Луиз Бегшоу
Родена във вторник (15)

Петнадесета глава

— Хайде, Джоуди! — извиках силно. — Настигни го! Размажи го!

Джоуди натисна червения бутон. Врагът на монитора избухна в огромен облак от кръв и жлъчка.

— Ухааа! — извика тя.

Господи, изглеждаше ужасно. Толкова се гордеех с нея!

Цялата беше обляна в пот. Отпуснатият й гръден кош се повдигаше, бузите й бяха зачервени и горещи, а меката й косица бе залепнала за черепа. Но седеше с изправен гръб и изпънати рамене, а дебелите й крака въртяха педалите на велосипеда така, сякаш идваше краят на света. Вече половин час работеше на предела на аеробната си издръжливост и дори не беше го забелязала.

Наведох се към нея, натиснах няколко бутона и запазих нивото, до което бе стигнала в играта. После превключих скоростта и колелото забави значително.

— Отлично! Направо им срита задниците — казах аз. — Време е да намалиш темпото, нали?

Джоуди се ухили.

— Каза „задник“.

Повдигнах вежди.

— Така си е. Не казвай на майка си, иначе ще ме убие.

Момичето пак се изкикоти. С едно око следях монитора за сърдечната й дейност, забелязах как се забавя и усетих, че дишането й се успокоява. Тя имаше с доста наднормено тегло, затова трябваше да съм много внимателна.

Само след пет минути вече бе в нормалната си форма.

— Добре се справи — уверих я аз. — Направо си фантастична. Истински професионалист.

Момичето ме погледна с грейнало лице. Джоуди бе на тринайсет години и тежеше седемдесет килограма. Едва ли някога бе смятала себе си за „фантастична“ в каквото и да е отношение. Но откакто бе започнала да тренира при мен, вече бе отслабнала с десет килограма и при това много й харесваше. Май от всички деца в курсовете тя беше любимката ми.

Когато я видях за първи път, не бях съвсем уверена дали изобщо можем да направим нещо за нея. Бих искала да кажа, че над огромните бузи в очите й е имало скрит блясък или че съм забелязала потенциала й под цялата телесна маса. Но не беше така, видях само едно дебело и нещастно хлапе. Родителите й също бяха огромни като каци. Когато е така, детето обикновено няма голям шанс; ако мама и татко хапват пържени картофки с всичко на масата, децата си казват: „Защо да не го правя и аз?“.

Но въпреки всичко я взех в курса си. Започнах много бавно с нея. На първото занятие не правихме нищо друго, освен да се спускаме по водните пързалки. Тя беше най-дебелото хлапе в курса ми с най-дебелите деца, но поне никое от другите не й се подиграваше. Беше направо забележително; гледаха се едно друго как се поклащат из залата и човек можеше да види облекчението им; никой не можеше да си позволи да се подиграва на другия.

После ловко успявах да излъжа цялата група.

Нищо друго, освен забавления. През цялата първа седмица не правехме никакви физически тренировки. Спускахме се по водните пързалки. После отивахме на надуваемия замък, разположен в дъното на залата, където покриваше една грозна бетонна площадка. Качвах ги на колелата, които бяха настроени на автопилот, така че педалите се въртяха сами, а те играеха на игрите. Стараех се да ги науча да идват тук с удоволствие. Да свързват мястото единствено със забавленията.

През втората седмица започвахме с тренировките, но те не го забелязваха; играехме различни игри в басейна и пак се спускахме по пързалките. Изключвах автопилота на колелата и ги нагласях на най-ниската степен; по малко вече въртяха и педалите. Редувахме надуваемия замък с батута.

Бавно-бавно тлъстините започваха да се стопяват. И аз засилвах темпото.

Получаваше се, винаги се получаваше добре. Стига родителите да разбират, че се изисква време, можехме да преобразим всяко дете. И не само тялото му — децата ставаха по-уверени, започваха да изразяват мнението си. Давах им сили да се бунтуват срещу онези, които им се подиграват и ги тормозят.

 

 

И хората ни забелязаха. Залата беше препълнена. Най-тежката част от работата ни бе да отказваме на отчаяни родители, които се обаждаха и се молеха някак да прескочат дългия списък с желаещи, чакащи реда си. Бяха готови да ни подкупят, заплашваха ни, понякога плачеха. Джордж беше наел още треньори, но все пак мястото бе ограничено.

Наистина имахме нужда да купим още нещо.

Още не можех да осъзная добре случилото се. Джордж се оказа гениален. Много бях сбъркала в преценката си за него. От първия ден, когато написахме бизнес плана и го представихме пред банката, той беше направо великолепен. Аз успях да ги омая с ентусиазма и енергията си, а после се намеси Джордж със сметки и графики — и те ни подкрепиха! Събраха глави един до друг и казаха, че ще ни се обадят, и още същия ден одобриха ипотеката ни.

Още същия ден!

Направо изтръпвах при мисълта колко пари дължим. Още не бяхме излезли на печалба. Но Джордж обещаваше, че и това ще стане. Имахме толкова ангажименти, колкото можем да поемем. Но просто бяхме похарчили ужасно много пари наведнъж.

Джордж беше намерил и мястото. Порутен спортен център в краен квартал на града, с малък басейн и голяма, грозна тренировъчна зала, писта на закрито и ужасен запуснат двор. Беше договорил заеми, за да купим оборудване, после махнахме пистата, сложихме пързалки в басейна, купихме велосипеди и видеоигри и направихме лек козметичен ремонт. Успях да го убедя, че приглушеното осветление е много важно, а той успя да наложи мнението си, че все още не можем да си позволим машина, която да прави вълни в басейна. Но инсталирахме стена за скално катерене в единия край на залата с велосипедите, както и равна площадка за ролерите. Купих и няколко тротинетки за децата, които не успяваха да пазят равновесие на ролери.

Бяхме много заети. Работата беше тежка. Стоях в залата по цял ден. Поне вече никой не ме тормозеше със сватбени планове. Прибирах се около седем, мама готвеше нещо за вечеря, после си вземах вана и се озовавах в леглото.

Работата беше целият ми живот. Но това си беше моята работа и аз я обичах. Джордж казваше, че ще забогатеем. Не мислех за това, защото се чувствах прекалено уморена. Но и удовлетворена.

Джордж също изглеждаше много добре. Тренирах го, когато провеждах тренировки с инструкторите. Катереше се по изкуствената скална стена и обичаше да се промъква тайничко и да използва надуваемия замък, когато децата ги нямаше. Вдигаше тежести и постепенно развиваше коремните си мускули. Емили беше очарована, макар да се притесни, когато той се отказа от работата си на лицензиран земемер. А когато си сложи обеца на ухото, тя ме попита дали не съм го замесила в някакъв таен култ, където промиват мозъците на хората, но мисля, че тайничко й харесваше. Тя лично му изработи обеца, неин дизайн — мъничък квадратен рубин, обкован в злато и направен така, че да прилича на бурканче с конфитюр.

