Луиз Бегшоу
Родена в понеделник (3)

Трета глава

Какво правя тук?

След като съм похарчила дванадесет лири за такси до изпълнения със зеленина Барне, стоя на каменните стъпала, които водят до площадката пред входната врата на Ванна. Тя живее във великолепна къща в стил крал Джордж, със сиви колони отпред, висок жив плет, който я скрива от пътя, и чакълена алея. Лендровърът й е паркиран до зеления „Астън Мартин“ на Рупърт, а зад къщата има малка, китна градина.

Ванна е създала красив зелен кът там. Между храстите на живия плет надничат шипки, покрай стените растат глицинии и няколко ябълкови дървета, а наоколо са засадени всякакви цветя, които цъфтят по различно време, така че през цялата година градината грее. Дори през зимата — с бодливата зеленика, коледните рози и зимния жасмин.

Пръстът ми плахо докосва звънеца. Все още не е късно да избягам.

Обичам Ванна и дори ми е приятно да идвам тук, особено вечер в края на лятото, когато Рупърт е в командировка в Ню Йорк или Токио, а двете й ангелчета са сложени да спят от детегледачката, която живее в къщата. Излизаме в градината, пием охладено бяло вино и ядем екологично чисти ягоди или каквото аз поискам. Сякаш вкусвам от живот, който никога не бих могла да си позволя. Опитвам се да не се чувствам виновна, защото наистина сме много близки, а просто няма начин да й се реванширам. Дори не мога всеки път да нося бутилка шампанско. Но този път съм купила.

Във вечери като тази се чувствам съвсем различно. Рупърт е тук, а е непоносим. Добронамерен, но ужасен. Поканил е някакъв свой приятел на име Чарлс, но поне е гей, така че Ванна няма да ме сватосва за пореден път. Все пак ще бъде вечеря за четирима, а аз винаги се чувствам неловко в компанията на бляскавите й приятели, за мнозина от които често чета в статиите на Найджъл Демпстър или „Хелоу!“.

С неохота приех поканата, но тя бе толкова настойчива, че ето ме тук. Натискам звънеца.

— Здравей, скъпа! — Ванна пристига след две секунди и ме лъхва ароматът на скъпия й парфюм, но преди да успее да ме прегърне, ме връхлита пухкав облак. — Уинстън! Долу! Просто се опитва да бъде дружелюбен — казва тя и напразно дръпва проклетия пес за нашийника.

— Да. Зная. Здрасти, Уинстън — казвам на големия и доста стар златен ритрийвър, който може да посипе цяла Англия с кучешки косми. Отново съм забравила този факт и съм облякла тъмносин тоалет. По кадифената ми рокля вече е полепнал жълтеникав мъх. — Долу, Уинстън. Добро момче.

Енергично повдига предни лапи, опира ги в мен и облизва цялото ми лице с огромния си език. Спиралата ми се размазва, а по червилото ми остават капки кучешка слюнка. Мисля, че корейците имат добри идеи относно кучетата. Въпреки че нямам представа кой би поискал да изяде този нещастник.

— О, виж! — смее се Ванна. — Колко весело. Виж, скъпа…

Рупърт излиза от кухнята с чаша мартини в ръка.

— Ха-ха, страхотно изглеждаш, Анна! Уинстън, ти си много лошо куче — добавя и ласкаво разрошва козината му. — Просто е дружелюбен, нали знаеш, Анна.

— Зная — полагам усилие на лицето ми да се появи подобие на усмивка. — Отивам да оправя грима си.

До Рупърт застава някакъв непознат. Метър и шестдесет, слабичък, със сив костюм, който изглежда скъп, но не и елегантен, и виолетова копринена вратовръзка. Има старателно оформена козя брадичка. Изражението му издава ужас. Прошепва нещо на Рупърт.

— О, да, това е Анна! — въодушевено казва Рупърт. — Но обикновено изглежда доста по-добре. Нали, Анна? Старият Уинстън я подреди така. Анна, това е Чарлс Доусън.

— Извинете ме за секунда — промърморвам и побягвам към тоалетната на долния етаж.

По дяволите. Скроили са ми номер, а? Този път Ванна постъпи още по-подло. Увери ме, че Чарлс е гей. Обеща ми интересен, интелигентен разговор и скъпа индийска храна, доставена от близкия изискан ресторант. Вместо това ми е заложила капан. Отново.

Все се опитва да ме сватоса. Наумила си е, че моето щастие е мисията в живота й. Разбира се, няма нищо лошо в това, но има и други начини да ме направи щастлива. А не да ме принуждава цяла вечер да седя до някакъв задръстен, самовлюбен чешит, който работи в банка, и да ме подлага на мъчението да се чудя какво да кажа по време на вечерята, докато другият гост се изниже. Неведнъж ми е хрумвало да си нося малко черно тефтерче, в което да записвам извиненията им. Някои от тях наистина са много хитри и бих могла да ги използвам в работата. „Бързам, заминавам на конференция в Койото“. „Съжалявам, но трябва да взема кучето си… този уикенд го оставих в приют за домашни любимци“. „Точно сега ли? Искам да се прибера час по-скоро, утре ще ме оперират и трябва да си почина…“ В този момент Ванна отчаяно започва да ги увещава да останат още малко, после ги изпраща до вратата, връща се при мен и гръмогласно заявява:

— Мина страхотно, мисля, че той много те хареса.

Рупърт изсумтява.

Попивам лицето си с влажна тоалетна хартия и изтривам размазаната спирала. Може би не бива да бъда толкова сурова с Уинстън. Той е единственото същество от мъжки пол, което истински ме цени.

Дълбоко си поемам дъх и правя проверка. Старият грим — изтрит. Новият, в неутрални тонове — готов. Нося неизменните си козметични принадлежности: фон дьо тен, лек кафеникав руж, спирала и очна линия. Роклята — изтупана. Тъмносиня е. Широка. С плътна подплата. Дискретната огърлица от ситни перли е на мястото си. Слагам малко парфюм, „Шанел“ № 5. Доста е скъп, но този флакон ми е от Коледа. Мама и татко винаги ми подаряват „Шанел“ № 5. Не бих им се разсърдила, ако се сетят за нещо друго, например мобилен телефон с много екстри или да кажем, банкнота от петдесет лири. Или дори различен парфюм, по-лек. Но всяка година получавам точно този и винаги им казвам, че е любимият ми подарък, без който Коледа не би била същата.

