Луиз Бегшоу
Родена във вторник (8)

Осма глава

Когато будилникът звънна, скочих на секундата. Изправих се рязко, сякаш събудена от кошмар. Само че не беше кошмар, нали? Днес беше денят за преместване във фантастичния мансарден апартамент-мечта.

Изключих и останалите аларми и звънци, преди да са събудили Виктория, после се пъхнах под душа. Отново преминах през целия ритуал на истинските момичета. Измиване. Подсушаване. Сешоар. Лак. Грим. Днес не ми се стори толкова сложно; този път знаех какво да правя.

Уви, това не означаваше, че чорапогащникът не предизвикваше сърбеж по краката ми.

А и, разбира се, бях нервна. Все пак летвата бе вдигната много високо. Роклята с тъмносини цветенца бе най-красивият ми тоалет, но трябваше да се справя както мога: бледожълта пола, бяла риза, бледожълта жилетка, бежова чанта и бежови обувки. Малко „Шанел“ неутралните нюанси в грима на Боби Браун.

Притеснено се погледнах в огледалото. Но всичко изглеждаше наред — оттам ме гледаше Луси, наконтена като Бъфи; онази с дългата блестяща коса и дрехи в тон!

Отидох в кухнята за закуска. Искаше ми се да изям купичка с овесена каша. Странно ли беше? В студени дни като този нямаше нищо по-хубаво от пълна купа пухкава овесена каша със златистокафяв сироп и огромна чаша кафе с две захарчета.

Стомахът ми закъркори шумно само при мисълта за нея. Но не можех да ям това. Напоследък нямах време да тичам, а ако се тъпчех като прасе без упражнения…

С други думи, минавах на нисковъглехидратна диета.

Неохотно се замъкнах до хладилника и извадих бекон и яйца. Три яйца и две резенчета бекон. И малко кафе. Не беше овесена каша, но трябваше да се задоволя и с това. После щях пак да си измия зъбите, за да отмия петната от кафето.

Кой знае дали в „Мейл акомодейшънс“ щеше да ми остане време за обяд. Или дори за вечеря. Мисълта беше толкова потискаща, че добавих още едно парченце бекон.

— Добро утро, Луси! — пропя Виктория.

Примигнах над ръба на чашата си. Вики се беше появила, наконтена в копринен халат, стегнат здраво около кльощавото й тяло, а под него несъмнено беше с някоя нощничка с котенца или нещо подобно. На краката й се мъдреха розови пантофки на висок ток с пухкави перца на пръстите.

— Здрасти — обадих се аз.

— Добре ли спа?

Примигнах. Какво ли й ставаше?

— Много добре, благодаря. А ти? — и аз можех да се включа в играта.

— О, спах чудесно — отвърна тя. — Беше страхотно приятно да се срещнем случайно снощи, нали?

— Да, страхотно — съгласих се. Вероятно имаше лека амнезия и беше забравила мрачните и убийствени погледи, които ми беше мятала. — Както и да е, повече няма да ви досаждам тук. Тази вечер ще си изнеса багажа.

Виктория се намръщи.

— Толкова ще ми е мъчно за теб — каза тя. — Все пак станахме доста близки, нали?

Хм?

— Къде точно ще се местиш? — прониза ме с поглед тя.

Усмихнах се тържествуващо.

— Тод ми предложи да остана да се грижа за едно местенце, което фирмата дава под наем.

Виктория помоли за подробности. Знаех си, че ще го направи!

— Намира се в „Найтсбридж“ — поясних. — Съвсем близо до спирката на метрото. Не е далеч от „Харви Никс“ — добавих небрежно.

— В „Найтсбридж“ — въздъхна тя. — И колко ще плащаш като наем? Само символична сума?

— О, няма да плащам нищо. Всъщност Тод ще ми дава пари. А и имам сметка за разноските — заявих между другото.

Оли се появи по пижама и със зачервени очи.

— По дяволите, що за врява вдигате в зори — измърмори той. — Не може ли човек да поспи пет минутки сутрин? Едва минава шест. Подай ми кафето, Луси.

Подадох му каната. Виктория остана загледана в мен, сякаш Оли го нямаше, което е точно обратното на обичайното й поведение.

— Мисля, че това е прекрасно — излъга тя. — Заслужаваш го. А какъв е апартаментът? В мазето? Или би трябвало да кажа „приземния етаж“ — пресилено се усмихна тя. Ето. Дори и когато се стараеше да се държи възможно най-любезно, не можеше да прикрие докрай злобата си. — Нали така го наричате вие, агентите по недвижимите имоти?

— Вероятно. Но не е в приземния етаж. Мансарда е.

В тона й вече звучеше молба, когато пророни:

— А колко е голям — студио ли е?

— Не точно — отвърнах аз. — Простира се над цялата сграда. Има пет спални, пет бани. Всекидневната и кухнята са доста просторни. По-големи са от този апартамент — от целия апартамент — не можах да се сдържа и на свой ред й се усмихнах злобничко. — Има зимна градина и тераса.

— И колко време ще останеш там? — едва прошепна Виктория.

— Не знам. Тод казва, че е много вероятно да се наложи да остана около година или повече — огледах изкуствените си нокти. — Или пък ще ме премести на някое по-хубаво място.

Тя преглътна с мъка.

— Сигурна ли си, че искаш да живееш там, Луси? — попита Оли след три големи глътки кафе. — Може би е по-добре да плащаш за собствена стая.

Изглеждаше притеснен.

— Какво, да деля един апартамент с куп откачалки? — зяпнах го аз. — Какво лошо има в малко лукс?

— И аз това казвам — включи се Виктория. — Тод определено изглежда много щедър — добави тя, поглеждайки многозначително Оли.

— Нали не е поискал от теб нещо допълнително в замяна? — погледна ме Оли.

— Какво например?

— Знаеш какво — изчерви се той.

— Не, не е. А и аз не бих спала с някого само за да се уредя с хубав апартамент! — засегнах се аз.

— Извинявай, приятел. Разбира се, че не би го направила.

— Но двамата сте близки, нали? — поинтересува се Виктория. — Ти и Тод? Той очевидно много те харесва.

Омекнах.

— Ами… той е много мил. И май наистина ме харесва. Разбираме се. Но не ме е молил за нищо — натъртих и погледнах към Оли.

Беше много близо до истината. Всъщност в един момент бях решила, че Тод се кани да поиска нещо. Но в крайна сметка не го бе направил, нали? А това беше важното.

— Изглежда ми странно.

— О, наистина ли, Оли — сопна му се Виктория. — Тод просто има много пари и няма нищо против да ги споделя. А Луси явно му е направила страхотно добро впечатление — каза тя и се обърна към мен с най-бляскавата си двайсет и четири каратова усмивка.