Впрочем така се бяхме нарекли. „Конфитюр“. Продавахме тениски — най-малкият ни размер беше с надпис „Конфитюр днес, конфитюр и утре“, както и „Мразя фитнеса, обичам конфитюр“. На гърба имаше голям буркан с конфитюр и лъжица в него — идеята ми хрумна от мамините кифлички. Продавахме купища тениски! Всъщност допълнителните аксесоари бяха станали култови в Тънбридж Уелс. А миналата седмица бях предложила на Джордж да започнем да организираме партита. Можехме да даваме мястото под наем в неделя, да предлагаме треньор за басейна или нещо подобно. Той се съгласи, че идеята е добра, но ми каза също, че се оглежда за нови терени и трябва да започнем да мислим за отварянето на нови клонове.

Вече! Макар да дължахме куп пари. Но той ме увери, че от банката са много доволни от нас и нямат търпение да ни предоставят и нов заем.

Чувствах се добре. Наистина. Играех компютърни игри, тренирах, помагах на хора, които бяха депресирани и се чувстваха зле в собствените си тела. И не само на деца, а и на възрастни. Напоследък дори го бях поставила като условие — ако родителите също са с наднормено тегло, и те да се запишат на курс. Цели семейства отслабваха заедно и много се забавляваха.

Защото, както бях разбрала неотдавна, животът бе прекалено кратък, за да се оставиш на тъжните мисли. Ако обичаш да танцуваш и да подскачаш като идиот, припявайки на Мадона, значи трябва да правиш именно това.

Един от курсовете ми се казваше „Танцувай и подскачай като идиот“. Стана изключително популярен. Използвахме професионална музикална уредба и всяко дете можеше да си избере песен, на която да подскачаме, а за най-глупавия танц имаше специални награди.

А ако харесваш видеоигри, значи трябва да се занимаваш с това. Само че е добре да ги свържеш с нещо конструктивно. Нашите велосипеди с „Дуум 3“ получиха отлични отзиви в пресата! И кой мислите написа обширна статия за „Конфитюр“? „РС геймс галакси“. Сега Кен беше главен редактор там. И след като публикува статията си за моите велосипеди с видеоигри, телефоните ни направо загряха от звънене!

В това беше целият смисъл на живота. Или поне би трябвало. В забавленията. Поне аз бях изцяло за тази идея. Гримът ми харесваше и го използвах — от онзи, който трае дълго и не се разтича, когато се потиш. Дори се бях охарчила за няколко хубави тоалета. Харесвах „Гоуст“ и „Зара“. Но никакви чорапогащници и високи токчета.

Чувствах се щастлива. А нищо не те прави по-привлекателен от щастието. В какво е истинската женственост? Не е в това да носиш дрехи, които мразиш, да внимаваш какво приказваш и да пристъпваш на пръсти около преуспели мъже. А в това да участваш активно в реалния живот, да си щастлив и да се забавляваш. Направо не беше за вярване колко често ме канеха на срещи напоследък. Всички разведени татковци на децата, които идваха в „Конфитюр“, ме канеха да изляза с тях. Дори и един от служителите в банката. Мъжете подсвиркваха след мен по улицата. Джордж казваше, че приятелите му направо го молят да им уреди среща с мен.

Което беше приятно. Караше ме да се чувствам добре. Но бях прекалено заета.

А и бездруго още ми липсваше Оли. Да, вярно, бяха минали няколко месеца. Нямаше вечно да тъгувам за него.

Но това също бе едно от нещата, които бях научила: не си длъжен да имаш гадже, ако не искаш. Това не беше закон. Харесваше ми да съм сама. Щом не можех да имам Оли, значи трябваше да почакам болката да заглъхне. Вече нямаше да правя нещата наполовина.

Но дори когато човек е най-щастлив и зает и се забавлява страхотно, все пак го боли там, където липсва нещо, усеща се с онази част от сърцето, която е била разбита. Бях се научила да го понасям. Защото такава бе реалността. Нищо не е идеално, животът е горчиво-сладък.

 

 

— Джоуди! — погледнах часовника си. Четири без четвърт, родителите й щяха да пристигнат всеки момент да я вземат. Всеки от тях бе свалил около дванадесет килограма и бяха по-големи фенове на „Конфитюр“ и от нея. — Времето ти свърши, излизай!

— Мммм — измърмори недоволно тя.

— И вие също, деца — извиках на другите плувци. В басейна имаше двайсет хлапета с най-новата ми треньорка Джейн; тя самата бе доста едра, но бе отслабнала десет килограма в един от моите курсове, а после ме бе помолила да я взема на работа. Всички деца много я харесваха. Чуха се протестни викове, но Джейн ги измъкна от басейна.

Потръпнах от предчувствието за свободния следобед. Бях си взела половин ден почивка, което означаваше, че мога да си тръгна преди пет. Джейн и една друга инструкторка, Рупа, щяха да поемат следващите ми два курса, а Джордж стоеше отзад в офиса. Чувствах се толкова изморена, че исках само да се прибера и да се пльосна на леглото със списание в ръка. Мама ме бе преместила в таванската стая, така че вече си имах и прозорец, но нямах намерение да остана там. На следващия ден в девет имах уговорка да видя за втори път един апартамент, който си бях харесала. С две спални и близо до „Пантайлс“, в престижния квартал на града. И със собствена градина на покрива!

Щях да засяда рози на покрива. А може би и домати или нещо друго. Свежите домати, откъснати направо от корена, имаха такъв невероятен аромат, бяха най-вкусното нещо на света…

— Луси… — повика ме Лакшми, моят офис мениджър. Беше естествено кльощаво момиче, но въпреки това я взехме на работа. Джордж ме увери, че няма защо да се притеснявам от безкрайната си неорганизираност, след като си имаме Лакшми и всичко върви по ноти.

— Чакат те посетители.

— Родителите трябва да чакат в приемната — отвърнах аз. — На децата са им нужни поне десет минути, за да се преоблекат, прекалено са подранили. Не могат ли просто да почетат някое списание?

— Не са родители — каза тя. — Казаха, че са твои приятели. От Лондон.

Побързах да ида в предния офис. Какво, да не би Бъфи да е дошла да ме види? Или Кен, или пък някой от другите момчета от „РС геймс юнивърс“. Малко се притесних, понеже не очаквах никого, а и офисите ни бяха най-неприветливата част от комплекса. Използвахме стари компютри и не бяхме сменили ярките лампи на тавана, а по дивана в приемната имаше няколко стари петна от кафе — бях го взела за шейсет лири от една разпродажба. Реших, че няма смисъл да харчим хиляди лири, щом никой, освен нас няма да го вижда. По-скоро бих дала тези пари, за да изплатим част от задълженията си. Или за ново колело с видеоигра или нещо подобно.

Влязох в приемната и замръзнах на място.

На дивана, хванати за ръце, седяха Оли и Виктория.

Всъщност не бяха седнали. По-скоро едва бяха приседнали. Особено Виктория, която така се бе стегнала, сякаш по дивана скачаха бълхи и тя искаше коженият й панталон да има възможно най-малко съприкосновение с избелялото кадифе на тапицерията му. Не изглеждаше добре, честно казано. Гримът и прическата й бяха безукорни както винаги, но от нея се излъчваше някаква напрегнатост и скованост, която липсваше по-рано. И изражението й показваше, че това е последното място на света, на което би искала да се намира.

Какво съвпадение! Тя пък бе последният човек, когото искам да видя.

