Луиз Бегшоу
Родена във вторник (6)

Шеста глава

Ще ми се да можех да кажа, че не се оказа толкова зле. Че веднага щом влязох в „Зара“, съм останала запленена от всички разкошни тоалети и съм преоткрила скритата в мен Бритни Спиърс.

Нищо подобно. Всичко ми изглеждаше еднакво — скучни поли и рокли, които висяха на закачалки. Човек изобщо не знаеше как ще му стоят, докато не ги облече, а после можеше да се окаже, че не му харесват. Тогава трябваше да излезе и пак да се нареди на безкрайната опашка и да чака с куп четиринайсетгодишни девойки, докато отново се добере до пробната.

Повтарях си, че е част от работата. Носех със себе си снимките на нещата, които исках, бях ги откъснала от списанията и ги бях натъпкала в чантата си. Така че не си губех времето да ги търся в различните магазини — все пак една бежова пола изглеждаше като всяка друга, нали? Намирах някоя от продавачките, която обикновено разговаряше с колежките си и се цупеше, че търсят помощта й. Но аз измъквах подходящата снимка и питах къде е дрехата.

Едно от момичетата в „Уестън“, най-нашумялата и търсена в момента модна верига магазини, както ме уверяваха от „Ел“, дори ми отказа.

Приближих се до нея, докато тя стоеше с две други момичета и един младеж. Всички носеха черни тениски и панталони и имаха микрофони зад ушите като телевизионни продуценти или сценични работници от турне на Мадона. Вече бях към края, трябваха ми само рокля на цветя и пола. И слава богу, защото пазаруването беше противно. Замъкнах се до тях, натоварена с чантите от „Х&М“ и „Зара“, както и новите гримове от „Буутс“.

— Здравейте — обърнах се любезно към тях. — Бихте ли ми показали къде… — започнах да ровя в старата си чанта и тържествуващо измъкнах снимки на роклята на цветя и полата. И по двете имаше щамповани малки тъмносини цветенца, които много щяха да отиват на тъмносините ми жилетки от „Х&М“. Или можех да използвам бежовите. Трябваше да се координират. Също като в математиката. — Къде са тези?

— Не знам — отвърна момичето и се върна към разговора си.

— Но аз наистина трябва да ги намеря — не ми обърнаха внимание. — Извинете.

Младежът махна надменно.

— Роклите са там — посочи той. — Имаме конферентен разговор за продажбите, съжалявам.

Усетих как се изчервявам.

— Не е вярно.

— Какво? — настръхна той.

— Не водите конферентен разговор за продажбите. Говорехте си как приятеля ви Дарън са го хванали да пуши марихуана.

Сега и четиримата се обърнаха и ме изгледаха враждебно.

— Казах ви, че не сме свободни — заяви момъкът. — Посочих ви и къде са роклите. Ако обичате, идете там. Иначе трябва да знаете, че разполагаме с охрана.

Не можех да повярвам. Заплашваше да ме изхвърли! Погледнах към тежките си чанти и се поколебах. Момъкът се ухили нахално и продължи разговора си.

— И тя каза, че ще го натопи. А той отвърна, че няма начин, и тогава тя му каза, че няма да го направи, ако той й даде целия си запас…

Стоях там и се чувствах ужасно глупава и ядосана. Предполагах, че по-женственият начин да реагирам бе просто да приема това отношение и да не вдигам шум. Но не исках. Искаше ми се да им се развикам. Да ги заплаша, че ще се обърна към управителя. Да ги накарам да направят каквото исках.

Но новото ми аз не трябваше да постъпва така, нали? Тод ме бе посъветвал да мисля като принцеса Даяна. Съмнявах се, че принцеса Даяна би изпитала желание да срита здраво в слабините този самодоволен младеж.

Затова отметнах косата си и казах:

— Е, щом сте толкова заети… — и се запътих към роклите.

Лицето ми червенееше като домат, а сърцето ми биеше лудо. Но бях добро момиче. Рових из стелажите цели четиридесет и пет минути, докато накрая попаднах на роклята и подходящата пола, скрити в дъното зад неоново зелени копринени панталони в милитъри стил.

После се редих на опашката още десет минути, премерих ги, занесох ги до касата, редих се още петнадесет минути, платих и се махнах от проклетия магазин.

На път за вкъщи ми се искаше да се разплача. Но пък това вече не беше нещо ново, нали?

 

 

Когато се прибрах в стаята си, извадих и окачих всичките си покупки, за да не се омачкат, а после отново се заех да ги свалям от закачалките, за да ги премеря пред огледалото в стаята на Оли.

Да, всички си подхождаха. Можех да облека тъмносинята пола с бежовата риза и тъмносинята жилетка; полата на цветя да комбинирам с тъмносиня риза и бежова жилетка; а черната — с бежова риза и жилетка… можех да продължавам още дълго. Истинско забавление за всички!

Настроението ми беше мрачно, затова избрах черната пола за тази вечер; бежова риза, бежова жилетка, черните обувки на висок ток, които адски ме стискаха, и новата бежова чанта, която си бях купила от „Фейт“. Добавих омразния чорапогащник, сресах си косата и…

Огледах се. Да. Реших, че съм успяла. Сега приличах на Бъфи или на Джейд от офиса. Вярно, личеше си, че дрехите са евтини, но си подхождаха по цвят и стил. И по тях нямаше никакви крещящи панделки и къдрички като по роклите на Ан от осемдесетте години.

