Луиз Бегшоу
Родена във вторник (1)

Първа глава

— Гоооол! — изкрещях аз. — Гоооол! Дааа! Ха-ха-ха! Точно в горния ляв ъгъл. Уха! — затичах по игрището като луда и направих едно бързо циганско колело.

— На ти, Рикардо! — извиках с цяло гърло.

Пол дойде до мен и ме прегърна. Да! Онези момчета от „Кучето и патицата“ се мислеха за много печени, след като бяха успели да привлекат в отбора си истински италианец, който играе от петгодишен. Но аз отбелязах гола! О, да!

Моите съотборници от „Куин Шарлът“ направо се търкаляха по тревата от смях.

— Ха-ха-ха — превиваше се Лео. — Размаза ви едно момиче. Ха-ха-ха!

— Едно момиче — обади се и Пол, в случай че не са разбрали.

Марк Стебинс погледна накриво Рикардо, който бе почервенял като домат. Това сигурно бе най-неловкото положение, в което бе изпадал. Посочи ме с показалец.

— Va fancoul! — викна той. — Non е ragazza!

Не ми трябваше превод: „Това не е момиче“. Често ми го казваха. Свих рамене и му изпратих въздушна целувка. Той ядно ритна тревата пред голлинията.

— Какво става? — чух познат глас.

Завъртях се възторжено на пети. Съквартирантът ми Оли Маклауд. А също и мой най-добър приятел. Спокоен, забавен и при това красавец. Рус и строен, приличащ на викинг.

— Луси вкара гол — отговори Пол. — Направо ги смаза — и пак се заля в смях.

Рикардо изстреля нещо неразбираемо на италиански и с гневни крачки се отдалечи от вратата. В груб превод сигурно звучеше като: „Вървете по дяволите, отивам да пийна нещо“.

Погледнах часовника си. Струваше две лири и деветдесет и девет пенса на една разпродажба в забутано магазинче преди пет години, а още работеше. Което бе много хубаво, понеже трябваше да пестя всяко пени. Наближаваше дванайсет.

— Какво правиш тук? — попитах Оли.

Той вдигна рамене и се усмихна.

— Реших, че може да искаш да те прибера.

Погледнах към момчетата.

— Отивам си у дома — каза Пол. — Жена ми се връща след малко.

Другите вече бяха тръгнали към бара. Обикновено се присъединявах към тайфата за разбора на играта над халба сайдер, но не и щом Оли ми предлагаше да ме откара. А и честно казано, предпочитах да си прекарвам времето с него.

— Добре тогава, ще се видим другата седмица — казах аз. И с щастлива усмивка тръгнах с Оли към неговото BMW.

— Приятелката ти къде е? — подхвърлих небрежно.

— Работи — отвърна той.

Отлично. Беше много по-забавен, когато нея я нямаше.

— Мислех да си поръчаме къри за вкъщи — обади се Оли. — Да гледаме заедно мача, тя ще дойде чак след седем. Имам и малко вино.

Чувствах се на седмото небе. Ръгби мач между Англия и Южна Африка, вкусно къри и малко червено вино с Оли на дивана. А после щях да поиграя на „Междузвездни войни“ и така нямаше да обръщам много внимание на досадната Виктория, когато дойдеше.

— Звучи чудесно — съгласих се аз. Животът ми наистина изглеждаше прекрасен. Голяма късметлийка бях.

Оли ми отвори вратата на BMW-то си. Никога не ми правеше забележка за калните маратонки или за каквото и да е.

— Ще си прекараме добре — усмихна ми се той, очевидно доволен от перспективата.

И как нямаше да е доволен. Горкият Оли. В понеделник сутрин пак трябваше да се върне към кариерата си на адвокат, докато аз имах за задача да рецензирам, тоест да играя компютърни игри, за „РС геймс юнивърс“. Оли ставаше в седем, аз се излежавах до десет. И какво получаваше в замяна — пари, което не е кой знае каква награда, ако питат мен.

Все едно. Щяхме да си изкараме супер. Двамата бяхме най-добри приятели и щеше да е забавно, какъвто бе изобщо целият ми живот през повечето време. Настаних се удобно на кожената седалка в колата му, далеч по-добра от задушния стар автобус, който обикновено се налагаше да използвам, и се включихме в движението.