Не ми се вярваше. Сигурно така се чувстваха мъжете, когато Виктория им се усмихне. Но толкова сериозно се бе заела със задачата да привлече Тод в социалното обкръжение на Оли, че явно бе решила да се подмазва дори и на мен, за да го постигне.

— Защо го покани на сватбата, съкровище? — попита Оли. — Та аз едва го познавам.

Виктория разтвори още по-широко кафявите си очи в престорено невинен израз.

— Не ставай глупав, скъпи! Заради Луси, разбира се.

Замалко щях да се задавя с кафето си. Заради кого?

— Да, Луси и Тод явно си допадат — продължи тя. — А за Луси ще е само от полза да опознае шефа си извън деловата обстановка на службата. Нали точно това искаш и ти, скъпи? Луси да се издигне в кариерата. Светът да види новото й аз. Нали изглежда прекрасно тази сутрин? Всичко е напълно в тон. Справя се просто чудесно — покровителствено заяви Виктория, сякаш бях някое бавноразвиващо се дете, което се учи да кара колело.

— Да, изглежда много добре — призна Оли и ме потупа топло по рамото. — Красива си така. Или може би трябва да кажа — още по-красива.

Виктория се престори, че няма нищо против думите му.

— А ние искаме Тод да види Луси в най-добрата й светлина. В крайна сметка, скъпи, Луси е сред най-добрите ти приятели. Щом тя се е сближила с Тод, трябва и ние да го опознаем. Не мислиш ли така?

— Предполагам, че трябва — съгласи се Оли, без особен ентусиазъм.

— Доведи го на гости преди сватбата, Луси — не спираше с любезностите си Виктория. — Елате на вечеря. Ще бъде забавно!

— Виктория — бавно отроних аз, — не ми ли каза ти самата, че е време да не се държа толкова приятелски с Оли, докато се приготвяте за сватбата? — не се сдържах. Головата позиция беше открита и вратарят не се виждаше никакъв. — Мислиш ли, че е добра идея да се срещаме толкова често?

Оли изглеждаше съвсем объркан.

— За какво говориш? — попита ме.

— О, Луси! — Виктория се засмя насила. — Как си могла да ме разбереш толкова погрешно? Не, само имах предвид, че сега ние двамата с Оли сме най-добри приятели. Не че искаме да те изолираме.

— Разбира се, че не искаме — сериозно заяви Оли.

А аз засиях вътрешно.

— Всъщност — не спираше Виктория — отдавна мислех да го направя и сега смятам да използвам възможността. Луси, ще ми станеш ли шаферка?

 

 

Още се опитвах да го преглътна, когато стигнах до офиса. Точно в седем и петнайсет. Но не бях първата там. Лампите вътре светеха. Отворих вратата и чух звъна на камбанката.

— Ехо? — извиках. — Има ли някой тук?

От вътрешния кабинет се чу приглушено трополене, после и шумолене на хартия.

— Само минутка — бодро се обади Джейд. — Идвам веднага!

Останах до входа, а след минутка се появи и тя, леко зачервена и необичайно поомачкана. Предполагам, че дори и манекенките имат лоши дни. Джейд носеше един от обичайните си изискани тоалети: копринена риза в розово, къса пола в бургундскочервено и обувки на висок ток в същия цвят, които изглеждаха ужасно неудобни, но и много секси в типичен за гувернантките стил, неизбежните перли и часовник „Картие“ от масивно злато.

Тя разсеяно приглади полата си и хладно възкликна:

— Господи, Луси! Изплаши ме. Тъкмо преглеждах едни документи с господин Мейл.

— Нали извиках?

— Е, можеше да го направиш малко по-високо.

Тод влезе в голямата приемна, зашеметяващ както винаги и в тъмен костюм. Сигурно носеше само такива.

— Добро утро, Луси.

— Здравей, Тод — обърнах се към него с най-очарователната си усмивка, но той се намръщи. — Исках да кажа, господин Мейл.

— Бих искал едно кафе. Черно, без захар. Джейд?

— Да, сър — тя му се усмихна. — С удоволствие.

— Кажи на Луси как го предпочиташ — с равен глас заяви Тод и се скри в кабинета си.

Джейд ме изгледа тържествуващо.

— С каймак, мляко и едно пакетче захарин — каза тя. — Спазвам диетата на Аткинс.

Зяпнах костеливата й фигура.

— Защо?

— Човек трябва да се грижи за онова, което природата му е дала — самодоволно заяви тя. — Побързай, Луси, не бива да караш хората да чакат.

Изчервих се и се втурнах към модерната кафе машина, засрамена. Ако Виктория бе станала свидетел на тази сценка, нямаше да ми се подмазва, нали? Явно Тод нямаше да се държи чак толкова приятелски с мен.

Направих кафе и притеснено се запътих към кабинета на Тод с неговата чаша. Той говореше по телефона на неразбираем за мен японски. Дори не ме погледна и не ми благодари, само ми махна да оставя чашата на бюрото му. Изчаках за миг, но той ме погледна с раздразнение, затова бързо се изнизах в приемната.

Посърнала, занесох кафето на Джейд. Тя отпи глътчица и каза с отчетливия си калифорнийски акцент:

— Ммм, благодаря. Хей, това кафе е наистина много хубаво — наблегна на „много“. — Когато Джеймс го прави, никога не е такова. Май не използва правилните пропорции. Как успя да разгадаеш машината?

Е, днес явно бе в добро настроение.

Погледнах към кафе машината с електронните цифрови датчици и многобройните й хромирани отделения.

— Обичам машините — отвърнах. — И компютрите — добавих замечтано.

— О, Луси — Джейд се засмя звънливо, почти като Виктория. Сигурно идваха от един и същи далечен космос, където правеха истинските момичета. — Сега ще вземеш да кажеш, че обичаш да ремонтираш коли. Или да ловиш риба!

— Ами…

— О, я стига! — възкликна Джейд. — Вие, английските момичета, наистина сте много щури!

 

 

Направих си черно безкофеиново кафе — сега най-малко имах нужда от допълнително адреналин — и седнах на бюрото си. Тод излезе от кабинета си и заговори с Джейд за някакви срещи. Дори не погледна към мен, а след минутка входната врата се отвори и пристигна Джеймс, следван по петите от Бъфи и Мелиса.

— Добро утро на всички — поздрави Джеймс. — Луси, подреди ли онези папки?

Кимнах.

— Всички ли? — настоя той.

— Всички.

— Много добре. Направи ми кафе. С мляко, без захар — нареди той.