Гледах втренчено отражението си и се опитвах да изпитам поне леко въодушевление. Не, нищо не ставаше. „Дано поне на Тод му хареса“, помислих си внезапно.

Тод… Тод. Бях забравила за него, толкова ми беше неприятно да се обличам така. Изведнъж всичко стана малко по-интересно. Отново се вгледах внимателно в отражението си. Дали дрехите ми бяха достатъчно женствени? Делови? Новата ми бежова чанта дали подхождаше на бежовата жилетка?

Не бях свикнала да се обличам, за да получа одобрението на някой мъж. Особено пък на шефа. Дали това щеше да впечатли толкова елегантно и изискано облечен човек като него?

Хммм! Сигурно щеше да е по-добре с грим. Върнах останалите дрехи в стаята си и отново ги закачих. После грабнах чантата си с гримове от „Буутс“ и се върнах в стаята на Оли. Може би това беше ключът към стила на принцеса Даяна. Разбира се, не бях съвсем глупава. Дори и аз знаех, че най-ужасното нещо на света е мацка с тонове грим по лицето си, така че да заприлича на Барбара Картланд^[1]. Взех си броя на списание „Кампъни“, в което имаха голяма статия за Боби Браун и очевидно това не беше поп звездата, за когото е омъжена Уитни Хюстън, а гримьорка. Или по-скоро би трябвало да кажа стилист по грима. Очевидно гримът беше вид изкуство. А Боби — не, казваше се Бобби — смяташе, че е нужно да бъдеш естествен, което явно означаваше да използваш много „естествени нюанси“.

Добре. Бях си купила естествени нюанси. Значи трябваше да се хващам на работа.

Лосион от „Ойл ъв олей“. Това беше евтино. Коректор. Вече знаех как да се справя и с това. Основа за грим номер седем, естествен цвят за блондинки.

Усещането беше малко странно. Намазах нещо, което подозрително приличаше на кафява боя, по цялото си лице. Но продължих. В списанието пишеше да „нанеса“. Което означаваше да го втрия с върховете на пръстите си…

Добре.

Не изглеждаше толкова зле. Не беше като кафява боя. След това бронзант, който се използваше като руж, знаех как да се оправя и с това.

Леко нанесох и от водоустойчивата спирала.

Сложих и малко от сенките с естествен цвят на клепачите си, а после и малко блясък върху устните си, защото трябваше да се подчертава само едното. Очите или устните. Което ме устройваше идеално.

Предпазливо погледнах пак в огледалото. А после бавно се усмихнах.

Е, какво пък. Честно казано, не мислех, че изглеждам по-красива. Но изглеждах някак по-гладка. По-завършена. С маникюра и прическата, подходящите дрехи и грима. Предчувствах, че ще бъде голямо главоболие да измия всичко от лицето си, трябваше да съм безкрайно внимателна иначе щяха да ми излязат пъпки. Но хубавото бе, че вече не изглеждах като Луси Евънс. Сега приличах на друг човек. Например на Джейд, Бъфи или Мелиса.

А това беше идеално, нали? Явно, че с Луси Евънс не се получаваше както трябва. Щом истинското ми аз не можеше да успее, вероятно измисленият ми образ щеше да се справи малко по-добре. Представих си как се появявам с плавна стъпка в офиса — щях да се упражнявам с тези високи токчета, докато овладея походката, никакво препъване повече. „О, здравей, Джеймс — щях да поздравя аз с гърлен глас като Лиз Хърли. — Колко се радвам да те видя“. А той щеше да се загледа с копнеж в красивия ми нов тоалет. Но щеше да е прекалено късно, защото вече си бе провалил шанса, като се бе държал гадно с мен! А после щеше да пристигне Тод. „О, Луси — щеше да каже той, — изглеждаш толкова делова. Може би трябва да те повиша. Сияеш като…“

Като какво?

„Като английска роза — продължи въображаемият Тод. — Определено постъпих правилно, като те взех на работа. Имаш голямо бъдеще в този бизнес…“

— Ехоо! — извика глезено Виктория. — Скъпи, тук ли си?

Видението ми се стопи и в стаята на Оли влезе Виктория, потропваща отсечено с токчетата на сандалите си.

— Луси! — хладно възкликна тя. — Оли тук ли е?

Поклатих глава.

— Какво правиш в стаята му без негово разрешение? — строго попита тя. — Тършуваш, така ли? Ровиш в нещата му? Стига, Луси — Виктория въздъхна театрално. — Не очаквах подобно нещо, дори и от теб.

— Просто използвам огледалото! — прехапах устни, за да не й се развикам. — Аз нямам, забрави ли?

— И какво му има на онова в банята?

— Трябваше ми огледало в цял ръст. Купих си нови дрехи. А и Оли няма нищо против да използвам неговото огледало.

— Ти ли си купи нови дрехи? О, как ли пък не! — не повярва тя.

— Купих си. За работа са — оправдах се аз.

— Дай да ги видя — настоя Виктория. Решително закрачи към стаята ми, за което явно не й бе нужно разрешение, и се огледа наоколо. — Тук няма нищо.

Разтворих широко вратата на гардероба, за да види новите ми покупки.

— Боже мой! — провлече Виктория. — Кой би помислил, че наистина ще окачиш нещо тук. Е, да видим.

Тя енергично извади всяка дреха на закачалката й, после отново я прибра в гардероба. Нямаше как да не се почувствам леко нервна. Все пак тя беше експертът в тази област.

— Предполагам, че някой ги е избрал вместо теб, нали? — попита тя. — Приятелка? Някоя от сестрите ти?