Може би не желаят да рискуват. Когато не си красавица, имаш различни изисквания за облекло от другите жени. Прелестните момичета прекарват цяла вечност в магазините, преценявайки материята на един или друг скъп шал, пробвайки мини рокли или нещо дълго и прилепнало. Обличат се така, че да бъдат забелязвани. Обичат да променят външния си вид. Винаги се стремят да изглеждат уникални, искат на всяка цена точно този десен или чанта да бъдат техни.

Грозните момичета имат съвсем други потребности. Ние се обличаме така, че да бъдем незабележими. Целта ни е да се сливаме с обстановката. „Не ми обръщайте внимание. Искам да стана невидима“.

Пазаруването е детска игра за мен. Обикновено се бавя в магазина не повече от двайсет минути. Важното е да преценявам кое е най-подходящо. Като тази вечер например. Вечеря с богати и изтънчени приятели означава семпла тъмносиня рокля от плътна материя, която не подчертава формите, стегнат чорапогащник, леко прозрачен, за да изглежда по-изискано, перлена огърлица със същата цел и стандартен аромат „Шанел“ № 5. Имам три-четири подобни рокли и са идеални. Никой не те заглежда.

Излизам от тоалетната, решително тръгвам до коридора и попадам сред тълпа. Ванна си проправя път между хората и равно подстриганите й кестеняви коси игриво подскачат, докато раздава въздушни целувки на всички и чаши шампанско (не от онова, което аз донесох, а отбрано — „Вьов Клико“).

— Ванна — сграбчвам като с клещи гладката и ръка с лек загар. — Какво става тук?

— Е, щяхме да бъдем само четиримата — неубедително лъже тя, — но тези хора са толкова мили и си помислих, че ще ти бъде приятно да си поговориш с всеки от тях…

Приятелката ми си е втълпила, че имам нужда от социален живот. Това е истински кошмар. Можех да си седя у дома и да преглеждам сценарии. Или просто да се взирам в една точка.

— Ванна…

— Твърдиш, че не ти харесва, но винаги прекарваш чудесно. И се запознаваш с толкова симпатични мъже!

Изръмжавам мислено.

— Искам шампанско — процеждам през зъби и грабвам пълна кристална чаша от ръката й. Бих могла да я пресуша на екс, но има твърде много хора и не искам да се изложа. Трябва да се задоволя с голяма глътка.

— Чарлс — казва Ванна, когато той минава край нас. — Ела да се запознаеш с Анна Браун. Тя ще седи до теб на масата.

Леко се усмихвам на Чарлс, който вече има тревожното, уплашено изражение на мъж, безпомощен пред непоклатимата воля на домакинята.

— Тя е най-добрата ми приятелка — осведомява го Ванна. — А Чарлс е брат на Криспин, приятеля на Рупърт от банката. Нали помниш Криспин, Анна?

Разбира се. Жалък нещастник.

— Приятно ми е — избъбря Чарлс през стиснати зъби.

— Чарлс е много талантлив писател — казва Ванна. — Скоро ще предаде новия си роман за публикуване.

— Да — потвърждава той и изпъчва гърди. — Вие ще го издадете, Ванна! Ако имате късмет!

— С удоволствие бих го приела, но за съжаление в момента издателската ни къща не се занимава с художествена литература. Ръцете ми са вързани. Много жалко.

— Радвам се да се запознаем — отговарям аз на репликата му, само за да му напомня, че все още съм там.

— Ванна и Анна — изведнъж казва Чарлс, сякаш едва сега е схванал случайната рима. — Носите почти едно и също име. И изглеждате като сестри — добавя той със скован лек поклон.

— Благодаря — казва Ванна. Много мило от нейна страна.

— Разбира се, Ванна е Пепеляшка — пискливият му смях проглушава ушите ми. — Ха-ха-ха, малка шегичка, Анна!

Хвърлям гневен поглед към домакинята, а тя към него.

— Не се обиждай, изглеждаш чудесно — смутено смутолява той.

— Анна работи във филмовата индустрия — уверено го прекъсва Ванна.

Твърдо решена е да ни накара да се харесаме дори с цената на живота си.

— О! — казва Чарлс, вече започнал да проявява малко по-голям интерес.

— Хайде всички! — отеква басовият глас на Рупърт. Удря любимия си гонг, който мразя. — Бам-бам! Време е за вечеря!

 

 

Зная какъв ад ме очаква. Цяла вечност на масата. Можем да започнем с вечерята. Но дали в менюто има превъзходни скариди с пикантен сос от любимия ресторант на Ванна — „Звездата на Бопал“, където се предлагат скъпи и изискани индийски ястия? Не. Френски специалитети от заведението, което предпочита Рупърт, скъпо и претенциозно бистро на име „Льо Кок Д’Аржен“. Първо, охлюви с вонящо чесново масло. Всички лакомо ги поглъщат, сякаш са царевични пръчици. Но аз все още не мога да вкуся от слузестите градински животинки.

— Не обичаш ли охлюви, Анна? — пита Рупърт и повдига вежди, когато вижда как само ги побутвам с вилицата си.

— На диета съм — отговарям. — Но изглеждат апетитно.

— Поздравявам те — одобрително казва Рупърт. — Дори най-дългото пътуване започва с една малка крачка.

Или с петнадесет килограма.

— Имал ли си някога проблеми с теглото, Чарлс? — пита Присила, колежка на Рупърт от банката, която седи от другата му страна, до невзрачния си съпруг-домашар Джъстин. Ванна я ненавижда. Носи блузи с изрязани деколтета в комплект с жилетки, зализва косите си назад с диадема и играе ролята на наивно момиченце, а всъщност е безмилостна манипулаторка. Ванна е убедена, че е хвърлила око на съпруга й.

— Не — отговаря Чарлс и с възхищение оглежда тънката й талия. — Съгласен съм с теб, че самодисциплината е важно нещо. В наши дни представителната външност е от голямо значение, поне според мен.

Не мога повече.

— Е, кога ще се консултираш със специалист за плешивината си — питам го любезно. — Може да създаде погрешно впечатление за теб, освен ако не искаш да те смятат за монах от католически манастир.