— Е, Луси — подхвана Бъфи, — намери ли вчера къде да се настаниш?

Тод замръзна само за секунда пред шкафа с папките. Едва забележимо се извърна към мен и поклати глава.

— Да — заекнах аз. — В Уест Енд. В дома на една приятелка.

— Какъв късмет — отбеляза Бъфи.

— Наистина — съгласих се, леко притеснена. Погледнах към Тод, но той вече ми бе обърнал гръб.

И толкоз. Това беше краят на шеметната ми кариера в „Мейл акомодейшънс“. Отново бях невидимото момиче. Почти веднага щом сервирах кафето на надутия Джеймс и на принцесите, облечени в пастелни тонове, телефонът започна да звъни. Бях заета непрекъснато; телефони, папки, печатане. Освен това днес се появиха истински клиенти. Двама изискани и красиви араби в чудесни костюми, една японка с диамантен пръстен с камък колкото топче за игра, както и две безлични американки, които приличаха на клонинги на Джейд и които се прехласнаха по акцента ми.

Бях заета през целия ден. Но не правех нищо. Толкова ужасно скучно ми беше, че ми идваше да си откъсна ръцете само за да се разсея поне малко. При това непрекъснато ми намираха работа, така че дори не можех да си мечтая.

Не че бих посмяла. Все си мислех за Оли. Той би ми казал, че това е светът на възрастните; така постъпват възрастните хора. Затова и заплатата беше по-голяма, отколкото за нещо наистина забавно, като например писането на рецензии за компютърни игри или да свириш в някоя група.

Все едно. Просто бе малко потискащо и толкоз.

Опитвах се да мисля за новия си фантастичен апартамент. Това поне бе нещо, което да очаквам с нетърпение. Но очите ми все следяха Тод из стаята. Той съвсем не изглеждаше отегчен. Омагьосваше клиентите, говореше по телефона, прелистваше проспектите със суперскъпи имоти.

Вероятно всичко това му придаваше известно мистично очарование — бе надменен и недостъпен. Джейд например го следеше с поглед почти толкова често, колкото и аз. А Бъфи и Мелиса, когато си мислеха, че никой не ги гледа, му хвърляха пълни с обожание погледи.

Само Джеймс сякаш не се поддаваше на очарованието му. Беше потънал в работата си, държеше се мило с момичетата и студено с мен.

Питах се какво ли ще каже Виктория, ако научи, че Тод изобщо не ме харесва в крайна сметка. Дали ще се отметне от думата си и ще оттегли поканата си да й стана шаферка? Още не бях преглътнала предложението. Просто ми се струваше прекалено странно. Вярно, обичах Оли. Исках да съм близо до него. А и Оли бе толкова развълнуван, когато тя предложи.

— Скъпа, това е прекрасно — възкликна той, скочи и целуна звучно Виктория. — Двете ми любими момичета!

Но от друга страна, как да стоя точно там, до самия олтар, докато Оли захвърля на вятъра целия си живот…

— Луси! — вдигнах рязко глава от телефона. Тод стоеше пред бюрото ми. — Идваш с мен — нареди той. — Ще показвам на клиенти „Холънд меншън“ и ми трябва асистентка. Ще носиш папките. И си вземи бележник; ще записваш всичко, което казват.

— О, да, разбира се — побързах да се съглася аз.

— Не ви е нужна Луси, господин Мейл — задъхано се обади Джейд. — Луси може да остане на телефона, а аз да дойда с вас.

Тя нервно си играеше с верижката на златния си часовник. И от двете ни Джейд определено изглеждаше по-изискано. Всичко върху нея бе наистина от висока класа, а аз носех прилични имитации.

— Не — заяви Тод. — Клиентите са американци, искам британски акцент.

Лицето на Джейд помръкна.

— Добре — опита се да прикрие разочарованието си тя.

— А и имаме нужда от теб в офиса, в случай че графиня Роуз ди Париджи се обади. Не мога да поверя такава важна клиентка на някой като Луси — небрежно заяви той.

Джейд кимна, вече с малко по-добро настроение. Тод се приближи до бюрото й, наведе се към нея и й прошепна нещо на ухо. Тя цялата порозовя от удоволствие; Мелиса и Бъфи се начумериха, а Джеймс зяпна към стената.

Аз стоях нервно до входа. Надявах се, като излезем навън, да не започне да ме мъмри, че съм го нарекла с малко име, все пак още дори не се бях нанесла в новия апартамент. Стиснах здраво папките и бележника и се зарекох да се държа супер професионално.

— Последвай ме — рязко нареди господин Мейл.

Излязохме от сградата и чух зад гърба си нежното гласче на камбанката. Поехме бързо надолу по улицата към червеното „Ламборгини“, качихме се, той превключи на скорост и излязохме на пътя. Не ми каза нито думичка.

Е, добре. Поне се бях махнала от офиса.

Тод рязко зави и поехме по централните улици; само след миг малката уличка вече се бе скрила от поглед.

— Е — изведнъж заговори той с онзи свой плътен и секси глас, — слава богу, отървахме се. Нали, Луси?

Погледнах го. Но той наистина ми се усмихваше.

— Нямах търпение да се измъкна — продължи Тод. — Само още секунда затворен вътре, и сигурно щях да полудея. Ура! — махна весело на слънчевия пролетен ден навън; дърветата бяха обсипани с цвят, а небето — бледосиньо като сапфир.

— Не разбирам — тихичко се обадих аз.

— Много е просто — отново ме огледа преценяващо. — Просто приемай нещата каквито са и виж докъде ще стигнеш. Кажи ми, нетърпелива ли си да се нанесеш в новото жилище довечера?

— О, да — промълвих. Макар че в действителност бях леко притеснена. Направо можех да се загубя в онзи апартамент. — Благодаря ти отново. Но, виж, Тод, аз…

— Нека те прекъсна — вдигна ръка той.

Седях сковано на седалката до него. Ами ако Оли беше прав? Дали не се канеше да плъзне ръка под полата ми или нещо такова?

— Чух добре какво каза снощи и уважавам чувствата ти — тържествено продължи Тод. — Решението с кого да излизаш си е само твое. Но трябва да ти призная, Луси, ти ме заинтригува. Не са много жените, които са ми отказвали.

— Аз…

— Спокойно — каза той. — Няма никакви условия, скъпа. Апартаментът е на твое разположение. Изобщо не си длъжна да ми обръщаш никакво внимание, ако не искаш. Ясно?

— Добре.

— И все пак моето желание е да изляза на среща с теб. Ти си… — той сви рамене — … уникална. Затова от време на време ще те каня на среща. Ти си напълно свободна да ме натириш. Така казвате вие, британците, нали? Да ме натириш?

