Луиз Бегшоу
Родена във вторник (12)

Дванадесета глава

Нямах търпение да дойде краят на работния ден. Тръгнах си от офиса точно в пет. Тод още бе зает на някаква среща с Мелиса, а аз много исках да го замъкна в апартамента си. Трябваше да направя нещо, да добия някаква увереност.

Откакто се бяхме разделили с Оли, чувствата ми бяха напълно объркани. Имах усещането, че някой е изтръгнал всичките ми кости и после ги е върнал обратно в тялото, но е разменил местата им, и то без аз да забележа — само че сега нищо не действаше както трябва.

Прибрах се вкъщи и оставих спешно съобщение на телефона на Тод да ми позвъни. И че трябва да се видим.

После започнах да крача напред-назад из кухнята. Озъртах се наоколо, вглеждах се в луксозните кухненски уреди и гранитните плотове. Обиколих целия апартамент. Прегледах спретнато подредените си прекрасни нови дрехи. Дори поседнах в зелената зимна градина, която беше моят оазис.

Да, наистина: не бях щастлива. Не можех да стоя на едно място. Сякаш Оли бе завъртял някакъв ключ. Вече не можех да живея така. Не и по този начин. Тод щеше да разбере. Оли не беше прав за него, опитвах се да го повярвам отчаяно. И Кати също.

Телефонът ми звънна. Направо подскочих като ужилена. После се хвърлих към него.

— Ало?

— Тод е — звучеше леко ядосан. — Какво е толкова спешно, скъпа?

— О, нищо — отвърнах.

— Ами тогава…

— Всъщност не е нищо — побързах да се поправя. — Наистина трябва да те видя. Да ти кажа нещо важно… за нас — добавих.

— Кажи ми го сега — подкани ме той.

— О, не, не е за телефон — сякаш отстрани чух смеха си, който много приличаше на звънкия смях на Виктория, и потръпнах. Вярно, бях добила някои лоши навици. — Трябва да дойдеш тук.

— Веднага щом свърша — лаконично отвърна Тод.

Дочух и женски смях наблизо до него.

— Кой е това?

— На делова среща съм — каза той, без да отговори на въпроса ми. — Знаеш го. Както и да е, ще мина веднага щом приключа. Поръчай ми нещо за вечеря — пържола и салата.

— Канех се да поръчам спагети — предложих аз.

Тод изсумтя.

— Спагети ли? Нисковъглехидратните спагети имат вкус на картон.

— Знам. Щях да поръчам от нормалните. Със сирене и сос.

Той се засмя.

— Не ставай смешна, ще станеш огромна като планина. Както и да е, ще се видим по-късно — и ми затвори.

Не знаех със сигурност точно какво изпитвам. Но бях и сърдита. От друга страна, повече бях уплашена. Трябваше да действам по план. Най-напред щях да се обадя на специалните доставчици на храна за Тод и да му подсигуря глупавата пържола и салата. Дори и хубаво шампанско. Нямаше смисъл да го провокирам излишно, нали? Щяхме да проведем един съвсем разумен и спокоен диалог.

 

 

— Това пък откъде ти хрумна? — каза Тод.

Всичко беше чудесно. Роклята ми от шифон и обувките с тънки каишки и високи токчета, масата, осветена от свещи в зимната градина, с бяла ленена покривка, сребърни прибори, шампанско, пържола и салата.

Голяма сребърна купа с охладени малини стоеше леко встрани.

Всичко, освен изражението на Тод. Той не изглеждаше доволен.

— Сама го реших — отвърнах. И беше вярно до голяма степен. Оли не бе предизвикал тези чувства в мен, просто ги бе извадил наяве.

— Ами тогава престани да се правиш на глупава — Тод се намръщи. — Трябва ми жена, която ще се държи сериозно.

— Но аз говоря сериозно — махнах безпомощно към недокоснатата си пържола. — Просто ми дойде до гуша от месо, яйца и зелена салата. Понякога ми се иска да хапна препечена филийка. И нямам никаква сила…

— Просто си слаба — каза той. — Няма за какво да се тревожиш.

— Мисля, че съм прекалено слаба — възразих аз. Бузите ми се бяха зачервили, но нямаше значение. Съмнявах се, че той ще забележи. На светлината на свещите всичко изглеждаше ужасно секси. — Нямам никакви мускули и тежа едва петдесет килограма.

— „Една жена никога не е прекалено богата или прекалено слаба“ — цитира ми той. — Джаки Кенеди.

— Разбира се, че може. Виж Парис Хилтън.

— Ако искаме връзката ни да има бъдеще, на мен ми е нужна партньорка, която да бъде приемана от обществото — звучеше огорчен.

— Мога да бъда приета от обществото и все пак да съм си аз, нали? — примолих се аз. — Няма да се върна изцяло към предишния си начин на живот. Харесва ми да ходя на фризьор, дори и роклите ми харесват… — мразех чорапогащниците, но трябваше да карам едно по едно.

Поне не ме бе притиснал на тема секс. Малко странно, нали? При цялото му настояване да се превърна в идеалната изискана дама? Как така не се опитваше да ме вкара в леглото си?

Но никога не го бе правил. Както и да е, този проблем щях да решавам, когато се сблъскам с него. Което се надявах да не стане скоро.

— А и не е ли време да споделим с всички — чух се да заявявам смело. — С моите родители. С твоите родители. С другите в офиса.