— Добре ли си? — попита той.

Кимнах.

— Добре съм.

И наистина беше така.

 

 

— По дяволите! — възкликнах аз.

— Какво има? — кротко попита Оли.

Гледах с отвращение екрана.

— Скапани ловци на глави. Искат само да избиват джедаи. Това е четвъртата ми смърт за седмицата и току-що изгубих цяло ковчеже с умения! Беше „Цялостна регенерация П“, която ми струваше двеста хиляди точки.

— О, боже — ухили се Оли.

Досадната Виктория ме погледна така, сякаш говорех на суахили.

— Трябваха ми седмици, докато се добера дотук — въздъхнах аз. — Безкрайно ровене из гнезда от ужасни гурки и гигантски паяци…

— Наистина, Луси — с ледено презрение отрони тя. — Колко впечатляващо. Не си ли малко голяма за видеоигри?

— На двадесет и четири съм. По дяволите! — изругах отново с много чувство.

— Какъв език! — тя набръчка чипото си носле.

— Както и да е, видеоигрите са моята работа — защитих се аз. — Забрави ли?

— Ако може да се нарече работа — Виктория сви рамене. — Пишеш рецензии за глупави детински игри в някакво тъпо списание без никакви читатели…

— Виктория… — предупредително се обади Оли.

— Добре, съжалявам — тя се нацупи. — Но това едва ли е работа за една млада дама.

Вторачих се в нея, предизвиквайки я да го изрече. Фразата: „Но пък и Луси едва ли е млада дама“ остана да виси във въздуха.

— Как върви работата? — попитах аз. Стараех се да се държа любезно. Оли не ми беше само приятел, а и мой хазяин, а Виктория му беше гадже. Трябваше да съм мила, макар най-искреното ми желание да бе тя да се изпари в облаче от любимия й парфюм „Анаис Анаис“.

— Чудесно — Виктория отметна дългата си кестенява коса с онзи жест, който момичетата от частните училища така добре владееха. Тя имаше високоплатена работа в „Стайлиш“, водещото списание в света на модата във Великобритания, или поне те твърдяха така, пренебрегвайки с лека ръка „Вог“, „Ел“ и „Ин Стайл“. Виктория бе на двайсет и осем, изискана и много амбициозна млада дама. Непрекъснато получаваше премии и все се появяваше при Оли с някоя нова, безбожно скъпа къса рокля, която бе забърсала от стелажа с мострените екземпляри, или с някоя много сладурска момичешка чантичка.

И изобщо не одобряваше моите спортни обувки „Док Мартин“ и тениските ми на „Металика“.

— Централната тема в списанието ни следващия месец ще пожъне голям успех — самодоволно заяви тя. — Аз лично предложих идеята.

— И каква е тя? — попитах заинтригувано. Погледнах крадешком към Оли. Надявах се, че оценява цялото ми старание. Все ми повтаряше, че трябва да съм малко по-мила с Виктория.

— „Какво е женствеността?“ — отвърна ми тя, описвайки голям кръг във въздуха с дългите си, перфектно поддържани нокти. — Ще изследваме в дълбочина въпроса в какво се крие истинската женственост. Дали в класиката? Чантата „Бъркин“, роклята в пастелно бежово? Флоралните мотиви? Рокля, изпъстрена с малки цветчета, сандали с тънки каишки? Или пък в модерния стил — обувки „Л. К. Бенет“, „Алегзандър Маккуин“, аксесоари „Кейт Спейд“?

— Ммм… — измърморих аз, преструвайки се на заинтригувана. „Джинси и удобна тениска“ едва ли се нареждаше сред възможните варианти.

— Ще включим и коментарни рубрики. „Не са ли изгубили днешните жени представа за това какво е да си женствена?“ — добави Вики и ме погледна многозначително.

— Добре — подхвърлих аз. — Сега да се връщам към играта си. Героят ми е затънал в гнездо на коралови змии. А онзи ловец на глави непременно трябва да умре!

— Хайде, скъпа — обърна се Оли към Виктория. — Имаме резервация.

— На някое хубаво място ли отивате? — любезно попитах аз.