Съвзех се и залепих изкуствена усмивка на лицето си.

— Оли, Виктория! — възкликнах и се приближих към тях. — Колко се радвам да ви видя. Това се казва изненада.

Оли ме прегърна здраво и ме погледна строго.

— Най-сетне успях да се свържа със сестра ти и тя каза, че си в Кент. Затова решихме да се разходим дотук, след като не можем да те открием по телефона.

— Бях заета — отвърнах. — Нова работа, нали разбираш. Съжалявам.

— Майка ти ни каза къде си — обясни Оли. — Изглеждаш чудесно. Нали, Виктория?

Не смятах, че и при най-голямо въображение може да се каже, че в момента изглеждам добре. Бях изкарала пет различни курса през последните четири часа и още не бях имала време да мина през душа.

— О, да — каза Виктория. Гласът й звучеше странно, но на лицето й бе изписана широка и фалшива усмивка. — Точно като преди. Трябва да призная, Луси, че си много последователна — добави тя и се засмя звънко, за да покаже, че се шегува, а не се държи като истинска злобна кучка, каквато беше в действителност. — Още живееш с родителите си. И каква долнопробна работа. Инструктор в спортна зала.

— Точно така — отвърнах аз. — И…

— Наистина е добре да се научиш да печаташ — с престорено съчувствие предложи тя. — Така поне ще можеш да си изкарваш прехраната. Да си вземеш собствен апартамент под наем.

— Виктория — сопна се рязко Оли, — Луси може сама да взема решения. Никога не е държала особено на кариерата си. И щом е щастлива при родителите си, защо не, казвам аз — той ми се усмихна окуражително.

— Но, разбира се! — възкликна Виктория и невинно разтвори очи. — Просто се тревожа за бъдещето й. Но след като семейството й се грижи за нея…

Вратата се отвори и се появи Джордж.

— Здрасти, Джордж — обадих се аз. — Това са приятелите ми Оли Маклауд и Виктория Кобхъм. Джордж е бъдещият ми зет — обясних аз. — Двамата с Ем ще се женят по Коледа.

— Колко хубаво — оживи се Виктория и протегна кльощавата си ръка на Джордж. — Трябва да кажа, че този комплекс е огромен, Джордж!

— Май сте много натоварени — съгласи се и Оли. Погледна косо Виктория, сякаш за да се увери, че ще се държи прилично.

— Направо не ни остава време да седнем — отвърна Джордж. — Луси няма никакво свободно време. Изобщо.

— Може би е добре да наемете още инструктори — предложи Виктория. — Макар да е много мило, че давате на Луси допълнителни часове. Тя очевидно има нужда от средства.

Джордж примигна насреща й.

— По-скоро тя ме товари с допълнителна работа — заяви той. — Компанията си е нейна все пак. Аз съм само младши партньор.

Всички млъкнаха смаяни. Нямаше да съм човек, ако това не ме бе зарадвало.

— Искаш да кажеш… че Луси има нещо общо със собствениците ли? — сковано попита Виктория. — Да не би да излиза със собственика?

Джордж се ухили.

— Луси е собственикът, залата е нейна. По-скоро трябва да кажа спортният комплекс — обърна се към мен. — „Тонбридж Фитнес“ приеха офертата ни за техния имот. До един месец ще приключим сделката, а инвеститорите вече се редят на опашка. Най-добре веднага се свържи с доставчиците си.

— Извинете — казах аз. — Скучни делови въпроси. Разширяваме се, а тук нямаме достатъчно място.

— Луси — лицето на Оли направо светна. — Искаш да кажеш, че всичко това е твое?

— Джордж е прекалено скромен — обясних аз. — И той има доста голям дял.

— Но ти притежаваш по-голямата част от дяловете — веднага се обади Джордж. — Не че се оплаквам. Тази компания е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Е, с изключение на Ем, разбира се.

Виктория стисна зъби толкова здраво, че направо се уплаших да не ги счупи.

— Господи, това е… — Оли явно не намираше думи. — Страхотно е, Луси. Направо смайващо — потупа ме по гърба, почти като в доброто старо време.

— Вижте, трябва да взема душ и да се преоблека — казах аз. — Джордж може да ви разведе наоколо.

— Не се притеснявай за нас — веднага отсече Виктория. — Ако си видял една спортна зала, все едно си видял всичките.

— Глупости — сряза я Оли. — Нямам търпение да видя всичко. А после можем да излезем на вечеря, нали, Луси?

Изглеждаше толкова обнадежден и наистина не биваше да съм груба.

— Разбира се — приех поражението си аз. — Защо не?

Но не бързах особено да приключа с къпането. Все пак не ги бях канила да идват. Какво, по дяволите, правеха тук? Измих косата си и я подсуших със сешоара. Бях решена да се държа както обикновено и нямаше да претупвам нищо. Щях да облека обикновени дрехи, да изляза на вечеря с тях и толкоз.

Затова измъкнах онова, което вече бях приготвила в шкафчето си: страхотен черен костюм с панталони от „Х&М“, черно кожено яке от „Зара“, кафявата ми кожена чанта от „Дона Карън“ и комплект за гримиране — фондьотен с бронзиращ ефект, малко руж и прозрачен гланц за устни. Напоследък не използвах спирала; пречеше ми, когато тренирах, а и бездруго имах много тъмни мигли. А после и малко парфюм. Бях се охарчила за флаконче „Хермес 64 Рю Фобур“, наистина ми харесваше този аромат. Сложих си от него, обух мокасините „Патрик Кокс“, сресах се с четката и бях готова.

Не беше нищо особено, но изглеждах спретната и се чувствах много удобно. Да си променям стила само защото Оли предпочита типа жени „кралица на красотата“? Абсурд!

„Престани, Луси, скарах се сама на себе си. Няма съперничество между теб и Виктория. Те ще се женят. Всичко свърши“.

Една вечеря. Можех да понеса една вечеря.

 

 

— Къде сте отседнали? — попитах ги.

Бях ги завела в „Стар ъв Джанси“, любимия ми индийски ресторант. Знаех, че Оли харесва индийската кухня, а не ме беше грижа за вкуса на Виктория.

— Наехме стая в един хотел в града — отвърна тя. — Прилично място общо взето.

— „Черният лебед“. Прекрасно е — добави Оли. — Има модерни стаи, в които всичко е с оттенък на белия цвят, а също и вградена в пода вана с масажни струи. И телевизор с плосък екран. Прилича малко на един хотел, в който бях отседнал в Лос Анджелис преди години.

— Истина е — усмихнах му се. — Много е странно тук. Човек влиза в обикновена на вид сграда от викторианската епоха, а вътре се оказва съвсем модерна обстановка. Тук има повече SPA центрове, отколкото в Челси.

— Много ми хареса — обади се Оли.

— О, стига, скъпи, западнало място — отметна коси Виктория. — Провинциална Англия, кой би живял тук?

— Много хора — с равен глас отвърна той.

— Цените на имотите са направо космически — изтъкнах аз. — Както и да е, някои хора харесват малките градове, Вики. Лондон не е центърът на вселената и краят на всичко.

— Направо го мразя — изведнъж заяви Оли.

— Скъпи! — Виктория изглеждаше шокирана.

