Луиз Бегшоу
Родена в понеделник (7)

Седма глава

Когато влизам, Джанет и Лили лежат на пода. Между тях се търкаля голяма празна бутилка от шампанско. „Кристал“ е, навярно подарък от някого от многобройните обожатели на Лили с повече пари, отколкото вкус. Навсякъде има списания с откъснати страници, разпилени по килима.

— Какво става тук? Въстание против тиранията на съвършеното тяло? — питам. — Получили сте просветление? Отказали сте се от непосилните физически норми, налагани на британската жена, която по природа е четиридесет и шести размер?

— Толкова си жалка, Анна — сопва се Лили. Повдига глава и по костеливите й рамене се разпилява облак от скъпо боядисани платиненоруси коси. — Просто преглеждаме някои скорошни снимки на Джанет. Опитвам се да й покажа недостатъците й.

— Джанет няма недостатъци — възразявам.

— Имам — мрачно се обажда тя. — Никой не ме търси.

— Предложили са й да се снима за каталог — казва Лили с пренебрежение.

— Всичко, което носи пари, е добре дошло, нали? — изказвам предположението си.

— Грешиш — заявява Лили. — Ако човек започне да се задоволява с подобни трохи, с него е свършено. Фотографите го знаят, както и агенциите и дизайнерите. Нима мислиш, че „Версаче“ или „Долче“ биха допуснали до модния подиум момиче, чиято последна работа е била за „Ю Кей Фешънс“? — щраква с пръсти. — Загубена е. Завинаги. Окончателно.

— Отхвърлих предложението — смутено казва Джанет.

— Разбира се, скъпа — съгласява се Лили. — Правилно си постъпила.

— О, стига глупости — избухвам. — Джанет, и без това няма да стигнеш до ревю в Париж, а няколко снимки за каталог няма да ти попречат отново да бъдеш на кориците. Веднъж видях снимка на Хелена Кристенсен в каталог.

— Съмнявам се — казва Лили.

— Видях я.

— В кой каталог?

Не мога да си спомня.

— Би Ейч Ес — лъжа убедително.

— Е, дори и да е истина, тя отдавна вече не е на върха — тотално ме закопава Лили.

Бих се обзаложила, че Хелена Кристенсен печели повече на месец, отколкото тя за година, но си замълчавам.

— Може би Анна има право — смирено казва Джанет.

— О, така ли? — Лили присвива очи. — Тя разбира от тези неща, нали? Готова си да приемеш съвет във връзка с работата си като модел от жена, която изглежда така!

Посочва ме, докато стоя там с приличната си тъмносиня рокля и изкуствени перли. Хей! Това е един от хубавите ми тоалети.

— Мога да помогна на Анна да изглежда добре — застъпва се Джанет.

— Не, не можеш. Не ставай смешна — казва Лили. — Не се обиждай, Анна.

Преглъщам. Това минава границите на шегата.

— Но ти ме обиди.

— Моля? — въпросително вдига поглед към мен. — Казах: „Не се обиждай“.

— Чух те. Така казваш винаги, след като изречеш нещо ужасно и злонамерено — отвръщам. Лицето ми е пламнало, но не ме интересува.

— Често го правиш — съгласява се Джанет.

— Не е така.

— Преди малко каза: „Джанет, вече си на двадесет и осем. Трябва да работиш като роб, за да накараш някого да те повика за снимки“. После добави: „Не се обиждай“.

Лили мята русите си коси.

— Много сте чувствителни, и двете. За бога, Джанет, просто исках да кажа… за колко корици се е снимала Анна напоследък? Коя е професионалистката тук, аз или тя?

— Ти — смирено отговаря Джанет. Поглежда ме виновно. — Извинявай за това, което казах — че мога да ти помогна да изглеждаш добре. И така изглеждаш страхотно.

— Няма проблем — успокоявам я, защото очевидно е ужасно разстроена. — Нали ще излизаме да си купя нови дрехи за танците в Честър Хаус?

— Да — потвърждава тя, малко по-весело. — Мога да направя чудеса за теб. Само почакай и ще видиш.

— Джанет — строго се намесва Лили, — май си губя времето с теб.

— Не, не, слушам те — уверява я Джанет.

— Ето, заеми поза като Шалом^[1] на тази снимка — продължава Лили с измъчено изражение.

— Аз си лягам — заявявам, но никой не ми обръща внимание. Прибирам се в своя килер, свалям дрехите си и заспивам след по-малко от пет минути.

 

 

Миг преди да изляза от апартамента, мобилният ми телефон звънва.

— Анна, къде си, за бога? Кити е.

Уплашено подскачам.

— Тъкмо тръгвам към „Суон Лейк“^[2].

Така се нарича компанията му.

— Не съм съгласна — заплашително просъсква шефката ми. — Трябва да идваш в офиса всяка сутрин, преди да отидеш да се мотаеш при господин Суон. Ще ти давам инструкции за доклада, който искам.

„Уау. Сякаш съм агент 007 или нещо подобно“.

— Хм, добре — отговарям с примирение. Не бива да ядосвам Кити. — Идвам веднага.

— Разбира се — сопва се тя и затваря. По дяволите. Хуквам надолу по стълбите, смятайки наум колко време ще ми бъде нужно. Как най-бързо мога да стигна до офиса? Оглеждам се за такси, но размислям. Движението по улиците едва пъпли. А метростанцията до „Ковънт Гардън“ е затворена поради бомбена заплаха. Усещам надигаща се паника. Първо трябва да угодя на капризите на Кити, а после да отида при Суон, но е неизбежно да закъснея.

Нямам друг избор, освен да тичам. Стигам за петнадесет минути, зачервена и плувнала в пот, и на бегом изкачвам стълбите до нашия етаж, където Клер ме чака, зашеметяваща с червената си кожена мини пола и чехли с висок ток.

— Да не би Ели Рот да е тук днес? — кимвам към полата й, която е по-скоро колан с претенции.

Разочаровано поклаща глава.

— Най-добре влизай веднага — прошепва. — Днес е направо бясна.

Страхотно. Изправям гръб и почуквам на вратата на Кити.

— Влез — изръмжава отвътре.

Прекрачвам прага. Седнала е на бюрото си и нетърпеливо потропва с тънките си токчета. Облечена е с костюм „Долче и Габана“ с големи копчета, гравирани с логото, обици с огромни диаманти и дебела златна гривна. Очевидно е в много лошо настроение. Винаги, когато е ядосана, се издокарва като героините от „Династия“.

— Не мога да си обясня какво те е накарало да мислиш, че можеш да отидеш направо при Марк — тонът й е леден.

— Той не обича закъсненията — осведомявам я плахо.

— Докладвай за вчерашната среща — сопва се тя, сякаш не ме е чула.

— А, добре. Обсъждаха сценария. Господин Суон даде насоки на Триш и поговориха за ролята на Грета.

— Какво друго? — пита с присвити очи.

— Нищо.

— Ще ме разиграваш ли?

— Не.

— Защо избра точно теб? — недоумението й е искрено. — Теб! Между толкова хора!

— Навярно е решил, че не си струва да бъде изпратен по-висш служител. Единствената ми задача е да водя записки — казвам тактично.

Кити кимва.

— Да, вероятно. Впрочем това не е достатъчно работа за теб. Искам да продължиш да четеш сценарии. Както и да бъдеш лична асистентка на Грета.

Примигвам.

— Какво?

— Аз я привлякох за този проект — важно изтъква Кити. — Аз я убедих — това е истина. — И държа да се чувства специална в „Ред Крест Пръдакшънс“, особено при Кити Симпсън.

Иска ми се да споря с нея, но нямам време. Вече е десет и половина. Потръпвам при мисълта какво ще каже Марк Суон, когато се появя.

— Добре — отвръщам отчаяно. — Разбира се. Както кажеш. Ще бъда асистентка на Грета.

Това е просто страхотно. Грета има репутацията на най-разглезената холивудска актриса. Не се осмелява да показва нрава си пред Суон, но със сигурност с мен няма да има пречка.

— Вече я уведомих, че ти е наредено да изпълняваш всяко нейно желание.

Това не е моя работа, но не дръзвам да възразя.

— Добре.

Десет и тридесет и две.