Тод ме изгледа ужасено.

— Ще се държим съвсем дискретно в офиса.

— Но защо? — попитах аз, припомняйки си спора с Оли. — Не могат да ревнуват, защото не си ме повишил. Върша най-досадната работа на света! Никой не може да каже, че ме покровителстваш.

Тод театрално захвърли салфетката си; тя се приземи върху пържолата му и върху белия плат се появиха петна.

— Луси — сърдито подхвана той, — нека още сега да си изясним някои неща. Ти работиш за мен. Аз ще казвам какво се прави в офиса. И аз съм мъжът в тази малка авантюра. Щом аз искам да не вдигаме шум, ще го правим по моя начин. Имам нужда от определен тип момиче, ясно ли е? Дискретно, изискано и с тънка фигура. За всичко, което съм ти дал — махна Тод към целия апартамент, — не искам прекалено много.

В очите му се бе появил един ужасен блясък, който не бях забелязвала досега.

— За всичко, което си ми дал ли? — не можех да повярвам. — Мислех, че не търсиш отплата за това. Каза ми, че е само бизнес. И приятелски чувства — лицето ми почервеня. — Не можеш да ме купиш, Тод. И ако си си го въобразявал, време е да премислиш. Няма да позволя да ми нареждаш какво да правя.

Сърцето ми препускаше бясно, но не се отказах. Той скочи на крака.

— Къде отиваш?

— Вкъщи — заяви той. — Ще те видя утре сутринта, Луси. Очаквам да бъдеш дискретна. И да се държиш както сме се разбрали. Просто не забравяй кой плаща за всичко, нали? Омръзна ми да те слушам — и изскочи навън.

Останах на мястото си, но ми се искаше да умра. Разбира се, че беше прекалено хубаво, за да е истина. Всичко. Преструвах се на такава, каквато не бях. На друг човек.

И още по-зле — въобразявах си, че Тод е друг човек. Знаех какъв мъж искам до себе си и това съвсем не бе сладкодумен американски плейбой.

Исках Оли Маклауд.

Когато го осъзнах, ме заболя толкова, че останах без дъх. Кати беше права, Виктория — също. Но сега това не ме интересуваше. Просто се опитвах да се преборя с ужасното и непоносимо чувство за загуба и съвсем не ставаше дума за загубата на Тод Мейл.

 

 

След половин час бях взела решение. Отне ми толкова време само защото трябваше да обмисля някои практически аспекти. Като например как да върна всички дрехи. С повечето беше лесно, просто ги подредих прилежно върху леглото заедно с чантите и всички онези проклети обувки на висок ток. Разтребих чиниите и се обадих на компанията за доставка на храна да си ги вземе. После обиколих целия апартамент и събрах всичките си вещи. Не ми беше нужно много време — взех си само моите неща, онези, с които бях дошла. Нищо от онова, което Тод ми беше купувал, нито едно червило, нито дори позлатената пинсета. Оставих дори и пастата за зъби.

Действах бързо, със скорост, която ме порази. Никакви сълзи; бях прекалено ядосана, за да плача, и то най-вече над себе си. Тод беше просто един негодник и не единственият. Най-много ме беше яд на себе си. Не можех да повярвам, че го бях харесвала! Че бях приемала всички тези подаръци. Защо не ми се струваше нередно? А през цялото време — въпреки всичките му уверения — той ги е смятал за един вид възнаграждение, което му дава право да ми нарежда как да живея! По дяволите!

О, не биваше да казвам това, трябваше… Не! По дяволите! Понякога само ругатнята вършеше работа.

Идваше ми да разкъсам дрехите на гърба си. Всичко. Но не исках да ги повредя, дори и ужасно хлъзгавото червено дантелено бельо. Не, тези дрехи, които носех, трябваше да бъдат изпрани и изгладени, преди да му ги върна. А и освен това ми трябваше нещо, с което да се появя при Кати. Глупаво бях изхвърлила всичките си стари дрехи. Нямах нито маратонки, нито джинси — нищо.

Когато свърших с апартамента, се обадих на Виктория. Исках да приключа с всичко наведнъж. След като идех при Кати — край. Щях да си взема горещ душ и да отмия Тод Мейл от живота си. Щях да забравя напълно за него, поне до следващата сутрин, когато щях да ида в „Мейл акомодейшънс“, за да си подам оставката.

— Дааа?

Слава богу. Беше си у дома.

— Здрасти, Вики.

— Скъпа… — заговори тя с онзи специален гальовен гласец, който използваше, откакто бяхме станали приятелки. — Как си? Искаш ли да отскочим до някой нощен клуб? Вземи и Тод.

— Не мисля — тонът ми охлади ентусиазма й.

— Скъпа, какво е станало?

— Скъсах с Тод — казах аз. — Или поне ще го направя. Утре.

Последва продължително мълчание.

— Но защо? — не повярва Виктория. — Бяхте толкова близки! Той имаше такива сериозни намерения спрямо теб.

— Не, не е имал — въздъхнах. — Все едно, просто исках да знаеш.

— Луси — продължи Виктория, — не бъди глупава. Може никога повече да не получиш такъв шанс!

— Не беше кой знае какво — отвърнах аз. — Не мога да бъда такава. Не съм като теб, Виктория. Ти си такава, но аз не съм. Аз не… все още не харесвам обувки на висок ток.

