Луиз Бегшоу
Родена във вторник (14)

Четиринадесета глава

Чувствах се малко странно.

Сякаш стъпих на друга планета, когато слязох на пустата гара в Тънбридж Уелс. Метнах малката си пътна чанта — добре де, пътната чанта на Кати — в едно такси. Шофьорът не спря да ми говори през целия път за това, че бил председател на местната гражданска асоциация и че според всичките му приятели трябвало да се кандидатира за парламента. Което беше чудесно, защото от мен се искаше само от време на време да измърморвам по едно „Ммм!“.

Познатите пътища и зелени плетове се нижеха пред погледа ми. Познавах всеки завой, всяка къща. Уха. Завръщането у дома беше невероятно. Сякаш никога не бях заминавала. Сякаш последните няколко месеца бяха само един кошмар. И сега се събуждах. Или поне щях да се чувствам така, ако не беше Оли.

Но както и да е. Стига с това. Сега очаквах малко мир и спокойствие. Нямаше да правя каквото и да било поне месец. Само щях да си седя у дома, да гледам спортния канал и да ям от недопечените наденички на мама. Може би щях да ида за риба някой път. И да помисля, не, да медитирам. Не го правех достатъчно често. Всъщност изобщо. Но сега бе идеалният момент да започна. Просто да подредя мислите си. Единственият ми приоритет…

— Дванайсет лири, моля — каза шофьорът.

— О, да — порових в чантата си. Какво правеше другата кола на алеята ни? Трябваше само мама и татко да са у дома. — Ето, заповядайте.

Той ми върна рестото от двайсетте лири, а аз от разсеяност му дадох бакшиш от цели пет.

— Много мило от ваша страна — весело каза шофьорът. — Всичко добро, както казват американците. И не забравяйте да гласувате за либералните демократи.

— Непременно — излъгах аз. — Довиждане.

— Чао-чао! — пропя той и се пресегна да затвори вратата. Направи обратен завой и изчезна надолу по пътя, докато аз се колебаех пред входа.

О, господи! Пак ли беше дошла госпожа Милтън? Приятелката на мама от женския клуб. Не можех да я понасям. Вместо да е майчински настроена и любяща, тя беше радикална феминистка, която не спираше да говори за Симон дьо Бовоар^[1]. Или още по-зле, можеше да е Дерек, нашият луд градинар. Дерек нямаше равен в кръшкането и работният му график се състоеше от пет минути работа, четиридесет и пет минути „почивка за чай“ вътре в къщата, после пак пет минути навън, отново „време за курабийка“ — и все така до края. Нямаше да ми пречи особено, ако не настояваше да участвам в разговора през цялото време. И задаваше милион въпроси. За работата ми, за любовния ми живот — трябваше да се обадя на Джеймс, сигурно можеха да му намерят някаква работа в полицейското управление.

Вероятно от мен се очакваше да му задавам въпроси на свой ред. Само че аз нямах такова желание. Защото не се интересувах от живота му. Сигурно това ме прави лош човек.

По дяволите!

Не беше честно. Идвах си у дома да получа някаква утеха. Да получа малко грижи и внимание. Наденички и горещ шоколад. Исках да си поприказвам с родителите ми и с никой друг. Прекалено много ли исках? Как да разсъждавам зряло за бъдещето си, ако госпожа Милтън или лудият Дерек са наоколо?

О, по дяволите, момент само. Не бяха те. Познавах тази кола.

Входната ни врата се отвори.

— Луси! — извика Емили. Втурна се и ме прегърна здраво.

Притиснах я до себе си, но там, зад рамото й, с мрачното си лице и прегърбени рамене, стоеше и Джордж, бъдещият ми зет и най-скучният човек на света.

— Не е ли прекрасно! — пищеше Ем. — Да не би да си в отпуск? Дошла си да ми помогнеш? Слава богу! Имам нужда от още един чифт ръце. Тук е истинска лудница! Абсолютно се побъркваме! Не мога да се справя със стреса.

— Стрес от какво? — попитах аз.

Тя ме изгледа така, сякаш напълно съм се побъркала.

— Сватбата, Луси — каза Емили. — Проклетата сватба!

Как можах да забравя? Толкова бях погълната от себе си! Но колкото и да се стараех, не успях да превъзмогна ужаса, който ме обзе, докато Емили ме мъкнеше навътре в това, което наистина приличаше на лудница. Или на военнополеви щаб за атаката над Ирак например.

Нашата прекрасна и спокойна къща изглеждаше напълно неузнаваема. Навсякъде имаше булчински списания. Не просто по масата или натрупани по столовете; отделни страници бяха скъсани и закачени къде ли не, заедно със списъци и телефонни номера, рецепти и неразгадаеми драскулки за торти и балони.

И това не беше всичко. Мама ми се стори едновременно силно развълнувана и измъчена до болка. Вместо да се спусне към мен и да ме прегърне майчински, тя ме целуна разсеяно по бузата и отново се зае да говори по телефона.

— Да, наистина казах, че поръчката не е окончателно потвърдена — категорично заяви тя. — И сега ви казвам, че няма да бъде орехова, а шоколадова, защото един от гостите ни е алергичен към фъстъци — пауза. — Много добре знам, че орехите и фъстъците са нещо различно, но човек трябва да е предпазлив, нали? — тържествуващо обяви тя, после драматично продължи: — А и вие едва ли искате да видите подобно заглавие в „Куриер“: „Твърдоглав сладкар причинява смъртта на гост на сватба“ — по-дълга пауза. — Е, надявам се — подсмръкна. — Значи пълнежът ще бъде ванилов крем и малини, нали, скъпа?

Емили кимна.

— Записахте ли? Да, това е окончателно потвърдено. Дайте ми номера на факса си — каза мама със страшно делови тон. Номерът на факса ли? Та тя съвсем наскоро бе свикнала да използва химикалка. — Ще ви изпратим писмените си инструкции. Приятен ден — после затвори и тържествуващо обяви: — И това е уредено.

— Представи си само — с истинско отчаяние в гласа каза Емили. — Представи си, ако бяха настояли за ореховата!