Чарлс се изчервява, а Ванна ми намига. Навярно се чувства гузна, защото тя ме постави в това положение.

— Следващо ястие! — съобщава Рупърт. Две униформени сервитьорки влизат на минутата и слагат порциите пред нас. — Пушена сьомга и гъши пастет foie gras^[1].

Това звучи по-примамливо. Мразя почти всякаква риба, освен сьомга. Опитвам от пастета, който също е вкусен.

— Би могло да се отрази зле на диетата ти — прошепва Чарлс. — Gras на френски означава мазнина.

Иска ми се да попитам как е на френски „Млъквай, шибан плешивец“, но се задоволявам да набода голямо парче и да го изям пред очите му.

— Ето това е истински пастет! — Рупърт размахва вилицата си с дръжка от слонова кост. — Повече няма и да вкуся от онази модерна имитация. Поръчват го от място, където го произвеждат по традиционната стара технология.

— А каква е тя? — пита някой от другия край на масата.

— Затварят гъската така, че да не може да помръдне, и я хранят насила, докато черният й дроб се пръсне — обяснява Рупърт.

Преставам да дъвча. Започва да ми се гади.

— Знаеш ли, Чарлс — казва Ванна, когато вижда, че пребледнявам. — Анна чете сценарии за „Уининг Пръдакшънс“.

— Никога не съм чувал за тях — отвръща той с пълно безразличие.

— О, но сигурно си чувал за някой техен филм — упорства Ванна. — Миналата година пуснаха „Туикънъм“, онази комедия за играчи на ръгби, и адаптацията на „Студеният дом“, която спечели всички награди на Британската филмова академия.

Явно е чувал. Най-сетне се обръща към мен с уважение.

— Значи търсите качествен материал? — пита ме.

— Разбира се — отговарям, въпреки че нямам нищо общо със споменатите филми. Кити твърди, че има заслуга за „Студеният дом“, но тя си приписва заслуги за всичко.

— Това е похвално — казва Чарлс, — защото напоследък киностудиите се интересуват само от комерсиален боклук, нали?

— Правят филми, за които ще се продават билети — отговарям уклончиво.

— Боклук! — повтаря той. — А така нареченото британско кино е двойно по-голям боклук!

— Напълно съм съгласна — замърква Присила.

Ванна ми хвърля умоляващ поглед, така че преглъщам обидата и учтиво подхвърлям, че може би книгата на Чарлс може да бъде адаптирана за киното.

— Е — той сякаш обмисля идеята. — Това може да бъде направено само от специалисти с добър вкус и изтънчен усет. Отговорното лице, което се заеме със задачата, трябва да бъде с висока култура и да разбира от велики творби. Твърде много хора пренебрегват тънкия психологизъм и вникването в чувствата — подозрително се вглежда в лицето ми. — Ти притежаваш ли такъв усет, Анна? Способна ли си да се справиш със сценарий по литературна творба?

— Занимавам се само с оценяване и подбор на сценарии.

— Аха. Значи нямаш властта да дадеш зелена светлина. Може би трябва да поговоря с шефа ти. Кой е той? Не е зле да се обърна направо към него.

— Шефката ми се казва Кити — усмихвам се учтиво. — Но не приема непрепоръчани проекти.

— Художествената стойност на романа е достатъчна препоръка — възразява той. — Какво друго е нужно? Освен това, разбира се, мога да използвам твоето име.

— Първо трябва да разбера нещо повече за книгата — отсичам. — Освен че има висока художествена стойност.

— Не виждам защо — изсумтява той.

Оглеждам се за помощ, но Ванна, постигнала целта си да ни накара да общуваме, сега е заета да води разговор с някой друг, а Рупърт зяпа Присила с ококорени очи. Всички бъбрят на различни теми. Изглежда, никой не проявява интерес към шедьовъра на Чарлс. В безизходица съм.

— Е — казвам бавно, — не всяка книга може да бъде филмирана. Понякога добро художествено произведение не изглежда добре на екрана… особено стойностната литература.

— Разбирам — промърморва Чарлс.

— Нужни са ни интересни идеи. Нещо, което хората биха пожелали да гледат само заради идеята. Например „Джурасик парк“ или „Фатално привличане“.

— Пълна боза! — дава оценката си той.

— Филми по велики произведения може да нямат особен успех — продължавам. — Но „Клетниците“ беше бомба.

— Пародия! — засмива се той. — Зрителската аудитория не знае кое е добро и кое е лошо!

Уау! Трябва да запозная този чаровен принц с Джон. Веднага биха си паснали. Не че Джон би препоръчал книгата му, той мрази някой друг да има успех.

— Изглежда, се харесват глупости — като онези, които пише Триш — просъсква писателят и прави гримаса на отвращение.

— Коя е Триш? — питам.

— Триш Евънс — отвръща. — Детегледачката на сестра ми. Пише сценарии. Често ме занимава с глупавите си идеи.

— Какви, например?

— Последната беше за някаква провалена сватба.

— Аха — казвам без интерес. — Изтъркана тема.

— Да, сладникава история, наречена „Майката на булката“ — изсумтява Чарлс. — Завижда на дъщеря си и се опитва да саботира сватбата, а накрая се влюбва в чичото на младоженеца.

Засмивам се.

— Всъщност звучи забавно — идеално за Грета Гордън! „Майката на булката“. Страшно ми допада!

— Забавно? — недоумява той. — Напълно безинтересно.

— Все пак си го запомнил.

— Романът ми… — започва той.

— Чарлс — казвам, — как бих могла да се свържа с детегледачката на сестра ти?

Изведнъж застива.

— Няма смисъл да я безпокоиш — уверява ме. — Относно книгата ми…

— Ето какво ще ти кажа — прекъсвам го решително. — Кити настоява да й представя разнообразни идеи. Ако се добера до нещо сантиментално, блудкаво…

— Комерсиално и простовато — добавя.

— Именно. Може би ще я убедя да обърне внимание и на литературна творба.

Замисля се.

— Значи сценарият на Триш ти е нужен, за да прокараш път за моя роман?

— Точно така — потвърждавам.

— Ясно — изважда от джоба си луксозна визитка с позлатени ръбове и написва номера. — Сестра ми е лейди Картрайт. Съпруга на изявения подиатър^[2] сър Ричард Картрайт.