— Е… — гласът й стана по-различен. — Мисля, че си полудяла. Аз никога не бих постъпила така с Оли.

— Няма да ти се наложи — отговорих й, а очите ми се пълнеха със сълзи. — Защото Оли не е такъв човек — трябваше да затварям телефона. — Ще си поговорим друг път — казах и тръшнах слушалката.

После взех малката си чанта с лични вещи и куфара с дрехи, които трябваше да се дадат на химическо чистене, и слязох долу. Тоби Роджърс седеше на бюрото си до входа и ме изгледа хладно. Почувствах да ме залива нова вълна на срам. Заслужавах си го. Бях минавала покрай него с Виктория десетки пъти. И я бях оставяла да го унижава. Казвах си, че не е толкова страшно, щом не го правя лично аз, но всъщност трябваше да го защитя.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — попита Тоби.

— Да — поех си дълбоко въздух. — Можеш да предадеш това на господин Мейл от мен — и му подадох ключа. Странно, но Тоби изобщо не изглеждаше изненадан. — Освен това искам да се извиня — промърморих засрамена. — Бях груба с теб и много съжалявам. Само защото Тод го прави… не биваше да го правя и аз — не можех да се спра, щях да се разплача. — Мама и татко щяха да се срамуват от мен — една огромна сълза набъбна в окото ми и се търколи по бузата ми. Избърсах я с ръкав. — Както и да е — продължих аз, защото той не бе казал нищо. — Беше ми приятно, че се запознахме, и се надявам спокойно да дочакаш пенсионирането си. — И тръгнах.

— Госпожице! — обади се Тоби. — Почакайте, госпожице.

Обърнах се.

— Луси. Моля, казвай ми Луси.

— Добре, Луси — възрастният човек ми се усмихна.

— Виж, нямам право да се меся, но…

— Моля.

— Вие не бяхте единствената — той вдигна рамене. — Не можех да го разбера. Хубави млади момичета, някои от тях доста умни при това. А с какво се примиряват!

Искаше ми се да се махна. Да ида при Кати колкото се може по-скоро. Тя имаше шоколадови десертчета, които направо ме зовяха.

Но останах като закована на мястото си.

— Не разбирам — промълвих, макар че имах неприятното подозрение, че разбирам. Напълно. — Можеш ли да обясниш?

Тоби се озърна наоколо, сякаш Тод можеше да се появи всеки миг.

— Ще се връща ли тази вечер? — предпазливо попита той.

Поклатих глава.

— Отиде си в къщата в „Нотинг Хил“.

— Ако имате време — предложи той, — елате при мен.

Тоби имаше малка стаичка, закътана зад рецепцията. В нея бяха складирани препарати за почистване, парцали и метли, и какво ли още не, но освен това имаше бюро и телефон, чайник и микровълнова фурна, спретната купчинка списания и много удобно на вид кресло.

Седнах на него.

— Наистина не ми е работа — започна Тоби. Изглеждаше силно притеснен. — Не го обичахте, нали, госпожице Луси?

— Просто Луси — поклатих глава. — Не. Мислех си, че мога да го обикна, но не бях влюбена — изчервих се. — Не съм имала много гаджета, поне не и в истинския смисъл, затова… предполагам, че просто се заблуждавах сама.

— Помните ли старата Шарлът? — тайнствено подхвърли той.

— Хм, не.

— Графинята — поясни Тоби. — Беше малко надменна, когато се срещнахте за първи път.

— О, да.

— Държеше се така, защото вие бяхте четвъртото момиче, настанено в апартамента за тази година.

Погледнах го объркано.

— Но аз мислех, че е стоял празен…

— Нямаше наематели, които да си плащат. И как да има? — Тоби се намръщи. — Мейл непрекъснато води специалните си приятелки тук. Не исках да ви засегна.

Не можех да помръдна. Бях смаяна.

— Имаш предвид интимни приятелки ли?

— Да — каза той след кратка пауза. Обзе ме ужасното чувство, че се опитва да бъде учтив. — И не се задържат дълго. Обикновено по около месец, а после ги изхвърля. Мисля, че вие сте първата, която си тръгва сама.

Не можех да измисля какво да кажа.

— С вас изглеждаше малко по-различен — опита се да ме утеши Тоби. — Май си мислеше, че е сериозна връзка. Както и да е, никога не ми е казвал да се приготвя да ви изхвърля или нещо подобно, както правеше с другите.

Вярвах му. Нямаше как да си измисля такова нещо.

— Но тези, другите момичета, не се ли възпротивиха, когато ги изхвърляхте?

— Разбира се, че се противяха. Имаше сълзи, сцени, много шум. Но какво да направят? Нямаха договор за наем. Нямаха право да останат. А и Мейл може да бъде истински негодник — Тоби се намръщи. — Не знам със сигурност какво е казал на момичетата, но се отказваха да се борят с него веднага след като си поговореше с тях.

— Мислиш ли, че ги е заплашвал?

Струваше ми се крайно невероятно. Сладкодумният Тод да използва заплахи? И какви заплахи по-точно?

— Не е моя работа да съдя — отвърна Тоби. Което съвсем ясно означаваше: „Да, определено“.