— Така е — той ми се усмихна. — Ще ми се да имах твоя кураж и да стана предприемач като теб, Луси.

— Как върви работата при вас двамата? — любезно се поинтересувах аз.

— Моята се развива отлично, благодаря — незабавно отвърна Виктория.

Оли я погледна.

— Какво? Нали тъкмо те уволниха.

Тя почервеня като рак и ядно отвърна:

— Не са ме уволнили, както се изрази. Подадох си оставката.

Оли отвори уста, но после размисли.

— Не бях съгласна с творческата насока на списанието — надуто продължи Виктория. — И имам куп предложения за нова работа. Само че не съм сигурна дали искам да работя. Не всички приемат да бъдат роби на надница.

— А твоята фирма? — попитах Оли. По дяволите, все ми беше едно дали е решила да се муси.

— Подадох си оставката — весело отвърна той.

— Какво?

— Последвах съвета ти — заяви Оли. — Беше права, Луси. През цялото време. Онова, което правех, не беше редно. Да съдирам кожите на хората в бракоразводни дела, да използвам неуредените им спорове за попечителство… — поклати глава. — Нищо чудно, че се чувствах толкова нещастен — поспря за миг, потънал в мислите си. — О, чакай малко — оживи се той. — Има и нещо хубаво. Последното ми дело. За приятеля ти господин Роджърс.

— Тоби Роджърс? — попитах аз нетърпеливо. — Какво стана?

— Съгласиха се на споразумение — Оли ми се ухили широко. — Сладка работа. Направо ги заковахме. Бащата на Мейл изгаряше от нетърпение да се отърве от него.

— Колко успя да му спечелиш?

— Близо три четвърти милион — скромно заяви Оли.

Зяпнах.

— Наистина ли?

— Трябваше да искам повече — каза той. — Но не му взехме нищо за воденето на делото и той получи всичко. Ще може да се пенсионира и да си живее спокойно.

— Това е прекрасно. Благодаря ти, Ол.

— Удоволствието беше мое.

— Е, какво ще правиш сега? — попитах.

Той сви рамене.

— Нямам никаква представа. Ще си взема една година отпуск. После сигурно ще се заема с друг вид право или с нещо съвсем различно. Винаги ми е допадала идеята да стана учител — сподели. — Да преподавам на деца с проблеми. Такива, с които никой не иска да се занимава.

— Мисля, че това ще е прекрасно — окуражих го аз. Исках да запазя дистанция, но толкова се гордеех с него. — С това се занимавам и аз. Забеляза ли, че всички деца в залата ми са с наднормено тегло?

— Бих казала, че са дебели — гадничко се обади Виктория. — Не искахме да споменаваме нищо, разбира се…

— Занимавам се с хора, които имат проблеми с теглото — обясних аз. — Няма от какво да се страхуват в моята спортна зала. Никъде няма да видят и едно стегнато тяло.

— Освен твоето — с възхита отбеляза Оли. — Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. Вземи си още от пилешката яхния — предложих му аз.

— Ще си взема — отвърна той. — Много е вкусна.

Виктория въздъхна театрално.

— Знаеш ли колко много калории има дори само в една от панираните пилешки хапки? — попита тя.

— Скъпа — с нотка на острота в гласа се обади Оли, — мисля, че се разбрахме. Никой няма да критикува какво яде другият. Как е салатата ти?

— Много вкусна! — защити се тя, загледана в няколкото зелени листа в чинията си с парченца пилешко месо на скара, което бе настояла да приготвят специално за нея в кухнята.

— Добре — каза Оли. И ми намигна.

— Така… — подхванах аз. — Какво ви води насам все пак?

— Казах ти — отвърна той. — Дойдохме да те видим. Планината идва при Мохамед, нали знаеш притчата. Не искахме да приемем версията, че ти трябвало малко време за себе си, нали, Вики? Луси, ти си един от най-добрите ми приятели — напълно сериозно заяви Оли. — И нямам намерение да те изгубя. Вече би трябвало да си преживяла раздялата с Тод.

— О, така е — отвърнах, без да се замисля.

— Ето, това е — изглеждаше доволен. По дяволите! Току-що се бях простила с оправданието си. — Трябва да дойдеш на сватбата, а после и да ни погостуваш.

О, разбира се. Това направо ще е в началото на списъка ми с най-мечтани преживявания.

— Звучи чудесно — излъгах. — Само че точно сега съм много заета. Както видяхте. Е, кога е… щастливият ден?

— Първи октомври — гневно ме изгледа Виктория. — Подготвили сме прекрасна сватбена церемония с есенни мотиви. В имението Маклауд в Шотландия.

Това наистина ме изненада.

— В дома на баща ти? — попитах Оли.

Оли и баща му никога не се бяха чувствали близки. Всъщност открай време бяха заклети врагове. Баща му явно бе истински негодник.

— Сдобрихме се — без всякакъв ентусиазъм обясни той. — Виктория ме накара.

— Аз съм миротворецът в семейството — потвърди тя.

— Това е чудесно — неуверено отвърнах аз. Не бях сигурна доколко е чудесно наистина.

— Всичко е било заради някакво глупаво недоразумение преди много години — небрежно подхвърли Виктория.

Но Оли вдигна ръка.

— Не, не беше така — студено отсече той. — Опитвам се да му простя, нали? Но не мога да забравя какво направи.

— Не бива да таиш омраза — сърдито заяви Виктория.

Оли се обърна към мен.

— Не мисля, че някога съм ти разказвал цялата история.

— Не си — потвърдих аз.

Знаех, че баща му е бил алкохолик като млад, който преминал от побой над майка му към старомодни словесни нападки и обиди, както и пълна студенина, когато се отказал от уискито; че след смъртта на майка му Оли е прекарал детството си без родителска любов в различни пансиони със сурови условия; че окончателната раздяла е станала, когато е бил на седемнайсет.

Струваше ми се прекалено болезнена тема, за да се обсъжда нашироко. Никога не бях го притискала.

— Оливър — строго се обади Виктория, — това е тема, която не бива да разискваш с Луси. Става дума за семейни дела.

— Луси е най-близкият ми приятел — отговори й той. — И искам тя да знае.

Най-близкият му приятел. Най-близкият му приятел!

Не знаех какво изпитвам в момента. Бях готова да се разплача. А също и много горда. И толкова отчаяна и самотна. Не казах нищо сигурно защото не бих могла.

Виктория отметна коса и заяви през зъби:

— Щом трябва.

— Когато бях на шестнайсет, се запознах с едно момиче от града. Дъщеря на местния букмейкър. Мило момиче, с червена коса — започна Оли. — Вече мислехме да престанем да се виждаме, но не бяхме внимавали особено. Разбрах, че е бременна, тъкмо когато връзката ни отиваше към края си.

— Продължавай — казах аз.

— Исках да се оженя за нея, да я издържам. Баща ми заяви, че няма да го допусне. Затова му казах, че ще си намеря работа и ще напусна дома.

— А той какво отвърна?

— Нареди ми да се погрижа тя да направи аборт. Да й платя, ако се налага. Каза… — бледото лице на Оли се зачерви. — Каза, че няма да позволи копелето на някаква уличница да предяви претенции към имението.