— Поръчката не беше окончателно потвърдена — с монотонен глас се обади Джордж. — Ако се бяха опитали да ни я впишат в сметката, можехме да ги съдим.

Зяпнах го. Всички ли бяха изперкали?

— Луси, скъпа — разсеяно се обади мама, сякаш едва сега забелязваше, че съм дошла. — Искаш ли чаша чай?

— Чудесно — оживих се аз.

— Тогава ще направиш ли за всички? — помоли тя. — Аз съм малко заета сега. Наложи се да уволним доставчика на цветя. Можеш да си представиш какъв хаос причини това.

— Аз го пия с полуобезмаслено мляко и точно лъжичка и половина захар — заяви Джордж.

— О, разбира се — мрачно отроних аз. — Няма проблем.

— Имаш ли намерение да останеш тази нощ? — попита мама. — Малко сме натясно.

Погледнах я ужасено.

— Ами така планирах. Исках да остана малко повече от една нощ. Но ако няма място…

— Разбира се, че има! — автоматично отвърна тя, опитвайки се да покаже ентусиазъм. — Аз ще… ще разчистя малко в стаята с кашоните. Някога обичаше да се криеш там с малките си приятелчета и да си играете на разни момичешки игри.

Момичешки игри ли? Това беше спомен от далечното минало.

— Това правеше Кати — напомних й аз.

— О, вярно. Ти играеше на „Донки Конг“ там! Имаше и легло. Помниш ли?

Да, помнех. Скърцащо старо единично легло с изтърбушен матрак, чиито пружини се впиваха в гърба ти.

— Ще сменя чаршафите — обеща мама, забелязала изражението ми.

О, не, сега още повече я бях притеснила. Бе започнала да кърши пръсти, а това го правеше само в моменти на силен стрес, като например онзи път, когато съседът ни заплаши да ни даде под съд, задето не сме подкастрили зеления си плет.

— Не, няма нужда — побързах да кажа. — Така е чудесно. Стаята е фантастична. Само… — гласът ми заглъхна. — Просто се чудех кой е в моята стая, а и в стаята за гости?

— В твоята стая е Джордж — каза мама. — А стаята за гости е забранена зона.

Забранена зона ли?

— Там е командният център — обясни Емили. При това с напълно сериозен вид. — Там правя проектите си. Изработвам на ръка всички коронки на шаферките. А също и украсата за шатрата на открито.

— Най-добре добави и цветята за църквата — мрачно се обади мама. — Викарият е в близки отношения с цветарите, които уволнихме. Те му дават отстъпка. Може да се засегне, ако разбере, че сме се обърнали към други… — погледна ме — стоях си до кухненската маса с ръка на пътната чанта. — Нали искаше чай, скъпа? — напомни ми тя.

Разпознах универсалното кодово повикване, което в нашата къща означаваше „направи чай“, и с увесен нос тръгнах към чайника. Джордж се впусна да обяснява надълго и нашироко колко е наклонен теренът на моравата ни и какъв ще бъде дървеният материал за сватбената шатра. Започваше всяко второ изречение с „Като лицензиран земемер…“.

Но мама и Ем бяха очаровани от думите му. Все едно изобщо ме нямаше. О, господи! Не издържах повече. Къде ли беше татко?

 

 

Намерих го в градината. Чак в дъното, седнал на старата дървена пейка, която никой не използваше, защото бе покрита с мъх и птичи курешки. Но въпреки мрачния ден, татко изглеждаше съвсем доволен. Беше с дебел пуловер и четеше стар брой на „Спектейтър“.

— Здрасти, татко — обадих се аз. — Донесох ти чаша чай. И шоколадова курабийка.

Татко вдигна глава и примигна няколко пъти зад очилата си за четене. За миг се запитах дали и той няма да демонстрира всякаква липса на ентусиазъм от завръщането ми. Но после лицето му се разтегна в широка усмивка.

— Скъпа! Кога дойде?

— Преди около половин час.

— Това се казва изненада — възкликна той. — Значи се отби за кратко, а? Откъснала си се за миг от страхотната си работа в света на недвижимата собственост? Как те пуснаха?

Когато татко казваше „страхотна работа в света на недвижимата собственост“, изобщо не ме иронизираше.

— Бях само рецепционистка — обадих се аз.

— Създаваш първото впечатление. Това е от жизненоважно значение за всеки бизнес — незабавно отвърна той и взе чашата. После замълча. — Но защо каза „бях“?

— Напуснах.

— Браво на теб. Пълна скука — заяви татко.

— Не беше особено интересно — признах аз.

— Защо си тръгна? — той унищожи на един залък шоколадовата курабийка и ме погледна изпитателно.

— Стана ми скучно.

— И? — настоя той. Макар да бе спокоен и жизнерадостен по природа, на баща ми нищо не му убягваше.

— И — въздъхнах аз — имах катастрофална връзка с шефа си. Или поне аз си мислех, че е връзка. Всъщност той се е срещал с още много други момичета. И е присвоявал средства на компанията. А сега го арестуваха и вероятно ще се наложи да свидетелствам в съда.

Последва пауза.

— Разбирам — каза татко. Явно търсеше някаква светлинка в цялата ситуация, но тъжната ми история не му даваше достатъчно материал. Въпреки това… — Ти обаче не си била влюбена в него — продължи той. — Защото обичаш онзи шотландец.

— Не, не е така — неубедително отрекох аз. — Както и да е, няма значение. Защото той ще се жени за Виктория Кобхъм и очевидно обича нея.

Татко не изглеждаше убеден, но за щастие се зае с чая си.

— Е, скъпа — обади се пак той. — Значи си се върнала у дома за няколко дни, докато решиш какво да правиш?

— За няколко месеца — отвърнах аз. — Поне докато си намеря работа. Нямате нищо против, нали? — погледнах го неуверено.

— Нещо против ли? — повтори татко. Изглеждаше засегнат. — Миличка, това е твоят дом. Ако питаш нас, можеш да останеш завинаги. Дори не ти трябва да работиш. Можеш просто да живееш тук и да помагаш на майка си в готвенето — добави той леко замечтано. — Ще е хубаво най-сетне да хапнем нещо добре опечено — за разнообразие.

Усетих как сърцето ми се свива и се пресегнах да го прегърна.