— Понякога — той го казваше много смешно.

Тод ме погледна, сякаш ме преценяваше.

— Мисля, че в извънработно време можем да бъдем приятели. Но — продължи той, — понеже съм твой шеф, не искам да се чувстваш неудобно. Ако предпочиташ да не сме приятели, добре. Няма да те притискам. Е, какво ще кажеш?

Седях в скъпата му кола, а изгорелите газове на другите коли полъхваха в лицето ми. Всъщност не бих могла да възразя, нали? Той молеше за разрешението ми. Беше ми дал работа и страхотен апартамент. Само защото имаше нещо леко… съмнително в него…

Какво? Какво съмнително имаше? Може би се обаждаше вродената ми антипатия към всичко американско. Той не беше виновен, че е красив и изискан. И безкрайно мил с мен.

Тогава се сетих за онова, което Оли бе споменал в ресторанта — че не му се доверява напълно, и се изчервих. Нима реакцията ми беше породена от онова, което мисли Оли? Все едно да докажа, че Виктория е права и наистина съм влюбена в Оли.

— Наистина ще е чудесно — твърдо заявих аз. Беше много ласкателно, че иска да излезе на среща с мен! — Много ще се радвам да бъдем приятели. Особено след всичко, което направи за мен, и след като ми осигури онзи… — „огромен, стерилен“ — прекрасен апартамент.

— Това е нищо — махна небрежно с ръка Тод. — А сега наистина трябва да покажем една къща на клиенти, така че всичко е напълно делово, нали?

— Разбрано.

— А после ще се измъкнем и ще обядваме заедно. Какво ти се хапва?

Наденички с картофено пюре? Риба и картофки? Някой от онези големи сандвичи, които бях яла във влака?

— Не знам — измърморих. — Риба или крехко месо. И пресни зеленчуци.

— Без никакви въглехидрати.

— О, не, никакви. Зелена салата.

— Добър избор — одобрително кимна Тод.

 

 

Показахме на клиентите великолепна самостоятелна къща в стила на кралица Ан, към която имаше оградена с каменен зид градина. Постарах се да бъда идеалната секретарка. При здрависването казах: „За мен е истинско удоволствие да се запознаем“ и „Колко мило, че дойдохте“, сякаш бях кралицата, а после следвах Тод по петите и делово записвах всички техни изисквания — централна климатична инсталация, камериерка пет дни в седмицата, ежедневна доставка на свежи цветя. Оставих приказките на Тод и повече не отворих уста. След като ги изпрати, той ми се усмихна одобрителни, и каза:

— Видя ли? Знаех си, че ще се справиш много добре. Дискретна си. Това е много важно в моя бизнес.

— Ще го запомня.

— Красота и ум — отбеляза Тод. — Е, вярно — той погледна тоалета ми — имаш нужда от малко повече стил, но нищо. Оливър ме предупреди, че ще се нуждаеш от малко напътствия в тази област.

Пребледнях. Та това беше най-доброто ми постижение! Старателно бях използвала чисто научен подход и женските списания, за да сглобя гардероба си.

— Не се притеснявай — провлачено каза той. — Ще ти помогна. А сега — на обяд. Какво ще кажеш за „Айви“?

 

 

Тод беше известен навсякъде, където ходехме. Даваше огромни бакшиши и винаги получаваше най-хубавата маса. Поръчах си минерална вода — американците мислеха, че си алкохолик, ако пиеш нещо друго на обяд — и Тод направи същото. А после ми донесоха малка пържола с пюре от спанак. Което вероятно бе по-добре от нищо все пак.

Тод похвали избора ми и аз засиях.

— Вече започваш да научаваш правилата, скъпа. Никакво картофено пюре вече, нали?

— Освен това не съм тичала тази сутрин — добавих аз, желаейки да го зарадвам.

Той ми намигна.

— Добро момиче.

По време на обяда ми разказа за себе си. Божичко! Никога не бях вярвала, че някой може да е толкова богат и преуспял. Тод имаше четири къщи! Една в „Мейфеър“, градска къща в Гринидж Вилидж, в Ню Йорк, друга къща в Хемптънс и вила в Сен Тропе. Каза ми и че има такова „Ламборгини“ във всяко от тези места.

— А нямаш ли частен самолет? — пошегувах се аз.

Тод сви рамене.

— Бях се насочил към един „Гълфстрийм IV“, но ми се стори някак старомодно.

— Ооо! — възкликнах.

Тод изглеждаше доволен от реакцията ми.

— Разбира се — въздъхна той, — това е доста празен живот.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямам с кого да го споделя.

— Не си успял да намериш някоя жена ли?

— Някоя ли? — повтори той. — О, да, намирал съм жени. Имал съм милион момичета. Повече, отколкото мога да преброя — продължи той. — Прекрасни млади девойки от висшето общество, модели от международния подиум, балерини, светски дами от най-добрите семейства, красавици от Сен Тропе. При това с перфектни тела — добави. — Слаби, хубави момичета с женствени фигури… — той очерта големи гърди с ръце. — И с много добро възпитание. Момичета, които знаят как да се държат в обществото. Което е много важно, съгласна ли си?

— Хм… определено — Оли май също смяташе така. Навярно това бе рецептата за успех в романтичен план. Което бе леко обезкуражаващо.

— Дали има адекватно поведение в нощен клуб? Знае ли как да спазва благоприличие в кънтри клуба? Дали е от момичетата, които можеш да представиш на родителите си? Не бива да се държи по един и същи начин на дансинга и в дома на родителите ти, нали?

— Абсолютно.

— Но всички тези жени… — пророни той и отхвърли небрежно парада от петдесеткилограмови красавици с големи силиконови гърди, които крачеха наперено във въображението ми. — На всички тях им липсваше нещо много важно, Луси.

— И какво е то?

Тод ме погледна прочувствено право в очите и каза:

— Не бяха истинската и единствена жена за мен.

Хм! Щом те не са били подходящи, тогава не можех да си представя за какво му е да излиза с мен.

— А какво точно търсиш в истинската и единствена жена? — полюбопитствах.

Тод въздъхна.

— Какво търси всеки? Красота, естествено — това винаги е задължително.

Разбира се.

— Както и перфектно тяло.

Точно.

— Стройно, но не прекалено мускулесто, и женствено — отново показа с ръце големите гърди. Всъщност аз самата имах доста хубави гърди. — Искам жена, която да е независима, която има пълноценен личен живот.