Поклатих глава.

— Наела си личен консултант? С какво му плати?

— Сама ги избрах. Експериментирах и подбирах подходящи комбинации. Както пише в списанията.

— А кой ти направи грима? — сопна се Виктория. — Да не са правили безплатна демонстрация на някой щанд?

— Аз се гримирах — обясних. — Пазарувах в „Буутс“.

Виктория изглеждаше слисана.

— Искаш да ми кажеш — бавно започна тя, — че сама си избрала тези дрехи и сама си се гримирала?

Сърцето ми трепна. Значи беше добре? Сигурно, иначе тя нямаше да реагира по този начин.

— О, да — небрежно продължих аз. — Направих си схема. Използвах снимки. За грима копирах точно модела — показах й „Кампъни“. — Боби Браун. Естествени нюанси. Виждаш ли?

Виктория сви устни. Което не беше добра идея, тъй като и бездруго не бяха особено пухкави.

— Значи съм се справила добре? — попитах с надеждата да получа одобрението й. — Е, да, беше скучно, разбира се. Но не е чак толкова трудно, когато се заемеш сериозно.

— Скучно? Скучно ли? — направо извика тя. — Не е скучно. Стилът е живот. Стилът е всичко.

— Не и за мен — отвърнах.

— О, това е очевидно — Виктория се засмя саркастично и отметна косата си. Нейната обаче не се разстила плавно по гърба като моята. — Сигурно си въобразяваш, че си много умна с жалките си тоалети, координирани по цвят. Всеки може да види колко са евтини. Тази материя е тънка като хартия. И е толкова обикновена! Не смятам, че ще стигнеш далеч с този си вид. Определено е леко подобрение спрямо обичайната ти визия, но няма нужда да се тупаш в гърдите, скъпа. Истинският стил се постига след години упорита работа.

— О! — помръкнах аз. Евтина и обикновена. За такава ли щеше да ме помисли Тод? — Но мислиш ли, че поне изглеждат нормални?

— Нормални ли? О, имаш предвид като дрехи, които би облякло истинско момиче, а не някой зидар? — Виктория изсумтя. — Ами, да, предполагам. Да, не се притеснявай, Луси. Успяла си да постигнеш вида на продавачка в магазин.

Вратата отново се отвори и Виктория мигновено се преобрази. Леко се сепна, приглади розовата рокля по тялото си, пооправи леко косата си и изписа върху лицето си сияйна и топла усмивка. Беше силно впечатляващо изпълнение. Как да се превърнеш от супер гадна и капризна кучка в мило момиче само за две секунди.

— Здрасти! — извика Оли. — У дома ли си, Луси?

— Тук съм — изчурулика Виктория, макар че той съвсем не бе попитал за нея.

— Здрасти, Ол — обадих се и аз.

Оли влезе в апартамента, остави куфарчето си и дойде в моята стая. Разсеяно целуна по бузата Виктория, после примигна театрално няколко пъти, виждайки ме в бежово черните ми дрехи.

— О, боже! — възкликна той. — Къде е съквартирантката ми? Да не си я изяла?

— Какво ще кажеш? — стеснително попитах аз.

— Не мога да повярвам на очите си. Изглеждаш вълшебно. Нали? — обърна се той към годеницата си.

— О, да, вълшебно — потвърди Виктория.

Само аз забелязах горчивата нотка във възторжения й тон.

— Какво стана с онази ужасна синя рокля? — попита Оли. — Размисли ли?

— Не, отидох на интервюто с нея и получих работата — обясних аз, като мъдро оставих излишните подробности, — но после реших, че може би е по-добре да се придържам към дрехи, които… — щях да кажа „си подхождат по цвят“, но не исках Вики пак да ми се присмее. — … които се координират.

— Е, много са хубави — заяви Оли. — Наистина са много изискани. Никога не бих те познал. Тод непременно ще остане впечатлен. Изглеждаш точно като онези момичета, които работят за него, Битси и Митси, и Флъфи.

Засмях се.

— Но, разбира се, много по-красива — отбеляза Оли и ме прегърна през кръста.

Радваше се съвсем искрено и всички дребни неприятности и униженията от пазаруването просто се изпариха в небитието. Бях много щастлива, че му харесва. Направо засиях от одобрението му.

— Благодаря, приятел — гласът ми прозвуча малко грубо.

— Хайде, скъпи — обади се Виктория. — Да идем да хапнем. Искам да седнем някъде на хубаво място, така че побързай.

— Добра идея — обърна се Оли. — Какво ще кажеш за италианска кухня? Умирам от глад, мога да омета цяла чиния спагети.

Тя му се усмихна.

— Звучи чудесно. Аз ще хапна една свежа салата. Да идем в „При Паоло“, новия ресторант на „Челси Уорф“. Майкъл Уинър му даде отлична оценка в „Съндей таймс“ миналата седмица.

Оли се намръщи.

— Щом искаш, ще опитаме.

— Палавник! — възкликна тя и го плесна закачливо по ръката.

— Ако Луси няма нищо против — добави той. — Съгласна ли си, Луси?

— Какво? — избухна Виктория. Не успя да се сдържи.

— Ще изведем Луси на вечеря, разбира се — обясни Оли. — Нали? За да отпразнуваме, че е получила работата и всичко останало. Нямаш нищо против, нали, съкровище?