— Татко, обожавам те. Но няма да остана прекалено дълго. Просто… трябва да разбера накъде върви животът ми — отвърнах аз. Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Нагоре, скъпа — уверено заяви татко. — Животът ти винаги върви нагоре. Ти си моята звезда.

Винаги ме наричаше така, когато бях съвсем мъничка. Доплака ми се. Почувствах, че съм го разочаровала много. Винаги съм била най-буйната и най-жизнерадостната в нашето семейство, в училище всички ме харесваха, а какво се бе получило сега? Всичките ми сестри бяха преуспели и се омъжваха или пък раждаха деца, докато аз бях просто един голям провал, нямах пари и бях принудена да живея с родителите си.

— Май не съм чак такава звезда — опитах да се пошегувам, но гласът ми излезе леко дрезгав.

Баща ми внимателно остави чашата си върху мъха на пейката и ме погледна в очите.

— Луси — започна той, — не те наричахме така, защото искахме да станеш милионерка или кино звезда. А защото от всичките ни деца ти беше най-весела и жизнерадостна. Винаги се забавляваше най-много. Беше все усмихната — стисна ръката ми. — Каквото и да решиш да правиш, скъпа, ще се радваме за теб. Няма значение с какво си изкарваш прехраната. Най-важното е да не си избереш работа или мъж, които да угасят пламъка в теб. Човек работи през по-голямата част от живота си, както знаеш. И ако работата те кара да се чувстваш нещастен, такъв ще си през повечето време — тонът му беше много сериозен за неговите стандарти. — Не исках да се занимаваш с недвижими имоти. Знаех, че няма да ти хареса. Трябва да откриеш какво обичаш да правиш и после да се заемеш с него. А колкото до мъжете, ами… — въздъхна дълбоко. — Не вярвам, че има един-единствен подходящ човек за всеки от нас. Има различни хора. Просто когато попаднеш на някой, който ти подхожда, си мислиш, че той е единственият. Ако си решила да забравиш за Оли, някой ден ще се появи друг. Но не бързай. Можеш да намериш нещо хубаво в живота си в почти всяка ситуация, стига да се постараеш.

Това бе най-дългата реч, която някога бях чувала от баща си.

— Добре — отвърнах аз. — Добре, татко. Няма да започвам повече скучни работи.

— Радвам се да го чуя — той вдигна отново чашата и вестника си, след като бе приключил с лекцията си.

— И ти казах, че не съм влюбена в Оли — не се стърпях да добавя аз.

Татко не вдигна очи.

— Знам какво каза, скъпа.

 

 

Когато се върнах в къщата, мама някак бе успяла да добие още по-измъчен вид. Няколко кичурчета се бяха измъкнали от кока й и й придаваха доста занемарен вид. Отиваше й!

— Скъпа — посрещна ме тя, — познай какво?

— Какво?

— И Катрин и Питър ще дойдат тази вечер — тя вдигна безпомощно рамене. — Къде да ги настаня? Нямам стая!

— Могат да спят на тавана — предложих. — Там има достатъчно място.

— Но няма легло!

— Има. Надуваемото — обадих се аз. — А и фотьойлът горе се разгъва. Така стават две легла.

— Но всичко трябва да се почисти! — проплака мама. — Питър не може да спи там. Той е важен бизнесмен!

— Много ще му хареса — твърдо отсякох аз. Най-добре да му хареса, защото още не му бях простила историята с Естер. — И не се притеснявай за оправянето на леглата и за чистенето. Аз ще се погрижа.

— Сигурна ли си? — с благодарност и надежда попита мама. — Защото се канехме да отскочим до Тънбридж Уелс, за да погледнем няколко рокли, и Ем предложи да дойдеш и да прекараш няколко часа в мерене на различни шаферски тоалети.

Как ли пък не!

— Това може да стане и друг път — казах аз. — Трябва да подготвим стая за Питър и Катрин.

— Да, да, трябва — съгласи се мама. — О, благодаря ти, скъпа. Ще кажа на Емили…

Откъм алеята се чу силен клаксон.

— Това е Джордж — каза мама. — Най-добре да тръгвам, той мрази да закъснява. Чао, скъпа — хукна навън и след нея остана само натрапчивият аромат на лавандулова вода.

Останах сама. Най-сетне. Никога не бях предполагала, че нещо ще ме накара да се заема с огромно желание за чистенето, но явно сватбеният хаос можеше да го направи. Сватбите бяха най-най-последното нещо, за което исках да мисля в момента.

Отидох до вградения гардероб под стълбището и извадих спално бельо и възглавници. Щом пристигнеше Кати, разбира се, положението щеше да стане двойно по-зле. Тогава тя щеше да обяви собствения си годеж и щяха да завалят шегички за това как сега било мой ред.

Поне Емили щеше да спре да се обръща към мен за помощ. Двете с Катрин можеха да се вманиачават на тема сватби сами. Е, ако се стигнеше дотам, в краен случай винаги можех да грабна някой роман на Джефри Арчър и да седна до татко в дъното на градината. Най-отдалеченото от къщата място.

Почистих горе и доста ми хареса. Работата не изискваше много мислене. Минах с прахосмукачката, разтворих прозорците, изметох разни умрели паяци. Всичко бавно започваше да си идва на мястото и стаята доби много приветлив вид. Подредих книгите на спретнати купчинки и дори намерих празна бутилка от мляко. Напълних я с вода и сложих в нея няколко закъснели рози от градината. Така. Не изглеждаше зле. Всъщност беше прекалено хубаво за проклетия Питър.

Гордеех се със себе си. Доста добра работа бях свършила.

После разчистих малко място в стаята с кашоните, което ми отне повече време. Сложих едно сгънато одеяло върху стария изтърбушен матрак, преди да го застеля с чаршаф — това трябваше да предпази донякъде гърба ми, — и се опитах да подредя повечето от старите ни играчки по лавиците, за да успея поне да разопаковам пътната си чанта. Трябваше ми място, където да прибера дрехите си, но вероятно щях да се промъкна тайничко в старата си стая и да си присвоя едно от чекмеджетата в скрина. И честно казано, само толкова щеше да ми е нужно.