— Напълно съм съгласна — побързах да се намеся. Щях да му кажа, че определено възнамерявам да работя, да напредна в кариерата си и да изкарвам сама парите си, но той продължи:

— Нали разбираш, жена, която сама организира деня си. Ходи във фитнес клуба — само за йога и леко раздвижване на мускулите. После се отправя към центъра за красота и сама определя ангажиментите си. Коса, нокти — грижи се за всичко — отбеляза той, сякаш това показваше страхотна инициативност. — После може да иде на кафе с приятелки, да хапне нещо леко за обяд. А следобед да посещава някакъв курс например.

— Какво например? Кикбокс? — попитах аз.

— По-скоро имах предвид аранжиране на цветя — отвърна Тод. — Бродирането отново излиза на мода. Или да иде на пазар, разбира се. Винаги може да пазарува.

— Ами работата?

— Работа ли? Имаш предвид кариера?

— Ами да.

— Слушай, скъпа — търпеливо подхвана той, — на някои жени им се налага да работят. Знам това. Жени, чиито мъже не могат да издържат семейството. Но не и моята съпруга — усмихна се скромно. — Вярвам, че съм създал един прекрасен живот, само в очакване да се появи тази специална жена, с която да го споделя. И когато я намеря… искам да й подаря истинска вълшебна приказка. Какво лошо има в това? — театрално възкликна той.

— Разбира се, че няма нищо лошо — побързах да го уверя.

— Какъв смисъл тя да работи? За да прибавим към двадесет и петте ми милиона и нейните, да речем, петдесет хиляди ли? — Тод поклати глава. — Това ще е просто изхвърляне. Да не говорим, че ще е крайно неловко. Представям си как биха ми се подигравали приятелите ми в клуба.

Да му се подиграват?

— Не, ако жена ми иска да си запълва времето с нещо, ще се занимава с благотворителност. Вечерите, които са по двадесет хиляди долара на човек, не се организират сами, нали? — благоговейно добави той.

— Разбирам. Или пък би могла да помага в някой приют за бездомни — предложих аз.

Тод се усмихна мрачно.

— Не мисля, че това ще е съвсем подходящо. Тя очевидно трябва да бъде дама, която си знае мястото. Не е редно да общува с неподходящи хора, нали, Луси? Не, ще е много по-полезна на по-изискани събития. Както и да е, разбираш, че съпругата ми не бива да има скрупули да се възползва от плодовете на моя труд — отново ми намигна с онази своя сексапилна усмивка. — Повярвай ми, има достатъчно.

— Много си щедър — съгласих се аз. Човек определено не можеше да го обвини в обратното. Само като си помислех за някои от мъжете, с които бях излизала и които се бяха опитвали да се измъкнат от плащането на сметката или се мръщеха, ако си поръчам и ордьовър…

Аз наистина смятах, че мъжът трябва да плаща сметката. Оли винаги го правеше, макар че двамата не излизахме на срещи. А Тод очевидно нямаше никакъв проблем в това отношение.

— Много ви благодаря, госпожице — провлече той. — Старая се.

— Желаете ли десерт? — попита сервитьорът. Имаха много вкусни на вид пудинги. Пасти с конфитюр, шоколадов мус, торта с лимон и малини…

— Не, благодаря — отсякох твърдо. — Внимавам със сложните въглехидрати.

— Захарта е от простите въглехидрати, скъпа — осведоми ме любезно Тод.

— Добре. И с тези трябва да внимавам.

— Просто ни донесете сметката — каза Тод.

— Веднага, господине — сервитьорът се оттегли безшумно.

Пийнах си минерална вода за успокоение. Но изобщо не ми помогна. Мразех диетите.

— Знаеш ли, Луси — подхвана Тод, след като плати. — Струва ми се, че чудесно разбираш нещата. Беше ми много приятно в твоята компания.

— О, на мен също.

Не беше чак толкова зле. Опитвах се да бъда справедлива към него.

— И искам да прекарвам повече време с теб.

— Така ли?

— Определено — потвърди Тод. — След като се пренесеш в новия апартамент, разбира се, и след като се почувстваш комфортно. Какво ще кажеш за вечеря в петък? Само като приятели имам предвид.

Едва ли можех да откажа.

— Ще е чудесно.

— Страхотно — усмихна се той. — Ще мина да те взема в осем.

 

 

По обратния път към офиса разговаряхме само за дреболии — Тод задаваше досадни въпроси за Оли, за семейството му и от колко време го познавам. Което бе добре дошло, защото мислите ми бездруго препускаха като луди.

Тод ме харесваше.

Тод Мейл харесваше мен. Харесваше ме и искаше да излиза на срещи с мен. Е, вярно, аз не го харесвах в този смисъл. Но му го бях заявила направо и това не бе променило нищо.

Той все още… ами направо ме преследваше.

И истината бе, че започвах да се наслаждавам на ситуацията. Не че някога можеше да има нещо между нас. Тод не беше мой тип. Но се ласкаех от вниманието му. Когато Виктория ми бе казала, че всички приятели на Оли са се забавлявали с увлечението ми по него, си бях представила една ужасяваща картинка — на мъжкараната Луси, която никой мъж не би харесал. Е, явно след като се бях подстригала и сменила гардероба си, този богат и търсен американец бе започнал да ме преследва. Същият, за когото Виктория бе заявила, че никога не би се заинтересувал от мен.

Така ли? Явно се интересуваше, възгордях се аз. Обсипваше ме с цялото си внимание. И ми беше приятно!

Харесваше ми да съм ухажвана от някого, за разнообразие. Това почти компенсираше цялата история с малките глътки „Шардоне“ и чорапогащника.

Освен това ми беше шеф. Нямаше да е зле да сме приятели. Съвсем откровено му бях казала какво мисля за романтичното обвързване, упорито си повтарях наум аз.

В ума ми изникна представата за Оли, влюбено загледан във Виктория, и веднага усетих вече познатата болка и страх.

Не се канех да използвам Тод… не точно. Просто заслужавах малко внимание. И защо не? Щях да натрия носа на Виктория. И на Оли, като се замисля. Можех да флиртувам и да нося рокли на цветя като всяко друго момиче.

— Не забравяй — внезапно се обади Тод, когато завихме по улица „Маршъм“, — не споменавай за това в офиса. Дискретност, нали разбираш? Това е от огромно значение за бизнеса.

— Разбирам.

— Утре заминавам за Париж — каза той. — Ще потърся няколко жилища на „Шанз-Елизе“. Така че ще ти се обадя в петък вечер.

— О! — оставах на милостта на Джеймс. — Няма проблем — бодро отвърнах аз.

— Няма ли да ти липсвам? — попита Тод, повдигайки брадичката ми с гладкия си показалец с идеално оформен маникюр.