— О! — Виктория преглътна с мъка. — Разбира се. Но не вярвам, че Луси иска — добави тя. — Денят е бил дълъг за нея. Предполагам, че по-скоро иска да се сгуши на дивана пред телевизора с хамбургер от „Макдоналдс“.

Изгледа ме втренчено, предизвиквайки ме да възразя.

Знаех, че само си търся белята, но не можах да се сдържа. Искаше ми се Оли пак да ми каже колко добре изглеждам. И как ще се харесам на Тод. А като допълнителен бонус щях да ядосам Виктория. За днес май бях изчерпала запасите си от добро поведение.

— О, знаеш ли какво, Вики? — заявих мило. — Всъщност с удоволствие ще хапна италианска кухня. А „При Паоло“ звучи направо божествено — добавих, имитирайки тона й доста успешно.

— Великолепно. Значи е решено — в пълно неведение относно подмолните течения от омраза и ревност, които кипяха под повърхността, Оли прегърна и двете ни през талията с мускулестите си ръце. — Вечеря навън с двете ми любими дами!

 

 

„При Паоло“ се оказа точно като място, което можеше да се хареса на Виктория. Безупречно, със светла дървена ламперия, приглушено и дискретно осветление, и горе-долу толкова уютно и интимно, колкото и скъп мебелен магазин; служителите от персонала се държаха едновременно угоднически и надменно — как ли успяваха да го постигнат — а цените бяха астрономически.

Освен това бе далеч. Което означаваше, че в таксито имах честта да получа нов урок от Вики за женствеността. Очевидно бе безкрайно важно да питаш мъжа си как е минал денят му, да се прехласваш по всичко, което казва, да го ласкаеш до безобразие и да клатиш глава неодобрително на всеки, който не е съгласен с него.

— Затова казах на съпругата, че не бива да се съгласява на съвместно попечителство толкова бързо. Той го иска, значи ако тя оспорва, той ще се уплаши. Вероятно ще й даде още петстотин хиляди — говореше Оли.

— Отличен съвет, скъпи.

Оли се усмихна гордо.

— Ами да. Тя изглеждаше доволна.

— Има голям късмет с теб, скъпи.

— Ако беше подписала предбрачен договор, както я бях посъветвал, нямаше да е в това положение — каза той. — Просто щеше да го съди по американските закони и да получи солидна издръжка. Но сега се оказва, че са били женени само три години. Няма съд в Англия, който да й даде голям дял. Не и какъвто иска тя.

В очите на Виктория блестеше безкрайно обожание.

— Толкова си умен, съкровище. Сигурна съм, че скоро ще те направят старши съдружник.

— О! — скромно възкликна Оли и махна с ръка.

Чух собствения си глас да казва:

— Мисля, че е ужасно.

— Кое? — Оли се обърна изненадан към мен, а Виктория ме стрелна с един от смъртоносните си погледи, които бяха нейна запазена марка.

— Онова, което правиш.

— Просто защитавам интересите на клиентите си, Луси.

— Но ти я насърчаваш да използва децата като оръжие. Що за майка ще го направи? — попитах аз. — Отвратително е. Ако е добър баща, разбира се. Щом са били женени за толкова кратко, значи децата са съвсем мънички.

Оли кимна.

— Тогава не смяташ ли, че за тях ще е много тежко, дори и без забраната да се виждат с баща си?

— Това е просто тактика за отлагане на решението — логично изтъкна той.

— На тази възраст ще бъде много травмиращо. А и защо да й се полага голяма издръжка, щом са били женени само три години? На мен ми се струва, че тя е търсела богат съпруг.

Оли се усмихна.

— Не е особено мила жена. Но моята работа не е да давам морална оценка, а само да й спечеля най-добрата възможна сделка.

— Но може би точно това трябва да бъде работата ти.

Оли сви рамене.

— Аз съм бракоразводен адвокат.

— Но можеш да бъдеш много повече — извиках. — Ти си много по-добър, Оли.

— О, Луси, няма ли да спреш? — сряза ме Виктория. — Оли върши чудесна работа и служи на обществото.

— Как?

Виктория се стъписа за момент, но се съвзе.

— Помага на хората да разрешат конфликтите си по цивилизован начин. Не е нещо, в което ти си специалист.

— Не смятам, че използването на децата като футболна топка е цивилизовано — измърморих аз.

— Дявол да го вземе! — обади се Оли. — Един ден на прилична работа и вече получавам съвети за кариерата си.

— Точно така — тържествуваше Виктория. Много й харесваше, когато Оли ми се сопва.

— Това получавам, задето те изведох на вечеря — ухили се той.

— Прав си. Съжалявам.

Отстъпих, а Виктория, след поредния унищожителен поглед към мен, поднови редовната си програма от ласкателства към Оли.

— Това място е толкова интимно — измърка тя, докато ни водеха към масата ни. — Толкова гениално хрумване от твоя страна, скъпи.

— На теб ти хрумна, Вики — напомних й аз.

Тя се намръщи.

— Оли предложи италианска кухня.

— За мен това означава „Пица Хът“ — каза Оли и аз се засмях.

Виктория се усмихна насила.

Менюто не се оказа чак толкова лошо, колкото се опасявах, поръчах си мини пица само за мен. Вярно, беше с „козе сирене и сушени на слънце домати“, явно не предлагаха „Пеперони“ или с наденичка. Но умирах от глад, така че и това ставаше. Оли си поръча равиоли с раци.

— Сигурен ли си, че искаш това, скъпи? — тихичко подхвърли Виктория. — Всички тези сложни въглехидрати? Имат риба на скара и можем да я поръчаме без гарнитурата. Нали ми обеща да започнеш диетата на Аткинс.