— Много впечатляващо — отбелязвам.

— Наистина ли Кити се вслушва в препоръките ти? — подозрително пита Чарлс.

— Аз съм човекът, на когото разчита — уверявам го.

Чарлс вдига към мен чашата си с червено вино за тост.

— За Анна — казва той, — която току-що получи шанса на живота си.

Чуквам чашата си в неговата и се питам що за човек е Триш.

— Дай боже — отговарям.

Останалата част от вечерта преминава в празни приказки и преглъщане на блудкава храна. Когато най-сетне донасят кафето, нямам търпение да си тръгна.

— Нали беше чудесно! — настоява Ванна и стиска ръката ми. Изглежда толкова обнадеждена, че би било жестоко да й кажа истината. — Ти и Чарлс! Изглеждахте въодушевени, и двамата!

— Струва ми се свестен — отвръщам плахо.

— Дано си уговорите среща. Много си подхождате. Книгата му не струва, разбира се, но има купища пари — осведомява ме тя. — Попечителски фонд. Апартамент на Итън Скуеър с ипотека за шейсет години.

— Явно наистина е заможен — съгласявам се.

— Чарлс, скъпи — Ванна сграбчва ръката му и я преплита с моята. — Нали ще повикаш такси за Анна?

— Разбира се — отвръща любезно той. — Една дама не бива да върви сама по улиците.

— Мога да хвана метрото — казвам и опитвам да се откопча.

— Нека те изпратя — настоява писателят с лек поклон и дори целува ръката ми.

В таксито на път за дома се питам какво ли зло съм сторила в предишния си живот, за да заслужа тази съдба. От една страна, Чарлс е по-добра партия от Брайън. Поне не намеква, че трябва да си платя таксито, и дъхът му не вони на развалена риба, маринована в изветряла бира. От друга, дори не се преструва, че проявява интерес към мен. Не престава да превъзнася ту книгата си, ту таланта си. Скоро разбирам, че е достатъчно да казвам: „Аха“ и „Мм“, или просто да кимам, за да го заблудя, че съм дълбоко заинтригувана.

— За жалост — казва той, докато завиваме към Лестър Скуеър (почти сме стигнали, слава богу) — жените просто не ме разбират, Анна.

— Така ли? Искрено съжалявам.

— Вярваш ли, че не съм имал сериозна връзка от три години?

Да.

— Не.

— Вярно е — потвърждава с огорчение. — Не могат да свикнат с необичайните привички на един гениален творец. Всички твърдят, че трябва да се захвана с истинска работа. Но нима има нещо по-истинско от изкуството?

— Надали — съгласявам се.

— Разбира се, нямат нищо против да харчат парите ми — изтъква. — Да се самонастаняват в апартамента ми, а после да заявяват, че имат главоболие или така наречените „женски проблеми“.

— Боже мой — възкликвам престорено и се опитвам да запазя самообладание.

— Нали женските проблеми не траят по две седмици всеки месец? — пита той.

— Обикновено не — отговарям.

— Проверих това в интернет — добавя.

Спираме пред входа ми. Ура!

— Имам толкова качества — прочувствено заявява Чарлс, — но все още никоя жена не е пожелала да опознае истинската ми същност.

— Сигурна съм, че скоро ще откриеш идеалната.

— Ти излизаш ли с някого? — пита.

— Точно сега не.

— Разбира се — казва той.

„Хей, благодаря“.

— Е, аз съм дотук — въздъхвам с облекчение. — Много благодаря, че ме изпрати. Ще чакам да ми се обадиш за книгата.

— Анна — казва той, когато слизам от таксито, — харесваш ми. Умееш да изслушваш. Малко жени притежават тази дарба, повечето непрекъснато бърборят за себе си.

— Благодаря — продумвам.

— Какво ще кажеш да ти се обадя да се видим? Все пак ти също си приятелка на Ванна и Рупърт. Сигурно ще открием нещо общо помежду си.

— Хм…

„Помощ! Как да се измъкна? Защо казах, че не излизам с никого?“

— Значи си съгласна! — въодушевява се Чарлс. — Ще ти позвъня.

Разбрахме се. Късметът ти наистина излезе тази вечер, Анна. Лека нощ.

 

 

— Чухте ли новината? — пита Шарън веднага щом стигам до бюрото си. Дори не съм оставила чантата си, а тя вече кръжи около мен като орел, което означава, че наистина е нещо голямо.

Започвам да гадая.

— Джон е направил предложение на Кити?

— Не.

— Намерила си най-великия сценарий?

— Не — отговаря Шарън, поклаща глава и разтърсва непокорните си къдрици, сякаш се пита как е възможно да съм толкова глупава. Разбира се, това би означавало, че наистина си е направила труда да прочете сценарий.

— Кити е уволнена.

— Кой ти каза? — пита тя и очите й светват.

— Никой. Просто се опитвам да отгатна каква е голямата ти тайна.

— Преминавам на нова длъжност — гордо заявява тя. — Получих повишение.

Зяпвам от изумление.

— Какво?

Не е възможно да е истина, нали? Тук има сума ти протежета на кого ли не, доста по-умни от Шарън. През последните шест месеца тя бе застрашена от уволнение и все се отърваваше на косъм.

— Майк Уотсън забеляза потенциала ми — тържествува тя. — Вече официално работя за него като младши изпълнителен продуцент.

На път съм да припадна.

— Но ти работиш за Кити.

Очевидно не съм единствената ядосана. В този миг Кити излиза от офиса си като малка фурия, облечена в зашеметяващ тоалет „Азедин Алая“ и слага ръце на костеливите си хълбоци.

— Какво става тук, мамка му? — разкрещява се и размахва някакъв лист пред лицето на Шарън. — Това да не е нечия тъпа шега?

Обръщам се и виждам Майк, материализирал се сякаш от въздуха, стои и злорадо се усмихва на Кити. Двамата застават един срещу друг, настръхнали като леопарди и готови да се бият до смърт.

— Проблем ли има, Кити? — спокойно пита той.

— Да — сопва се тя, — има. Намерих на бюрото си нареждане, според което Шарън вече е пряко подчинена на теб.

— Точно така — потвърждава Майк. — Нуждаех се от още един човек в екипа си, а на теб, изглежда, тези тук са ти достатъчни.