Искаше ми се да излязат, защото не можех да се съсредоточа, докато Виктория седеше тук. Погледът й, подсилен от козметичните контактни лещи, направо пробиваше дупка в гърба ми и ме разсейваше. Знаех, че го прави, дори и без да я гледам.

— О, на теб не би ти харесало — отвърна Виктория. — На едно от онези места, в които се използват вилици и ножове — тя погледна с укор към празната хартиена торба от „Макдоналдс“ на пода до компютъра ми.

— Ще почистя — опитах да се защитя аз. — Веднага щом свърша — брр! Не можех да понасям. Виктория. — Приятна вечер на вас двамата! — добавих с най-широката си усмивка.

— Не се тревожи — Виктория плъзна тънката си китка под мускулестата ръка на Оли и го погледна изпод сведени мигли в стил „принцеса Даяна“. — Ще си прекараме чудесно. Ще бъде една много специална вечер.

— Чао, приятел — каза Оли.

Тръгнаха. Изчаках вратата да се затвори и после издишах с огромно облекчение. Върнах се към „Междузвездни войни — Галактики“ и размахах светлинния си меч на ученик тъмен джедай.

Но някак си цялото удоволствие се бе изпарило.

Проклетата Виктория Кобхъм!

„Свършват ми запасите — излъгах моя ученик Кса-Ту от Австралия, който играеше повече на тази игра дори и от мен. — Ще прекъсна за малко. До утре“.

„Няма проблем — отвърна ми той. — Ти си върхът!“

„Върхът!“ Ами да, в „Междузвездни войни“ бях доста добра. Всъщност не само че бях ученик тъмен джедай, който стремително се изкачваше по стълбицата към ранга на тъмен джедай рицар, а бях и богата. Разполагах с над четири милиона кредита. Можех да си купя каквото си поискам…

За съжаление не бе същото в реалния живот. Всъщност бях доста бедна. Но пък щастлива.

През повечето време.

Изключих компютъра и избутах стола си назад. Хм! Незнайно защо, изведнъж се натъжих малко. Аз никога не бях тъжна. А и кой ли би могъл да е, ако има такъв живот?

Отидох в кухнята и си направих чаша разтворимо кафе, като му добавих истинска сметана и три лъжички захар. Виктория не би го одобрила. Затова ми беше още по-вкусно. Тя не можеше да разбере как така се тъпча до пръсване с нездравословна храна и все пак поддържам тегло от петдесет и три килограма, макар да й бях обяснявала хиляди пъти. Обичах да спортувам. Играех футбол на малки вратички с момчетата почти всяка неделя, тичах всяка сутрин, дори и сега, през зимата. Февруари не бе най-приятният месец от годината, но тичането ме зареждаше с енергия. И ако нямаше никого наоколо, танцувах. Обичах да танцувам. Най-страхотното преживяване на света. Разбира се, знаех със сигурност, че изглеждам малко тъпо в тежките си обувки и размъкнати панталони, но какво от това. Никой не ме гледаше.

Изваждах дисковете си на ABBA и Мадона от тайното скривалище зад по-готините ми албуми — колекцията ми от хевиметъл от осемдесетте и рок от седемдесетте — и скачах из стаята като Тигър, приятеля на Мечо Пух.

Оли все казваше, че имам прекалено много енергия.

Той бе с няколко години по-голям от мен. Бяхме се срещнали на една екскурзия из Европа — от онези евтини пътувания, при които двама спите в тясна като килия стая, ходите навсякъде с автобус и обикаляте континента за две седмици — страхотно преживяване. Опитвах се да го правя всяка година, но обикновено не успявах да събера пари навреме. Но поне на всеки две години ходя, без да пропускам. Обичах да пътувам. Както и да е, той беше завършил Лондонския икономически колеж, а аз бях напуснала колежа „Дърам“. Там учех френски, но се отегчих. Много по-привлекателно ми се стори истинско пътуване до Франция, а после и до Германия, Италия, Испания и Португалия.

— Значи, когато се върнеш, ще се прехвърлиш в друга специалност, така ли? — попита ме той на втората вечер.