— Добре — въздъхнах. — Няма да му се наложи да използва заплахи, за да се отърве от мен. Тръгвам си — станах и прегърнах стария човек. — Грижи се за себе си, Тоби.

— И вие също, госпожице — каза той. Предполагам, че му беше трудно да се раздели със старите навици.

— Онези, другите момичета — не можах да сдържа любопитството си, — какви бяха?

— Нищо особено — отвърна той. — Всички много си приличаха. И бяха все американки. Може би затова е решил, че с вас ще е различно.

Може би. Но какво значение имаше какво си е мислил? Беше негодник и от утре щях да скъсам всякакви взаимоотношения с него. Само това имаше значение.

 

 

Чувствах се много зле, когато се появих у Кати. Но тя беше страхотна, не ме смъмри, дори не чух: „Нали ти казах“. Нито се оплака, че се появявам неканена в единадесет часа втора поредна вечер. Макар че в спалнята й беше Питър и звънецът вероятно бе прекъснал страстни изпълнения в леглото.

Питър прояви достатъчно съобразителност да остане където си беше, докато й разкажа какво е станало. Заплаках само малко, което си беше голямо постижение от моя страна.

Както и да е. Чаят беше прекрасен, а тя знаеше къде има наблизо денонощно работещо ателие за химическо чистене. Предложи ми да излезе и да остави дрехите ми вместо мен, което беше страхотно. Така можех да ида в дома на Тод още рано призори, да оставя дрехите и да му кажа да си вземе обратно тъпата работа. И нямаше да се налага да се срещам с Джеймс, нито с Джейд или който и да било друг, понеже нямах никакво желание за подобно нещо.

Кати ми даде пижама и халат и след като се преоблякох, изтича до химическото. Беше страхотна! Направих си чаша горещ шоколад, докато я чаках, и се почувствах по-добре.

— Готово — каза тя, когато се върна. — Сега можеш да го разкараш от живота си още рано сутринта.

— Благодаря. Нямаше да понеса още един ден в офиса.

Кати се ухили.

— Значи не ти допадат особено недвижимите имоти, а?

— Откъде да знам? — отпих голяма глътка от шоколада. Беше толкова вкусен. Почти бях забравила вкуса му. Заместителите без захар и мазнини, с които се тъпчеше Тод, изобщо не бяха същите. — Никога не съм се занимавала с някаква сделка. Просто седях на бюрото си.

— Знаеш ли — обади се Кати, — зарадвах се, когато започна тази работа. Искам да кажа, че се притеснявах за теб. Всички се тревожехме.

— О, благодаря ти — мрачно отроних аз.

— И беше страхотно да те видя облечена в рокля и наконтена. Но… сякаш цялата ти енергия и жизненост изчезнаха някъде.

— Точно така каза и Оли — изтървах се, преди да успея да спра.

— Оли? — възкликна Кати.

— Може да съм му споменала нещо — небрежният ми тон не я заблуди. — На вечерята, нали се сещаш…

— Докато Тод седеше до теб ли? Стига, Луси. Отишла си да го видиш, нали?

Свих рамене.

— Той ми е приятел.

— Просто приятел ли? — настоя тя.

— Да, просто приятел. Ще се жени за Виктория. Нищо не се е променило.

Кати не откъсна очи от моите.

— Съжалявам — нежно каза тя.

Щеше ми се да не го бе правила. Всичко друго щях да понеса. Сарказъм, подигравки или назидателна лекция например.

Съжалението обаче ме караше да плача. Кати знаеше какво изпитвам вътрешно. Което си беше много досаден навик на сестрите.

— Може и да имам някакви чувства към Оли — признах. — Едно, две. Но той не ги споделя и ще се жени за Виктория. Така че това е краят. Както и да е, точно сега не ми трябва гадже. След Тод… — потреперих. — Искам да остана сама за известно време.

— Мисля, че мога да те разбера — съгласи се Катрин.

— Нищо не се е променило. Нямам си нищичко. Нито дори скъпите дрехи — погледнах ноктите на ръцете си. — Единственото, с което си тръгвам, е изряден маникюр и педикюр.

— Много ти отива — подкрепи ме Кати.

— Да, но само с това няма да стигна много далеч, нали? — отпих отново от шоколада и потънах в депресията си. — В крайна сметка само пропилях няколко месеца от живота си. Отново съм на стартовата позиция, без жилище, без пари в банката, без работа и без гадже — усмихнах се безпомощно. — Но иначе всичко останало е цветя и рози.

Кати се замисли за миг.

— Е — каза тя, като ме потупа по гърба. — Поне имаш страхотна прическа.

 

 

Спах дълбоко и се събудих рано. Бях оставила завесите дръпнати настрани; слънцето изгряваше в шест, а не можех да спя под ярката му светлина. Освен това подобно събуждане беше по-малко травмиращо от алармата на будилника.

Катрин ми беше оставила дрехи за обличане — стари джинси и вталена тениска. Предполагам, че това бяха най-непретенциозните й дрехи. Преди изобщо не биха ми станали, но сега ги облякох съвсем спокойно; дори ми бяха малко широки. А обувките с нисък ток, които бе приготвила, бяха половин размер по-малки: пръстите ми стърчаха.

И все пак, като се замислех, Оли беше прав. Не харесвах образа, който виждах в огледалото. Малко приличах на Кейт Мос, което може и да е чудесно за един супермодел, но аз изглеждах измъчена.