С пренебрежение посочва двама ни с Джон.

— Не ти ли хрумна да ме попиташ? — тросва се Кити.

— Ти си толкова заета, Кити — лукаво изрича Майк. — Готвиш се за предстоящите промени в компанията. Ели Рот и прочие.

Кити хвърля убийствен поглед към Шарън, която тържествувайки мята къдрици.

— Значи си получила повишение — срязва я Кити. — Излишно е да питам за какви заслуги!

— За таланта си — отвръща й самодоволно Шарън. — Разбира се.

— Наясно си — обръща се Кити към Майк, — че щом си й уредил повишение, ако се издъни, ти ще бъдеш на топа на устата, нали? А това е просто въпрос на време.

— За бога, Кити — казва Майк, — имай малко повече вяра в екипа си.

Но вече не изглежда така самонадеян. Знае, че Шарън върши полезна работа колкото астрологът на Чери Блеър.

— Върви на майната си, Майк! — сопва се Кити.

— Дама както винаги — отбелязва той, ухилен широко. — Да вървим, Шарън.

— Вие двамата в офиса ми! — нарежда Кити на двама ни с Джон.

Влизаме след нея, тя затръшва вратата и изнася двадесетминутна тирада за нелоялността.

Джон се съгласява почти с всяка нейна дума.

— Разбира се, Кити… не си заслужава… не се ядосвай заради нея…

Аз седя мълчаливо. Опитвам се да се примиря. Шарън Конрад, младши изпълнителен продуцент. Току-що се е настанила на длъжността, към която се стремя с къртовски труд от шест месеца. Шарън, момиче без капка ум, без никакъв хъс и усет. Било е достатъчно само да изпее тайната на Кити пред Майк Уотсън и готово.

Разбира се, това не е цялата истина.

Ако например аз бях отишла при Майк и му бях издала, че Кити е чула за предстоящо поглъщане на компанията, какво щеше да стане? Да бъда преместена на нова длъжност? Да получа повишение? Нищо подобно. Щеше да каже: „Браво, моето момиче“, и снизходително да ми се усмихне. Може би. А после щеше да поиска кафе. Докато Шарън, с неизменната си чаровна усмивка и миловидно личице, не само няма да си плати за нечестната си постъпка, а дори получава повишение.

Само защото е хубава.

Е, не мога повече. Отсега нататък никога вече няма да се доверявам на красива жена. Мразя ги всичките! Освен Ванна, естествено.

Хубавите жени са живото доказателство, че Господ е мъж. Без никакво усилие получават повишенията, заслужени от други. Мързелуват у дома по цял ден и трупат сума пари само като позират пред фотоапаратите. Всички ги обичат. Влизат безплатно в клубовете, винаги застават най-отпред на опашката, а мъжете им отстъпват място в метрото. И то за какво? Заради съвършените им черти, които дори не са тяхна заслуга.

Мамка му. Пет пари не давам за сестринската обич и женската солидарност. Мразя всички красиви жени и искрено се надявам Роб да се изплюва във всяка чаша кафе на Шарън.

— Анна? — обръща се Кити към мен. — Попадна ли на нещо интересно?

Сещам се за визитката на Чарлс Доусън в джоба си.

— Може би — отговарям замислено.

— Е, действай — настойчиво казва тя. — Щом Майк е узнал, скоро всички ще разберат. Няма време за губене! Възможно е новият собственик да пристигне утре.

— Ели Рот ще дойде тук? — пита Джон.

— Всеки момент — отговаря Кити. — Затова трябва да бъдем подготвени. Компанията ни е на пазара, хора!

Държа да отбележа, че мразя и Кити, макар да не е от най-красивите жени.

 

 

— Ало? Лейди Картрайт ли е на телефона?

— Не — казва някой с говор, характерен за източните предградия. — Нейна милост не си е у дома. Да предам ли нещо?

— Всъщност не търся нея — обяснявам. — Опитвам се да се свържа с детегледачката Триш Евънс.

— Същата на телефона — казва жената с нежен като ренде глас. — Какво искате?

Явно съм тръгнала за зелен хайвер и се чудя дали да не затворя.

— От агенция „Идеални детегледачки“ ли сте? — продължава тя. — Защото вече ви казах, че не мога отново да се разменя с друга детегледачка. Предложиха ми с четири хиляди повече, за да остана. И собствена кола. Освен това ми писна да се местя.

— Не съм от агенцията — успявам да вметна.

— Значи сте от „Помощ за майката“? — пита подозрително.

— Не се опитвам да ви скроя номер — успокоявам я. — Чувала съм, че в този бранш конкуренцията е ужасно непочтена.

— Не знаете и половината от истината — промърморва тя.

— Онзи ден се запознах с брата на лейди Картрайт.

— Особняк — отзовава се жената силно и ясно.

Неволно започвам да се питам къде ли са малките Картрайт в момента.

— Е, той ви препоръча като сценарист — послъгвам.

— Така ли? Необичайно за него. Мисли се за Чарлс Дикенс — изсумтява Триш. — Какво точно каза?

— Спомена за ваш сценарий и ми хрумна, че можем да се видим някъде на кафе.

— Серийна убийца ли сте? — изведнъж пита тя.

— Не — отвръщам.

— Е, откъде мога да бъда сигурна?

— Можете да попитате Чарлс.

Приема този отговор с обяснимо пренебрежение.

— Слушайте — казвам отчаяно. — Просто бих искала да се срещна с вас на обществено място. Без никакви хладни оръжия и вани с киселина. Казвам се Анна. Анна Браун, и работя за продуцентска компания. Търся добри сценарии.

— Добре — отстъпва тя. — В един започва обедната ми почивка, но трябва да дойдете тук. Нямам време да се лашкам с метрото или друг транспорт.

— Дайте ми адреса — настоявам. Е, лесен е, Лейди К. живее в Олбъни, Пикадили. На една пряка от мен. Която ми се струва милиони километри.

 

 

Това е напълно безсмислено.

Стоя на входа на един от най-разкошните имоти под наем (колите отпред са „Бентли“, „Ролс-Ройс“ и едно „Лабморгини“, все ултра нови модели) и разговарям с някакъв надменен портиер. Готова съм да потъна в земята от срам и навярно само си губя времето в обедната почивка.