Хм, май трябваше да стана камериерка! Вероятно в това беше бъдещето ми.

Или пък не!

Макар че, като се замислех, не беше нужно да спирам само до работата на камериерка. Вярно, можех да се хвана на подобна работа. И да се справя прекрасно, така че всички да си кажат: „Тази Луси Евънс е най-добрата в бизнеса“. А после, разбира се, да открия собствена фирма „Очарователни камериерки“ или нещо подобно. И да излезем с някое забавно рекламно послание от рода на: „Нашите камериерки със сигурност няма да ви отегчават с разкази за собствения си живот, докато чистят дома ви!“. Това направо ще съсипе конкуренцията. Даже ще доразвия идеята: „Мълчаливи таксиметрови шофьори — нашите момчета нямат какво да ви кажат“. Обзалагам се, че можем да сложим петдесет процента по-висока тарифа до летището и обратно. А и бездруго, след като изкараме на борсата акции на „Очарователни камериерки“, със сигурност ще се прочуя като онзи тип, който бе основал интернет сайта lastminute.com…

Спрях се, стиснала в ръка четката за прах. Какво си въобразявах? Витаех в облаците. Бях оправила едно легло и вече се виждах като гуру на домакинската работа.

Но наистина се чувствах мъничко по-добре. Баща ми имаше право. Безсмислено е човек да се мъчи с работа, която не харесва. Просто трябваше да реша какво обичам да правя и после да се заема именно с него. Понякога животът наистина е много прост.

Сега вече се чувствах много мъдра.

Звукът от гуми по чакъла на алеята ме изтръгна от мечтите ми. Бяха се върнали! Бързо. Грабнах спортните си панталони и маратонките и изтичах до стаята на татко, за да открадна една от тениските му. Нямах никакво намерение да прекарам следващите два часа в слушане на Емили и Джордж, които обсъждат блаженствата на брачния живот. Знаех, че това ме прави кандидат за титлата „най-лоша сестра на годината“. И определено щях да се присъединя към останалите, когато и Кати дойдеше. Но тя поне щеше да поеме част от напрежението и нямаше да се налага да мисля толкова за Оли…

Взех си уокмена, диска на Мадона и изтичах през входната врата, като подскачах леко, за да загрея.

— Чао! — извиках силно на Емили и мама.

— Излизаш да потичаш ли, скъпа! — извика с цяло гърло мама. — Ще се видим после!

Още не бях включила музиката в слушалките си. Но все едно. И те вършеха същата работа като списанията във влака, нали?

— Ето я, хукна! — обади се пухкавият Джордж. — Все бяга ли, бяга. От какво ли? — попита той с особено самодоволен вид.

Емили му се намръщи, а аз изтичах покрай тях, загледана право пред себе си, преструвайки се, че не съм го чула.

— Луси си е такава — каза тя. — Винаги кипи от енергия.

Когато се върнах у дома, определено не беше така.

Но се чувствах освежена. Когато си потиснат, няма нищо по-добро от едно натоварващо бягане. Хукваш по хълма и докато се изкачваш нагоре, докато мускулите ти крещят от болка, а ти продължаваш, воден само от силата на волята си, се чувстваш непобедим. С всяко стъпване на земята усещаш, че смазваш враговете си в пръстта. Винаги бях отработвала агресията си по този начин — както и размазвайки извънземните чудовища на компютърния екран.

Всичко изчезваше. Налагаше се. Толкова усилия се изискват от теб, че не можеш да се притесняваш за нищо. Няма как да усещаш болката от разбитото сърце, ако не можеш да си поемеш дъх.

Прибрах се и едва се замъкнах със залитане в кухнята. Май бях прекалила с тичането… имах нужда да си поема малко въздух, после щях да се заема с разтяганията си…

— Ха-ха-ха! — весело се ухили Джордж. — Трябва да отбележа, че изглеждаш страшно привлекателна така, Луси!

Погледнах се в старото и леко замъглено от годините огледало на мама. Да, сплъстена коса, червено като домат лице. Запазената марка на Луси Евънс!

Само от пет минути си бях вкъщи, а явно вече се бях върнала към старите си и съвсем не женствени навици…

Но всъщност не беше така.

— Знаеш ли, Джордж — чух се да казвам, — целта на цялото упражнение е да изглеждаш привлекателен после — махнах с ръка към отпуснатия му корем. — Може и ти да опиташ някой път. Но започни с нещо по-леко…

— Така ли! — възмутено възкликна Джордж.

— Луси! — укори ме мама.

Погледнах разкаяно към Емили. Но тя само кимна и ми се усмихна.

— Знаеш ли, идеята не е лоша, любов моя — отбеляза сестра ми. — Затова Луси винаги си хапва каквото си иска и изглежда невероятно.

Изглеждала съм невероятно?

— Благодаря, Ем — измърморих аз.

— Какво, шегуваш ли се? — отвърна тя, привела глава над каталог с копринени платове. — Ние с Кати и Ан трябваше винаги много да внимаваме. За подходящите дрехи, правилната прическа. А ти можеше просто да си нахлузиш дънките и тениската и пак да си най-красивата от всички ни.

— Няма по-красива от теб, скъпа — лоялно се обади Джордж. — Макар да е вярно, че Луси винаги е била в страхотна форма, същинска кобилка. Жалко, че не можеш да си изкарваш прехраната с бягане, нали, Луси?

Наведох се и се заех с разтягането. Хм!

Не че Джордж можеше да изрече и една свястна мисъл, но…

Май ми бе хрумнало нещо.

 

 

Кати и Питър пристигнаха малко преди шест часа. Мама беше приготвила вечерята — „препечено“ агнешко бутче (което означаваше, че е леко недопечено), не добре изпечени картофи и две бутилки шампанско „Сейнсбъри“. Татко ме погледна с такова отчаяние, че аз тихичко грабнах тавата и я пъхнах отново във фурната, докато мама не гледаше.

— Луси!

Вдигнах очи и видях Катрин.

— Виж — притеснено започна тя, — получих съобщението ти. Но ти избяга! Как си… добре ли си?

— Добре съм — отвърнах. — И без това не бях влюбена в Тод.