— Да, но съм гладен — обясни Оли съвсем спокойно.

Виктория сякаш се канеше да каже още нещо, но после погледна към мен и би отбой. Реших, че това е едно от кардиналните й правила — „Никога не критикувай мъжа си пред друга жена“. Усмихнах й се мило.

— Искаш ли да си разделим един ордьовър, Ол? — попитах аз. — Предлагат пикантни панирани калмари. Обзалагам се, че са много вкусни.

— Оли не яде тесто — веднага се намеси Виктория.

— Един път няма да му навреди, нали? — подхвърлих невинно. — Все пак празнуваме.

— Така е. Защо не? — с благодарност прие Оли.

— Ще поръчам две порции, за по-сигурно — казах. — А също и от пържения дроб и бекон. И може би само мъничко от италианските хлебчета със специален сос за топене.

— Прекрасно — заяви Оли, чиято уста вече бе пълна със слюнка.

На Виктория й идваше да ме убие на място. Устоях на изкушението да й намигна.

— Е, разкажи ми за новата си работа — подкани ме Оли, веднага щом дадохме поръчката си.

— Нали току-що ме наеха — отвърнах скромно. — Няма много за разказване.

— Хубав ли е офисът? — попита той.

— Много. Явно има доста пари в този бизнес.

— Има. Тод спечели цяло състояние. Не че има нужда, тъй като семейството му е богато.

— Така ли? — заинтригувано възкликнах аз. — Какво знаеш за него?

— Защо? — проницателно попита Оли. — Харесваш ли го?

— Не — почервенях цяла. Вярно беше, че го смятах за много красив. Определено. Но в него просто имаше нещо прекалено идеално.

— Разбира се, че го харесваш, всички момичета си падат по него — Оли се обърна към Виктория и се опита да я включи в разговора. Тя седеше на ръба на стола си, отпиваше от минералната си вода — не газирана, защото „мехурчетата са равни на подуване“, както ме бе информирала един ден — и изглеждаше безкрайно отегчена. — Тод Мейл е новият шеф на Луси.

— Колко интересно — равнодушно произнесе тя.

— Освен това е един от най-търсените ергени в Лондон. Дойде тук от Щатите, след като скъса с годеницата си. Лилиан Астър, богата наследница.

— Знам коя е Лили Астър — призна Виктория, която вече изглеждаше малко по-заинтригувана.

— Тод е от подобно потекло — осведоми ме Оли. — Нали се сещаш, наричат ги „Бостънски брамини“. Всички онези семейства Лоуъл, Кабът и останалите. Надменни типове, ходят в кънтри клубове и прочие.

— Щом е излизал с Лилиан Астър, много се съмнявам, че ще си допаднат с Луси — усмихна се Виктория. — Не се обиждай, скъпа Луси. Лили Астър е една от звездите на висшето общество в Ню Йорк — обясни ми тя. — Винаги с изряден външен вид, никога не казва нещо не на място, какво остава пък да изтърве някоя цинична дума — погледна ме многозначително. — Не е най-красивата дама в светските кръгове, но всички казват, че притежава такава изисканост…

Оли заяви:

— Но новата Луси спокойно може да я конкурира.

Виктория се засмя звънливо, както имаше навик.

— О, скъпи, толкова си забавен — каза тя.

— Разкажи ми още за Тод — реших да не обръщам внимание на Виктория, а и бездруго исках да науча колкото е възможно повече. Той държеше ключа към бъдещето ми.

— Семейството му е богато, както вече казах. Ще наследи много акции, къща в Ню Йорк, голяма вила в Хемптънс…

— Но въпреки това е искал да натрупа собствено състояние?

Оли кимна.

— Той е златно момче, трябва да преуспее, нали разбираш? Премести се тук, основа „Мейл акомодейшънс“ и спечели купища пари. Има връзки с много богати чужденци: араби, японци, швейцарци, дори и някои янки от родината му.

— Колко мислиш, че е спечелил? — намеси се Виктория.

— Не знам. Може би около пет милиона. Разбира се, състоянието му струва много повече. Но според мен е чудесно, че не си пилее времето и не разчита само на попечителския си фонд като някой разглезен хлапак — каза Оли. — Възхищавам му се за това — в гласа му имаше сдържаност.

— Какво, не го ли харесваш, Ол? — попитах.

— О, не — Оли поклати глава. — Всъщност не го познавам добре като човек. Просто поведението му не ми допада особено. Но както казах, не го познавам особено.

— Добре тогава — усмихнах се.

— Скъпи — намеси се Виктория, — може би е добра идея да го опознаеш. След като има такива добри връзки, помисли си за клиентите, с които би те свързал.

Оли сви рамене.

— И сам си намирам клиенти.

— Но е глупаво да отхвърляш онова, което съдбата ти предлага — усмихна се Виктория леко пресилено.

— Не бих си уредил среща с него само заради това — отвърна Оли. — Не смесвам бизнеса с приятелството.

— Но ти го помоли да вземе Луси на работа.

— Да, но той ми дължеше услуга. Така стават нещата, съкровище.

Вики не бе готова да се предаде.

— Помисли си само с какви хора общува той! Сигурно познава клана Рокфелер. И Вандербилт. Дори и някои арабски принцове.

Оли целуна ръката й, при което ме сви сърцето.

— Ти си моята принцеса — нежно каза той. — И това ми стига.