Оли бе шотландец, с руса коса като на викинг, малко лунички и с тяло, както му бях казала, на централен нападател. Каза ми, че не бил нападател, а крило. Значи играеше ръгби! Супер. Обожавах ръгби.

— Не — отметнах леко занемарената си руса коса с небрежен жест. — Няма да се връщам.

— Но защо? Полудя ли?

— Не съм. Технически погледнато. Просто не искам да се затварям на едно място — въздъхнах. — Представи си да седиш в някаква проклета учебна зала и да слушаш професорите цели три години. Стигаше ми училището.

— Не ти ли харесваше в училище?

Зяпнах го.

— Че на кого му харесва?

— На мен — кротко отвърна Оли. — Както и да е, едва ли си се представила толкова зле, щом са те приели в „Дърам“, нали?

— О, не съм глупава — бързо го уверих аз.

— Сигурен съм.

— И трябваше да се съобразявам с мама и татко. Те искаха да уча, да се представя добре на финалните изпити.

— Близки ли сте?

Усмихнах се.

— О, да. Много.

Имах най-добрите родители на света. И най-прекрасните сестри.

— А няма ли да ги разочароваш, като напуснеш колежа? — безпогрешно определи единствения ми проблем той.

— О! — тържествуващо отвърнах аз. — Няма да им казвам. Или поне не съвсем. Разбираш, ли — гордо продължих аз, — вече съм си намерила работа.

— Така ли?

— О, да. Страхотна работа. Ще им кажа, че са дошли да ме вземат направо от колежа — небрежно махнах с ръка. — Развиваща се сфера, великолепни перспективи… нали разбираш. Така няма да се притесняват за мен.

Оли изглеждаше озадачен.

— Но ти си само на…

— Двайсет.

— И още не си завършила. Каква е тази сфера? Право? Преводач за Европейския съюз? Знам, че не може да е банково дело, след като си учила френски.

— Хм, не — отвърнах аз. — Нищо подобно — намръщих се. — Работата е наистина хубава.

— Да чуем тогава — подкани ме той.

— Рецензент — гордо заявих аз.

— Кино рецензент? Литературен рецензент? Театрален критик?

— Рецензент на игри. Компютърни игри.

Оли примигна.

— Какъв?

— На компютърни игри — повторих аз, малко разстроена. — „Куейк“. „Дуум“. Знаеш за какво говоря.

Лицето му просветна.

— О, като „Донки Конг“ ли?

— „Донки Конг“ — с пренебрежение подхвърлих аз. — Да, ако бяхме хиляда деветстотин осемдесет и трета.

— Съжалявам. Никога не съм си падал по компютърните игри — скромно отвърна той.

— Е, няма нищо. Хората са различни — уверих го аз. — Както и да е, аз ги обожавам и изпратих няколко свои рецензии. Останали са много впечатлени, особено защото съм момиче.

— Момичетата не играят ли компютърни игри?

— Не толкова, колкото може да се очаква. Не знам защо — никоя от по-големите ми сестри никога не се бе доближавала до компютърна зала за игри. — Тъкмо има повече работа за мен — весело добавих аз.

— И какво е това списание?

— „РС геймс юнивърс“.

— Изобщо не съм го чувал.

— Е, това е съвсем логично.

— Наистина.

Ако трябваше да съм честна, и аз не го четях. Не беше от големите издания. Но какво пък? Всеки трябваше да започне отнякъде.

— Това е работа мечта за мен — уверих го аз. — Представяш ли си? Другите стават счетоводители и брокери на недвижими имоти. Или адвокати. А на мен ще ми плащат, за да седя и да си играя на компютърни игри! И ще получавам всички игри безплатно.

— Звучи добре.

— А ти с какво се занимаваш? — попитах аз, почувствала се леко гузна. Оли едва ли имаше такава прекрасна работа като рецензент на игри, която да го чака у дома, нали?

— Ще стана адвокат.

— О! — изчервих се. — Много съжалявам.

— Не се притеснявай — намигна ми той. — Всъщност много искам да стана адвокат.

— Значи е чудесно — не бях много убедена аз.