— Никакво мърморене — злобно ме предупреждава Кити. — Веднага щом Марк свърши с теб, те искам тук, в офиса. Ти работиш за нас — повтаря отново.

— Да — съгласявам се. — Хм. Благодаря, Кити.

За какво й благодаря? Че ме назначава за слугиня на една застаряваща холивудска дива? Водя се асистент по подбор на сценарии, при това ми предстои повишение.

— Можеш да тръгваш — благосклонно казва Кити.

Отново хуквам навън, изваждам мобилния си телефон в движение и веднага щом излизам на улицата, набирам номера.

— „Суон Лейк“. На телефона е Мишел.

— О, Мишел, обажда се Анна Браун.

— От продуцентската къща — долавям нотка на злорадство. — Марк каза да не си правиш труда да идваш днес.

Поглеждам часовника си.

— Забавих се поради неотложен ангажимент.

— Все едно — отсича момичето. — Нареди ми, ако се обадиш, да ти кажа да не идваш.

— Все пак ще дойда — заявявам.

— Никой не може да проникне в тази сграда, ако Марк не го очаква — предупреждава ме тя. — Откажи се и може би ще те покани на следващото съвещание. А може би не.

— Имам оправдание.

— Всички твърдят така — тросва се Мишел. — Трябва да затварям. Чао, засега.

Затръшва слушалката.

Намирам се на няколко минути път от „Суон Лейк“, така че просто продължавам да вървя. Какво друго да направя? Макар и да не зная какво точно да му кажа, как да му обясня… Е, добре, стигнах. Дийн Стрийт. Ето я сградата.

А отпред са те. Суон. Грета. Триш, която ме вижда и хвърля поглед към мен със съчувствие. Още двама души, които не познавам, ослепителна блондинка и млад мъж с ангелско лице и козя брадичка, навярно журналист. Всички се качват в две таксита. Втурвам се натам.

— Марк, извинявай за закъснението, но…

Леко побутва Триш по гърба.

— Не те искам тук днес — отвръща ми хладно. — Щом не умееш да цениш времето на другите, Анна, нямам нужда от теб.

Защо хората се обръщат един към друг по име само когато се карат или съобщават лоши новини? Първо Кити, а сега и той.

— Имам обяснение.

— Няма да слушам обяснения — отсича Суон. — Отнасям се сериозно към ангажиментите си и очаквам същото от хората, с които работя.

Понечва да се качи в таксито. Хващам ръката му.

— Трябва да ме изслушаш!

— Не, не съм длъжен — упорства той. — Чао.

— Е, добре — повишавам тон. — Чудесно. Напълно си прав, Анна не заслужава да й отделиш десет секунди, поне от любопитство дали наистина има основателно извинение. Оо, не! Просто се опияняваш от властта си да караш хората да страдат дори когато не са виновни.

Завъртам се на пети и се отдалечавам с разтуптяно сърце. Иска ми се да заплача. Това е краят на приключението ми с Марк Суон. Защото ще се обади на Кити и тя с удоволствие ще ме уволни и ще заеме мястото ми като представител на компанията.

— Анна.

Обръщам се. Той е.

— Слушай, съжалявам за това, което казах! — говоря с насълзени очи. — Денят ми започна ужасно. Моля те, не ставай причина за уволнението ми, защото имам нужда от пари за наема и всичко останало.

Изражението му става по-благосклонно.

— Разкажи ми какво се случи.

— Тъкмо тръгвах за срещата, когато ми позвъни Кити — казвам. — Нареди ми да отида в офиса и трябваше да тичам, защото метрото е затворено. Задържа ме там известно време и после веднага хукнах насам…

Суон остава неподвижен няколко секунди. След това отваря вратата на таксито.

— Извинявай. Права си. Трябваше да ти дам шанс да ми обясниш.

Изваждам от чантата си хартиена кърпичка и издухвам носа си, което не е особено изискано и не подобава на една дама, но за съжаление се налага.

— Качвай се — подканя ме. — Отиваме с художниците да нахвърлят няколко скици.

Изпълнена с благодарност, забързвам към колата и се настанявам на задната седалка. Триш и Грета ми правят място. Актрисата свива вежди, когато Суон се качва отпред и се обръща към мен.

— Ще поговорим по-късно, съгласна ли си?

— Добре — отговарям.

Онази поглежда зачервените ми очи с неодобрение.

— Не прави сцени — прошепва укорително. — Не бива да разсейваме маестрото.

Суон повежда всички към ателиетата на художниците, които се помещават в невзрачна сграда до Оксфорд Стрийт.

— Вие вървете, ще ви настигна — казва той.

— След мен, Анна — нарежда ми царствено Грета. — Ще ти съобщя изискванията си.

— Разбира се — отвръщам покорно.

— Всъщност трябва да поговоря с Анна за секунда — намесва се Суон. — Ще дойде при теб след малко.

Грета кимва.

— Както кажеш — въздъхва със страхопочитание, но присвива очи срещу мен.

Преглъщам с мъка. Явно двете с Кити са духовни близначки и никак няма да ми бъде забавно.

— Слушай — започва Суон, когато вратите изсъскват и се затварят зад останалите, — извинявай за преди малко. Държах се като кръгъл идиот.

— Няма нищо — не съм свикнала да слушам признания от знаменитости, че са сгрешили. Нито да приемам извиненията им.

— Помислих си… нали разбираш, вчера хубаво си поговорихме. И… — нервно прокарва пръсти през косите си. — … бог знае защо, страшно се ядосах, когато отново закъсня. Не зная защо го приех така. Толкова лично.

— Няма проблем.

— Не гледам на теб по същия начин, както на другите — споделя той. — Не зная защо. Ти си различна. Не си толкова изкуствена. Мисля, че затова бях бесен. Не исках да мислиш, че можеш да правиш каквото поискаш.

— Шефката ми настоява да й докладвам всяка сутрин, преди да дойда при теб — обяснявам му.

Поклаща глава.

— Не съм съгласен. Ще й кажа, не се тревожи.

Усмихвам му се с благодарност.

— Ще ти бъда много признателна.

— Прощаваш ли ми?

Кимвам. Не мога да престана да се усмихвам. Страхотен е.

— Добре. Обещавам, че повече няма да се отнасям с теб като робовладелец. Поне с теб. А актьорите трябва да държа изкъсо.

Намига ми. Господи, колко силно ме привлича. Откъсвам очи от него.

— Е, най-добре е да се качвам — гласът ми прозвучава ужасно пискливо.

— Само ще позвъня в офиса си, кажи на всички, че идвам веднага.

— Разбира се — отвръщам бързо.

Веднага щом стигам до етажа, Грета потупва свободното място на масата до себе си.

— Седни тук, Анна, скъпа — направо мърка. — Кити ми каза за теб.

Представям си какво. Стискам зъби. Никак няма да бъде доволна, когато Суон я уведоми, че сутрин ще отивам направо при него. Затова трябва да бъда много внимателна с Грета.

— Ако има нещо, което мога да направя за теб — казвам плахо, — каквото и да е… Кити държи всяко твое желание да бъде изпълнявано.

Очите й заблестяват.

— Разбира се, скъпа. Имаш ли химикал?

Потърсвам в чантата си. Като по чудо намирам и бележник с жълти листове.

— Какво да запиша?

— Първо, не мога да понасям воднистата течност, която сервират в тези офиси вместо кафе — започва тя. — Искам да изтичаш и да ми намериш истинско капучино, разбира се, не в картонена чашка, пия само от порцеланова. Въпрос на самоуважение.

— Ммм — съгласявам се.

— Освен това всеки ден имам дрехи за вземане от химическо чистене. Искам там, където ще работим през деня, да бъдат доставяни свежи цветя и да отскачаш до „Дародс“ за моя „Крем дьо ла Мер“ по поръчка.

Кимвам, но ръката ми затреперва от гняв, докато записвам всичко.

— Можеш да започнеш с капучиното — предлага Грета.

— Добре — прошепвам.

Марк Суон влиза точно когато ставам. Повдига вежди.

— Ще се върна след малко — казвам му припряно. — Отивам да донеса кафе на Грета. От днес съм нейна лична асистентка — обяснявам, когато долавям недоумението му. — Шефката ми държи всяко нейно желание да бъде изпълнявано.

— Така ли? По…

Хвърлям му умоляващ поглед.