Поех си дълбоко въздух и не посмях да издишам.

— А аз му казах, че детето е мое. И независимо какво ще стане между мен и момичето, това дете ще си остане мое. И винаги ще го обичам и ще му бъда баща и каквото имам, ще бъде негово, независимо дали става дума за имението или не. Баща ми заяви, че негов син не може да говори подобни неща и че няма да ме остави да пропилея семейното наследство. Че ще ми спре издръжката, ще престане да плаща училищните ми такси — и то точно пред финалните изпити.

— И какво направи ти?

— Казах на момичето, че ще бъда до нея, разбира се. Тя заяви, че не иска да се омъжва за мен, но ще отгледаме заедно детето, само че след четири месеца пометна.

— Съжалявам — отроних аз.

— Да — Оли гледаше напред, без да вижда нищо. — Понякога още си мисля за онова бебче. Както и да е, баща ми каза, че съм извадил късмет, че съм се „отървал“ — въздъхна. — На другата сутрин напуснах дома му. Започнах работа при бащата на момичето, заживях под наем в една дупка в Глазгоу и помолих в местната гимназия да ме регистрират за финалните изпити. Оттогава не бях говорил с него. Допреди няколко месеца.

— И как мина?

Оли сви рамене.

— Татко каза, че съжалява. Предполагам, че поне ще му дам шанс да докаже, че е така.

— Радвам се, че ще можеш да му простиш — казах аз. — Ако наистина се разкайва, разбира се. Той е единственото семейство, което имаш. А семейството е много важно.

— Извинявай, но… — гласът на Виктория беше леден. — Джейкъб не е единственият роднина на Оли. Скоро ще има съпруга и свои деца.

— Така е, наистина — насилих се да се усмихна.

— Недей да отказваш категорично на поканата за сватбата — помоли ме Оли. — Двамата с теб все още се разбираме чудесно. Съжалявам, че се държах толкова зле с теб преди, Луси. Онзи тип Тод просто ме изкарваше извън нерви.

— Няма нищо — отвърнах аз. — Пак сме си приятели.

— Добре, защото с Вики не ми е забавно да гледам ръгби — ухили се Оли.

Кимнах. И той ми липсваше. Може би дори повече, отколкото си мислех.

— И на Виктория й липсваш — наивно добави той. — Сигурен съм, че вие, момичета, ще искате да прекарате известно време заедно. Можеш ли да се измъкнеш поне за час от работа утре сутрин, Луси? Да заведеш Виктория на кафе?

Отворих уста да се оправдая с нещо.

— Моля те — добави Оли. — Искам да си останем приятели, Луси.

Какво можех да кажа?

— Разбира се — обърнах се към Виктория, чиято усмивка бе замръзнала и фалшива, също като моята. — Ще те взема в десет.

 

 

Чакаше ме във фоайето. Изглеждаше точно както го бе описал Оли — навсякъде имаше светла дървена ламперия, а служителите също носеха бели униформи. Малко приличаше на луксозен зъболекарски кабинет или нещо подобно. Идеална среда за Виктория според мен.

Но тя явно не мислеше така. Стоеше там, облечена в наситено вишнево и шоколадовокафяво, перфектните цветове за есента, и гримирана като за фотосеанс; аз бях с тениска на „Металика“ и джинси, късо тъмносиньо палто на „Миу Миу“ и каубойски ботуши от „Фейт“.

— Ето те и теб — възкликна тя, макар да бях закъсняла едва с пет минутки. — Хайде да приключваме с това, а?

Заради Оли се стърпях и изчаках да излезем навън и да тръгнем към търговския център на площад „Виктория“. Точно насреща му имаше „Старбъкс“. Сметнах, че две кафета ще са достатъчни.

После казах:

— Знаеш ли, не съм те канила да идваш.

— Не пряко — сопна ми се Виктория. — Но съм сигурна, че имаш нещо общо. Отишла си да се видиш с Оливър, преди да напуснеш Лондон.

Гледаше ме обвинително.

— Да — отговорих.

— Е, не знам какво си му казала. Но направо го съсипа!

Примигнах.

— Какво?

— Той напусна фирмата. Не го ли чу? Единственото, което направи, бе да заведе някакво глупаво дело срещу Тод — изгледа ме с присвити очи. — Каква отмъстителна кучка си, Луси Евънс! Не знаех, че си такава. Ти съсипа Тод! Ти и онази американка Бъфи.

— О! — заинтригувано възкликнах аз. — Осъдиха ли го?

— Да, осъдиха го заради нейните показания. Родителите му трябваше да й изплатят обезщетение за сексуален тормоз.

Сетих се и за Тоби Роджърс.

— Предполагам, че сумата е била солидна?

— Милиони — завистливо промълви Виктория. — И го вкараха в затвора за измама.

— Хубаво — спокойно отвърнах аз. И браво на Бъфи. Бетси-Ан Мос най-сетне бе поела контрол над живота си.

Виктория не обърна внимание на думите ми. Гледаше ме с омраза.

— Всичко стана публична тайна — каза тя. — Знаеш ли, че пресата в Америка надуши случая? Знаят, че той е в затвора! Дори и да излезе след шест месеца, сега никога няма да стане сенатор!

Влязохме в кафенето и аз поръчах две големи чаши кафе. Виктория се отправи към единствената маса за двама, чак в дъното, и когато й подадох напитката, не ми благодари. Просто царствено ми махна да седна.

— Не е било клевета. Разследваха го за измама — казах аз.

Виктория махна небрежно.

— Това беше само недоразумение.

— И тормозеше сексуално приятелката ми Бъфи. Както и мен.

— Сексуален тормоз ли? — Виктория присви очи. — Не се преструвай на невинна малка госпожичка пред мен, Луси! Та ти не можеше да повярваш, че той изобщо те е забелязал. Нямаше търпение да похарчиш парите му! Аз бях там, забрави ли?

Имаше нещо доста изненадващо в остротата в гласа й. Погледнах я внимателно, беше се зачервила, в очите й имаше необичаен блясък.

— Да, ти беше там. Чакаше удобен момент. Какво беше Тод за теб, по-голямата и по-добрата сделка ли?

— Не ставай глупава — изръмжа Виктория. — Аз обичам Оли.

Но този път не й вярвах.

— И той ме обича.

За съжаление, това го вярвах.

— Тогава защо те е грижа какво ще стане с Тод?

— Тод ми е приятел — надменно заяви тя. — Опитах да се видя с него, когато го пуснаха под гаранция, но той не пожела — погледът й обвиняваше мен. — Не иска да чува за никой, който е бил свързан с теб.

— Чакай малко — бавно казах аз. — Какво имаш предвид с това, че ти е приятел? Ти предаде Оли, Виктория. Повярвах на думата ти, когато заяви, че е било пиянска грешка. Но ако се опитваш да се срещаш с Тод сега…

— Да, благодаря ви, отче — присмя се тя. — Разбирам закостенялото ти виждане за света — сви рамене. — Но все едно, Тод не иска да има нищо с която и да е от нас. Така че ти постигна своето в това отношение.