После с него започнахме да се разбираме прекрасно. Както казах, обожавах ръгби, всички видове ръгби. Оли беше смаян. Никога по-рано не си бе говорил за „Бритиш лайънс“ с някоя жена. И макар че ми се струваше малко странен, след като не харесваше компютърни игри и искаше да прекара живота си приведен над юридически сборници, все пак смятах, че е страхотен. Дружелюбен и широко скроен. При това с много привлекателна външност.

Още преди края на екскурзията той ми предложи стая в апартамента си при много изгоден наем. Триста лири на месец. А жилището бе много прилично, в малка самостоятелна къща, макар че щях да съм щастлива да живея с него и в най-забутания квартал. Да си намериш свестен съквартирант е много важно. Как да се радваш на живота, ако се налага да го делиш с някой нещастник, който настоява да направите график за чистенето?

Много мило от негова страна, понеже моята работа мечта си имаше един недостатък. Всъщност не бе особено високоплатена. Вече от четири години работех в списанието, името ми бе изписано под заглавието му, имах си титла: „отговорен редактор“. Звучеше много солидно, нали? Имах си дори и визитки. „Луси Евънс, отговорен редактор, «РС геймс юнивърс»“. Беше страхотно, показах ги на татко и той толкова се гордееше с мен.

Но пък заплатата… бихте могли да я наречете „джобни пари“, но нямаше да е справедливо спрямо джобните. Да го кажем така: четири години давах най-доброто от себе си и в момента изкарвах дванайсет хиляди лири на година.

Отпих глътка от сладкото си кафе. Затова ли бях потисната? Че не мога да си позволя да ходя в ресторанти с вилици и ножове?

Потреперих и тръснах глава, за да прочистя мислите си. Едва ли, в крайна сметка парите никога не бяха ме притеснявали досега. Имаше и по-важни неща в живота от тях, нали? Благодарение на Оли живеех в чудесен апартамент. И излизахме да хапнем спагети в някой ресторант поне веднъж месечно. Пък и можех да готвя когато искам, просто обикновено нямах желание за това. Сандвичите бяха евтини и бяха любимото ми ядене. Тичането не ми струваше нищо, всичките си дискове купувах на старо. Игрите ми бяха безплатни, както и компютърът, всъщност всяка година ми даваха нов, за да съм в крак с последните разработки на „Майкрософт“.

Живеех си много добре. Имах си и касичка, в която спестявах за евтините обиколки из Европа. За какво друго да харча? За храна и пиене вероятно. Получавах нов чифт кубинки веднъж в годината, а имах и един чифт обувки с нисък ток, които никога не обувах и които отлежаваха в дъното на гардероба ми. Дрехите не ме вълнуваха. Фигурата ми не се бе променила от колежа и повечето ми дрехи бяха от онова време. Удобни. Все пак един рецензент на компютърни игри нямаше нужда от сако и вратовръзка, както напомнях на Виктория, когато тя погледнеше в стаята ми и започнеше да ми се присмива. И тогава разбрах.

Виктория. Досадната Виктория. Заради нея се чувствах потисната. Защо Оли я харесваше толкова много? Тя бе ужасна. Идваше в хубавия ни апартамент и разваляше всичко с оплакванията си: как си подреждам стаята, че си пазя колекцията от стари броеве на списание „Керанг!“…

Миналия месец предложи да ми „помогне“.

— Стига, Луси — подхвана тя с онази бляскава усмивка, която не мога да понасям. Обзалагам се, че е била лидер на момичешкия клуб и е припявала с цяло гърло любимата им песничка. — Не можеш да продължаваш така. Нали, Оли?

— Как? — попитах аз възмутено.

— Така — Виктория махна презрително към стаята ми с перфектния си маникюр. — Направо е нелепо.

— На мен ми харесва — уверих я аз, надявайки се тонът ми да е бил достатъчно твърд.

— О, така ли? — тя се засмя с онзи неин пренебрежителен смях. — Харесват ти тези филмови плакати?

— Филмовите плакати са класически декор.

— От „Умирай трудно“ и „Хищникът“ ли?

— Класика — отговорих твърдо.

— А какво, за бога, е това? — старателно поддържаните й нокти потропаха по оръфания лист бяла хартия, изписан с черен маркер, който гордо висеше над леглото ми.