— Добре — казва по-спокойно. — Но се връщай бързо. Вече загубихме доста време.

— Благодарение на теб — изтъква Грета на висок глас.

— Всички имаме нужда от чаша свястно кафе — отбелязва Суон. — Какви са предпочитанията ви?

Обикаля масата и приема поръчки. Старателно ги записвам и се питам как ще нося толкова чаши.

— А за теб, Анна?

— За мен?

Кимва.

— О, не искам, благодаря. Няма да мога да донеса повече от пет. Иначе пия кафето чисто, каквото и да е. Понякога си поръчвам с лешникова сметана, но… — забелязвам, че Грета гневно се взира в мен, и осъзнавам, че пелтеча. — Тръгвам — припряно казвам.

— Ще донесеш кафе само на Грета — казва Суон, — защото си нейна лична асистентка, нали, Грета?

Грета кимва.

— Е, тогава някой друг трябва да донесе кафе на Анна — обяснява. — Аз ще го направя. Анна ще изпълни твоята поръчка, Грета, а аз тези на всички останали.

— Какво? — процежда Грета през зъби. — Това е нелепо.

— Повиках Анна, за да се учи от мен — спокойно й напомня той, но с малко хладен тон. — Щом тя няма да бъде тук, няма смисъл и от моето присъствие. Ще отидем заедно. Естествено, работата ще трябва да почака, но не искам да заставам между теб и Кити Симпсън, Грета. За каквото и да сте се разбрали, ще го приема.

Грета преглъща.

— Е, разбира се, не искам да забавям работата още повече — казва тя и злобно ме поглежда.

Но той не се предава.

— Тогава няма да настояваш Анна да изпълнява задълженията на твоя асистентка, нали?

Грета поклаща глава.

— Добре — продължава режисьорът. — Естествено, Кити няма да изрази несъгласие, щом такава е твоята воля. Така ли е?

— Няма да има нищо против — мънка актрисата.

— Чудесно — въздъхва Суон с облекчение и Грета свежда поглед.

Беше сблъсък на характери, при който неговият надделя без проблем.

По кожата ми пропълзяват хладни тръпки. Не се осмелявам да го погледна.

— Знаете ли какво ще ви кажа — отново подхваща Суон. — Анна, ако искаш, сега изпълни поръчките на Грета и ще се видим отново утре.

Поглеждам го с благодарност, доволна от възможността да натрия носа на Грета. И да се измъкна от тук. Зная, че не бива да ми хрумват подобни мисли, но това, че ме защити, ме кара да се чувствам…

Сякаш през тялото ми преминава електричество. Не бива да го приемам по този начин.

— Разбира се — покорно се обръщам към Грета. — Ще се погрижа за всичко. До утре.

 

 

Следващата седмица е напрегната. Ходя на съвещания при откачения тиранин Марк Суон и ги изтърпявам. Пристигам рано, водя записки, слушам всичко, което казва на актьорите, на екипа, гледам предварителните дубли за филма, който той наистина започва да заснема. Суон ми дава пропуск за снимачната площадка и необезпокоявана минавам покрай охранителя, който си дава вид, че не ме е познал. Стоя зад Марк в „Хампстед Хийт“, гледам как се качва на кран, разхожда се наоколо с мегафон или надъхва актьорите да показват най-доброто, на което са способни.

Наблюдавам го и запомням всичко. Гениален режисьор. Непреклонен е и притежава удивителната дарба да извлича максимума от екипа си. Сцената на монитора ти се струва идеална, но той настоява за нов дубъл и се получава още по-добре. Следвам го като пале. Задава ми въпроси, пълни с уловки, за да се увери, че съм разбрала. А когато отговоря вярно, кимва одобрително, сякаш кутрето се е научило да подава лапа.

Но ще ви кажа нещо за този процес. Пълна скука е.

Отегчена съм до припадък. Кой би стоял навън в дъжда и брулещия вятър, за да гледа как тайфа луди рецитират или имитират страстна целувка? На кого би му било интересно да гледа как асистент-режисьорът подрежда и преподрежда скици? Но се чувствам виновна, защото зная, че мнозина биха убили за подобен шанс, както казва той.

Нали се досещате що за хора са това? Студенти от филмовата академия, които харесват умопомрачително скучни стойностни филми като онези, които са любими на Джон. Хора, които могат да изгледат „Обичам Люси“ от край до край, обожават онези допълнителни кадри на DVD дисковете, които показват сцени от заснемането на филмите, и са готови да платят двадесет лири за голяма книга за „творческия процес“, довел до създаването на трилогията „Властелинът на пръстените“.

Осъзнавам, че не съм една от тях.

Не разбирам. В интерес на истината съм доста обезпокоена. Години наред се задоволявах с ниската си заплата и непрестижната си работа с надеждата един ден да направя голям пробив, да започна да участвам истински в осъществяването на продукции, да забогатея и да се чувствам удовлетворена…

— Анна.

Вдигам поглед и притискам бележника си. Четвъртък сутрин е. Стоим в „Уимбълдън Комън“ под ръмящия дъжд. Небето над нас е сиво като косите на Барбара Буш.

— Прозяваш ли се? — пита Суон, подозрително присвивайки очи.

— Ааа… — припряно се опитвам да замаскирам прозявката с кашлица. — Не, за бога. Настинала съм.

Придавам си бодър вид.

Всички други на снимачната площадка са бодри, а повечето дори не поемат кофеин. Непоносимо е. Хора, луди на тема здравословен живот, сноват наоколо в дъжда и спорят дали това или онова място е най-подходящо за сцената с кучето…

По-лесно ми е да стоя край Суон, когато съм така отегчена. Не мога да го гледам замечтано, защото ще ме хване, а и се срамувам. Затова, докато обсъжда с Триш и специалиста по дигитална снимачна техника как да нагласят камерите за тези кадри, се оттеглям настрана и се съсредоточавам върху опитите да стопля ръцете си.

— Ммм — промърморва Суон и очите му заблестяват.

По дяволите. Дали не съм загазила?

— Мисля, че онова езерце ще изглежда добре на заден план — предлагам плахо. — Какво ще кажете кучето да подгони патица, да задърпа Елси към водата и да съсипе роклята й?

— Ще бъде смешно — съгласява се Триш. — Харесва ми.

— Тя се ядосва, но кучето не го е грижа.

— Може да оближе лицето й.

— И да развали грима й — добавям, когато се сещам за песа на Ванна. — Когато се връща при свещеника, изглежда като пълна глупачка.

— И госпожа Уилкинс й се присмива — въодушевено казва Триш. — Елси затреперва от гняв. Това е супер! Ти си гений, Анна.

Усмихвам й се с благодарност и хвърлям поглед към Суон, чувствайки се спасена.

— А каква е връзката с приготовленията за сватбата? — пита той.

— Моля? — недоумявам.

— Приключихме с обсъждането на тази сцена още преди час. Решихме да не я заснемаме тук — суховато казва той. — Светлината не е подходяща. Не помниш ли?

Не помня нищо.

— О, да, да — смутолявам. — Спомних си — добавям уверено. — Светлината не ставаше.

— Пет минути почивка за всички — обявява Суон. — Анна, би ли дошла при мен за секунда?

О, проклятие.

„Не се издавай, не се издавай“. Режисьорите са като акули. Надушват страха! Тръгвам към него с фалшива лъчезарна усмивка като американска мажоретка. Той спира на уединено място в сянката на една върба.

— Анна…

— С какво мога да ти бъда полезна? Върви страхотно, нали? Панорамните снимки и прочие…

— А как според теб върви твоята работа? Що за въпрос е това?

— Фантастично, бих казала — отговарям решително. — Не съм закъсняла нито веднъж!

— Вярно.

— Нахвърлях цял куп записки, наблюдавам те, докладвам в „Ред Крест“ и всички са доволни.

Ха! Неудобните въпроси не ме карат да изпадна в паника, както някои други хора, например Шарън, която веднъж стана нервна и запелтечи, защото Джон я обвини, че не върши никаква работа и флиртува с всеки мъж от компанията, за да избегне уволнение.

— Всички, освен един човек.

— Няма проблеми с Грета. Донесох й „Крем дьо ла Мер“ — възразявам. — Много е послушна. Маестро.