— О, не — казах. — Графикът ми е натоварен. Прическа, грим, нали разбираш, все неща от този род.

— Точно така — зарадва се той. — Мразя жените, които се лепят за теб и непрекъснато ти звънят, за да питат къде си.

— И аз също. Всеки човек има нужда от лично пространство. Както и да е — продължих леко виновно, — аз не бих ти звъняла. Нали не сме гаджета.

Той ме изгледа прочувствено и каза:

— Мисля, че на двамата с теб ще ни бъде много интересно заедно, Луси. С нетърпение го очаквам, а се надявам и с теб да е така.

Всъщност май наистина беше.

Върнахме се в офиса и Тод веднага отиде в кабинета си. След малко вътрешната линия на бюрото ми звънна и само за един вълшебен миг си представих, че ще ме извика вътре, ще затвори вратата и ще ме награди с голямо повишение.

Но Тод каза само:

— Луси, би ли изпратила при мен Джейд с папката на Ричмън.

Отвърнах кратко:

— Разбира се, сър — можех да бъда дискретна. — Би ли занесла на господин Мейл папката на Ричмън — обърнах се към Джейд. Сякаш тя не бе чула всичко. Все пак седеше само на половин метър от мен.

— О, да — отзова се тя и цялата се изчерви. — Папката на Ричмън. Разбира се. Къде ли е…

Отвори чекмеджето на бюрото си и зарови вътре.

Видях как Бъфи и Мелиса си размениха многозначителни погледи. За бога, нима фактът, че не знаеш къде си оставил някаква папка, заслужаваше такива убийствени погледи?

Джеймс бясно тракаше по клавиатурата си, привел гръб и с израз, който казваше, че мрази всички ни.

Чудесен офис, няма що. Щеше ми се да ги дръпна всички настрани и да им покажа как могат да се забавляват. Но вероятно щеше да е безсмислено. Това беше светът на възрастните и забавлението нямаше място в него.

— Ето я! — бодро възкликна Джейд. — Луси, ще записваш ли, ако има съобщения за мен? Навярно ще се забавя, докато работим по тази папка.

— Разбира се, Джейд — отвърнах с най-възпитания си тон.

Тя грабна папката, която ми се стори доста тъничка, и тръгна със ситни стъпки към кабинета на Тод, покатерена на неудобните си токчета. Наистина бяха много високи. Може би и аз трябваше да си купя такива.

Остатъкът от деня мина доста скучно. Джейд и Тод останаха затворени в кабинета през по-голямата част от следобеда и той си тръгна към четири часа.

Точно в пет аз грабнах чантата си.

— Къде си тръгнала? — злобничко се поинтересува Джеймс.

— Пет часът е — отвърнах.

— Имаме папки за подреждане.

— Аз нямам — уморено се обади Бъфи.

— Е, аз пък имам — натърти Джеймс. — И някой трябва да се погрижи за тях.

— О, няма проблем — небрежно казах аз. — Просто ще трябва да обясня на господин Мейл защо съм тук и след работно време. Той вече ме попита веднъж за това.

— Така ли? — Джеймс гневно се замисли над думите ми. — Ясно. Ами добре. Предполагам, че можеш да тръгваш тогава — пророни той. Звучеше огорчен.

Зачудих се дали всички не бяха пълни въздържатели. Какво друго би обяснило надвисналия тук тъмен облак?

Но пък, от друга страна, проблемът не беше мой.

— Чаооо! — извиках аз. Излязох навън, пристъпвайки внимателно с новите си високи токчета. Но първо махнах на всички за довиждане съвсем лекичко, само с върха на пръстите си.

Щяха да видят те!

 

 

Когато се прибрах — направо влетях вкъщи, защото всичко ми се струваше толкова прекрасно, Оли вече беше там.

— Какво става? — попитах, забелязвайки унилото му лице.

Нима всички бяха решили да са мрачни днес? Не знаеха ли, че светът е фантастично място? Дори и ако се налага да носиш обувки на висок ток.

— Нищо особено — и отново потъна в мълчание.

— Е, добре. Днес се изнасям — погледнах към двата си куфара, опаковани и подредени чинно до вратата. — Ще ми помогнеш ли да сваля компютъра си до таксито? Мониторът е доста тежък.

— Няма проблем — Оли вдигна очи. — Значи наистина си отиваш?

— Налага се. Ти ме изгони, забрави ли? — усмихнах се, за да обърна всичко на шега, но всъщност не беше. Още ми беше тежко. — Двама са достатъчни, нали така казват.

— Да — съгласи се той. — Тя е красиво момиче.

— Прекрасно — учтиво потвърдих аз.

— Стилна и изискана — продължи Оли. — И непременно трябва да бъде на върха, след като работи толкова усилено.

— Тя е много преуспяла в кариерата си — кимнах аз.

— Точно така — и пак замълча.

Не ми се щеше да се откъсвам от фантазиите си на тема „Тод ме харесва“, но не можех да подмина нещастието на Оли. Въздъхнах и си дръпнах стол.

— Какво има?

— Не знам. Нищо. Вероятно трябва да поработя повече — каза той.

— Проблеми в работата?

— Не, не става дума за мен. А за Виктория.

— Не разбирам. И двамата сте на гребена на вълната — опитах се да го ободря аз. — За какво се притеснявате? А и ти бездруго работиш прекалено много.

— Може би не.

Изчаках. Явно искаше да говори, затова щях да го изслушам.

— След сватбата Вики не смята да работи — каза той. — Възнамерява да се съсредоточи върху семейството.

— Това е много хубаво. Куп малки дечица ще тичат около вас. Да не би ти да не си готов за деца?

— О, не. Искам много деца. И нямам нищо против да издържам семейството си.

— Става дума за известно време. Колкото продължава отпускът по майчинство.

— Не, тя иска да престане да работи изобщо.

— О! — трябваше да осмисля това. — Е, аз не бих го направила, но се опитвам да разбера — свих рамене. — Виж, ако тя свали малко стандарта си на живот, тогава двамата лесно ще се справяте и с това, което ти изкарваш. Вече имаш собствен апартамент.

— Там е проблемът — унило пророни Оли. — Не иска да свали стандарта си.

— Тогава как така ще напусне работа?

— Виктория смята, че аз трябва да работя малко по-усилено — извърна очи от мен и се загледа в масата. — И да се разделя с многото си „нелепи скрупули“, както ги нарича тя. Относно делата, които поемам.

Не казах нищо.

— Какво мислиш, Луси? — примоли се Оли.

