала уста.

— И на твое място не бих се притеснявал, че за мястото ще се намери наемател. Наемът е малко висок дори за подобно място. Но собственикът не иска да отстъпи. На пазара е от година.

Цяла година! Можех да остана тук толкова дълго?

— Нямам представа как да ти благодаря — отвърнах само.

— Е, щом категорично не искаш да излизаш с мен… — беше наполовина въпрос.

— Съжалявам — казах. — Аз просто…

— Искаш да останеш сама. Уважавам това, уважавам го — отвърна Тод. — В такъв случай ще работиш двойно по-усърдно. И се постарай да изглеждаш изискано. Мислиш ли, че ще успееш да го направиш заради мен?

— О, да — с благодарност промълвих аз. — Каквото поискаш.

— Добре — дръпна се леко назад и погледна ролекса си. — Можеш да уредиш нещата с Тони. Да се нанесеш утре.

— О, разбира се. Благодаря — повторих.

— Междувременно ще се видим утре точно в осем. И не споменавай за тази вечер пред другите в офиса — каза той. — Такава е политиката ми. Знаеш как е. Няма да им хареса, че се сприятелявам толкова със съвсем нов човек.

— Разбира се. Можеш да разчиташ на мен — уверих го аз.

— Метрото не е далеч — бодро продължи Тод. — Можеш да го използваш, за да се прибереш у дома, защото аз трябва да прегледам някои документи, преди да приключа за днес. До утре — спокойно довърши той. И тръгна към вратата. Побързах подире му. — Остани — каза той. — Огледай се наоколо. Всичко е твое.

Потърсих мислено някаква остроумна реплика, но нищо не ми хрумна.

— До утре — повтори Тод и излезе.

 

 

Хм… Не беше минало зле, нали? Не беше направил нищо лошо. Не ме беше потупал по дупето или нещо такова. Казах му, че не искам да излизам с него, и той си тръгна. Сега се чувствах гузна. Какво като Тод изглеждаше малко изкуствен и стряскащо красив. Заведе ме на чудесна вечеря и беше първият в онзи офис, който се отнесе човешки с мен. Нямаше как да не е супер изискан.

Отново разгледах апартамента — голям, плашещ и богат, също като него. Откровено казано, не бях сигурна, че ми харесва. Внушаваше ми страхопочитание.

Тръснах глава. Край! Това беше апартамент-мечта, а Тод — шеф-мечта.

Прибрах се след около час. Чувствата ми бяха много объркани, не знаех какво да мисля. Бях възторжена. И разочарована.

Но нямаше смисъл да се вманиачавам. Чувах звуците от стаята на Оли — подозрително приглушени и задъхани. Пфу! Оли и Виктория. Истинска трагедия. Отидох в банята и много внимателно свалих дрехите си. После измих лицето си и си сложих малко от скъпия нощен крем на Виктория. Загърнах се в старата си, прокъсана хавлия и се прибрах крадешком в стаята си.

Умирах от глад. Четири залъка риба и малко шампанско не ми стигаха. Но Тод харесваше кльощави жени, нали? Исках да покажа малко старание. Да създавам правилното впечатление.

Поспорих със себе си. Но накрая успях да устоя на изкушението и да не се отзова на бекона, който сякаш ме викаше от кухнята. А и не беше чак толкова трудно. Бях по-уморена, отколкото гладна; облякох пижамата на татко, нагласих будилника за пет сутринта и заспах още преди да усетя възглавницата.