— Не е редно да се присмиваш на Грета.

— Не й се присмивам — всъщност правя точно това.

— Както и да е, нямах предвид нея, а теб. Гледаш ме както при обсъждането на сценария. Очевидно е, че си отегчена.

— Е, какво очакваш? — изказвам на глас протеста си. — Стоя тук по цял ден, без да има дори къде да се стопля, и се взирам в едно и също парче земя с трева. Как да издържа?

— Анна — започва търпеливо, — така се създава филм. Това е предснимачният процес. Избирането на фон е важна част.

— Внимавам през повечето време. Идвам рано. Правя всичко, което поискаш. Мога да се преструвам, че ми е интересно, ако желаеш. Не съм неблагодарна, честна дума.

— Няма проблем — казва. — Не ти се сърдя.

— Така ли?

— Да — отдъхвам си. — Следобед искам да дойдеш у дома. Ще поговорим за нещо.

Поклащам глава.

— Не мога. Искат ме в офиса веднага щом свършим предснимачната работа.

Кити прави всичко възможно да прекарвам колкото може по-малко време с Марк Суон. Следи по колко часа съм при него, зорко, като орлица. Веднага щом приключи скицирането на кадри, избирането на места за снимки, репетициите и преработването на сценария, за пет минути трябва да стигна до метростанцията, а след десет да бъда в офиса. Нямам нищо против, защото това е претекст час по-скоро да изчезна надалеч от Суон, от неустоимите му очи и мускулестите му гърди. Спасява ме от изпитанието да гледам как контролира всичко, заобиколен от привлекателни млади момичета, които съблазнително примигват срещу него…

Впрочем няма приятелка. Сам ми го каза един ден, докато пиехме кафе. Видях ослепителната русокоса художничка да го гледа така, сякаш е готова да се хвърли на врата му. Казва се Сюзън и задачата й е да скицира всеки кадър от филма както би трябвало да изглежда. Суон държи на това.

— О, господин Суон — казва му с въздишка, — за мен е огромна чест да работя с вас.

Запърха с дългите си мигли и се наведе така, че да види по-добре съвършените й, сигурна съм, силиконови гърди през изрязаното деколте. Дори бе използвала пудра, за да подчертае още повече вдлъбнатината между тях. А нима мислите, че е нужно една художничка да идва на работа с десетсантиметрови токчета? Не, разбира се.

Завъртях очи и Суон ме видя.

— Някой иска ли кафе? — попита той и за да прикрие смеха си, забърза към кухнята до офиса си. След онази случка с Грета всяка сутрин носи кафе на всички. Не се държи като примадона и никой друг не си позволява това в негово присъствие, дори тя. Както и да е, връща се с подноса и едрогърдото момиче отскача до тоалетната, вероятно за да подсили бойните си краски. Колегата й излиза да изпуши цигара и Суон ме вика настрана.

— Извинявай за преди малко — започвам.

— Няма за какво — усмихва ми се. Неотразим е. — Тези неща се случват заради Мисти.

— Мисти?

— Приятелката ми.

Застивам. Не мога да не реагирам така. Не съм изненадана, че Марк Суон си има приятелка, при това на име Мисти. Несъмнено е американка, безупречна красавица като Хедър Локлиър, със златист загар, съвършени, лазерно избелени зъби и платиненоруси коси. Някоя от кралиците на красотата, които само стоят и леко махат с ръка, защото всичко друго би било твърде вулгарно за момичета като тях (нали се сещате, жени, които никога не ругаят, не пият и винаги са с изписани вежди).

— Модел ли е? — цинично питам.

— Актриса — отвръща.

— И?

Личи си, че има още нещо.

— Бивша мажоретка на „Ел Ей Лейкърс“ — признава.

Знаех си.

— Както и да е, скъсах с нея преди месец и напоследък около мен се навъртат доста… — твърде тактичен е, за да каже „златотърсачки“. — … флиртаджийки.

— Защо скъса с Мисти?

— Беше скучна.

Искрен е. Аха. Питам се колко красива трябва да бъде една жена, та Марк Суон да не я намира за скучна.

— Извинявай, ако ти се струва малко неловко — кимва към затворената врата на тоалетната.

— О, не се безпокой — казвам. Неловко? Защо? Съвсем нормално е едно хубаво момиче да преследва богат, красив мъж. На нейно място и аз бих се държала така.

„Това е животът, Анна — казвам си. — Примири се“.

— Можеш да излезеш с нея — предлагам. — Не можеш да отречеш, че е много привлекателна.

Суон ужасено кимва към вратата на тоалетната.

— Кой, тя ли?

Мрачно свеждам поглед към превъзходното си кафе с лешникова сметана. Купил го е специално за мен, защото знае, че го харесвам, въпреки че самият той за нищо на света не би погълнал нещо толкова калорично. Суон не намира момичето с огромните гърди, тънката талия и платиненорусите коси за привлекателно. Е, поне зная мястото си.

Не мога да си обясня какви илюзии съм хранила досега за мъж, недостъпен за мен. Това не е в стила ми. Имам Чарлс и трябва да му посветя цялото си внимание. Връщам се в офиса и съобщавам на Шарън новината, че е свободен. Пожелавам й късмет, може би тя има шанс. Аз определено нямам.

— Не се тревожи за „Ред Крест“ — Суон ме връща към настоящето. — Веднага ще реша този проблем.

— Не разбираш — умолявам го аз. Не искам да ходя в дома му. Сама? Достатъчно мъчително е да стоя край него сред толкова хора. Защо в къщата му? Защо кани точно мен? А ако ме хване да го зяпам твърде дълго? — Не можеш да направиш нищо. Кити ще побеснее. Веднъж вече й се обади заради мен и я накара да ми позволи да идвам направо при теб сутрин. Не й харесва да прекарвам толкова време с екипа…

Замълчавам. Твърде много се разприказвах.

Суон ми намигва.

— Познавам този тип хора, скъпа. Гледай сега.

Изважда мобилния си телефон и набира номера.

— Кити Симпсън, ако обичате. Марк Суон. О, здравей, Кити — казва той. Представям си как е скочила. — Как си? — заслушва се за секунда. — Да, много мило от твоя страна. Много мило. Всъщност обаждам се, за да те попитам нещо за Анна. Разказа ми всичко за твоя Оскар и за инициативата ти за „Майката на булката“. Да… признавам, че съм впечатлен.

Не мога да повярвам. Трудно ми е да се сдържа и се усмихвам до уши, докато той я слуша как се разтапя от любезности.

— Мм… Анна не престава да говори за теб — продължава разговора с нея, — ти си нейният кумир. Какво ще кажеш да ми изпратиш идеите си за разпространение на нашата лента в чужбина? Особено в Италия. Нали филмът, за който си получила наградата, е бил създаден там… Предполагам, че отлично познаваш пазара, а моите хора нямат представа как да популяризираме английския хумор… страхотно, значи можеш? Това е чудесно. Искам да ти открадна Анна за малко досадна работа днес следобед, един от куриерите ни е зает. Има ли възможност? Благодаря. Ще бъде полезно. Да, за нея също. Е, с нетърпение очаквам да чуя идеите ти, Кити. Идеално. Добре, чао.

Затваря.

— Бъди спокойна, вече няма опасност да загазиш.

— Да. Благодаря.

Извръщам глава, защото не издържам. Толкова беше секси, когато грабна телефона и за пет минути се справи с Кити. Изключително самоуверен е. Питам се дали някога в живота си се е чувствал неловко.

— Можеш да тръгваш — заявява ми.

— Какво?

Махва със загрубялата си ръка и ме отпраща.

— Разкарай се. Само заемаш място на снимачната площадка, излишна си — поглежда помръкналото ми лице. — Ела при мен около пет и половина. Ще обядвам с Рейчъл Уейс и не мога да дойда по-рано.

— Разбира се.

Рейчъл Уейс е ослепителна. Опитвам се да си спомня дали беше омъжена или не. Дано е омъжена. Биха представлявали страхотна двойка…

— Знаеш адреса.

— Да — поклащам глава, засрамена от себе си. Какво искам? Защо да не излезе с Рейчъл Уейс? Аз имам приятел. Това е толкова нечестно. На гърлото ми засяда буца и с мъка преглъщам. Не го поглеждам от страх, че ще ме разкрие.

