Луиз Бегшоу
Родена в понеделник (14)

Четиринадесета глава

Напоследък атмосферата в апартамента е доста нажежена. Джанет се изнася, а откакто Лили узна, че Ед е червив с пари, дори не й говори от завист. Непрекъснато идват нови кандидат-съквартирантки, за щастие всичките злобни, а аз се опитвам да преработя сценария си и да не мисля за Марк (като че ли е възможно). Когато Хенри и Лили влизат с гръм, трясък и във вихъра на скандала, опитите ми да се съсредоточа стават напълно безсмислени.

Лили крещи. Облечена е с оскъдна червена рокля с тънки презрамки, сандали с висок ток в същия цвят и ефирен шифонов шал. Наистина изглежда красива, когато е ядосана.

— Кажи ми, за бога — ръмжи, — защо излизам с шибаняк като теб?

Опитвам се да се скрия зад „Ивнинг стандарт“.

Хенри я настига и затваря вратата.

— Нямам представа — отвръща й напълно спокойно, — но не се чувствай длъжна да продължаваш.

Хвърля му изпепеляващ поглед.

— Извини ни — поглежда ме той.

— О, не ми обръщайте внимание — казвам, преструвайки се, че чета вестника с интерес. За нищо на света не бих пропуснала тази сцена.

— Кой ти обръща внимание? Този тук не го е грижа дори за мен — просъсква Лили. — Пристигам в проклетия ресторант, а той си тръгнал!

— Закъсня с трийсет и пет минути.

— Натоварено движение — сопва се тя. — Никога ли не си чувал за това?

Хенри въздъхва.

— Казах ти да позвъниш на мобилния ми телефон, ако ще закъснееш. Не го направи.

— Забравих! — мята коси.

— Можем да го отложим за друг път — предлага Хенри.

— Трябваше да ме чакаш! — изпищява Лили и тропва с крак. — Долен сексист!

— О, така ли? — отвръща й хладно. — За трети път тази седмица закъсняваш за среща. Да не би да ти е навик?

Определено.

— Не, разбира се — процежда тя през зъби. — Въпреки че заслужавам да ме чакат.

— Не и според мен, скъпа — казва Хенри. — Довиждане.

Остава закована на място, когато й обръща гръб и тръгва към вратата. След миг изведнъж скача като котка, хвърля се на гърба му и го дърпа да се обърне.

— Нима си въобразяваш, че можеш да се държиш така с мен? Аз съм Лили Вийнъс! За кого се мислиш?

— За мъж, който не си пада по малки глезли, които разиграват гаджетата си, при това доста неумело — заявява Хенри. Оглежда я от главата до петите, но не по обичайния начин, по който я зяпат мъжете, а по-скоро със съжаление. — Жалко. Защото може би зад всичката злоба и детински капризи се крие интересна личност. Все пак не бих търпял истерични изблици само за да разбера дали е така.

— Не мога да повярвам, че легнах с теб! — изкрещява Лили. — Знаеш ли колко мъже биха убили за този шанс?

— Едва ли са много — сухо отвръща Хенри. — Поне онези, които биха повторили. Почти фригидна си. Няма да изпиташ наслада, докато не разрушиш жалките стени, които си издигнала.

— Не си имал гадже, което може да се сравнява с мен!

— Ти не си дори след първите петдесет в класацията. Всъщност е истинско чудо, че издържах толкова дълго с теб. Никак не си падам по истериите и капризите.

Лили остава мълчалива, докато се опитва да намери остроумен отговор. Сякаш виждам как в ума й се завърта колело — като въртележката на хамстер.

— Ти си беден — излайва накрая с убийствена злоба. Това е най-коварната обида, която може да измисли. — Идваш тук с елегантни костюми и ме водиш в малки уютни ресторантчета, а не печелиш нищо. Не можеш да си позволиш дори една вечеря в „Риц“!