— Знам — отвърна тя. — Но Оли Маклауд звъня у нас. Опитваше се да се свърже с теб.

— О! — усетих как нещо в мен се преобръща. — Ще му се обадя — небрежна подхвърлих. — Сигурно иска да ме помоли да си поприказвам с Виктория за сватбата. Тя направо е откачила — махнах към кухнята, която сега изобилстваше от всевъзможни сватбени нещица. — Но напоследък явно е много популярно.

— Да. Значи между вас двамата няма никакви проблеми?

— Абсолютно никакви — излъгах най-нагло. Ставах все по-добра в това. Сигурно трябваше да се запиша в тайните служби…

— Добре — неуверено продължи Кати. — Защото с Питър се канехме да обявим годежа си. Но няма да го направим, ако ти не се чувстваш готова.

Изправих се от мястото си пред фурната и я прегърнах силно, като държах китките си настрани от гърба й, за да не изцапам с мазнина кашмирения й пуловер.

— О, Кати — възкликнах. — Няма нищо подобно. Не искам никой да страда само защото съм малко депресирана. А и вече съм по-добре. Толкова съм щастлива за вас двамата. Мисля, че трябва да споделите новината с целия свят. Даже смятам, че трябва да звъннеш на медиите и…

— Престани! — спря ме Катрин и ме перна по рамото. Но се усмихваше. Изглеждаше облекчена.

Последвах я във всекидневната и се постарах да изглеждам също развълнувана и нетърпелива като нея. Наистина по-скоро бих си простреляла сама крака, отколкото да съсипя вечерта на Кати. Тя беше най-добрата сестра на света. И бях щастлива заради нея и Ем. Дори поглеждах към Питър и Джордж и се стараех да не ги възприемам като пълни негодници. Щом прекрасните ми сестри ги харесваха, сигурно имаше нещо хубаво в тях, нали? Нищо че беше скрито много умело.

— Мамо, татко, всъщност и аз имам новина — започна Катрин и прегърна Питър с една ръка. — И ние ще се женим!

Емили изпищя и подскочи във въздуха, разплисквайки шампанското си в лицето на Джордж. Значи все пак можеше да има и нещо хубаво в цялата история!

— По дяволите! — оплака се той. Но никой не го чу.

— О, боже мой! — не спираше да вика и мама. — О, боже мой! О, Катрин! О, скъпа!

Татко бе станал и сега разтърсваше по мъжки ръката на Питър. Чувах го как му казва все неща от сорта на „голям късметлия си, момко“ и „гледай да се грижиш за нея, както е свикнала досега“. Макар че щом видеше надуваемото единично легло и розите, напъхани в празна бутилка от мляко, Питър едва ли щеше да се стресне прекалено много за „стила, на който е свикнала“…

Стиснах здраво чашата си с шампанско и поздравих Питър, когато врявата малко бе поутихнала.

— Ще се грижиш добре за нея, нали — напомних му аз.

— О, тя и сама може да се грижи за себе си — Питър леко наклони глава към мен. — Както сигурно си чула.

— Предполагам, че на всеки може да се случи да оплеска всичко веднъж — отвърнах аз. — Но те предупреждавам, че чета много криминални романи. Знам куп начини да убиеш човек, които са абсолютно неразгадаеми.

Той се засмя.

— Знаеш ли, Луси, Кати беше права за теб.

— О, така ли? Нали не ти е говорила за онзи кон от представлението и прахчетата за сърбеж? — попитах. — Защото бях напълно невинна.

— Не — отвърна Питър. — Каза ми само, че си най-жизнерадостният и забавен човек, когото познава. И че би дала всичко да е като теб.

Май цялото ми семейство бе обхванато от някаква безумна заблуда. Но нямаше да ги разубеждавам. Вдигнах чашата си с шампанско и поздравих и двете си сестри. Беше страхотно, че се омъжваха. И освен това имах нужда от питие…

 

 

Сватби.

Защо?

Това бе оценката на събитията, побрана в една дума. Защо? Защо? Когато дойдеше време аз да се омъжвам, щях да отпраша към Гретна Грийн. Или най-добре изобщо да не се омъжвам. И бездруго никой не се редеше на опашка да ми предлага женитба.

Представяте ли си, че изобщо кандидат-булките прекарват цял ден в пазаруване само на чорапи и жартиери? И даже очакват от сестрите си да се заинтересуват от всичко това?

За едно бях права обаче. Катрин и Емили се превземаха най-вече една пред друга. Навсякъде ходеха заедно. С часове разглеждаха с неодобрение разни булчински списания и се смееха на различни рокли. Опитвах се да не си представям как Виктория прави същото. Поне бях сигурна, че не го прави със същото весело чувство. За нея сватбата беше просто работа.

Горкият Оли.

Е, както и да е. Изборът си беше негов.

А и бездруго поне си бях у дома. Никакви сметки за плащане, никакви романтични увлечения. Само ежедневните радости на битието, докато се опитвах да се промъквам из къщата, без да ме забележат. Така успявах да предотвратя, доколкото беше възможно, разбира се, въвличането ми в целия кошмар от бяла дантела и сатен. Постепенно възвръщах предишната си фигура. Всъщност бях започнала да тренирам, като че ли идва краят на света. Така не само прогонвах мислите за Оли, но и избягвах от очите на всички. Тренировките бяха идеалното време, посветено лично на мене си!

Освен това можех да ям от мамините наденички или да погълна четири шоколадови курабийки наведнъж, без да се притеснявам. Замислях се дали да не започна да правя тениски с надпис: „Животът е прекалено кратък за нисковъглехидратни диети“.

В края на краищата, ако не можеш понякога да си хапнеш шоколадово десертче с ягодов пълнеж, какъв е смисълът?

И заедно с целия този прилив на енергия си бях върнала донякъде и радостта от живота. Да, вярно, сърцето ми все още бе разбито. Висша несправедливост, тъй като дори не бях влюбена в Оли, преди да се появи Виктория — или поне не знаех, че съм влюбена в него. Което беше все същото.

Бях разопаковала стария си компютър и го бях сложила в стаята с кашоните, където едва се крепеше на една претъпкана лавица. Нямаше място за стол, затова седях на ръба на единичното си легло и избивах извънземните. Бях се прехвърлила от „Междузвездни войни“ на „Дуум 3“. И бях истински майстор в играта!