— Добре, няма проблем — казвам припряно. — Аз пък ще обядвам с приятеля си.

— А, милионерът — шеговито отбелязва Суон.

— Същият — отвръщам с вдигната глава. — Милионерът.

Докато се оттеглям, си казвам, че поне ще отида на топло. Обаждам се на Чарлс от мобилния си телефон.

— Здравей, какво правиш?

— Аз ли? Просто се мотая. Пиша. Планирам продължение на романа си — представям си усмивката му. — Толкова се радвам да те чуя. Не очаквах да се видим преди събота в Честър Хаус.

— Свободен ли си за обяд? Аз черпя — бързам да добавя. Със сигурност имам в сметката си достатъчно пари поне за един обяд. — Където пожелаеш — лекомислено казвам, надявайки се да не избере заведение, в което предястията имат трудни за произнасяне имена и петцифрени цени.

— За нищо на света — категорично отказва Чарлс. — Никога не съм позволявал на дама да плаща сметката.

— Настоявам.

— Все пак ще платя аз — упорства докрай. — Разбира се, че искам да се видим. Да запазя ли маса в „Савой“? Не е далеч от работата ти.

Поглеждам мокрите си джинси и прогизналото яке.

— Трябва да отскоча до вкъщи да се преоблека.

— В един устройва ли те?

Толкова е любезен. Толкова е мил. Не мога да си обясня защо все още ми се плаче от болка. Мъчително е да стоя навън мокра, премръзнала и бедна. Мисълта за превъзходен обяд, сервиран безупречно от професионални келнери в топлия и уютен ресторант „Савой“, е невероятно примамлива.

— Идеално — казвам с благодарност. — Ще се видим там.

Слава богу, към мен идва такси със запалени фарове, същински черно-оранжев ангел на милосърдието. Махвам, скачам вътре и се настанявам на приятно затоплената седалка. Зная, че навярно ще ми струва осемнадесет лири, но мога да си го позволя. Няма да плащам в ресторанта.

Бързо вземам душ и изсушавам косите си, а след това отново изваждам тъмносинята си рокля и равните обувки. Зная, че Джанет би ми се разкрещяла, но нямам време за експерименти. С ужас очаквам излизането с нея за нов тоалет. Да се гледам в огледалата в пробните… Кошмар! Но няма да го изживея днес. Точно сега ще изляза с безформената си класическа рокля, фалшивите перли и подходящите по цвят обувки. Но решавам да сваля перлите. Редовните посетителки на „Савой“ носят истински.

Искам да се гримирам, но няма кой да ми помогне, така че се задоволявам само с фон дьо тен и традиционния бронзов руж бузите. Старанието ми да изглеждам, доколкото мога, приемливо е заради Чарлс. Няма нищо общо с това, че по-късно ще отида у Суон. Прихващам косите си отзад на стегнат кок. Поне донякъде приличам на бизнес дама. Грабвам чантата си и тръгвам пеша.

Когато пристигам, Чарлс ме чака. Поемам си дъх, опитвам се да се успокоя. Не е твърде трудно. Около него винаги витае особена атмосфера, полъхът на парите. Той се долавя в тихия шум в ресторанта, учтивите разговори, водени почти шепнешком. Забелязали ли сте, че богатите хора шепнат на масата? Никой с шестцифрен среден доход не е груб и гръмогласен.

Сядам, когато сервитьорът издърпва стола ми.

— Позволих си волността да поръчам шампанско — казва Чарлс. Пред мен наистина има висока чаша с искряща течност. — Дано нямаш нищо против.

— Нямам — отвръщам и отпивам голяма глътка. Изведнъж си спомням къде се намирам и следващия път повдигам чашата кокетно, доколкото мога.

— О, не се смущавай от мен — успокоява ме кавалерът ми. — Изпий я до дъно, скъпа. Изглеждаш изтощена.

Така ли? Мислех, че съм се справила добре с грима.

— Сутринта беше напрегната — казвам.

— Защо? Какво те накараха да правиш?

— О, нищо друго, освен… — замълчавам. — Разкажи ми за своя ден — предлагам въодушевено.

По средата на обяда отскачам до луксозните тоалетни и въздъхвам дълбоко, докато оглеждам лицето си, изцапано със спирала. Не откривам нищо по-различно от обикновено.

Дълго се взирам в отражението си.

Какво си въобразявам? Тук съм, обядвам с много внимателен мъж, който винаги се възползва от шанса да ме заведе в някой от най-скъпите ресторанти в Лондон. Пия шампанско, ям филе. Страшно ме глезят. Мен, Анна, която никога в живота си не е привличала ничие внимание. А след този обяд имам среща с един от най-влиятелните режисьори в света, който има явни намерения да бъде мой наставник в кариерата ми.

Преди три месеца бях просто асистентка на Кити Симпсън, която изпълняваше досадното задължение да чете сценарии и отчаяно се опитваше да запази връзката си с един пъпчив нещастник с лош дъх.

От какво се оплаквам, по дяволите?

В тоалетната влиза възпълна дама с тоалет „Шанел“ и поглежда евтината ми рокля с презрение. Но ми е все едно. Чарлс търпеливо ме очаква на масата и прелиства менюто за десерти, в което са включени шоколадови суфлета, домашно приготвени сиропи и други вкуснотии.

Дълбоко си поемам дъх.

Няма да се откажа от всичко това заради някакво безнадеждно увлечение. Ще сляза на земята. Възможностите ми за избор са Чарлс или никой. А и харесвам Чарлс.

Връщам се при него, полагайки усилие да се усмихвам.

 

 

Марк Суон живее в сърцето на Нотинг Хил, във великолепна къща от времето на кралица Ан, с оградена градина, пред която тази на Ванна бледнее. Идвала съм веднъж за съвещание във връзка със сценария. Вървяхме пеша от близкия ресторант след обяда и видях цяла тълпа жени да се опитват да привлекат вниманието му.

Навсякъде, където отиде, е заобиколен от момичета, готови да легнат с него. От една страна, обяснимо е мъж с такова влияние във филмовите среди да бъде преследван от хора, които искат да получат частица от славата му. Но дори да не бе толкова известен, пак би привличал жените. Повечето хора не биха го познали, ако седнат до него в автобуса, но веднага щом влезе в стая, всички жени започват да кокетничат, кръстосват крака, показват педикюра си и мятат коси. За седмица видях повече момичета да облизват устни, отколкото иначе не бих преброила за няколко живота. Уж нехайно докосват ръкава на якето му, превзето се смеят и час по час му хвърлят замечтани погледи. Всичко това са номера, които някои наричат „женски хитрини“.

Аз не ги владея, така че не полагам подобни усилия. Просто ми е забавно да наблюдавам Суон и въздействието му върху жените около него. Сякаш всеки път виждам рок звезда да влиза в бар. Не мога да се сравнявам с красавиците, само гледам отстрани как „хвърчат перушини“ заради него. Едно чисто антропологично наблюдение.

Старая се да запазя работното си място, като разговарям с Грета, задоволявам прищевките й, докладвам на Кити и Ели (по-често си съчинявам, защото няма нищо реално за докладване. Какво да им казвам? Върви добре. Жалко, че не сте тук?) и работя върху себе си. Нищо особено, малки усилия. Почти всяка сутрин излизам да потичам, ям салати и диетични сандвичи, преминах на диетично пепси и ограничих чипса до един пакет на ден. Не е много. Впрочем толкова съм заета да следвам Суон, че не намирам време да се храня. Той прави всичко възможно да уплътнява времето ми. Всеки ден ми задава въпроси за записките ми и проверява познанията ми за киното, но нямам нищо против това, стига да не става дума за нискобюджетна продукция, заснета преди осемдесет и четвърта. Понякога пита за скучни филми с висока художествена стойност и злорадства, когато не зная отговора.

Освен че си падам по този мъж, искам да бъда като него. Зная, че е невъзможно. Нямам представа от режисиране и не желая да се занимавам с това. Но бих искала поне веднъж да предизвикам такава реакция у хората, каквато предизвиква той — да снишат гласове и да си зашепнат, щом вляза в стаята. Да бъдат впечатлени от мен, както аз от него. Но продължавам да тичам сутрин, да водя бележки и без да му се пречкам, да го карам да мисли, че проявявам голям интерес. Ето кое ще ме крепи през няколкото месеца, докато получа повишението си. Нищо друго няма значение, нали?