Вътрешно кипях цялата. Виктория се бе опитала да се срещне с Тод…

— Но всичко ще се оправи — трескаво просъска тя. — Стига да стоиш настрани от нас, по дяволите! Не знам какво си казала на Оли, за да го накараш непрекъснато да те търси. Да го принудиш да дойде чак дотук.

— Оли просто иска пак да бъдем приятели.

— Това няма да стане — заяви Виктория съвсем хладнокръвно. — Заминаваме за Шотландия. И сега, след като се помири с Джейкъб, нищо не може да спре развитието на проекта. Джейкъб веднага ще даде на Оли неговия дял от имението. Говорих с баща си. Ще направим нещо заедно. Всички ще забогатеем — каза тя, сякаш се мъчеше да убеди сама себе си. — Може би не чак колкото… Но това няма значение! — после отново се обърна към мен. — Не те искам на сватбата — заяви тя. — Достатъчно навреди на Оли. Намери си някакво оправдание. В това те бива — сви рамене и гласът й леко омекна. — Едно нещо направи както трябва. Не му каза за малкото ми провинение, защото той ме обича. Сега трябва да продължиш в същия дух. Накарай го да разбере, че отношенията ни се развиват и в семейния ни живот няма никакво място за някаква озлобена друга жена — отсече Виктория. — Сигурна съм, че един ден все ще срещнеш някого. Но всъщност това не е мой проблем — огледа се наоколо, доста отегчена. След като бе казала репликите си, явно вече не се интересуваше от мен. — Може би ще си купя нещо оттук. Дори и в такова забутано място все трябва да има някой дизайнерски бутик… — отново ме погледна. — Защо не идеш в хотела? Оли остана да си почива в стаята. Можеш да поговориш с него, да го откажеш от цялата тази лудост. Да дойде чак до Кент, представи си. Направо е откачил.

Стана от мястото си. Явно това беше всичко.

— Много си самоуверена — успях да кажа само.

Виктория ме изгледа отвисоко, за секунда в очите й проблесна колебание, но после изчезна.

— Преди ти постъпи правилно, Луси, признавам ти тази заслуга. И съм сигурна, че пак ще го направиш.

— Този проект… — обадих се аз. — Имаш планове за строителство във фамилното му имение? И той е съгласен?

Виктория грабна чантата си, вече напълно отегчена от мен.

— Ще бъде, когато приключа с него — заяви тя. — Защо мислиш го накарах да се сдобри с онзи глупак Джейкъб? Моята работа е да знам кое е най-доброто за Оли — протегна пръсти с перфектен маникюр на дългите кървавочервени нокти. — Сбогом, Луси — студено каза тя. — Беше много… интересно.

 

 

Много бавно се върнах до хотела.

Не знаех точно какво ще направя. Главата ме заболяваше само като си помислех за това. От друга страна, бях уверена, че трябва да му кажа. Не можех да допусна да се ожени за нея. Виктория беше чудовище. А той беше такъв добър човек. Ако тя забременееше, той щеше да остане с нея. Щеше да се окаже впримчен до края на живота си.

Но пък, от друга страна, защо правех всичко това? Когато ги видях в офиса ми, хванати за ръце… Вярно беше, не исках Оли да се жени за Виктория. Не исках да е влюбен в нея. Не исках да има нищо общо с нея.

Исках да обича мен.

Беше сив и намръщен ден. Във въздуха витаеше есенен мраз, а в провинцията, близо до дома на мама и татко, щеше да е мъгливо. Имах чувството, че всичко е мъгливо. Не знаех какво правя. Знаех само, че трябва да говоря с Оли.

Когато се върнах в „Черния лебед“, му позвъних от мобилния си телефон. Още беше в стаята, слава богу. Останах долу до рецепцията.

— Качи се горе — каза Оли. — Аз съм в стая 406.

— Не. Ти слез. Искам да те заведа на едно място — отвърнах аз. Някъде, където Виктория нямаше да ни намери.

— Добре — съгласи се той. — Веднага идвам. Макар че звучиш много тайнствено.

Обадих се в офиса, за да им кажа, че днес няма да ходя на работа. Джордж попита дали не съм болна; откакто бях отворила „Конфитюр“, никога досега не бях пропускала курс. Дали бях болна? Може би…

О, господи!

Ето го. С черни панталони, които му бяха възголеми, и една от старите си ризи. Мислех, че Виктория го е накарала да ги изхвърли всичките. Косата му беше леко разрошена. Не изглеждаше в прекрасна форма. Но приличаше на стария Оли, което беше далеч по-добре.

Поех си въздух на пресекулки. Сърцето ми биеше толкова учестено, че бях направо замаяна.

— Луси! — възкликна той. — Добре ли си?

— Да, чудесно — стегнах се. — Просто трябва да ти кажа нещо. Има един парк надолу по улицата…

Оли повдигна вежди.

— Тогава да идем на разходка — нежно предложи той.

Изминахме около половин километър — само няколко пресечки; не исках да се сблъскаме с Виктория, когато се връща към хотела. А после аз спрях, направо на тротоара. Край нас профучаваха хлапета на скейтборд. От другата страна на улицата някакъв стар пияница току-що бе изкрещял „Млъквай, стара кранта такава!“ на една възрастна дама, която отиваше към автобусната спирка с пазарските си торби и която не бе продумала и дума.

— Трябва да ти кажа веднага — заявих аз.

Оли изглеждаше притеснен.

— Боже мой, какво има? Нали не си болна от рак или нещо подобно?

— Нищо подобно.

— Бременна ли си? От онзи негодник Тод ли?

Поклатих глава.

— Изобщо не става дума за мен. А за Виктория. Не можеш да се ожениш за нея.

Оли ме изгледа странно.

— Малко е късно за това, не мислиш ли?

— Тя е истинска кучка — изтърсих аз. — Каза ми — току-що ми каза, — че иска да накара баща си да сключи сделка с твоя баща. Да построят нещо в имението ви в Шотландия.

Оли остана като гръмнат.

— Това е единствената причина да те накара да се сдобриш с него — обясних аз. — Не е било, защото смята, че е добре да оправите отношенията си. А защото иска да забогатееш. Оли, тя се интересува само от парите. Не те обича, никога не те е обичала. Само иска богат и известен мъж, на чийто гръб да си живее.

Той не каза нищо известно време, но лицето му стана сиво. Като небето. И от това ми стана зле.

— Ще поговоря с нея за това — каза Оли. — Никой няма да строи нищо.

— Това не е всичко — поех си дълбоко въздух. — Тя ти изневери. Онзи ден, когато ти казах, че съм заварила Тод в леглото с Мелиса, те излъгах.

— Била е Вики?

— Беше Вики.

Оли отвори уста, после пак я затвори. Не можеше да намери думи.

— Тя играеше и от двете страни — отчаяно продължих аз. — Ти имаше голям престиж, но той беше по-богат. Каза ми, че е било само еднократна забежка, че не бива да развалям отношенията ви. Но преди малко ми каза, че отново се е опитала да го види. Като приятел според нея. Но ако той я пожелае, тя би те зарязала.

Оли стоеше като вкаменен. Щеше ми се да каже нещо, каквото и да е!

— Не искам да говорим на улицата — огледа се наоколо. Насреща имаше сладкарница, но той поклати глава. — Не искам да хапвам, Луси — тонът му беше много суров, звучеше прощално. — Покажи ми този парк и нека си намерим някоя пейка.