— Скъпа — татко надникна в стаята ми.

Моментът бе крайно неподходящ, понеже току-що бях изкрещяла с цяло гърло: „Умри, мръснико, умри!“.

— О, здрасти, татко — изчервих се. — Аз… тъкмо си ударих палеца.

— Да — сухо отвърна той. — Чух те да възкликваш: „О, боже!“.

Усмихнах му се.

— Точно това казах.

— Или пък дали не беше „О, небеса!“.

— И това си го бива — съгласих се. — Ще трябва да го запомня.

— Нуждаят се от теб долу — каза той. — Джордж има нужда от слушател, пред който да упражнява благодарствената си реч към шаферките.

Изстенах.

— О, моля те, не!

— Хайде.

— Но аз съм шаферка — изтъкнах факта с надежда в гласа. — Нали все пак речта е и за мен! Ще развалим ефекта, ако я чуя предварително. Седем години лош късмет!

Татко ме прониза с един от специалните си строги погледи.

— Миличка, покажи малко ентусиазъм.

— Е, добре де — недоволно измърморих аз и запазих играта на компютъра си. Измъкнаха ме насила от дигиталния свят, в който бях суперзвезда, и ме върнаха в истинския ми мизерен живот. — Исках само да се прибера у дома, за да си подредя мислите — измърморих аз. — Вместо това ме затрупват с какво ли не. С цялата бъркотия тук.

Стана ми забавно. Почувствах се много доволна от себе си и се запитах дали да не се насоча към писането на сценарии за комедийни сериали, когато забелязах израза върху лицето на татко. Макар обикновено да бе доста търпелив и благосклонен към нас, сега изглеждаше направо суров.

Усетих познатото смирение, което ме обземаше някога, когато погледнех към него. Невероятно е как в мига, в който се върнеш при родителите си, сякаш загубваш петнайсет години от живота си и пак се превръщаш в хлапе. Татко ме гледаше по този начин, когато беше наистина много ядосан. И макар и голяма жена, която скоро щеше да се яви като свидетел в съда, малко се изплаших.

Татко внимателно се промъкна покрай вратата и чантата ми и тежко се отпусна на сгъваемото легло до мен.

— Луси… — започна той.

Ооо! Нарече ме по име. Това се прави само когато някой се кани да ти чете конско.

— Под това „да си подредя мислите“ ти просто имаше предвид да се върнеш у дома и да се сърдиш на света.

— Не е честно! — възмутих се аз.

— Напротив, така е — настоя той. — Седиш си тук и само мислиш за нещастието си. Ти как би го нарекла?

Имаше известно право, но не исках да му го призная.

— Просто се опитвам да реша какво искам да правя с живота си — надуто заявих аз. — Преценявам какви са перспективите ми за кариера.

— Но нали вече се съгласи с мен, че човек трябва да прави онова, което обича — напомни ми татко, сякаш нарочно се правех на глупава.

— Да, татко — спокойно отвърнах. — Но аз харесвам само ръгби и риболов.

— И тренировките, и компютърните игри.

— И хевиметъл. И поп музика. Нали няма сега да ми предложиш да участвам в играта „Поп идол“? Защото вече съм малко стара тепърва да ставам като Мадона.

— Миличка — омекна гласът на татко, — преди си изкарваше прехраната, като пишеше рецензии за „Пакман“.

— Не съвсем. Получавах субсидии — това беше прекалено тясно свързано със спомените ми за Оли. Наместих се по-удобно на леглото.

— Е, сигурен съм, че можеш да измислиш нещо. Ти си умно момиче — усмихна ми се татко. — Не защото има нужда да работиш, казах ти, че можеш да останеш тук завинаги. А защото трябва да си щастлива. А тъжните мисли никого не са направили щастлив. Освен производителите на лекарства.

О, не, не исках да започва с темата за фармацевтичните компании, щеше да се проточи цял ден.

— Сложила си грим! — внезапно възкликна той, сякаш едва сега бе забелязал.

Притеснено докоснах лицето си.

— Не ти ли харесва? — попитах.

— Мисля, че си много хубава. Но ти винаги си такава, а и какво значение има какво мисля аз?

— Не знам — измърморих. — Ти се притесни, когато ти казах, че ще започна работа в агенция за недвижими имоти… Винаги съм била малко мъжко момиче… и на теб ти харесваше така.

— На теб не ти беше приятно в агенцията за недвижими имоти — той ме изгледа внимателно. — Скъпа, харесвам те всякак. Защо се притесняваш от малко грим?

— Не съм притеснена — излъгах. Но той продължаваше да ме гледа вторачено. И се чух да казвам: — Нали разбираш, с теб винаги сме се държали по мъжки.

— По мъжки ли? — удивено ме зяпна татко.

Опитах се да обърна всичко на шега.

— Нали разбираш, аз бях като сина, когото не си имал.

Баща ми застина на мястото си. Имаше вид на човек, когото току-що са ударили под кръста.

— Не ме гледай така — помолих аз и гласът ми леко трепна. Идеше ми да заплача.

— О, Луси! — каза той. — Наистина си много объркана, момичето ми. Нали? — премести се по-близо до мен и ме прегърна с едрата си ръка. — Миличка, нали не си останала с впечатлението, че съм искал да имам момче?

— Вече си имал четири момичета — изтърсих аз. — Сигурно си искал момче!

— Преди да се родиш, може и да е имало нещо такова — без да се притесни, призна той. — Но когато се появи ти, скъпа, когато те взех в прегръдките си, разбрах, че не бих те заменил за нищо на света. Не бих променил нищо. Не бих те дал дори за всички момчета на света — целуна ме по главата.

Прегърнах го. Не знаех защо плача. Наистина е много глупаво да плачеш, когато си щастлив.

— Ще си съсипеш спиралата на миглите — нежно каза той.

— Не съм си сложила.

— О, добре — каза само татко и стана. — Това не е оправдание да не слезеш и да изслушаш Джордж.

 

 

Да изслушам Джордж.