Изправям гръб и уверено минавам през портата от ковано желязо. Чувствам се по-силна, отколкото сутринта, благодарение на шампанското, топлината в ресторанта и вниманието на Чарлс.

Обичам киното и наистина искам да направя добра кариера. Не бива да бягам от Марк Суон само защото е красавец. Това е страхотна възможност за кариера. Радвам се, че я получих.

Добре. Да вървим.

Преминавам по пътеката (от стари червени плочи, с лавандула от двете страни, бодлива зеленика и лупини) и позвънявам.

— Идвам! — прозвучава приглушен вик отвътре и Суон рязко дръпва вратата. Облечен е с черни панталони за карате, с колан на кръста… и нищо друго.

Гърдите му са голи.

Голи и „изсечени“, както казват американците. Целите са обрасли с косми, но мускулите му се открояват — развити бицепси и плочки отпред. Господи, колко си падам по мускулести мъже! Напомня ми за Шон Конъри.

Отдръпвам се назад, затаила дъх. „Престани да го зяпаш. Престани!“

— О, извинявай — казва Суон. — Тренирах и загубих представа за времето. Влизай, влизай. Сега ще се преоблека.

„Не си прави труда заради мен“. „Стига!“

— Да направя ли кафе? — питам го. Гласът ми прозвучава пискливо. Забързвам към кухнята, където е лъскавата му черна кафе машина.

— Извинявай, че ме завари така — повтаря отново след две секунди. Нахлузил е спортен панталон и широка тениска. — Увлякох се. Обичам бойните изкуства — поклаща глава. — Страхотен начин за освобождаване от напрежението. Разбира се, не искам да плаша невинни млади жени.

— Не си ме изплашил. Не се безпокой — залавям се да отмервам кафе. То е с божествения аромат на ванилия. — Значи чупиш дъски с голи ръце? — подхвърлям шеговито.

— Всъщност трошах тухли — отвръща Суон.

— Трошил си тухли с ръце? — питам го удивена.

Свива рамене.

— Всичко е въпрос на техника. Не се впечатлявай толкова.

— Не съм впечатлена! — отричам. Защо? Защо точно аз? Ще мога ли някога да залича този образ от съзнанието си? А бях толкова доволна след вкусния обяд. — Кафето е готово — казвам хладно. — Да говорим по същество.

— Хм, добре — съгласен е. Очите му заблестяват. — Днес имаш много… делови вид, Анна.

Застивам.

— Какво лошо има в това?

— О, нищо — отговаря. — Освен че очаквам всеки момент да ме удариш през ръцете с линийка за чертане.

— Може би го заслужаваш — рецитирам надменно.

— Разбира се, можеш да се държиш и като секси секретарка. Нали се досещаш — да развалиш този строг кок и да разпуснеш коси. После да прокараш пръсти през тях.

Зная, че ми се подиграва.

— Не е редно да отправяш лични забележки — заявявам. — Нали искаше да поговорим за нещо?

— Извинявай, зная, че само приятелят ти има право да флиртува с теб.

— Точно така, не флиртувай — сопвам му се. Изведнъж примигвам. Не бива да говоря с такъв тон на наставника си. Но подобно държане от негова страна е последното, което искам. Макар и да ме ласкае, то е мъчение за мен.

Суон вдига ръце в знак, че се предава.

— Добре, добре. Разбрах. Да поговорим за твоята роля в предснимачния етап. За развитието ти.

Най-сетне.

— Да?

— Тази работа не ти е присърце — отбелязва прозорливо. — Защо?

Потръпвам, неволно побутвам чашата си и разливам кафе върху цялата маса.

— О, съжалявам!

Скачам и попивам локвата с хартиена кърпа.

— Не се безпокой. Само отговори на въпроса ми.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — озадачено поклащам глава. — Тази сутрин ме попита същото. Но не е честно! Внимателно наблюдавам предснимачния процес. Идвам рано всяка…

— Да.

— Внимавам какво казваш на актьорите, гледам те на снимачната площадка, слушам забележките ти за сценария…

— Да — любезно се съгласява той.

— Обръщам внимание на всичко, честна дума — уверявам го. — Мога да ти покажа записките си.

Суон лениво ми се усмихва. Излъчва безкрайно спокойствие и самоувереност.

— Зная. Не си глупава. Стараеш се, за да не те изритам още в предснимачния етап.

— Не е така — възразявам. — Интересно е.

— Да, но очевидно не и за теб — внимателно се вглежда в лицето ми, сякаш разглежда реклама за невероятно изгодна промоция на японска техника или стопкадър, който се нуждае от анализ. — Оживяваш се само при обсъжданията на сценария.

Наистина ми е приятно да участвам в тези съвещания. Да слушам как историята добива завършен вид, да гледам как Триш и Марк моделират характерите, доизглаждат сцените и ритъма. Предполагам, че си личи.

— Това е любимата ми част — признавам.

— Защо?

— Историята ми харесва — споделям искрено. — Мисля, че е забавна, провокативна, остроумна и… просто ми харесва.

— Но обсъждането на подробности във връзка със заснемането ти се струва досадно.

— О, шибана работа — казвам лекомислено. Вече не издържам да се преструвам. — Толкова е скучно, че не зная как е възможно да ти допада. Но не заслужавам да ме уволниш. Правя всичко, което кажеш — опитвам се да се защитя. — Слушам, наблюдавам и се уча.

— А какво ще кажеш за репетициите?

— И те са скучни. Не бих се захванала с това и за милион лири — казвам нехайно. — Да стоя в дъжда с няколко скъпоплатени актьори, които повтарят едни и същи реплики до припадък. Какво трудно има в това? Говорят за мотивация при сцените. „Марк, каква е мотивацията ми тук?“ — сполучливо имитирам Грета.

Тихо се засмива.

— Какво би й отговорила?

— Хм… Тлъстият ти хонорар? — предлагам.

Суон се засмива. Явно му е много забавно.

— Значи не си впечатлена от актьорската игра?

— Мисля, че всички са… — замълчавам. — Предполагам, че някои от тях са свестни хора — завършвам тактично. — Не всички са негодници.

— Много добре казано — отбелязва със сериозно изражение. — В общи линии това, което искаш да кажеш, е, че любимата ти част е разработването на сценария.

— Е, да, но това е най-важната част — оправдавам се.

— Тази сутрин се опита да ме заблудиш, когато те хванах, че си разсеяна. Не, няма смисъл да отричаш. Съчини онази сцена, в която кучето дърпа Елси към езерото. Хрумна ти на момента.

Опитвам се да намеря извинение, но явно ме е хванал.

— Е, и? — питам плахо.

— Както каза Триш, страхотна е — отпива глътка кафе. — Както и диалогът, който измисли по време на първото съвещание.

— Благодаря — изчервявам се.

— Тогава те попитах дали някога ти е хрумвало да напишеш сценарий.

— О, да. Много мило от твоя страна.

— Е, помисли ли си? — поглежда ме в очите.

Свивам рамене.

— Не зная… аз съм само асистент.

— Би ли се справила по-добре от повечето сценаристи, чиито творения четеш?

— О, да, мамка му — отвръщам. — Извинявай — измърморвам смутено. Не е прилично едно момиче да ругае, нали? Мажоретките на „Ел Ей Лейкърс“ и Рейчъл Уейс не го правят.

— Слушай, не те бива за продуцент — заявява той. — Можеш да направиш добра кариера в концептуален план. Намери подходящия сценарий за подходящата актриса и привлече подходящия режисьор. Това е важно. Но всичката досадна работа, свързана с продуцирането, панорамните снимки, маркетинга, наемането на екип, кастингите за второстепенните роли… ти ненавиждаш тези неща. Затова ще бъдеш добра в работата до определен етап. Вместването в рамките на предварителния бюджет зависи от обмисляне на подробности, които отнемат много време — поглежда ме над ръба на чашата си. — Какво има?

Осъзнавам, че отново го зяпам с обожание. Иронията е, че когато ме хваща за първи път, не си мисля колко е секси, а че никой досега не е разговарял така с мен. Поне откакто съм в света на киното. Той ме приема сериозно. Не обещава, че ако бъда лоялна, ще ме направи известна. Не сваля звезди. Просто изтъква силните и слабите ми страни, сякаш съм истинска личност от света на киното, която може да направи кариера. Почти имам чувството, че ме уважава.