— Много добре — съгласи се Виктория и се обърна усмихната към мен, за да види дали не съм пропуснала нещо. — Можем да поговорим за това по-късно.

Храната пристигна. Зарадвах се, че съм поръчала много, защото всяка отделна порция беше миниатюрна. Така наречената ми пица имаше размера и дебелината на чинийка за чаена чаша.

Но нямаше значение. Бях потънала в мисли за Тод. Представях си колко ще го впечатля на другия ден.

За щастие най-накрая Оли реши да преспи у Вики. Щях отново да съм сама; душът щеше да е само мой, а и така не се налагаше да слушам скърцането и тропането, докато Оли прави секс с онази изсмукваща живота му вампирка. Но знаех, че трябва да взема мерки. На другия ден по време на обедната почивка щях да проверя обявите за жилища, които бях заградила в „Луут“. Трябваше да се махна от „Валънтайн сентръл“. Болеше ме да го гледам заедно с нея. Бях сигурна, че тя ще го направи адски нещастен.

Но сега нямах време да мисля за това. Настроих будилника си за шест часа. Нямаше да има никакво бързане, усукан чорапогащник, никакви гафове. Щяха да са ми нужни няколко часа, за да изглеждам перфектно като тази Лили Астър, която и да беше тя. А това означаваше, че веднага трябваше да си лягам, за да съм красива сутринта.

Със сигурност можех да кажа едно. Женствеността изискваше много тежък труд.

 

 

Нямаше никакви нещастни инциденти. Будилникът звънна в предвидения час. Всъщност бях настроила няколко различни аларми, също като в „Четири сватби и едно погребение“. След като изключих всички, проклинайки и крещейки — предполагах, че все още мога да съм самата аз, когато не се намирам в офиса, нали? — се пъхнах под душа.

После се заех с програмата, която си бях изработила, докато се прибирах с метрото предната вечер — нова разработка на тема „Проблемите на Луси“. Проблемът бе как да пристигна на работа със свеж вид и много женствена, за да накарам Тод да ме хареса.

Решението включваше: петнайсет минути под душа. Шампоан. Балсам. Фантастичен лак за поддържане на права коса.

Петнайсет минути за подсушаване с кърпа и нанасяне на овлажнител. Леко напръскване с „Шанел“, като пристъпих в благоуханното облаче, и т.н.

Още петнайсет минути, за да изсуша косата си със сешоара и да я среша с четката от „Мейсън Пиърсън“ против наелектризиране на косъма.

Десет минути за нанасяне на грима и засъхването му. Нямаше да отделям никакво внимание на болките в празния ми стомах.

Десет минутки, за да изям закуската си и да пия кафе. Направих го, облечена в пухкавия халат на Виктория, в случай че стане някаква катастрофа, включваща всякакви петна по „основния ми гардероб“.

Оставих халата на Виктория на мястото му. Махнах от него русите косъмчета. Измих си зъбите. Използвах скъпата й избелваща паста. Внимателно огънах тубичката както си беше.

Облякох най-красивия си тоалет, като най-напред обух чорапогащника. Помъчих се да не обръщам внимание на сърбежа! Също като при морските пехотинци — само най-силните оцеляват. Избрах кремавата рокля с тъмносини цветчета, която бях купила от противния магазин. Съчетах я с тъмносинята жилетка, бежовата чанта и черните обувки на висок ток от „Фейт“. Мислено си отбелязах, че не бива да ожулвам черните обувки от „Фейт“. Трябваше да ходя с малки, момичешки стъпчици, сякаш съм стиснала монета в дупето си. Допълнително си напомних, че ще ми е нужно двойно повече време, за да стигна докъдето и да било — до метрото, от метрото до фирмата и т.н.

Добавих едно последно напръскване с „Шанел“. Огледах се в стаята на Оли. Изглеждах като красива обикновена непозната. Бях успяла!

Излязох от къщи. Стигнах до спирката на метрото в седем и двайсет. Излязох от метрото в седем и четиридесет и пет. Стигнах до „Мейл акомодейшънс“ точно в осем без пет.

Тръснах леко глава, пригладих роклята си, залепих на лицето си сияйна усмивка, както правеше Виктория, и уверено влязох със ситни стъпчици през входната врата.

— Добро утро на всички! — поздравих с тъничко гласче. Трябваше да прозвучи задъхано чуруликащо като на Виктория, но вместо това излезе като граченето на патока Доналд, така че бързо се върнах към нормалния си глас: — Прекрасно време.

Всички вече седяха там, зад дъбовите си бюра върху сивия килим. Трите жени носеха същите тоалети като вчера, а Джеймс отново бе облякъл шит по поръчка костюм. Явно тази идея с „основния гардероб“ бе много широко разпространена.

Никой не вдигна поглед от компютъра си. Всички продължиха да тракат по клавишите.

— А къде е Тод? — попитах аз и отметнах косата си.

Джеймс вдигна очи.

— Трябва да го наричаш господин Мейл.

— Добре тогава, господин Мейл.

— Не е тук. Няма да идва днес — каза момичето, което бе най-близо до мен. Беше бледа брюнетка с люлякова рокля и подходяща жилетка; косата й бе вдигната на сложен кок.

По дяволите!

— Няма ли? — посърнах аз.

— Не, няма — язвително отвърна средното момиче. Поклати глава, имитирайки жеста ми. Тя също беше брюнетка, с масленозелена кашмирена блуза, останалото не виждах какво е. Но блузата подхождаше чудесно на люляковата рокля на първото момиче. Зачудих се дали не планират заедно тези неща.