Беше ли справедливо? Бях изляла душата си пред татко. И се чувствах… всъщност, чувствах се малко по-добре. Но не можех ли да получа малко време, за да обмисля всичко?

Явно — не.

— „Колкото и обичайно да е за мен“ — за шести път повтори Джордж. — Харесва ли ти това, Луси? „Колкото и обичайно да е“? Обикновено се казва „колкото и да е необичайно“, нали разбираш.

— Много забавно — автоматично отвърнах аз.

— Имам доста опит — сподели той. — Направо ги смаях на годишната среща на любителите актьори от гилдията на лицензираните земемери. След церемонията трябваше да благодаря на всички.

— Ммм — погледнах към кухнята с отчаяна надежда за спасение.

— И после идва моментът, в който сравнявам Емили със скъпоценен камък в короната ми. Защото тя работи със скъпоценни камъни!

— Направо смайващо.

— И след това казвам как се надявам тя да използва бисерите на мъдростта ми!

— Тренировки! — изведнъж отсякох аз.

— Моля? — сепнато попита Джордж.

— О, нищо — измърморих. — Бисери на мъдростта. Като бисери, хвърлени на свинете. Продължавай.

— Е… мислиш ли, че сравнението между мен и необработен диамант е малко прекалено?

Опитах се да се съсредоточа. В крайна сметка с Джордж щяхме да станем роднини. А и Емили го обичаше.

— Може би — съгласих се. — Честно казано, Джордж, основната реч е тази на кума. Не мислиш ли, че на повечето сватби се държат прекалено много речи? Ако бях на твое място, просто бих благодарила на шаферките за добре свършената им работа, на мама и татко за сватбеното тържество, а после и на Емили, че се е съгласила да стане твоя жена. И да отделя най-голямо внимание на това. Тя няма да иска да чуе шеги. Всъщност, колкото по-кратка е речта, толкова повече ще се хареса на всички.

Той се замисли.

— Сигурно си права — каза накрая. — Ще запазя по-дългия вариант за кръщенето, нали така? Тогава само аз ще държа реч.

Кръщенето! О, господи, кръвта на Джордж ще се влее в тази на семейството ми.

— Да — съгласих се. — Само ти ще си център на внимание! — опитах се да го насърча. — Беше наистина забавна реч, Джордж — което си беше вярно, макар че той едва ли го е направил съзнателно. — Хм… знаеш ли, това е важен ден за теб. Ролята ти в тържеството и бездруго е прекалено голяма, за да мислиш за някакви скучни речи. Не че твоята беше скучна…

Край. Спри!

— Браво! — завърших бодро аз.

Сега щеше да ме намрази още повече, нали?

— Какво искаше да кажеш с онова „тренировки“? — проницателно попита той.

— Съжалявам — беше ме хванал. — Просто си мислех за нещо. Въртеше се в ума ми и някак си ми се изплъзна. Но иначе те слушах — оправдах се аз. — Всичките ти шеги за бисери, диаманти… изумруди и всичко останало.

— Нямаше никакви шеги за изумруди — Джордж се отпусна на дивана, който изскърца под тежестта му. — О, по дяволите! Не ме бива в речите — каза той, сякаш споделяше някаква голяма тайна. — Все се надявам, че колкото по-често го правя, толкова по-добър ще стана някой ден.

— Е, никой не умее да държи речи — успокоих го аз. — Освен Уинстън Чърчил, а и той отдавна е мъртъв. Най-добрата реч е кратката. Нали така?

— О, да. Помисли само за наградите „Оскар“.

— Знам. Гледам ги само за да се посмея на странните рокли. Шер има някои страхотни попадения.

— И онзи мъртъв лебед на Бьорк! — засмя се той. Господи, никога не бях подозирала, че Джордж забелязва подобни неща.

— Но какво си мислеше за тренировките? Нямаш предвид, че аз трябва да започна да тренирам нещо, нали? — умолително изрече той. — Ем казва, че ме обича какъвто съм, но наистина имам малко коремче…

Коремче ли? Истински търбух, приятел.

— О, не! — ужасено възкликнах аз. — Никак даже! Не бих изрекла подобно нещо. Хм, просто си мислех… — ставаше все по-заплетено с всяка секунда. — За кариерата ми.

— Кариера ли? Не знаех, че имаш такава — каза той.

Поне не бях единственият човек, лишен от чувство за такт, в стаята.

— Мислех, че я караш малко без посока — безцеремонно поясни Джордж.

— Ами реших да се занимавам с онова, което харесвам. А аз харесвам тренировките — отсякох. — От компютърните игри не се изкарват пари, но може да се печели от физическите тренировки, нали? Ще се хвана на работа като фитнес инструктор. В Тънбридж Уелс има много спортни зали и салони, а аз съм в страхотна физическа форма. Мога да се занимавам с кикбокс, танци…

— Да, но наемат предимно хора със сертификат — изтъкна той.

Това ме накара да се замисля за миг, но само за миг.

— Значи ще получа сертификат — казах. — Ще се запиша в някакъв курс. Ще го завърша с отличие. Тъкмо ще имам някаква цел.

— Сигурно — обади се Джордж. Беше почти толкова ентусиазиран, колкото и аз от речта му. — Защо не?

— Мислиш, че е скучно ли?

— Курсовете за фитнес са пълен боклук! — сопнато отсече Джордж.

Това ме стресна. Не знаех, че Джордж може да реагира толкова бурно.

— Всички са за слаби хора — продължи той. — Била ли си някога в такъв курс?

— Ами да, на мен…

— Харесало ти е? Сигурно, с това тяло — каза той. — Цялата проклета индустрия обслужва единствено хората, които и бездруго са слаби и красиви. Като теб и Ем. А какво да правим ние, останалите? — оплака се Джордж. — Има ли някъде спортна зала, в която да не се срамуваме от телата си? Място, където да тренираме с тежести, без наоколо да се мотаят куп тийнейджъри с физиката на Арнолд Шварценегер, които да се подхилкват?

— Аз…

— Да подвикват: „Слизай от уреда, дебелако“ — горчиво добави той. — И да те питат дали не си изял и техния пай?

Прикрих усмивката си.

И тогава ме осени гениална идея.