— Програма. На „Оейзис“. Всъщност е от много ранните им години. Хиляда деветстотин деветдесет и пета. От „Астория“ — уверих я аз с — вярвам, че ще се съгласите — оправдана гордост.

— Каква програма?

— Не говориш сериозно — сега бе мой ред да я изгледам презрително. — Това е списък с песните, които групата ще свири. Феновете я закачат на сцената, за да не забравят реда.

Виктория сви тънките си устни. Не бе особено красива, ако питат мен, макар да притежаваше класа. Успяваше да подчертае максимално онова, което има, ако си падате по такива неща. Нали се сещате, слагаше си червило и подходящи сенки на очите, носеше къси розови роклички, комбинирани с къси жилетчици и обувки с каишки, които изглеждаха адски неудобни…

— И защо изобщо я пазиш? — попита тя.

— Това е от ранния период на „Оейзис“. Част от историята на рока.

— Историята на рока! — Виктория се засмя деликатно. — Я стига, Луси. Можем да оправим нещата. Скъсай тези глупости и мога да ти намеря прекрасни тапети на Лора Ашли с мънички цветчета в бургундско червено. Сръчна си и съм сигурна, че на двама ви с Оли ще ви е нужен само ден, за да ги залепите — не предложи сама да помогне. Разбира се. — И ще изхвърлим всички тези стари списания — вдигна един класически брой от осемдесет и седма година с Аксел Роуз на корицата, като го стисна с два пръста, сякаш е нещо заразно. — Боклукът — заяви тя — действа зле на душата. Трябват ти няколко красиви бежови килима и повече пространство тук. Нямаш си дори огледало!

В думите й имаше толкова несправедливост, че дори не знаех какво да й отговоря.

— За какво ми е огледало?

— За да се оглеждаш — заяви тя най-сериозно, сякаш съм идиотка.

Свих рамене.

— Знам как изглеждам, благодаря.

Оли направо щеше да се задуши от смях. Попиваше всяка думичка, предател такъв!

Виктория хапливо отбеляза:

— Съмнявам се.

Подръпнах косата си. Надявах се, че не е заприличала отново на разплетена кошница.

— Помогни ми, скъпи — обърна се глезено тя към Оли, с онзи задъхан тон на малко момиченце. Миглите й пърхаха като луди. — Накарай Луси да разбере, че трябва да направи нещо за тази… стая.

В устата й „стая“ прозвуча като „бърлога“.

— Не ме въвличай в това, скъпа — лениво отвърна както винаги Оли. — Стаята си е на Луси, може да прави каквото си иска с нея.

Вики се нацупи, но после ме остави на мира. Винаги оставяше на Оли последната дума и никога не му противоречеше.

Питах се дали именно затова той я харесва толкова много.

За миг се замислих какво ли щеше да е, ако аз оставях на Оли последната дума. Ако не го дразнех безмилостно седмици наред, след като Шотландия загуби от Италия в шампионата на шестте страни, макар че русокосият му негодник ми го бе върнал, когато ние загубихме от Франция.

Виктория никога не дразнеше Оли, освен с нещо от рода на: „Ооо, виж само какви бицепси“ или „Четох, че си спечелил ново дело, скъпи, скоро ще те направят съдия“.

Докато аз заявявах: „Как можеш да търпиш тази ужасно досадна работа?“. Истината е, че не ревнувах от Виктория. Или поне не в романтичен план. Когато се нанесох в жилището му, двамата с Оли си поговорихме напълно откровено. Казах му: „Виж какво, приятел, не се и опитвай, защото не излизам с приятелите си“. Което според него било съвсем кратко и ясно.

Това си беше мое правило. Да излизаш на срещи с приятели винаги е катастрофа. Много добре го знаех; бях излизала на срещи с момчета, които са ми приятели, и винаги всичко бе свършвало катастрофално.

Но пък ако той беше проявил някакъв интерес, все щеше да каже нещо. Всичките ми стари гаджета се бяха опитвали, макар че и на тях им бях изнасяла същата реч.

Признавам си, през първите шест месеца бях леко разочарована. Май очаквах някоя и друга целувка понякога, след като сме изпили бутилка вино заедно. Или нещо друго.