От друга страна, успях да се измъкна от офиса. Имах нужда от това.

Не бих могла да изтърпя мърморенето на Джон за Майк и истеричните викове на Кити, която само търси върху кого да излее гнева си. Най-непоносимо е да седя там и да мисля за хубавата Шарън и напълно незаслуженото й повишение, което аз трябваше да получа преди месеци. Затова може би си струва да слушам този портиер, който ме предупреждава, че ако от апартамент 7 Е не вдигнат домофона скоро, ще се наложи незабавно да напусна сградата, защото не е позволено „да се мотаят“ външни лица. Мога да отида в някое кафене и да потъна в самосъжаление. Или да ползвам почивен следобед и да си похленча у дома. Каква примамлива идея!

— Слушайте, госпожице, трябва да… О.? Да? Ало? Госпожице Евънс? Да, някаква млада… дама ви чака на партера.

Затваря, явно изненадан, че наистина ме очакват.

— Веднага ще слезе, госпожо — уведомява ме той.

Детегледачката се появява след минута. Несъмнено е любимка на портиерите тук. Докато тича по коридора, стъпките й отекват по старите каменни плочи.

— По дяволите! — почти изкрещява тя. — Едва успях да накарам малките да кротуват, докато вдигна проклетия телефон. Нали няма проблем?

— Няма — процеждам през зъби.

Подава ми ръка.

— Аз съм Триш. Наблизо има свястно кафене. Готвачката ще гледа децата, докато съм в обедна почивка.

Мрачно хващам ръката й. Голям късмет, няма що!

Триш е невероятна, изваяна, безспорна красавица. Да изброя ли прелестите й? Дълги изрусени коси, крака като на расов арабски жребец, гладка, свежа кожа с естествена руменина по високите скули, които са гаранция, че ще изглежда добре дори на шейсет. Големи зелени очи с гъсти, тъмни мигли. Чувствени устни. Ако Кейт Мос беше малко по-мургава и беше блондинка, навярно щеше да изглежда като нея.

Едва се сдържам да не избухна в плач. Няма начин тази кукла Барби да е написала нещо поне донякъде интересно.

— Радваш се, че си намерила повод да се измъкнеш от офиса, а? — пита тя с неустоима усмивка. — Когато работех като секретарка, едва издържах. Искаш ли цигара?

— Хм, не, благодаря — озъртам се за кафене и виждам пред себе си надписа „Коста Кофи“, който ме приканва като ангел на кофеиновото милосърдие. — Само ще пийнем по едно кафе набързо и ще ми разкажеш за творенията си. Но не мога да ти обещая нищо — бързам да добавя. — Просто искам да се опознаем.

— Не е нужно да ме опознаваш — казва тя. — Достатъчно е да прочетеш сценария ми, щото е страхотен.

Леко се усмихвам.

— Не се и съмнявам.

Отговаря на усмивката ми.

— Не мога да повярвам, че наистина разговарям с теб. Такава късметлийка съм!

Сядаме в „Коста Кофи“ и поръчваме за мен капучино, а за нея — чисто, без кофеин.

— Навярно пазиш диета — изричам намръщено.

— Налага се — казва тя. — Момиче като мен. Нямам си нищо. Не можах да завърша университет. Работих на няколко места като сервитьорка и секретарка по заместване и накрая станах детегледачка. Плащат добре, но мразя тази работа — разпалено разказва Триш. — Искам да се омъжа. Старомодно, нали? — казва със самоирония. — Но това е единственият ми шанс.

— Защо мразиш работата като детегледачка? — питам я. — Щом е толкова добре платена…

— Наистина е така — потвърждава, — но се отнасят с теб като със слугиня. И те карат да тъпчеш хлапаците с отвратителни неща, които те не искат да ядат. Макробиотици. По-скоро макробоклуци.

Засмивам се. Всъщност жената изглежда доста свястна за малка чаровна хитруша.

— На лейди К. не й пука за децата й — казва тя. — Сърцето ми се къса, като гледам как се мъчат да я зарадват. Подаряват й рисунки, а тя просто ги изхвърля и когато ги намерят, започват да плачат. Поставям ги в рамки и ги лъжа, че тя го е направила.

Отново се усмихвам.

— Значи искаш да се омъжиш по сметка?

— Не мога да си позволя апартамент — отвръща Триш. — Всъщност не мога да си позволя нищо. Човек трябва да знае интереса си, нали?

— Предполагам.

— Може би, ако прочетеш сценария ми, ще решиш, че струва милион лири — казва тя с надежда. — Тогава няма да се наложи да се омъжвам.

— И ще престанеш да пазиш диета?

— И още как! — откликва тя. — Мога да унищожа един „Макдоналдс“. Не съм яла сандвич от „Макдоналдс“ от месеци. Лигите ми потичат.

— О, престани.

— Голям сочен бургер с пържени картофки и три дози кетчуп — изкушава ме тя.

— Не се безпокой. Няма да качиш нито грам. Но едва ли ще получиш милион лири.

— Е, добре — свива рамене. — Знаех си, че звучи прекалено хубаво, за да е истина.

— Съжалявам, ако съм ти създала погрешно впечатление — казвам аз и за своя изненада съм искрена. Момичето започва да ми харесва. — Точно сега просто търся проекти. Всякакви. Давам ти честна дума, че ще прегледам и твоя, но те предупреждавам, че отхвърляме почти всеки сценарий.

— И защо? — любопитства Триш.

— Защото са пълен боклук.

— Е, поне си откровена. Но аз няма за какво да се безпокоя, защото моят сценарий не е боклук — казва тя и го изважда от чантата си. Подготвила го е според изискванията, в добър формат, перфориран на точните места.

Струва ми се забавна и не искам да я разочаровам.

— Трябва да знаеш, че всички кандидати твърдят същото — осведомявам я, — но почти винаги се оказва, че грешат. Така че, моля те, не се обиждай, ако проектът ти не е подходящ за нас. Може би ще бъде одобрен от някой друг…

— Ясни сте ми — заявява с усмивка. — Опитвате се тактично да ме разкарате. Не съм глупачка, честна дума. Просто бях мързелива в училище. Ако не ви хареса, няма да се сърдя. Трудно е да накараш някого от продуцентска къща дори да прочете сценария ти.