Никога досега не съм получавала комплимент, който да означава толкова много за мен.

— Нищо — отговарям. Но размислям. — Не, всъщност, мислех си… — изчервявам се, но продължавам напред: — … наистина е много мило, че правиш всичко това.

— Какво правя? Досега не съм направил нищо особено — нехайно казва той. — Просто се съгласих да работя по един добър сценарий.

— Не е така. И двамата го знаем — възразявам. — Първо, не се ядоса, че не те познах. А после прие сценария. И го прочете.

Свива рамене.

— Отне ми само десет минути.

— Да, но големите звезди като теб не постъпват така. Четат само сценариите, които им предложи импресариото. А и не беше само това. Ти накара шефовете ми да ми дадат шанс да се уча от теб. Заплаши, че ще се откажеш от проекта, ако не ми позволят.

Усмихва се широко.

— Както каза, аз съм голяма звезда. Държа на своето.

— И макар че закъснях за първата среща, не ме уволни. А сега ми говориш така, сякаш наистина вярваш в мен.

— Ами наистина вярвам в теб — уверява ме сериозно. — Видях в теб нещо, което отдавна не бях виждал — прочита неизречения въпрос в очите ми. — Страст. Любов към киното. Към историите. Ентусиазъм. Повечето хора се интересуват само от изгодата си. Не и ти.

— Благодаря — едва прошепвам. Прочиствам гърлото си и се опитвам да се стегна. — Искам да кажа, благодарна съм ти за всичко, което правиш за мен. Никога не бих имала шанс, ако не се бе появил ти.

— Винаги си имала шанс — възразява Суон. — Помисли си върху следното: не аз се появих, ти дойде и ме намери.

Настъпва миг мълчание. Втренчвам поглед в очите му. Напрягам волята си да извърна глава, макар и да ми се иска да го гледам цяла вечност.

— Имаш ли планове за довечера? Ще излизаш ли?

— Тази вечер не — отвръщам плахо. Присмива ли ми се?

— Искаш ли да пийнем по нещо? — разперва едрите си, почернели от слънцето ръце. — Не се чувствай длъжна. Няма да те изпратя обратно в „Уининг Пръдакшънс“, ако откажеш. Искам да обсъдим нещо и мисля, че е по-добре да говорим на чаша бира, отколкото на кафе.

— Е… — все още е едва шест часът. — Мисля, че няма проблем — отговарям с престорено нехайство. Но сърцето ми препуска. Какво да кажа? Не мога да направя нищо.

Повежда ме по улицата към ъгъла, където има малко заведение, наречено „Кралица Аделаида“. Може би е една от последните кръчми в Лондон, запазили традиционния си облик. Чамовата ламперия все още не е свалена и няма ново „фънки“ име. Тапицериите в „Кралица Аделаида“ са в бургундско червено, пропити с мирис на цигари. Масите, столовете и скамейките от тъмно дърво са очукани, на стената има мишена за дартс, а отвън са сложени две-три маси от ковано желязо, задължителен атрибут на поувехналата кафе култура на Лондон.

Барманът вдига поглед, когато влизаме.

— Как си, Марк? Коя е приятелката ти?

— Прекрасната Анна — отвръща Суон.

Подозрително се вглеждам в лицето му, търсейки подигравателни признаци, но не откривам такива.

— Както обикновено, Майк.

Барманът му налива двойно ръжено уиски и ме поглежда.

— Нека позная — настоява Суон. — Газирана вода.

— О, я стига. Половинка сайдер — поръчвам смело.

— Значи живеем опасно — отбелязва той и плъзга парите по грапавия плот.

— Не искам да се натряскам — казвам. — Боя се, че задръжките ми ще паднат и ще ти призная някои истини.

Засмива се, явно развеселен.

— Страхотна е, нали?

— Да, аз съм дресираният му домашен любимец — промърморвам. — Показва ме по семейни събирания.

— Доста е различна от онези, с които съм те виждал — отбелязва барманът и ми намигва.

— Кои? Онези с гърди като балони и талия като на оса?

— Явно добре те познава, приятел — отбелязва той.

Откровено злорадствам, когато го виждам да се изчервява.

— Да седнем ето там — предлага и посочва към захабена скамейка с доста мърляви възглавници, свряна в единия ъгъл.

— Защо не отвън?

Дъждът е спрял и е приятна свежа привечер. Дори по залез не е хладно.

— Тук ми се струва по-уединено — казва Суон.

— Какво имаме да обсъждаме насаме?

— Хората често ме разпознават — признава смутено. — Главно студенти от филмовата академия. Или актьори. Тук идват доста.

— Да, приятно място е — отбелязвам. — Добре, да седнем там, за да избегнеш вниманието на многобройните си фенове.

Отправяме се към полутъмния ъгъл, той се отпуска в сепарето и отпива глътка уиски. Явно тук се чувства спокоен и защитен. Никой няма да го безпокои.

— Дано не ме смяташ за твърде претенциозен.

Не казвам нищо, само задържам сайдера си с две ръце.

— Не се тревожи — успокоява ме той. — Можеш да говориш каквото мислиш, няма да има последствия.

— Каквото и да кажа ли?

— Да.

Очите му заискряват.

— Има някаква уловка — отвръщам с подозрение. — Ще ме подмамиш да разкрия нещата, за които споменах, а после ще позвъниш на Ели Рот и ще бъда уволнена.

— Не бих постъпил така — уверява ме Суон.

— Нима?

— Ще се свържа с импресариото си и ще й наредя тя да му се обади. Не понасям Ели — обяснява с усмивка.

— Много смешно.

— Сериозно, можеш да ми имаш доверие. С теб делим хляб. Или поне пиячка. Това би трябвало да бъде нещо свято.

— Добре — казвам и отпивам от сайдера си, напълно изветрял. — Наистина ми се струваш малко претенциозен.

— Така ли?

— Да, но не би могло да бъде другояче. Всички режисьори са такива. Мислят се за светила.

— Не си играй с огъня, Анна — предупреждава ме Суон и протяга ръка над масата. — Кажи ми честно какво мислиш.

— Е, казах самата истина — започвам разпалено. — „Филм на Роб Рейнър“. Защо филмът се смята за творба на режисьора?

— Това се нарича „приписване по заслуги“.

— Зная как се нарича.

— Ако филмът не е сполучлив, вината е на режисьора. Той е този, който взема решенията. Според мен е справедливо.

— Разбира се — казвам. — Но работата, която вършат режисьорите, е толкова незначителна, че не мога да проумея защо имат такова влияние.

Ококорва очи срещу мен.

— Мислиш, че сме незначителни?

— Да. Всеки може да изкопчи най-доброто от един актьор — само трябва да се погъделичка егото му. Дори не зависи от режисьора как ще изглежда филмът на екрана. Това е грижа на оператора.

— Кой е най-важният тогава? — Суон започва да изброява, като свива едрите си пръсти един по един. — Актьорите са себични негодници, режисьорът е ненужна притурка…

— Сценаристът — заявявам тържествувайки.

— Сценаристът стои на най-ниското стъпало.

— Ясно ми е — казвам с раздразнение. — Но не би трябвало да бъде така. Тя е създала историята, сякаш е написала пиеса.

— „Тя“ — усмихва се Суон. — Но един филм е повече от поредица движения и реплики — изтъква разумно.

— Зная и това. Но сценарият е основата, нали? Филмът е просто история, разказана в картини.

— Аз нося отговорността за тези картини.

— Всеки може да ги заснеме — разгорещено възразявам. — Но само човекът, който е съчинил историята, може да се нарече неин създател. Всеки би могъл да изиграе ролите. Това, че един актьор изпълнява добре една роля, не означава, че друг не би бил също толкова добър.

— Възхищавам се на хъса ти — споделя Суон.

— О, стига — казвам с презрение. — Сега пък ти говориш като холивудски шеф.

Плътният му гръмогласен смях отеква дълго и кара клиентите в заведението да ни зяпат. Побутвам го.

— Престани — просъсквам.