Нищо страшно. Солидна закуска, малко бягане сутрин и спортуване и съвсем скоро щях да върна старата си форма. Но това бе последният ми проблем. Точно в момента бях прекалено нервна, за да хапна каквото и да било.

Измъкнах се на пръсти от апартамента, нямаше защо отново да будя Питър. Носех квитанцията за дрехите и когато открих денонощното ателие за химическо чистене, то наистина работеше и бяха почистили дрехите от предната нощ. Идеално. Платих (използвах парите от сметката за „ежедневни разходи“ на Тод), махнах на едно такси и тръгнах към къщата му.

Не знаех защо съм толкова нервна. „Аз съм тази, която контролира ситуацията — повтарях си наум. — Аз ще го изтръгна от дълбокия му сън. Аз ще захвърля драматично дрехите в лицето му“. Не желаех нищо от Тод, така че не можеше да заплашва и мен.

Но въпреки това бях нервна. Може би беше заради онзи негов поглед предната вечер. Онзи нагъл поглед…

Таксито спря пред красивата му градска къща от времето на кралица Ан, с голяма, оградена със стена, градина. Платих на човека и слязох от колата.

По дяволите! Изправих рамене. Днес Тод щеше да получи урок от мен.

Отворих си с ключовете, които ми беше дал. Вътре беше тихо, но разбрах, че се е прибрал снощи. На масата в кухнята имаше празна бутилка от шампанско и огледало, покрито с прах…

О, момент. Не беше обикновен прах. Сигурно беше кокаин.

Разбира се. Нали сам ми беше казал, че употребява. Нямаше защо да се шокирам толкова от гледката.

Все едно. Пороците на Тод си бяха негов проблем. Наместих роклята си от предната вечер върху ръката си, заедно с обувките на висок ток с тънки каишки, които сега висяха на малкия ми пръст, и се запътих нагоре по стълбите. Бях идвала тук само веднъж. Къде ли се намираше голямата спалня? О, да, в края на коридора.

Мислено преповтарях какво ще му кажа. Щях да му дам да разбере. Откровено казано, възнамерявах да му вгорча деня. Напълно си го заслужаваше.

Това беше стаята. Чувах леко похъркване.

Сложих ръка на дръжката на вратата и я отворих рязко.

— Събуди се, Тод! — извиках много силно. — Връщам ти дрехите. И ключовете. И можеш да си вземеш обратно глупавата работа и да…

Прекъсна ме вик. Отстъпих крачка назад.

Разбира се, че си го беше заслужил, но не мислех, че съм чак толкова страшна. Но пък това май не беше мъжки вик. Беше женски. Вътре имаше жена!

Пристъпих обратно в спалнята. Смело. Готова да се изправя срещу Тод и която и да е…

И двамата седяха там, в леглото, и ме зяпаха. Тод, доста измъчен и леко оранжев на вид; не бях забелязала странния му тен досега. По-важното бе, че до него, с черните копринени чаршафи, увити около талията й, с огромните й, приличащи на дини гърди, пищно разкрити отпред, седеше… Виктория.

Останах на мястото си и леко се олюлях. Виктория отново изпищя. Сигурно защото така не се налагаше да казва нищо. И бездруго не бях сигурна какво съветваха да се каже в такъв случай в справочника за идеалните жени, които изневеряват с гаджето на най-добрата си приятелка.

Дрехите в плика от химическото чистене, обувките и ключовете на Тод се изплъзнаха от ръцете ми и се озоваха на пода.

Исках да кажа нещо. Но какво? Откъде да започна?

— Не е каквото си мислиш! — извика Виктория.

Това отприщи всичко.

— А какво е тогава? — саркастично попитах аз. Така беше по-лесно, отколкото да измисля нещо остроумно, при положение че още не бях изпила сутрешното си кафе.

Тод се съвзе.

— Хайде стига, Луси — опита се да ме успокои той. Как можеше дори да си го помисли? Как? Току-що го бях хванала в леглото с приятелката ми — моята сгодена приятелка, — а той се държеше така, сякаш не е станало нищо. Сякаш бях клиент, с когото трябва да се разбере.

— Нека всички се успокоим — каза той. — Трябва да реагираме като възрастни.

— Като възрастни! — извиках аз. — Как се държат възрастните? Ти дори не знаеше, че се каня да скъсам с теб, а ми изневеряваш с… с нея?

Изведнъж разбрах всичко. Нищо чудно, че Тод никога не беше настоявал особено да правим секс! Получавал е достатъчно другаде. Нужна му е била само подходяща съпруга.

Виктория отново изпищя. Вече ставаше досадна. После грабна кашмирения халат на Тод, загърна се и събра дрехите си, разхвърляни из стаята. Без да ме погледне, тя се вмъкна в съседната баня и чух как заключи вратата.

— Как е могла да причини това на Оли? — обърнах се към Тод.

— Луси, Луси — опита се пак да ме успокои той, сякаш съм неопитно хлапе. — Навярно нещата леко излязоха от контрол…

— Само леко.

По лицето му се изписа раздразнение и досада.

— Виж сега — по-уверено започна той. — Всички тук сме възрастни…

— Да, това е любимата ти дума тази сутрин, нали? — изсъсках аз. — Е, това са ключовете ти. И дрехите ти. Сбогом, негоднико.

Тод ме погледна.