— Ако не ми хареса, в което съм убедена, ще ти се обадя и ще ти дам насоки за следващия. Съгласна ли си?

— Добре — отвръща тя. — Доходна работа ли е четенето на сценарии?

— Не. Шибана.

— Винаги е така, нали? — въздъхва. — Най-високоплатени са скучните работи. Затова толкова много хора стават адвокати.

 

 

Колкото и да е удивително, когато се връщам на бюрото си, настроението ми е малко по-добро. Триш наистина е забавна. Няма вина, че е зашеметяващо красива, нали?

Оставям сценария й в единия ъгъл и се обаждам по телефона на няколко места, като се опитвам да си придавам важност.

— Да, Кити иска най-добрите ви творби. Веднага. И нека не бъдат от рода на онази история за двете джуджета-клоуни, която ми изпратихте миналата седмица.

— Ало. Да, разбрах, че вече сте подготвили сценария на „За вечни времена“. Имате ли възможност да ни го изпратите? В офиса на Кити, за Анна Браун…

Не зная дали ще има някаква полза, но поне върша нещо смислено. Настойчивостта ми среща одобрение. Когато минава покрай мен, Кити повдига палци. За мое удивление, след минута дори се връща с чаша кафе за мен.

— Добра работа — просъсква тя и хвърля злобен поглед към офиса на Майк. — Продължавай в същия дух.

Изпивам кафето и започвам да треперя. След две дози кофеин през последните два часа търся дъвка, за да спра тракането на зъбите си, но това не е голям проблем. Напрежението е извор на енергия. Човек изпитва нужда да се залови с нещо ползотворно.

Поглеждам към Джон. Седи приведен над бюрото си, закрил лице с ръка, за да не виждам какво говори в слушалката, тихо и припряно. Като че ли ме интересува. Харесва му да се вживява в ролята на Джери Макгуайър. Мистър Суперагент.

— Какво е това?

Вдигам поглед и виждам Шарън, застанала до бюрото ми, да прелиства сценария на Триш.

— „Майката на булката“? — пита тя. — От Триш Евънс. Кога пристигна?

Светкавично го грабвам.

— Мой е.

Протяга ръка и сребристият лак на ноктите й заблестява.

— Всъщност принадлежи на компанията — заявява тя. — Дай ми го.

Заключвам го в долното чекмедже на бюрото си. По лъчезарното лице на Шарън плъзва червенина. Смръщва вежди.

— Аз съм изпълнителен продуцент — казва тя. — Заемам по-висша длъжност от теб.

— Работя за Кити — напомням й. — Или вече трябва да докладвам на теб? Не съм получила такива инструкции.

Шарън мята къдрици.

— Май ще трябва да се обадя в „Личен състав“, за да уредя това! — заплашва.

Отпивам глътка кафе.

— О, така ли? — пита Кити с леден тон. Видяла е всичко от офиса си и се е промъкнала зад гърба й, бавно и безшумно като хищна котка.

Шарън подскача като ужилена.

— О, здрасти, Кити — опомня се и предизвикателно се обръща към нея. — Може би ще ми помогнеш да убедя Анна, че всички получени сценарии са адресирани до агенцията, а не само до Анна Браун.

— Или до Кити Симпсън? — пита Кити тихо, но заплашително.

Господи, страхотно е. Като в научнопопулярен филм по Би Би Си 2, в който младият лъв дръзва да се опълчи срещу стария.

— Точно така — невъзмутимо отвръща Шарън. — Работим като екип и трябва да споделяме находките си.

Това е такава глупост, че докато отпивам от чашката, не мога да сдържа подигравателния си смях и в носа ми влиза кафе и ме задавя. „Уининг Пръдакшънс“ не е „екип“, а гнездо на оси, изтъкано от недоверие и омраза. И алчност.

— Чудесна идея — спокойно заговаря Кити. — Защо не изтичаш до офиса на Майк и не ми донесеш копия от всичко, върху което работи? Тогава и ние ще ти изпратим копие от откритието на Анна — властно се подпира с костеливата си ръка на мекото ми рамо. С периферното си зрение улавям блясъка на огромния й жълт диамант.

Шарън напразно се мъчи да измисли остроумен отговор.

— Не мога да взема нещата на Майк — казва накрая. — Но ще ви изпращам всичко, което аз открия.

— Не, благодаря — рязко отвръща Кити. — Нямам нужда от съвети как да лакирам ноктите си или да се гримирам.

Шарън се оттегля ядосана и промърморва под носа си така силно, че всички да я чуят:

— Напротив, имаш.

Веднага щом малкото й стегнато задниче изчезва от погледа ни, Кити пита:

— На какво попадна? Нещо ценно ли е?

— Съмнявам се — отговарям. — Първи опит на една детегледачка.

— Е, добре. Все пак не й го давай. И не стой със скръстени ръце, Анна. Ели Рот пристига утре.

 

 

Най-сетне се прибирам у дома, натоварена със сценарии за четене. Иска ми се само да отскоча до близкия магазин за бутилка вино. Може би три-четири готови коктейла. И една „Снежинка“. Да си претопля замразена храна от „Маркс енд Спенсър“. И да взема гореща вана с пяна „Мейти“, а после да облека дългия си, овехтял и леко посивял хавлиен халат, да седна и да се натъпча до пръсване.

О, звучи много примамливо. Тъкмо започвам да се отпускам от напрежението през деня, влизам у дома и дочувам нечии ридания.

Стоварвам багажа си на дивана. Джанет се е свила на кълбо, обляна в сълзи.

— Какво има? — питам.

— Джино — отвръща ми хлипайки.

Разбира се, че проблемът е Джино. Нейният приятел-безделник, италиански граф или нещо подобно. Наследил е куп пари от баща си, собственик на автомобилна компания, и сега си е поставил за цел да се отърве от тях колкото е възможно по-скоро. Джино е типичен двуличник. Твърди, че изповядва социалистически и анархистки принципи, а в същото време прекарва времето си в скъпи клубове, излиза с модели и се присмива на бедните.

Никак не ми се нрави.

— Какво е направил този път?

— Заряааза меее — проплаква тя. — Бяхме в „Браунс“ и изведнъж ми заяви, че било крайно време да си потърси нещо ново. Ходи с Катерина Перешкова!

— Коя?