— Днес ще докладваш на нас — обади се и последното момиче. Нейната коса имаше леко червеникав оттенък и беше с кремава копринена риза под бледосиньото си сако, а тоалетът й се допълваше от огромен наниз от перли. Уха! Прииска ми се и аз да можех да си позволя истински перли.

— Добре — насилих се да се усмихна аз. — Много добре. Да се запознаем. Аз съм Луси Евънс. Тод… господин Мейл ме назначи за рецепционистка.

— Благодаря ти, Луси, но вече го знаем — усмихна се заядливо Джеймс Фосбърт-Смайт. — Макар че той, естествено, не те е назначил, а те взе на двумесечен изпитателен срок, за да прецени дали ще иска да те назначи.

— Точно така — съгласих се аз. Стараех се да звуча уверено, но гласът ми леко заглъхваше.

— Тези дами — представи ги Джеймс — са Джейд Мидълтън — първото момиче наклони глава около сантиметър, без да се усмихва, — Бъфи Колвърт — Бъфи ме пренебрегна напълно — и Мелиса Траубмън. Те са сътруднички на господин Мейл.

— Джейд, Бъфи, Мелиса — кимнах. — Приятно ми е да се запознаем.

— Позволено ти е да се обръщаш на малко име към останалите от екипа, с изключение на господин Мейл — студено заяви Джеймс, — но, моля те, запомни, че ти си най-младшият служител тук, Луси. Ти отговаряш пред всеки. В „Мейл акомодейшънс“ не се лежи на чужд гръб. От теб се очаква да бъдеш полезна.

— С нетърпение го очаквам — излъгах.

— С други думи, служебните ти задължения включват всичко, каквото ти кажем — хладно поясни Бъфи.

— Ясно. Разбрах.

— И трябва да се държиш любезно и възпитано през цялото време — натърти Джеймс.

Джейд и Мелиса продължаваха да тракат по клавиатурите си. Явно смятаха, че е под достойнството им дори да ме скастрят.

Въздъхнах тихичко. Ако това представляваше порастването, много добре разбирах чувствата на Питър Пан.

— Добре, а къде е моето бюро? — постарах се да бъда любезна аз.

— Бюрото на рецепционистката е ето там — Джеймс посочи към огромно дъбово бюро точно срещу входната врата. На него имаше компютър, телефон, малко кожено тефтерче и писалка в мраморна поставка. — Предполагам, че знаеш основните неща? Как да прехвърляш разговорите, да печаташ и така нататък…

— Страхотна съм в печатането — гордо заявих аз. Не можеш да играеш в интернет, ако тракаш бавно по клавиатурата, иначе чудовищата жив ще те изядат. Реших да не споменавам факта, че го правя с три пръста. — Не съм съвсем сигурна за телефона.

— Господ да ни е на помощ — театрално въздъхна Мелиса. — Тя е безнадежден случай!

Потиснах надигащата се в гърдите ми паника. Защо всички бяха толкова против мен? Още не бях сторила нищо!

— Ще се науча, само ми покажете как се прави — обадих се тихичко.

Джейд въздъхна и стана от мястото си. Пристъпи по мекия килим и се наведе към мен; направо щях да се задуша в облака от парфюма й.

— Всички тук сме заети хора, госпожице Евънс.

— Моля, наричайте ме Луси.

— Ще ти покажа това само веднъж. Разбираш ли — бавно попита тя, сякаш съм бавноразвиваща се.

— Напълно.

— Тогава гледай. Натискаш тук, за да прехвърлиш. Тук записваш съобщенията, без да използваш стенография — потупа тя по бележника. — Вътрешните ни линии са три, пет и шест, Джеймс е на номер седем, а за господин Мейл е нула. Разбра ли?

— Аха.

— Да — поправи ме тя. — В „Мейл акомодейшънс“ не използваме жаргон. Клиентите ни очакват отлично обслужване. Което включва и държането ти по телефона.

— Разбирам — отвърнах смирено.

— Ще отговаряш на телефона както следва — Джейд се изкашля да прочисти гърлото си. — Добро утро, „Мейл акомодейшънс“. С какво бих могла да ви помогна? Непременно използвай израза „бих могла“, а не „мога“. Разбира се, че можеш да помогнеш на клиента? — сериозно заяви тя. — Правилната употреба на думите е отличителният ни белег в „Мейл акомодейшънс“.

„Съмнявам се, щом като повечето от вас са янки“. Не го казах на глас.

— Обръщай се към всеки с „господине“ или „госпожо“.

— Окей, исках да кажа, да, много добре.

— Ако не си сигурна в нещо, винаги записвай номера на човека и кажи, че някой от сътрудниците ще се обади възможно най-скоро. Никога не се пробвай сама да отговаряш на нечие питане. Няма нужда ти да поемаш инициативата — заяви тя с пренебрежение.

— Разбрах — повторих.

— А когато всичко е спокойно, ще има друга работа за теб — каза Джейд.

— Можеш да започнеш — ухили се гадничко Джеймс, — като ми направиш кафе. А после ще се заемеш с папките.

— О, да — кимна Джейд. — Има много за попълване в папките.