— Негодник ли? — сега вече тонът му бе заплашителен. — Трябва да си припомниш кой ти плаща наема. И заплатата. Дръж се прилично, Луси.

Усетих прилив на енергия.

— Всъщност, Тод, не можеш да ме заплашваш, както си правил с другите момичета. Аз…

— О, така ли — каза той. — Предполагам, че си говорила с тях. Сигурно са ти разказали всичко — небрежно сви рамене, сякаш му е все едно. Изведнъж ми се стори наистина страшен. Не можех да повярвам, че досега не съм го разбирала.

— Знам добре какво предлагам — хладно отсече той. — Наградата е доста голяма. Не мислиш ли, че първо ще проверя какво могат кандидатките за тази чест. Джейд и Бъфи не го разбираха. Предполагам, че знаеш и за Мелиса. Е, тя не знае за теб — изгледа ме страшно. — И искам да си остане така.

Джейд. Бъфи. Стиснах здраво вратата, защото усетих, че ми призлява.

Всичко си пасваше, разбира се. Като в пъзел.

Тоби ми беше казал, че останалите му приятелки много си приличали.

Бъфи бе плакала и ми бе казала, че е влюбена.

Мелиса все влизаше при него на дълги „работни срещи“.

Вторачих се в Тод. Сега го виждах в съвсем нова светлина. И в мен бушуваше гняв, който нямаше нищо общо с мечтите ми за брак и истински партньор. Сама не можех да повярвам, но всъщност бях бясна заради Бъфи.

А сега, като размислех, разбирах, че Бъфи се страхува. От Тод. Това бе причината още да е тук.

— Какво ще се случи оттук нататък, зависи от теб — заяви Тод със същото влудяващо спокойствие. — Дръж се като възрастен човек — предизвикваше ме той с поглед — и може би ще уредим всичко мирно и тихо.

Протегна ръка и пооправи възглавниците, за да се намести по-добре. Настани се удобно.

— Радвам се, че видя това — вдигна рамене Тод. — Това е животът ми. Ако искаш да бъдеш част от него, Луси, трябва да го разбереш. Изиграй ролята си правилно и все още има шанс за теб. Притежаваш много от качествата, които са ми нужни.

И изведнъж разбрах точно какво трябваше да направя.

— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че е така. Няма смисъл, ако не те познавам истински, нали, Тод? Трябва да знам какъв е животът ти. Нуждите ти. Както сам каза, ти предлагаш много.

— Добро момиче — усмихна се самодоволно той. — Видя ли? Бива си те, Луси. Знаех си, че можеш да бъдеш разумна — Тод погледна за миг дрехите от химическото чистене на пода заедно с ключовете. — Защо не оставиш тези неща? Така ще има какво да облечеш, ако се наложи да се срещнем тук някой път — каза той и добави със садистична нотка: — Ще накарам Виктория да ги окачи в гардероба.

Виктория, да.

— Какво мислиш за нея? — попита той, прочел мислите ми. — За това, че съм бил с нея?

Само повдигнах рамене, сякаш съм калена като стомана.

— Е, не се страхувам от конкуренцията. Тя няма нужното възпитание. Можеш да я пробваш, Тод, знам, че после ще се върнеш при мен.

Той се засмя.

— Браво, добро момиче. Имаме много общо помежду си. Знаех си, че онова поведение на наивна провинциалистка е само преструвка.

Наведох се, вдигнах дрехите и ги сложих на стола, като тайничко прибрах ключовете. Пъхнах ги в джоба си.

— Ще се видим в офиса — казах аз. — И няма нужда да споменаваме за случката пред никого. Всичко може да продължи както досега.

Вратата на банята се отвори и оттам излезе Виктория, загърната в халата, с вдигната нагоре коса и идеален грим. Освен това явно се бе посъвзела.

— Е — обади се лениво тя, — ситуацията определено е малко неловка.

— Не съвсем — отвърнах аз. — Двамата с Тод напълно се разбираме.

Виктория присви очи.

— Имах предвид за мен и Оли, разбира се. Виж, такива неща се случват. Хората правят грешки…

Исках само да се измъкна по-бързо. Трябваше да остана сама. Имах нужда от кафе и размисъл.

— Луси… — в гласа й се бе промъкнала умолителна нотка. — Моля те не прави нищо, преди да имаме възможност да поговорим. Не му казвай. Поне ми дай възможност да ти обясня както трябва.

— Ами…

— Става дума за човешки живот! — драматично заяви тя. — Половин час няма да е от огромно значение, нали?

— Добре — неохотно се съгласих аз. — Обади ми се, като си тръгнеш оттук.

Не исках да разговаряме в присъствието на Тод. Излязох от къщата и взех метрото до гара „Виктория“. Много уместно, нали? Голямата гара е идеалното място да останеш сам. Никой нямаше да ми обръща внимание, а и всички малки кафенета работеха. Намерих местенце, където продаваха вкусни сандвичи, и си поръчах огромно кафе и сандвич с датско сирене. Идеално. Можех да поседя самичка на малката желязна масичка и просто да помисля.