— Джордж! — възкликнах аз. Скочих от стола си и го целунах по бузата. — Джордж, това е! Ти си направо гений!

Погледна ме озадачен.

— Няма да работя като обикновен инструктор — обясних аз. — Ще поема специални курсове. Само за хора с наднормено тегло. В много дружеска атмосфера, без никакво осъждане на другите. Ще я караме по-бавно и леко, за да е приятно на всички. И… можем да направим и курс за деца. Напоследък има толкова много дебели деца, на които връстниците в училище се подиграват… ами ако направя специален курс за тях? Забранен за кльощави хлапета!

— Страхотна идея — отрони Джордж. — Да ги откъснеш малко от компютърните игри, нали така?

— Компютърните игри ли… не! — плеснах се по челото. — Ще им позволявам да играят компютърни игри! Само най-новите версии, които родителите им не искат да им купят. Ще накарам някой да свърже няколко от колелетата за тренировки с най-страхотните игри и ще могат да играят само ако въртят педалите. Ако искат „Дуум 3“, ще трябва да тренират! Толкова ще се забавляват, че дори няма да забележат. Това ще бъде моят специалитет. „Тренировки, които дори не забелязваш“! — възкликнах възбудено. — Като на… батут! Децата обожават батута! Той е страхотен за физически упражнения. И ролери… — поспрях за миг. — Ако успея да намеря зала с пързалка… сигурно има такава все някъде! — не исках да се предавам. — Само си го представи!

— Луси! — обади се Джордж. Вече не изглеждаше толкова отегчен. По-скоро беше въодушевен. — Знаеш ли, смятам, че идеята е гениална. Прекалено е добра, за да я отстъпиш на някой друг.

— Но аз нямам пари, с които да направя собствена спортна зала — изтъкнах аз.

— Можеш да намериш — каза Джордж. — Да вземеш заем.

— Не познавам никого с излишни един милион лири. А ти?

— От банката, от банката! — възбудено поясни той. — Ще представиш бизнес план. Бива те в писането. Нали все пишеше онези рецензии. А аз мога да подготвя финансовата обосновка на идеята. Не съм само лицензиран земемер — с нотка на гордост обясни той. — Освен това съм и квалифициран счетоводител.

Никога не бях си представяла, че ще се въодушевя толкова от думите: „Освен това съм квалифициран счетоводител“. Но се трогнах дълбоко. Джордж май смяташе, че може да се получи нещо хубаво. А той… какъвто и да беше Джордж, все пак беше много консервативен по отношение на бизнеса. Щом той си мислеше, че начинанието ще има успех…

— Имаш предвид заем за започване на бизнеса.

— Ще купим някой промишлен обект — продължи той. — И ще го оборудваме като спортен комплекс. С нови машини и уреди с…

— … „Дуум 3“.

— Точно така. И батути. И останалото, което изреди. Забавни уреди — поспря за малко. — Знаеш ли, единственият път, когато наистина отслабнах малко, беше, когато карах ски. Защото много ми хареса!

— В това е разковничето. Ако направим така, че хората да не се срамуват от телата си…

— И да не им е скучно.

— В Америка имат най-различни забавни уреди — казах аз. — Например изкуствени скални стени, по които да се катериш. Разбира се, има меки дюшеци и въжета, така че да не се нараниш.

— Звучи прекрасно — нетърпеливо се обади Джордж.

— И може да направим и ледена пързалка!

— Едно по едно — отсече той. — Ледените пързалки са ужасно скъпи.

— Наистина ли смяташ, че ще се получи? — попитах аз.

— Бих се записал в такъв курс — простичко заяви той. — А ти?

Разбира се. Да играя „Дуум“, докато карам колело? Да скачам на батут? Да се катеря по скали? Звучеше много по-добре, отколкото някакъв си скучен курс по аеробика.

— Ще направя съблекалните много приятни — казах аз. — С приглушена светлина, без ярки лампи на тавана, които да подчертават целулита. И ще има плувен басейн с водни пързалки. И водовъртежи!

— Искаш ли партньор? — попита Джордж, като ме гледаше… трепетно. Гледаше ме нервно! Сякаш бях бизнес гений като Ричард Брансън^[2].

— Разбира се, Джордж — отвърнах. — Няма да се справя без теб. Ако говориш сериозно, разбира се.

— Напълно сериозно — заяви той. — Мислех си да почина една година от бизнеса и да обикаляме по света. Да посетим Тайланд. Да заведа Ем до пазарите на скъпоценни камъни в Бирма…

Погледнах го с възхищение. Какъв потаен човек!

— Но това е много по-забавно — продължи той. — Може дори да отслабна малко!

Баща ми влезе при нас с табла, на която имаше чай и кифлички. Малко недопечени отвътре, но бях свикнала да ги харесвам и такива.

— Как върви речта, Джордж? — бодро попита той, като ме погледна строго.

— Страхотно! — ентусиазирано извиках аз. — Джордж е истински гений, татко.

— Луси е гений — заяви Джордж.

— Двамата ще започнем общ бизнес, татко! — не се сдържах аз. — Ще станем предприемачи в сферата на фитнеса!

— Чудесно, скъпа — спокойно отвърна татко. — Вземи си кифличка, Джордж.

— Не бива — с копнеж в гласа отказа Джордж и потупа корема си.

— Вземи си кифличка, Джордж — настоях аз. — Добави си и сметана. След чая ще излезем на разходка с теб. Човек не може да отслабне, ако мисли за това като лишаване от всичко, което обича.

— Стройна фигура чрез забавления! — оживи се Джордж и си взе две.

— Точно така — подкрепих го.

И изведнъж, макар още нищо да не бе станало, макар да не бяхме провели нито една делова среща, нито пък съставили някакъв документ, разбрах, че всичко ще бъде наред. И не само това. Щеше да е страхотно. Защото идеята бе наистина чудесна. И щях да се занимавам с това, което най-много обичах.

Разбира се, най-големият гений беше баща ми. Целунах го по бузата. Вероятно човек може да бъде щастлив и без любов, без романтични чувства. Ако това, което изпитвах в момента, бе най-доброто, което ме очакваше… може би щеше да ми е достатъчно.