Тъжно потеглихме натам. Оли не ми каза и думичка през целия път. Мина през железните порти, озъртайки се за място за сядане. Разположи се на първата мръсна пейка, която зърна.

Последвах го. Седнах на другия край. Разстоянието помежду ни ми се струваше ужасно символично.

— Май е добре, че най-сетне ми каза — поклати глава. — Става дума за цяла година от живота ми, но какво пък? Никога не съм й вярвал напълно — не можех. Все говореше за пари. Сигурно щеше да й е по-добре с Тод. Него това не го притесняваше.

— Но ако си се чувствал така, тогава защо щеше да се ожениш за нея? — избухнах аз.

— Много е лесно човек да си внуши разни неща — горчиво отрони Оли. — Тя беше толкова преуспяла, толкова самостоятелна. Мислех, че от нея ще излезе интересна съпруга. Харесваше ми как се облича или поне така си въобразявах. И ми говореше все неща, които исках да чуя. Отначало това ми се струваше важно — сви рамене. — Някой психоаналитик би казал, че непрекъснато търся чуждото одобрение, нали? Тъй като съм израснал без майка, а баща ми беше зъл. Е, може би все пак има нещо вярно във всички тези глупости. Виктория ме караше да се чувствам като най-великия човек на света. Трябва време, за да осъзнаеш, че това не е истина. Когато ти се иска да вярваш на някого, просто му се доверяваш — той вдигна очи от земята. — Но ти… — продължи Оли. — За теб никога не бих го повярвал. Че ще ме предадеш. Не и ти, от всички хора на света.

— Да те предам ли? — ужасих се аз.

— А какво беше тогава? — попита Оли. — Да не би да се обиди, задето не ми беше приятно да те виждам с онзи негодник? Позволи няколко месеца хладина от моя страна да заличат всичко, което бяхме имали дотогава. Бяхме близки години наред. Години. Аз просто… — гласът му заглъхна. — Не знам как си могла да го направиш.

Цялата треперех.

— Имаш предвид, че не съм ти казала, че ти е изменила?

— Изменила — горчиво повтори Оли. — Това е много лека дума за такова сериозно нещо. Това не е като да измамиш някого на карти. Бъдещата ми съпруга е била в леглото с друг мъж, Луси. Правела е секс с него. А после ти изчезваш от живота ми, не ми отговаряш по телефона — и щеше да ме оставиш да застана пред олтара, без дори да ми кажеш.

Борех се със себе си. Трябваше да му кажа, да му обясня. Но имах да му казвам толкова много, а изведнъж, когато настъпи моментът, осъзнах, че нямам и представа откъде да започна. Бях ужасена, че ще изпусна шанса си. Гърлото ми бе пресъхнало…

— Е — с равен глас отсече той, — сбогом.

И си тръгна. Обратно към железните порти. И с всяка клетка от тялото си осъзнах, че ако оставя Оли да си тръгне сега, никога повече няма да го видя.

Станах. Бях започнала да плача; истински големи сълзи се стичаха по бузите ми, но сега не можех да мисля нито за това, нито че носът ми е станал червен. Тичах след него, хлипах и го сграбчих за раменете.

— Чакай! Оли! — извиках. — Чакай, чакай!

Той се обърна, но не ме прегърна или нещо подобно. Дори не ми предложи кърпичка. Просто стоеше там, с онова студено изражение, сякаш питаше защо не го оставя да си тръгне.

— Трябва да разбереш.

— Мисля, че разбирам прекрасно — заяви той. — Приятелството ни не е означавало нищо за теб. Предаде ме заради Виктория, която познаваше само от няколко месеца. Няколко разходки по магазините, богато гадже, момичешки приказки, така стана, нали?

— Чакай малко! — изкрещях. Сега вече бях ядосана. — Просто спри, защото не ме слушаш и се държиш като проклет сексист!

Той отстъпи крачка назад — вероятно не очакваше точно това. Но мен ме бе обзело относително спокойствие. Щях да му кажа всичко. Цялата история. Да вървят по дяволите женските хитрости и всякакви подобни глупости. В крайна сметка аз не бях такава.

— Ще ти разкажа всичко — започнах аз, като избърсах лицето си с ръка и се опитах да дишам равномерно. — После ако искаш да хукнеш накъдето ти видят очите и да ме пратиш по дяволите, твоя работа. Но първо ще ме чуеш. Ясно ли е?

— Добре — съгласи се Оли. И въпреки волята му забелязах леко трепване на устните му. — Дълго ли ще отнеме?

— Пет минути.

— Тогава да се върнем на пейката.

Поведе ме обратно, седна и ме загледа очакващо. Направо не можех да повярвам, че ще го направя. Цялото ми бъдеще зависеше от петминутен разговор на мръсна стара пейка в парка. Но какво пък. Нямах какво да губя.

— Ние — започнах аз — бяхме най-добри приятели.

Оли наклони глава настрани.

— И аз винаги съм била увлечена по теб.

Така. Това беше много зряло. Никакво изчервявам се или нещо такова. Оли леко се сепна, но не помръдна. Седеше съвсем неподвижно и слушаше.

— Очевидно ти не беше увлечен по мен, но не исках да правя трагедия от това. Знаех по какви момичета си падаш. Такива като Виктория — с хубави дрешки, много грим — примижах. — Високи токчета. И много различни от мен. Освен това бях съсипвала много приятелства, като излизах на срещи с момчетата. Не разбирах защо си нямам приятелки като нормалните момичета…

— Навярно защото вече си имала четири сестри — обади се Оли.

Четири сестри. Да. И всички бяхме най-добри приятелки. Никога не се бях замисляла за това. Може би все пак не бях чак толкова странна.

— Все едно, не исках да объркам всичко и с теб, а и в общи линии бях щастлива…

— Така беше — меко каза той, сякаш говореше на себе си. — Винаги беше щастлива.

— А после Виктория ти предложи брак и ти ме изрита от апартамента. Уволниха ме и всички, които познавах, започнаха да ми казват, че е време да порасна, а заради работата при Тод трябваше да изглеждам изискано и…

— Малко прекали — отбеляза той.

Погледнах го строго.

— Няма ли да престанеш да ме прекъсваш?

Оли поклати глава и каза сериозно:

— Съжалявам. Продължавай.

— Както и да е — продължих, — чувствах се много обезсърчена и потисната. Защото ти щеше да се жениш за Виктория. Беше ми трудно да преценя дали е само защото я мразех, или защото бях влюбена в теб.

Сега очите му се отклониха от лицето ми и се впериха в обувките му. О, господи! Сякаш редях глупава приказка за несподелената любов.

Но, не, не беше глупаво да обичаш някого. Дори и ако той не те обича. И не беше глупаво да кажеш истината.

— Все едно, трябваше добре да се вгледам в себе си. Вероятно съм реагирала малко детински тогава. Лесно е да не търсиш хубава работа, ако не ти се налага. Освен това виждах колко е преуспяла Виктория — и в работата също. Исках да си имам гадже. Исках да имам някакви пари — поех си дълбоко въздух. — А Виктория ми каза, че двамата сте обсъждали увлечението ми по теб, че всичките ти приятели знаят за него и че само се излагам като…

— Не е вярно — прекъсна ме Оли. — Да го обсъждам с нея ли? Та аз не знаех за това.