Много скоро бях измислила какво трябва да направя. Не бях сигурна единствено за Оли. Разбира се, трябваше да му кажа. И то скоро. Но нямах никакво желание. Защото Оли обичаше Виктория. Само Господ знаеше защо, но беше така. Не исках да му нанасям втори тежък удар под кръста. Първо, баща му в Шотландия. А сега и тя. Щеше да се почувства напълно изоставен. Но трябваше да го направя, макар че щях да се чувствам като един от онези лекари през Кримската война, когато е трябвало да отрежат гангренясалия крак на някой нещастник.

Но първо имах да свърша други неща. Приключих с вкусната закуска и взех такси до „Найтсбридж“. Все още имаше достатъчно пари в сметката ми за всекидневни разходи, а исках Тод да си плати за онова, което щеше да го сполети. Както финансово, така и иначе.

Позвъних на вратата и изчаках, докато Тоби се появи на прага. Изглеждаше направо смаян, че ме вижда.

— Госпожице Луси, върнахте се — отбеляза той. — Не разбирам…

— Не се тревожи, само временно — уверих го аз. — Малка промяна в плана.

Преоблякох се в един от работните си тоалети; специално подбрах такъв, който Тод много харесваше — тясна черна пола на „Версаче“, която подчертаваше малкото ми дупе. Е, какво пък, вече бях изяла солиден сандвич, за да поправя това. Веднага щом можех, щях да си купя маратонки и отново да започна да тичам. Но тази сутрин нямаше време.

Изчаках, гледайки новините от сутрешния блок по телевизията. Виктория вече ми беше оставила четири съобщения и точно както и подозирах, скоро пак ми звънна. Пресегнах се към телефона.

— Луси — промълви тя, останала без дъх. — Слава богу, че си у дома.

— Виктория — хладно отвърнах аз.

Каква кучка! Всъщност би трябвало Тод да се ожени за нея. Двамата щяха много да си подхождат.

— Мога ли да намина да се видим? — помоли тя. — Ще е много по-добре да поговорим лице в лице.

— Трябва да отивам в офиса — това си беше вярно.

— На ъгъла съм — чувах шума от уличното движение. — Тъкмо завивам пред „Хародс“. Моля те, скъпа.

— Вероятно мога да ти отделя десет минути — казах аз и затворих.

Виктория пристигна след две; отворих вратата и тя се опита да ме задуши в сълзливата си прегръдка.

Отблъснах я.

— Стига, Виктория — отрязах я аз. — С теб не сме приятелки. И никога не сме били наистина. Грешката е моя.

— Но, Луси… — проплака тя.

— Виж, ако само ще стоиш така и ще ме залъгваш с някакви измислици, най-добре да приключваме. Онова, което правите двамата с Тод, си е твоя работа. Но Оли е мой приятел и аз няма да го оставя да иде пред олтара с жена, която не може да му бъде вярна. Той заслужава повече — изведнъж открих, че съм се развълнувала силно. — Много повече.

По лицето на Виктория се изписа странно изражение — от очите й бликнаха нови сълзи, после сякаш се разколеба, очите й някак си пресъхнаха и се вкоравиха. Охо! По лицето й все едно видях двама различни човека в рамките на десет секунди. Направо си беше изгубила времето в модния бизнес, призванието й е било да стане актриса. Останах впечатлена.

— Мога ли да седна? — попита тя, делово и без повече сълзливи изпълнения.

Кимнах и също седнах на дивана.

— Виж, права си — каза Виктория. — Най-напред трябва да си изясним това. Никога не сме били приятелки. Изобщо не съм те харесвала.

Кимнах.

— Но Оли те харесва, затова си мислех, че трябва да се опитаме да се разбираме. А когато Тод започна да излиза с теб, ти стана по-различна. Изглеждаше готова да се промениш, да станеш по-женствена.

— Знаеш ли — възразих аз, — не мисля, че това е женствено.

— Кое? — попита тя.

— Това — махнах към розовата й рокля на цветя и лъскавите обувки на висок ток. — Всичко, което ме караше да правя. Високите токчета, чорапогащниците и маникюрът, надменното отношение към продавачките в магазина и настояването всичко да бъде по последна мода.

— О, да — подигравателно отвърна Виктория. — Забравих. Женствено е да играеш на компютърни игри и да гледаш ръгби мачове.

— Не — казах аз и докато говорех, осъзнах, че наистина вярвам в това. — Много е забавно да оправиш косата си при фризьор. Да носиш хубави дрехи и дори нямам нищо против понякога да ходя на маникюр.

— Каква жертва от твоя страна. Направо си станала като Коко Шанел.

— Но онова, което ти правиш, изобщо не е женствено — заявих аз. — Да се преструваш, че всичко у мъжа е идеално. Да правиш всичко само за да му угодиш. Непрекъснато да носиш ужасно неудобни дрехи. Никога да не ругаеш. Да нямаш приятели мъже. Това не е женствено. Истинските жени не са такива. Женствените момичета се забавляват, харесват мъжете, шегуват се, защитават своята позиция. Не са безлични и скучни кукли, които само си търсят кой да им купи обяд. Сестра ми Кати — гордо заявих аз — е инвестиционен банкер, сама е спечелила парите си и е много по-женствена от теб и всички онези надути красавици от Кейп Код, взети заедно.

— Грешката е моя — каза Виктория. — Не си Коко Шанел, ти си Джърмейн Гриър.

— Не съм съгласна с политическите й възгледи, но Джърмейн Гриър е с доста секси всъщност — отвърнах аз.