И се започна. Така протече първият ми работен ден. Повтарях една и съща фраза по телефона — явно останаха разочаровани, че не се сопнах на никого и не ги прехвърлих на грешен вътрешен номер. Обаче, вместо да ми направят комплимент, ме изпратиха до химическото чистене. Направих поне четиридесет чаши кафе. И билков чай. И подреждах папки, докато накрая изпорязах пръстите си в острите им ръбчета. Краката ме боляха адски от токчетата, стомахът ми къркореше. Явно нямаше обедна почивка за мен. „Някой трябва да пази крепостта“, заяви Джеймс. Позволиха ми да изляза за сандвич, но само до най-близкия магазин, в който имаха единствено с „меко сирене и туршия“ и „пушено говеждо с ряпа“. Изядох говеждото на бюрото си. „По-бързо, скастри ме Мелиса. Ами ако някой влезе и те види как се тъпчеш?“

Истински безкраен празник. Защо ли ме мразеха толкова? Правех каквото ми наредят. Бях обула чорапогащник и обувки на висок ток. Всичко беше съчетано по цвят. Просто не разбирах.

Липсваше ми „РС геймс юнивърс“. Липсваха ми приятелите, джинсите и вечерите в бара.

Изтощена, погледнах към старинния часовник на стената. Беше пет без десет.

— Извинявай, Джеймс — почтително се обърнах към него.

— Какво има? — сопна ми се той.

— Дали бих могла да направя няколко телефонни обаждания. Трябва да си намеря квартира.

— И да използваш фирмената техника? В работно време? Моля те, Луси — Джеймс поклати глава. — Отговорът е „не“ и не знам как изобщо ти хрумна да питаш.

— Почти пет е. И щях да използвам мобилния си телефон — бръкнах в чантата си. — Наистина трябва да си намеря ново жилище — примолих му се аз и гласът ми заглъхна. Затова замълчах. Сълзите нямаше да са добра идея. Само да изкарам деня! „Тази работа ти е нужна, Луси, не забравяй“, казах си аз.

Той сви рамене.

— Предполагам, че може. Стига да останеш до по-късно тази вечер.

По-късно ли?

— Надявах се да си уредя няколко огледа на апартаменти тази вечер.

— Уговори се за утре — Джеймс измъкна изпод бюрото си огромен куп папки. — Тук са данните за предпочитанията на последните ми клиенти. Нямам време да ги подредя в архива — небрежно подхвърли той. — Можеш да вземеш и да свършиш нещо все пак.

— Аз… разбира се — смирено се обадих. — Няма проблем.

— Тогава, след като затворим офиса, можеш да се заемеш с личните си обаждания. От личния си телефон.

— О, благодаря — измърморих.

Изгледа ме остро.

— И се постарай офисът да е чист и подреден, преди да си тръгнеш.

— Къде си търсиш квартира, Луси? — попита Бъфи.

Примигнах. За целия ден това бе първото, което ми бе казала без враждебен тон.

— Ами нали знаеш. „Тутинг“. „Балъм“. „Клапъм“, не и в престижната част, разбира се. Предградията „Хемпстед гардънс“…

— В „Хемпстед“ не е лошо — отбеляза Бъфи.

— „Хемпстед гардънс“ — поправи я Джеймс. — Луси си търси нещо в Сибир — усмихна се злобничко той. — Само се постарай да имаш достатъчно време за път, за да не закъсняваш за работа сутрин. Днес закъсня.

Стана пет часът. Щом стрелките на часовника посочиха точния час, момичетата като по команда се изправиха плавно в копринените си тоалети, взеха палтата си от „Бърбъри“ и тръгнаха към вратата.

— Не съм закъсняла — обърнах се към Джеймс, а в очите ми пак напираха сълзи.

— Ами! — изсумтя той. — Не беше и подранила, нали? Не очаквай да се задържиш тук, ако не се стараеш допълнително. Ще се видим утре сутринта. Приятна вечер.

Взе кашмиреното си палто и излезе, без да се обърне повече, като ме остави да седя зад бюрото си, стиснала мобилния си телефон и огромен куп папки.

Щях да се разплача, ако имах сили. За миг останах просто така, загледана в празното пространство. Но папките нямаше да се подредят сами, нали? А нямаше да мога да си тръгна, докато не го свърша.

Отгърнах първата морава папка. Вътре имаше прилежно изписан лист хартия за някоя си госпожица Манагучи. Търсеше да наеме обзаведена къща за шест месеца. Трябваше да е с три бани и зимна градина, централно отопление, да е от осемнадесети или деветнадесети век, да разрешават отглеждането на домашни любимци вътре и да има асансьор. Следващият, Сам Яблънс от Тексас, искаше четиристайна мансарда с изглед към Хайд парк, за предпочитане в някоя от кралските сгради. Някой беше добавил бележка с молив: „Задължително да е в аристократично обкръжение“. Наем… Примигнах. Бяха готови да плащат по петнайсет хиляди. На месец. Всеки месец!

Грабнах огромния куп папки. Във всяка имаше поне петдесет такива страници. А каква бе комисионата на агенцията за настаняването на тези клиенти? Едномесечен наем? Двумесечен?

Боже мой! Нищо чудно, че всички можеха да си позволят кашмирени палта и чанти от „Луи Вютон“.

Докато моята скромна особа се радваше, че ще получава осемнадесет хиляди на година.

Тръснах леко глава. Това беше повече, отколкото щях да получа във всяка друга работа. Защо да им завиждам? Трябваше да съм доволна, че мога да си позволя жилище със съквартиранти в „Балъм“.

Въздъхнах и се заех да прибирам папките. Трябваше да съм много старателна, никакви грешки. Джеймс, Мелиса и останалите с удоволствие биха ме уволнили. Не биваше да им давам основание.