— Извинявай — изтрива леко насълзените си от смях очи. — Нямаш цена. Нямаш и страх от нищо — добавя, преди да се обидя. — Знаеш ли откога никой не се е осмелявал да ми говори така?

— Е, нали обеща, че няма да загазя?

— Не бих си го и помислил дори — посяга над масата и хваща ръката ми. Поглеждам я и за първи път от цяла вечност не се срамувам заради твърде големите си ръце, груби като на работник. Между едрите му пръсти моите изглеждат тънки и женствени.

В негово присъствие се чувствам малка. Изведнъж осъзнавам каква е причината всички жени да реагират по този начин, щом го видят. Той е великан. Сякаш от цялото му тяло, от самата му личност струи мъжественост. Наоколо има много мъже, но той е висок близо два метра. С огромни мускули, широк гръден кош, буйна тъмна „растителност“, дори веждите му са като козина, а пръстите му биха смачкали кутия кока-кола без никакво усилие. Прилича на воин от времето, когато викингите са опустошавали крайбрежията.

Понякога носи специално ушити костюми, но му стоят като карнавални одежди. Във външността му няма нищо, заради което би попаднал в класацията на списание „Пийпъл“ за петдесетте най-красиви мъже. Далеч е от изтънчения вид на Брад Пит и сдържаната мъжественост на Колин Фърт. По-типично за него изглежда да сграбчи някое безпомощно момиче за дългите плитки и да го завлече в пещерата си, докато то издава адски писъци, въпреки че навярно повечето не биха се съпротивлявали упорито.

Рязко отдръпвам ръката си.

— Мисля, че открихме проблема ти — заявява Суон, като че ли не е забелязал.

— Така ли?

— Да. Не можех да те разбера. Личеше си колко много искаш този филм, твоя филм, и ми се стори, че ти е забавно — усещам как по тялото ми пропълзява тръпка. — Реших да ти дам шанс. А после се убедих, че наистина обичаш киното. Но сякаш беше на километри.

Изчервявам се.

— Мислеше си, че успяваш да го прикриваш, а? — намига ми. — Забравяш, че по цял ден общувам с актьори, а повечето от тях са по-добри от теб.

Изчервявам се още повече. Не зная дали защото ме хвана, или заради намигването, но откъсвам очи от лицето му и втренчвам поглед в сайдера си. Близостта му е толкова… смущаваща, а последното, което искам, е да започна да се кикотя глуповато като прелестните му двадесетинагодишни почитателки, зяпачки и обожателки, които се тълпят около него всеки ден.

— Върша си работата — мрачно изтъквам.

— Да, но както ти казах, никога няма да бъдеш добра.

Настръхвам.

— Защо?

— Защото не я обичаш — отвръща без колебание. — Зная, че обичаш киното, но не и продуцирането. И никога няма да го заобичаш.

— Какво е призванието ми тогава? Да си купувам билетче и да прекарвам дните си в киносалона с пакет пуканки в ръце, за да могат хора като теб да получават тлъсти хонорари само за това, че седят на стола си и викат „стоп“?

— Трябва да станеш сценарист — заявява, сякаш не е доловил враждебния ми тон. — Имаш страхотен усет за интересни истории, а явно и въображение. Разбираш от добри сценарии. Смяташ, че най-важното в един филм е историята. Трябва да пишеш. Миналия път, когато споменах за това, беше само предложение. Сега е заповед.

Потръпвам от задоволство. Суон току-що назова най-съкровената ми мечта, която отхвърлях също толкова дълго, колкото мисълта, че мога да си намеря сериозен приятел без акне. Но това се случи, така че защо да не се сбъдне и другото?

— Заповед?

Кимва.

— Искаш ли помощта ми? Когато започна да разсъждаваш на глас за онази сцена с кучето, напълно се убедих. Помислих си — от нея ще излезе добър сценарист. Не веднага, трябва да положи усилия. Поне опитай, Анна, дължиш го на себе си — отпива голяма глътка от питието си. — А иначе това си е чист егоизъм от моя страна. Писна ми от посредствени сценарии. Бих направил всичко възможно на пазара да се появят свежи таланти, за да имам по-голям избор, нали разбираш?

Не мога да се сдържа, направо засиявам от щастие. Суон се обляга на стената и кафявите му очи се взират в мен.

— Лицето ти сякаш грейва, когато се усмихваш — продължава. — Трябва да го правиш по-често.

— Благодаря за предложението. Много… много мило от твоя страна.

— Ако си готова да приемеш още един съвет от режисьор, който е напълно излишна фигура, не разправяй наляво и надясно, че само заемаме място. Едва ли някой ще пожелае да работи с теб.

— Разбира се.

Усмихва ми се и през тялото ми преминава електрически ток. Отпивам голяма глътка сайдер, за да прикрия реакцията си. „Няма да го правя, няма“, заричам се. Бих станала за смях, нали? Аз, Анна Браун, да флиртувам с мъж като Марк Суон! Представете си какъв срам. Също като Клер, която идва на работа издокарана, глезено се кикоти и мята коси заради Ели Рот, а той дори не знае за съществуването й.

— Не ти обещавам нищо — предупреждава ме искрено. — Напълно възможно е да се окажеш некадърна. Но ако не си и измислиш наистина добър сценарий… — свива рамене. — Мога да ти помогна да постигнеш нещо.

Не се осмелявам да попитам какво означава това, но адреналинът препуска във вените ми. Каквото и да има предвид, той ми дава шанс за нещо значимо. Отново го поглеждам, по различен начин. „Това е Марк Суон“, казвам си. Може би най-влиятелният човек в британската филмова индустрия. Познава лично шефовете на всички големи холивудски киностудии. Безброй супер агенции от Ел Ей го преследват от години и няма звезда, която не би се радвала да участва в негов филм. Щом ми предлага помощта си, аз съм най-голямата късметлийка на света.

— Само ако си добра — добавя строго. — Може и да не си.

— Благодаря — отвръщам. — Много!

— Все още не съм направил нищо. Просто ти показвам вярната посока.

— Оценявам това. Ти си… — замълчавам.

— Не ме гледай така — казва тихо. — Предпочитам да ми се сопнеш, отколкото да ме зяпаш със страхопочитание.

— Не те зяпам! И не изпитвам страхопочитание. Ако питат мен, ти си просто един скъпоплатен некадърник.

— Така е по-добре — доволен е. — Много по-добре — посяга с възлестия си пръст и приглажда кичур коса зад ухото ми.

Допирът му ме наелектризира. Изведнъж, за свой срам, усещам как зърната ми се втвърдяват, коремът ми изтръпва и ми се иска да се сгърча на стола си. По кожата ми избива пот.

Не мога! Не бива да се държа като всички други момичета. Марк Суон наистина ме харесва. Иска да ми помогне. Няма да проваля всичко.

— Трябва да тръгвам — казвам колкото мога по-нехайно. — Да се прибирам. Имам доста за четене през уикенда.

— Това ли правиш през уикендите?

— За този имам и други планове — отвръщам, когато се сещам за Честър Хаус.

— Бурен социален живот? — любопитства той.

— Нещо такова.

— Не допи питието си.

— Наближава седем… — търся си оправдание.

— Е, добре, няма да те задържам, щом бързаш да си налееш чаша топло какао и да се заловиш с куп тъпи сценарии — казва Суон. — Ще се видим в понеделник.

 

 

Когато благополучно се прибирам у дома, най-сетне си отдъхвам. Мисля, че всичко е наред. Справих се, нали? Марк Суон иска да ми помогне да стана професионален сценарист. За малко щях да се разтопя, да се превърна в локва врящи хормони пред краката му и да проваля всичките си шансове.

Ще бъда протеже на Марк Суон. Това е невероятно! Няма да допусна нищо да ми попречи. Папките за уикенда са струпани върху леглото ми, но точно сега не мога да се заема с тях. Твърде развълнувана съм. Приготвям си горещ шоколад, ако диетичните прахчета от „Шейпърс“ могат да се нарекат така. Не е същото като пълномаслено мляко с четири бучки захар и няколко лъжички „Нескуик“, но това е част от манията за здравословен живот, която ме е обхванала напоследък.

Събличам се, допивам чашата в леглото и заспивам, опитвайки се да мисля за кариерата си, а не за мъжа, който иска да ми помогне за нея.