Но после започнах да разсъждавам по-трезво. Е, добре, не се интересуваше от мен. Не може да увесваш нос заради мъжете. А и за пръв път бях донякъде сериозна в думите си. Ако почнеш да излизаш на срещи с приятел и нищо не се получи — или по-точно, когато нищо не се получи, — какво губиш? Приятел. Откровено казано, човек винаги може да си намери нови. Но ако почнех да излизам с Оли и не се получеше, щях да съм оплескала нещо наистина хубаво. Защото той със сигурност беше най-добрият ми приятел, през целия ми живот. А почти също толкова важно бе, че щях да загубя и апартамента си в хубав квартал.

Апартаментът беше чудесен. Стаята ми имаше голям прозорец към улицата, точно под един огромен кестен, така че през пролетта и лятото се събуждах под сянката на широките му зелени листа. Имаше си дори и малка — добре де, миниатюрна — квадратна градинка, наистина беше много приятно да поседнеш навън, когато времето е хубаво, и да изядеш десертче с ягодов пълнеж или да изпиеш един студен шейк.

Пък и не бях от хората, които са все мрачни и унили — освен може би тази вечер. Знаех какви момичета харесва Оли и те съвсем не приличаха на мен. Преди Досадната Виктория беше Досадната Рианон и Досадната Фей. Бях сигурна, че си ги поръчва от едно и също място: със средно дълга коса, гладка и блестяща, кльощави, без мускули, обичаха да носят къси роклички и обувки на висок ток, винаги имаха перфектен маникюр и смятаха, че Оли е прекрасен.

Всъщност тази мисъл ме ободри. Доста време се бе задържал с Досадната Виктория, бих казала прекалено дълго. Оли беше доста предсказуем и сменяше приятелките си със сезона, ново момиче на всеки четири месеца. Вече бе краят на февруари. Скоро щеше да дойде пролетта. Значи не след дълго щеше да доведе вкъщи поредната досадна кукличка, но тя поне щеше да е малко по-добра от Виктория.

Усмихнах се. Да, точно така. Бях стигнала до края на търпението си с Виктория. Обаче тя скоро щеше да си тръгне и животът ми щеше да стане отново нормален.

Което, с голямо удоволствие можех да заявя, беше направо идеално.

 

 

— Луси…

— Не — излъгах аз. — Няма я.

— Луси — Оли нежно, но настойчиво разтърси рамото ми.

Неохотно отворих едва-едва едното си око. Държеше чаша чай, но това не ме умилостиви докрай. Предната вечер се бях поувлякла със старата версия на „Междузвездни войни“ и бях останала будна до два часа.

— Успала ли съм се? — измърморих аз. Очакваше се да съм в офиса горе-долу към десет.

— Не си — той ми се усмихна успокоително. — Едва седем и петнайсет е.

— Седем и петнайсет? — толкова се вбесих, че се изправих рязко в леглото. — Седем и петнайсет? Защо ме будиш посред нощ?

Оли много добре знаеше, че не ставам преди девет, нито минутка по-рано.

— Съжалявам.

— Така и трябва. И някаква си чаша чай изобщо не е достатъчно извинение — сърдито отбелязах аз.

— Да си я взема ли тогава? — попита Оли, заплашвайки да измъкне чашата изпод носа ми.

— Категорично не — ядосах се и я дръпнах рязко от ръката му.

— Просто днес трябва да съм в офиса по-рано. Имам важно дело.

— Моите съболезнования — отвърнах аз. — Но това, че си адвокат, си е само твоя грешка, както съм ти казвала и друг път.

— Така си е.

— И наистина нямаше нужда да ме будиш, за да ми кажеш чао.

— Не е за това — Оли побутна настрани няколко броя на „Керанг!“ и се настани на разчистеното място на килима ми. — Имам да ти казвам нещо.

Отпих глътка от чая.

— Добра новина ли?

— Да — внимателно отвърна той. — Много добра. Но има и малък недостатък.

Усмихнах му се смело.

— Ами да я чуем тогава.

Оли изглеждаше смутен, но успя да се усмихне широко.

— Ще се женя! — заяви той.

Не изтървах чая, за което мислено си присъдих десет милиона точки за умения и незабавно се провъзгласих за Учител тъмен джедай.