Е, сега определено знаеше.

— Затова исках и аз да си имам гадже. Може би и аз съм се чувствала несигурна в себе си. А Тод беше…

— Красив и богат.

Кимнах.

— Знаеш какво стана после. Виктория се сближи с мен. Сега си мисля, че е било само за да се добере до Тод, но тогава… — свих рамене. — Предполагам, че просто не съм могла да си представя как жена, която има теб, ще се интересува от някой като Тод. Затова изобщо не ми хрумна.

— О, Луси! — тъжно възкликна Оли.

Но аз упорито продължих. Ако сега не стигнех до края, никога нямаше да го направя.

— Когато я заварих в леглото му, вече се бях скарала с него. Отидох в къщата му, за да му върна ключовете. И щях да ти кажа. Но тя ми обеща, че е било само веднъж, че е била пияна, че двамата се обичате. И че ако съм ти истинска приятелка, а не просто завистлива отритната обожателка, ще постъпя както е най-добре за теб, а не както ми се иска на мен.

— Значи ако не знам нещо, то няма да ме нарани, така ли?

— Нещо такова. Мислех си… срещнах се с теб и си мислех, че може би трябва да ти кажа, но ти все говореше за сватбата. Разбрах, че наистина я обичаш. Освен това, понеже по това време цялата тази лудост около Тод се бе разсеяла, вече знаех, че те обичам. Как тогава да се доверя на собствената си преценка за мотивите ми да ти кажа? — поех си отново въздух. — Събрах си багажа. Погрижих се Тод да не може повече да тормози Бъфи. Дойдох да ти кажа, че заминавам. Виктория ми каза да се махна от живота ви и да продължа нататък. И в основни линии точно това и направих — бях изтощена. — Това е всичко — отроних накрая. — До днес, когато най-сетне разбрах, че тя никога не те е обичала и че още преследва Тод. Направих това, което смятах, че е в твой интерес. И двата пъти. Ако сега просто изчезнеш от очите ми, мислейки си, че съм те предала, и никога повече не ми проговориш, ти си просто един жесток човек — заявих аз и гласът ми вече бе станал по-уверен; за свой ужас установих, че цялото ми спокойствие на зрял човек се е изпарило. И, да, отново се появиха сълзите. — Защото не беше така.

Оли бръкна в джоба на панталона си и ми подаде кърпичка. Издухах си шумно носа. Тъкмо навреме, наистина. Сополив нос точно в този момент щеше да е направо черешката на тортата.

— Може ли сега аз да взема думата? — кротко се обади той. — Мисля, че това изливане на душата е чудесна идея.

Кимнах му да продължи.

— Излизах с всички онези момичета по две причини. Не, три — каза Оли. — Започвам от най-маловажната. Първо, защото наистина харесвам жени, които се обличат добре и се грижат за външността си, макар че някои май прекаляваха. Второ, защото още от малко момче винаги съм искал да имам семейство. Сигурно съм единственият мъж на света, който си представя сватба още на първата среща — горчиво призна той. — Фатална грешка. И трето, защото бях влюбен в теб, но ти никога не би склонила да излезеш с мен.

Погледнах го.

— Какво?

— Не се прави на толкова изненадана — каза той. — Сама ми го каза. Съвсем направо. Каза ми, че не ме харесваш в романтичен план.

— Но ти не биваше да се отказваш! — заплаках аз. Каква несправедливост само!

Оли разпери ръце.

— Луси, аз ти повярвах. Разбира се, че ти вярвах. За какво му е на момиче като теб да излиза с такъв като мен? Скучен и досаден, робуващ за заплатата си? Адвокат. Ти беше като природна стихия. Омаен слънчев лъч, на който всички завиждаха. Обичаше живота, работата си, семейството си, тялото си. Не знаех кое е по-лошо, болката от това да живея с теб и да не си само моя или представата, че ще се разделим и ще се върна към сивия си скучен живот зад сивото си бюро. В теб имаше такава енергия и любов — каза той. — Ти се наслаждаваше на всеки миг от живота. Това е идеалната жена — бавно заяви Оли. — Тази, която грее като слънце, където и да се намира.

— Но ти все ми повтаряше, че е време да порасна.

— И аз ревнувах — обясни той. — И бях леко засегнат навярно. Беше лесно да си повярвам, че може би не си чак толкова идеална все пак. И щом не можех да имам теб, но можех да бъда с някое по-обикновено момиче… мислех си, че именно такова ми е било съдено да имам — бледите му сини очи ме погледнаха под светлите мигли, толкова любов и надежда имаше в погледа му, че останах без дъх. — Но не беше така — продължи Оли. — През цялото време, докато бях с други, включително и с Вики, си мислех за теб. Опитвах се да отблъсна тези мисли, разбира се. Смятах, че съм пълен негодник. Че не мога да съм верен, предан някому — сега очите му блестяха. — Каква ирония на съдбата!

За момент останахме неподвижни. Преструвах се на запленена от една катеричка наблизо. Нямах никаква представа какво да правя сега.

— Е — обади се Оли, — ако правилно съм разбрал, през цялото време сме били влюбени един в друг. Срещали сме се с други хора, за да превъзмогнем чувствата си. Но половинките ни се оказаха негодници. Това ли е горе-долу?

Кимнах.

— Има ли някакъв шанс — подхвана той — една преуспяла делова жена като теб да пожелае да се среща с безработен бивш адвокат като мен?

Внезапно се почувствах неловко.

— Не ме бива много в срещите — казах само. — Мисля, че ще бъда малко срамежлива с теб.

— Не знам защо — отвърна Оли. — Случвало ти се е да повърнеш върху мен поне три пъти. Помниш ли?

— Винаги ли смяташ да повдигаш тази тема? — настоях да разбера аз.

— Категорично не — отвърна той. — Просто ще я използвам като коз и следващия път, когато искам да те накарам да приемеш нещо.

— Става — съгласих се. Все така загледана в катерицата. Струваше ми се най-безопасно.

Оли се пресегна и ме хвана за ръка. Би трябвало да кажа, че желанието премина през мен като електрически ток. Но не беше така, ръката му просто беше топла и приятна.

— Хайде да пропуснем срещите — предложи той. — Познаваме си и кътните зъби. Можем направо да се оженим. Имам резервация за прекрасна сватбена церемония.

— Добре — измърморих тихо. — Ами Виктория?

— Ще й оставя бележка в хотела и ще платя сметката й — каза Оли. — Това е повече, отколкото заслужава. И ще й се обадя довечера. Става ли?

— Наистина говориш сериозно — прошепнах.

— Разбира се, че говоря сериозно — отвърна той. — Моя красива, мила, забавна, прекрасна Луси!

После протегна и другата си ръка, повдигна брадичката ми и завъртя главата ми към себе си. И ме целуна, много нежно, по устните. Докосване, леко като перце, прекрасно.

О, сега вече имаше електричество! Задъхах се. Не беше особено… женствено…

По дяволите! Може пък и да беше женствено. В крайна сметка какво е по-женствено от любовта?