Какво мислех ли? Че трябва да избяга с викове. Исках да му изкрещя да зареже, тази вещица. Но това не беше в стила на новата Луси, нали? А и отново чух в главата си гласа на Виктория, която със злобна усмивка ми заявява как Оли е обсъждал „увлечението“ ми с нея. И как всички негови приятели говорели, че провалям шансовете на приятелките му…

— Виж… — подхвана той. — Знам, че не харесваш Вики.

— Харесвам я! — излъгах аз.

— Наричаше я Досадната Виктория.

— Само на шега — заявих твърдо. — Галено обръщение.

— Двете вече се разбирате много по-добре, нали? — попита Оли с леко унесен вид. — След като те заведе да пооправиш външния си вид?

— О, да.

— И те помоли да й станеш шаферка.

Кимнах отсечено.

— Кажи ми тогава защо вече я харесваш, имам предвид сега — каза той.

О, господи! Трябваше да измисля нещо! Трябваше!

— Ами тя се отнесе много мило с мен. И ми помогна да получа работата при Тод.

Оли кимна.

— А и както ти каза, тя е толкова стилна и елегантна. Винаги е толкова организирана.

— Такава е — съгласи се Оли.

— И преуспяла. Което показва голяма амбиция.

— Да.

— И очевидно те обича.

— Да — за пръв път лицето му леко просветна. — Наистина ме обича, нали? Казва, че винаги ме е обичала. Интересува се от мен повече от всяка друга жена, която съм срещал — въздъхна. — Чудесно е да има някой, който е толкова загрижен за теб.

— Разбирам — нямаше никакво съмнение, в училището по подмазване Виктория Кобхъм нямаше равна на себе си.

— Когато ми дава съвети, го прави само за мое добро.

— Да.

— И е чудесно, че най-голямото й желание е да си остане у дома и да се грижи за децата. Това е най-важната работа на света.

Сетих се за собствените си прекрасни родители.

— Разбира се, че е така.

— Тогава нямам право да се оплаквам. Приоритетите й са съвсем правилно определени. А и мъжете трябва да бъдат истински мъже.

— Да. Колкото до… — колебаех се. — Мисля, че не бива да я слушаш за отслабването.

Оли се ухили.

— Не я слушам. Казах й, че съм го обмислил и предпочитам да подкрепям английски отбор, вместо да приличам на Орландо Блум^[1].

— Слава богу! — възкликнах.

Представата за Оли без мускули бе прекалено потискаща, за да мога да кажа нещо.

— Тя как го прие?

Той вдигна рамене.

— Един мъж трябва да определи граници. Но… — очите му отново потърсиха моите — … трябваше да й се реванширам. Казах й, че онзи негодник Тод Мейл може да дойде на сватбата все пак.

Дръпнах се рязко, сякаш ме беше ударил.

— Тод не е негодник.

— Според мен е.

— И на какво основание го твърдиш? Нали ти самият ми каза, че едва го познаваш?

— Луси — въздъхна Оли, — човекът си има репутация.

— Е, да — отметнах косата си, както правеше Виктория. — Очевидно и аз си имам „репутация“ — мислех си за онова, което тя ми беше казала. Че приятелите му ми се присмиват. — И всичко е пълна глупост — извиках аз.

Охо! Старото ми аз надигаше непокорната си глава. Трябваше да поработя върху това.

— Ти също го познаваш бегло. Едва от няколко дни.

— Е, ти пък познаваш Виктория само от няколко месеца, а ще се жениш за нея! — върнах му го аз.

Оли изглеждаше шокиран. Вероятно бях отишла твърде далеч.

— Исках да кажа, че можеш да опознаеш някого и за кратко време. Не знам дали Тод е идеален, но засега той е… много мил — довърших малко неубедително.

— Е, добре — Оли внезапно се притесни и явно искаше да сменим темата. — По спортния канал има ръгби мач. Искаш ли да го гледаме и да си поръчаме храна за вкъщи? Можем да си вземем къри. В хладилника има няколко бутилки „Хайнекен“.

О, само как бих искала!

— Стига с шегите, Оли — усмихнах се насила. — Изнасям се, забрави ли?

— О! — той доби още по-унил вид. — Вярно.

— Ще извикам такси — казах аз. — Ще разглобиш ли компютъра ми?

— Няма проблем. Ще дойда с теб, за да го кача по стълбите в новото ти жилище.

Представих си как Оли влиза в новия ми апартамент и вижда цялата му прелест. Незнайно защо идеята не ми допадна особено.

— Не, няма нужда — отвърнах. — Там има кой да ми помогне.

Всъщност не вярвах, че господин Роджърс ще ми е от полза. Човекът изглеждаше така, сякаш ще получи инфаркт само ако повдигне един от куфарите ми.

— Някой приятел от работата ли?

— Точно така — излъгах.

— Нов приятел — усмихна ми се Оли. Палава усмивка, която за миг ми напомни за стария Оли, с когото обикаляхме из Европа. — Несъмнено някой лъскав тип.

— Много лъскав.

— Ревнувам — каза той. — Не съм сигурен, че ми харесва моята Луси да си има нови приятели.

— Не се тревожи, приятел — прегърнах го силно аз. — Ти винаги ще си останеш най-старият и най-специалният.

Той също ме прегърна и изведнъж ми се доплака. Затова побързах да извадя мобилния си телефон и да се обадя на таксиметровата служба. Едва ли щях да се размекна, докато споря със „Силвър стар лимузини“ — изподрани седалки, миришещи на повърнато, стари фордове и „Рено пет“ — за тарифата до „Найтсбридж“. Знаех, че ще се опитат да ми надпишат сметката с пет лири само задето са отишли в район, в който вероятно никога не са ходили преди. А вероятно не са го и чували.

 

 

Ето че пристигнах. Стоях пред „Пелъм хаус“ с два малки куфара и огромен монитор. Натиснах входния звънец. Нямаше за какво да се притеснявам.

Вратата се открехна леко и Тоби Роджърс ме изгледа отвисоко.

— Добър вечер, госпожице — с равен глас поздрави той, сякаш съм самата кралица, а не смутено двайсет и няколко годишно момиче със скъсани джинси и тениска на „Металика“.

Искаше ми се да остана с чорапогащника и токчетата, като Катрин или някоя от онези жени, които май стояха гримирани по двайсет и четири часа на ден. Но те просто не бяха практични за пренасяне на тежък багаж.

— Трябва да кача тези неща горе — ненужно обясних аз.

Той потисна въздишката си.

— Бих ли могъл да ви предложа помощ, госпожице?

Тоби Роджърс беше поне на седемдесет и пет. Направо не си представях как ще помъкне монитора към асансьора, без да си докара херния.

— Да, благодаря. Ще задържиш ли вратата отворена, докато аз занеса това горе? Ще се върна за ключа.