— Това е чудесно! — излъгах аз. — За… Виктория ли?

— Разбира се, че за Виктория — отвърна той. — Ти какво, да не мислиш, че водя някакъв двойствен живот като Джеймс Бонд?

— Така ли е? — попитах заинтригувано аз.

— Не — отвърна той.

— О! Ами страхотно. Значи си й предложил, така ли?

„И не си ми казал нито думичка! — но това не го казах на глас. — Все пак много благодаря, че ми показа пръстена и така нататък“.

— Всъщност тя ми предложи — Оли се усмихна скромно.

— Тя ти е предложила?

За миг се шокирах толкова, че забравих за нещастието си. Това изобщо не бе в стила на Виктория. Тя никога не би направила нещо толкова нетрадиционно и дръзко.

— Да — отвърна той. — Вчера беше двадесет и девети февруари. Годината е високосна, забрави ли?

О, да. Вярно. Супер!

— Както и да е, тя ми предложи, падна на колене и всичко останало.

— И ти каза „да“.

— Така е — потвърди той тъжната истина.

— Поздравления — оставих чая настрани и го прегърнах тромаво. — Много се радвам за двама ви — опитах се да докарам приятелска усмивка в стил Тони Блеър. — Вики при нас ли ще се пренесе?

Лицето на Оли потъмня.

— Това е лошата новина — каза той.

— О, значи няма да дойде засега, така ли? Е, много жалко — бодро заявих аз.

— Не, не. Ще се пренесе. След като ще се женим и всичко останало, това ще бъде домът ни — стисна рамото ми. — Много съжалявам, приятел, наистина. Но ще трябва да те помоля да се изнесеш.

 

 

Веднага щом Оли излезе, си облякох долнището на анцуга и анорака и излязох да тичам. Не можех да измисля какво друго да направя. Избрах си много тежка, размазваща музика. „Слейър“. Нещо наистина много потискащо. Подхождаше на сивото небе, а и съвсем неслучайно — на настроението ми.

Да се изнеса!

Да се изнеса!

Тичах нагоре по хълма към станцията на метрото, опитвайки се да се абстрахирам от всичко с огромни физически усилия. След това щях да продължа да се изкачвам по друг хълм, нагоре към Хампстед. Много тежък маршрут. Който не ти оставя сили да мислиш.

Разбира се, въпреки това си мислех за всичко. Нямаше как, дори и когато Кери Кинг извиваше поредното бясно соло в ухото ми, а дробовете ми сякаш изгаряха и във всеки мускул се бе натрупала млечна киселина.

Защо Виктория? Трябваше да я зареже, а не да се жени за нея. Аз не можех и пет минути да я издържа, а Оли искаше да прекара с нея целия си живот?

Да, добре. Вярно, не бях господар на приятелите си. Трябваше да го запомня. Хората са най-различни, както казват. Просто бях толкова разочарована, защото си мислех, че той е различен. Явно не беше така. Оли искаше да се ожени за момиче, което е изключително женствено и маха с ръка, като използва само връхчетата на пръстите си.

Бррр! Досадната Виктория и предвзетото й махане.

Спрях и се наведох, мъчейки се да си поема въздух, и тогава зърнах отражението си във витрината на едно кафене. О, боже! Цялата бях зачервена и потна, косата ми беше залепнала за главата. Виктория никога нямаше да се докара така, нали?

— Хайде, Вики — бях й предложила преди няколко месеца, когато тъкмо се бе появила на сцената и аз си мислех, че може да иска да се сприятелим. — Имам още един пропуск за часа по кикбокс. Искаш ли да се поизпотим?

— Аз не се потя — отвърна тя с престорена усмивка. — Нали знаеш старата поговорка, Луси: конете се потят, джентълмените се оросяват, а кожата на дамите просто блести.

Сега като се замислех, май именно тогава разбрах, че ще я намразя.

А сега тя щеше „просто да блести“, докато смъква от стените любимите ми плакати и облепва цялата ми стая с тапети на бургундскочервени цветчета от Лора Ашли.

Дигиталният ми часовник показваше девет. Беше време да се връщам и да си взема душ. Днес май не биваше да закъснявам за работа, нали?

Парите ми трябваха.