— Поне прилича на човек, който знае как да се посмее — изведнъж леко ми дожаля за Виктория. — И ти можеш да го направиш, Вики — казах й аз. — Имаш добра кариера. Няма защо да гледаш на нея като на временен заместител, докато чакаш Чаровният принц да се появи и да започне да ти плаща сметките. Сигурно е доста тежко непрекъснато да се опитваш да угодиш на всички. Нали знаеш какво казват хората?

— Какво? — попита тя.

— Който се жени за пари, после си изработва всяко пени.

— Така ли? — виждах как се бори със себе си, за да сдържи презрението в погледа си, защото искаше нещо от мен. Но битката беше обречена. От цялото й лице струеше високомерие. — Ще ти кажа нещо, Луси. Ти си гледай твоя живот, а аз — моя.

— Звучи ми добре — отвърнах аз. — Свършихме ли?

— Стига да не казваш нищо на Оли.

— Разбира се, че ще му кажа. Още днес.

— Така ли? Обмислила ли си всичко добре? — Виктория отметна глава. — Става дума за живота му, Луси. За щастието му. За нашето щастие.

— Трябваше да помислиш за това, преди да си легнеш с гаджето ми.

— От снощи не ти е гадже. Нали ми каза, че ще го зарежеш?

— Щях. Ти не ми даде възможност, нали?

— Чувствах се потисната. Подложена съм на голям стрес покрай сватбата — без изобщо да се притесни, заяви Виктория. — Стана ми жал за Тод. Затова отидох да го видя. Предложи ми шампанско…

— И кокаин.

— Какво? — примигна тя.

— Видях го.

— Е, добре — нацупено се съгласи Виктория. — И малко наркотици. Да, вярно, изгубих контрол над себе си. Но не съм единственият човек на света, на когото му се е случвало. Не разсъждавах трезво, Луси. Тод е много красив мъж и може да те омае с приказки. Преди да се усетя, се бяхме озовали в леглото — погледна ме право в очите. — Това не е нещо, с което се гордея. Но бях пияна и просто се случи. Обичам Оли. И той ме обича — предизвикателно заяви тя. — Може и да не го разбираш, но това е истината. Е, ще съсипеш ли живота на двама души само защото нахлу в стаята и видя нещо, което не биваше да виждаш?

Поколебах се за миг.

— Ти си имаш Тод — твърдо отсече Виктория. — Той не иска мен, а теб. И само защото аз съм се напила и съм направила една глупава грешка, животът ми трябва да свърши ли? Това ли искаш?

— Не мога да не му кажа — заявих аз.

— Защо? Защо не? — настоя тя. — Можеш да постъпиш както си искаш. Виж колко ергенски партита излизат от контрол и младоженецът се озовава в леглото със стриптийзьорката? А после се събужда на другата сутрин с махмурлук и най-искрено разкаяние. Да не мислиш, че приятелите му отиват да кажат на булката? Разбира се, че не. Всички забравят, че изобщо се е случвало подобно нещо, младоженецът отива в църквата и булката не разбира никога какво е направил. И бракът им е щастлив.

Разколебах се. Не беше за вярване, обаче наистина се колебаех. Може би защото вече не лееше престорени сълзи, но всичко ми звучеше ужасно разумно.

— Знам, че никога не четеш женски списания — продължи тя. — Но в рубриката ни за читателски въпроси непрекъснато питат дали съпругата трябва да признае за изневярата си. Отговорът винаги е „не“. Човек иска да признае само за да се почувства той по-добре. Съпругът ще е по-щастлив, ако не знае, защото това никога няма да се повтори.

— А така ли е?

— Определено. Ако не друго, случката поне ми отвори очите, за да видя колко скъп ми е Оли — благоговейно изрече Виктория.

Колебаех се. Просто не знаех как да постъпя.

— Луси, не мога да те спра — каза тя, а в тона й имаше неприкрито презрение и агресия. — Но се запитай сама — какви са мотивите ти?

— Какво имаш предвид?

— Знаеш много добре — жестоко отвърна Виктория. — Наистина ли си му приятелка, както казваш? Или както винаги съм подозирала, си просто огорчена, влюбена в него жена, която би искала да провали връзката му с жената, която той наистина обича? Една истинска приятелка би сторила онова, което е най-доброто за Оли, а не което е най-изгодно за нея — тя се изправи величествено, след като вече бе казала тежката си дума, и продължи: — Помисли си добре. И между другото, ако решиш да не му казваш наистина, мисля, че е най-добре с теб да се разделим. Не искам да ми бъдеш шаферка, никога не съм го искала. Дори не искам да идваш на сватбата. Стой надалеч от Оли и ни остави да продължим живота си заедно.

— Не поемаш ли голям риск? — засегнах се аз. — Да ми говориш по този начин, след като спокойно мога просто да вдигна телефона?

— Не съвсем — отвърна Виктория. — Ако сте чак толкова близки и наистина вярваш в онези глупости за голямото приятелство, няма да му кажеш. А ако го направиш, значи нищо не е можело да те спре. И в двата случая вече не ми се налага да се преструвам, че те харесвам — тя отметна косата си и изхвърча от апартамента.

Така. Не бях сигурна точно какво съм очаквала. Но определено не и това. Налагаше се да помисля. Но нямах време, вече нямах никакво време. Трябваше да стигна в офиса преди Тод — преди всички. Беше жизненоважно.