— Сигурна ли сте, госпожице? — леко притеснен попита той.

Но аз вече бях минала покрай него, приведена под тежестта на огромния монитор. Проклет да е Кен, задето не ми купи лаптоп!

Слязох обратно долу, а портиерът вече бе вкарал куфарите ми вътре и ми бе приготвил ключа.

— Страхотно. Много благодаря, Тоби — казах аз.

Той изглеждаше леко объркан.

— Няма защо, госпожице.

Асансьорът спря на етажа и от него се появи друг обитател на сградата. Жената беше със старомоден костюм от туид, огромни перлени обици и силно намръщена. Изгледа тениската ми на „Металика“ с откровена омраза.

— Коя е тази персона, Тоби? — настоятелно попита тя, докато аз влачех куфарите си към асансьора.

— Това е госпожица Евънс, Ваша Светлост — веднага отвърна той. — Ще живее в мансардата.

— О, по дяволите! — извика Нейна Светлост. — Още една. Онзи проклет янки!

Вратите се затвориха със свистене и асансьорът тръгна плавно нагоре. Какво пък беше това?

Вероятно не беше добра идея да се появя тук така. Започвах да се притеснявам. Може би трябваше да си купя бледобежови панталони и светли обувки с ниска подметка и да ги обуя заедно с някоя от новите ризи. Тази жена бе истинска аристократка, ами ако се оплачеше на Тод, че снижавам нивото им?

Сетих се за Тод и обяда ни, за всички негови комплименти. Дали вече бях успяла да проваля всичко? Да съсипя корпоративния имидж?

Не можех да понеса тази мисъл. Побързах да отворя вратата и да завлека очуканите си куфари и компютърните си части вътре, после затворих здраво. Добре поне, че ме бе видял само един от обитателите. Включих осветлението — лампите светнаха веднага и осветиха огромната като пещера всекидневна с изисканите си лъчи, — после замъкнах всичките си вещи в най-малката от спалните за гости, точно до зимната градина. Заех се да обикалям.

Странно, без Тод до мен това място ме караше да се чувствам неспокойна. Толкова беше голямо. И безукорно чисто! Изобщо не приличаше на истински апартамент, а на оживяла снимка от списание за обзавеждане. Само че без никакво усещане за живот. Всичко беше някак стерилно, като болнично отделение, и също толкова уютно.

Усетих как сърцето ми се свива от притеснение. Ами ако разсипех вино върху снежнобелия килим? Или пък ожулех ъгълчето на дивана например? В крайна сметка жилището не беше мое. Аз просто го пазех за други. И макар Тод да бе казал, че е възможно да остана тук цяла година, същевременно беше казал, че трябва да съм готова да го напусна в най-кратък срок.

Реших да приема това напълно сериозно. Прибрах се в спалнята за гости, която имаше размера на хола в апартамента на Оли, но поне изглеждаше като нормална стая, а не като самолетен хангар. После грижливо разопаковах новите си дрехи, тоалетните си принадлежности и компютъра. И толкоз.

Втория куфар оставих затворен. Там бяха плакатите, програмата с песните на „Оейзис“, колекцията от стари броеве на „Керанг!“ и дисковете ми. Не можех да ги извадя тук. Никакво разхвърляне. Никакъв багаж. Само неща, които да напъхам в един куфар и да се изнеса за десет минути, ако се наложи.

Добре.

Огледах новия си дом. Основният ми гардероб се намираше в дрешника. Нямах много дрехи. Вероятно щеше да се наложи да давам някои на химическо чистене всеки ден, но наоколо сигурно имаше много такива ателиета. Подредих в банята шампоана си и душ гела от „Буутс“ и бях напълно готова. Ура!

Отпуснах се тежко на леглото и се зачудих защо не се чувствам особено възторжена.

Сигурно заради дрехите. Свалих любимите си джинси и туристическите обувки, сложих си тъмносинята пола, бяла риза и черни обувки. Вече нямаше да уплаша някоя херцогиня, но все още се чувствах потисната.

Защо ли? Апартаментът беше прекалено голям и макар да бях искала да се махна от Виктория, сега се намирах далеч и от Оли.

Замислих се за него. За русата му коса, мускулесто тяло и леко стеснителните му маниери. Бях преживяла много забавни моменти в онзи апартамент. И не само в апартамента — на ръгби мачове, в бара — къде ли не.

Може би трябваше да му се обадя. Да го поканя на гости. Дори и да дойдеше с Досадната Виктория, пак щеше да ми е приятно да го видя.

И тогава изневиделица отново чух гласа й: „Е, сега, след като си поприказвахме, съм сигурна, че разбираш. Оли вече си има достатъчно приятели. Мъже. Хора от собствената му среда. А и, разбира се, най-добрият приятел на един мъж винаги е съпругата му…“

Ръката ми се отдръпна от телефона.

Седнах на леглото и се зазяпах невиждащо в пространството. После тръснах леко глава, станах и слязох пак във фоайето.

— Да, госпожице — възрастният човек одобрително, изгледа новите ми дрехи. Мислено се поздравих за решението.

— Тоби, имаш ли Бизнес справочник?

Той ме погледна неразбиращо.

— Нали се сещаш, като телефонен указател? — обясних аз. — С реклами и обяви в него. За индийски ресторанти и заведения, които предлагат храна за вкъщи.

— Опасявам се, че не, госпожице — отвърна той с леко скандализиран вид.

Стомахът ми изкъркори шумно.

— Добре. А знаеш ли някое място наблизо, където мога да хапна — някое евтино местенце? — побързах да добавя. — Такова, в което предлагат и храна за вкъщи.

Той въздъхна.

— Бих могъл да ви препоръчам няколко ресторанта, госпожице, но не вярвам да предлагат храна за вкъщи. А и са доста скъпи, опасявам се.

Посърнах.

— Има заведение на „Макдоналдс“ на Хорсфери Роуд — сети се изведнъж старецът.

„Макдоналдс“! „Макдоналдс“ ли беше споменал? Хамбургер и картофки. Или пилешки пръчици. И хамбургер. И супер голяма порция картофки, и ябълков пай…

Сетих се за Тод в петък вечер и забраната му върху въглехидратите. Представях си очите му и после „Макдоналдс“. Очите на Тод и „Макдоналдс“…

Стомахът ми отново се обади. Много шумно.

— Няма нищо — заявих накрая. — И бездруго не съм особено гладна. Благодаря, Тоби.

— Няма защо, госпожице — отвърна той, а в очите му проблесна искрица съчувствие.

Стомахът ми продължи да се оплаква гръмогласно по целия път до асансьора.