— Не може да не си чувала за нея. Миналата седмица се появи в „Къмпани“. Снимала се е за немския „Вог“ — хленчи Джанет. — В момента е много нашумяла! Когато го попитах защо, той сви рамене и каза, че задникът ми бил твърде голям. Пищните форми не били на мода… и ме нарече Джанет, а не Джей-Ми!

Поглеждам невероятно стройното й тяло и стегнатия й задник. Не би могъл да се нарече дори леко закръглен.

— Какви пищни форми? — питам. — Сигурно носиш тридесет и четвърти номер. Формите ти не са пищни.

— Това е мярка за манекенки — проплаква Джанет. — Дебела съм! Нося тридесет и осми — засрамено прошепва тя и отново избухва в плач.

— О, разбирам — опитвам се да проявя съчувствие. Но за съжаление след съжителството ми с фотомодели зная, че е права. Джанет изглежда почти като анорексичка, но това „почти“ в нейния свят е равнозначно на „твърде пълна“. Лили има по-подходяща фигура за манекенка — кльощаво тяло с изпъкнали кости, без грам тлъстина. А типове като Джино сменят гаджетата си модели както часовниците и колите си. Преди месец бе модерно да излизат с леко закръглени красавици като Кейт Хъдзън и Катрин Зита-Джоунс, но сега хитът отново са фиданките и измършавелите наркоманки, а малкото съвършено задниче на Джанет не се вмества в тази линия. Затова Чаровният принц я е изоставил.

— Обещах му, че ще пазя диета — ридае тя. — Но той каза, че никога няма да стана достатъчно слаба, и дори заяви, че остарявам.

— Джино е леке.

— Не, беше откровен — изхлипва Джанет.

— Просто злобее. Погледни се, можеш да си намериш някой далеч по-свестен.

— Но той е милионер — отвръща тя. — И граф. Можех да стана графиня.

— Тези италиански титли вървят по десет за пени. Сигурно е купил своята по обява в някое списание, като е платил двайсет евро за удостоверение.

— Така ли мислиш?

— Сигурна съм — уверявам я. — А и след няколко години няма да му останат никакви пари. Ще дойде при теб и ще те моли отново да се съберете, но ти вече ще живееш с Бил Гейтс.

— Той е женен — казва Джанет с тъга, — проверих.

— Стой тук — нареждам й. — Ще отскоча до магазинчето да взема нещо за пиене, а после ще се отбия в „Златния дракон“ за китайска храна.

Джанет ококорва очи.

— Знаеш ли колко калории има в това нещо?

— Китайците го ядат, нали? А всичките са слаби.

— Предполагам, че веднъж няма да навреди — колебливо мънка тя. — Все пак ми избери нещо от диетичното меню.

— Добре.

Пъхва ръка в чантичката си „Прада“ и ми подава две банкноти по двайсет лири.

— Не се безпокой, аз черпя.

— Стига глупости, Анна — упреква ме съквартирантката ми и изтрива очи. — Всички знаем, че си бедна.

Стоим до късно, пием коктейли (за мен ром с кока-кола, а за нея джин с тоник, за който я излъгах, че е диетичен) и ядем хапки „Дим сум“ и скариди със спагети „До мейн“. За тях също й казах, че са диетични. Джанет изяжда по-голямата част и кой би могъл да я упрекне? Навярно не се е хранила до насита от пет години.

Накрая ме прегръща.

— Излизам — заявява.

Примигвам.

— Сигурна ли си? Малко си замаяна.

Тя се поклаща опасно, докато крачи из стаята, а още не сме пуснали песни на Джей Ло. Обича да ги пее. Има дори свои версии на някои текстове. Не може нито да рецитира като рапър, нито да пее, но това не я спира.

— Добре съм — казва. — Чувшштвам ше чудешно. Нощта едва започва, искаш ли да дойдеш с мен по клубовете?

Потупвам купчината папки.

— Имам работа.

— Не се тревожи, че няма да те пуснат — успокоява ме тя. — Няма проблем, щом си с мен. Само ще кажа: „Приятелки сме. Тя е с мен“ — махва великодушно с ръка. — Ще кажа: „Разкарай се, глупак, Джей-Ми и Анна Би ще ви разбият“.

— Иска ми се да разбия всички в някой клуб, но за съжаление трябва да се закотвя в този апартамент и да работя.

Джанет кимва.

— Добре! — взема палтото си. — Но да знаеш, че не изглеждаш толкова зле, колкото мислиш, а ако изглеждаш, сама си си виновна, нали разбираш какво искам да кажа?

— Хм, да.

— Чао — казва тя и след нея остава мирис на „Дюн“ и джин с тоник.

Поглеждам часовника си. Дванайсет без петнайсет. Приспива ми се от алкохола, но не бива да се предавам на съня. Трябва да прочета част от тези сценарии. Поне няколко.

Приготвям си кафе и прелиствам първия от купчината. Главоболието ми веднага се връща. Защо хората пишат подобни неща? Философски, претенциозни „инди“ филмчета, наивни романтични комедии, безброй плагиатски опити за британска версия на историята за отвлечената дъщеря на президента (прозявам се) или за закоравял крадец, принуден да се оттегли в пенсия, когато при последния голям удар…

Еуфорията от рома с кока-кола отшумява и започва да ме наляга умора. Безсмислено е. Няма да открия това, което търся, защото няма нищо стойностно, само милиони скапани сценарии. Кити ще ме уволни и няма да постигна нищо в живота си.

В отчаянието си вземам сценария на Триш. Трябва да го прочета от край до край. Защо, защо й обещах да й дам бележките си и съвет за следващия? Няма да мога да си легна до два часа.

Разсеяно преглеждам първата страница. После втората. И третата. И бавно оставям чашата си с кафе.

Не мога да повярвам. Комедията е забавна, динамична, с правдоподобни герои. Искам да разбера какво става по-нататък! Продължавам да чета и да прелиствам. Разсмива ме, има малко еротика и събужда чувства, като най-добрите комедии. Освен това няма нужда от много специални ефекти. Би могло да излезе евтино заснет филм, който да донесе милиони.

Сънено се събличам, зарязвам дрехите на пода и пропълзявам в леглото, но съм толкова развълнувана, че не мога да заспя. Просто лежа, загледана в тъмнината.

Може би това е моят шанс!