— Разбира се, че не мога — не крие Хенри. — Кога за последен път си поглеждала цените там?

— Нямаш никакви пари! — крещи тя, като че ли го заклеймява. — Ед има повече от теб!

— Ед има повече и от националната банка — осведомява я Хенри. — Какво от това?

— Голтак като теб не може да си позволи момиче като мен!

— Лили — поклаща глава той, — никога няма да си намериш сериозен приятел, ако не престанеш да говориш като скъпа проститутка.

— Мога да имам всеки мъж, когото пожелая! Още утре! — сопва се милата ми съквартирантка.

Хенри се приближава и я целува леко по устните. Тя е така смаяна, че не може да стори нищо. Честно казано, намирам това за много секси.

— Е — той иронично облизва вкуса на устните й от своите. — Успех, скъпа.

Обръща се и излиза.

И двете с Лили оставаме неподвижни, заслушани в заглъхващите му стъпки по стълбите.

— Ще се върне — заявява тя.

— Знаеш, че няма да се върне — обаждам се. — Може би трябва да го настигнеш.

— Аз? Да тичам след един бедняк с пробити обувки? — Лили избухва в неистов смях. — Не мисля, скъпа.

— Но изглеждаш доста разстроена — изтъквам.

— Не съм — рязко възразява. — Е, може би малко, но само заради ужасното му отношение. Мъж без пукната пара да си позволява това. Пълна загуба на време.

Гневно закрачва към кухнята. Чувам я да отваря хладилника. Изважда тапата на бутилка шампанско. Според нея един истински модел не бива никога да остава поне без една бутилка в хладилника и трябва да призная, че е доста удобно при извънредни случаи.

— Искаш ли? — пита ме. — Празнувам, че се отървах от този неудачник.

— Хенри не е неудачник само защото не желае да те търпи повече.

— Да ме търпи? — запелтечва и пъхва в ръката ми чаша „Болингър“. — Моля те! Закъснявам само няколко минути, в рамките на допустимото, и… нали се досещаш…

— Не. Какво още?

— Връщам поръчани ястия, искам други, такива неща — казва Лили и отново мята коси. — Не знае как да се държи с една дива. Честно казано, беше голям компромис от моя страна отново да изляза с него, след като разбрах, че не притежава нищо — засмива се насила. — Кой би повярвал? Да бъда зарязана от един бедняк, аз!

— „Дива“ е по-прилична дума за „разглезена кучка“, Лили. Очевидно беше, че го харесваш. Защо не му се обадиш и не го помолиш да започнете отначало?

— Да излизам с този долен сексист? Той ме нарече „проститутка“!

— Заслужи си го. Сама каза, че не можел да си позволи момиче като теб.

— Господи, явно не разбираш от шеги, Анна — изсумтява сърдито. — Ясно беше какво имам предвид. Възнамерявам да се омъжа за човек с пари, а не за разорен нещастник.

— И каква е разликата между това и проституцията?

— Ще бъда с един мъж. Ще сключа законен брак. Така правят жените от… откакто свят светува — намира си извинение тя.

— Ако питаш мен, съпругите украшения са проститутки с по един редовен клиент.

— Е, не съм те питала — тросва ми се. — Не е ли редно да подкрепиш решението ми?

— Мисля, че решението беше негово.

— И без това щях да скъсам с него след няколко дни — заявява уверено. — Не мога да излизам с мъж, който ме води в евтини гостилници.

— Слушай — подемам, — какво си постигнала, като преследваш богати мъже? Често ги сменяш, не си задържала дори един повече от месец и никой от тях не ти е направил предложение. Освен това все още живееш в този апартамент. Намери най-сетне един, който истински те харесва и не угажда на капризите ти, точно какъвто ти е нужен…

— Нужен ми е мъж, който да ми дава лична свобода и да се съобразява с начина ми на живот.

— Покорен слуга?

Лили свива рамене.

— Аз съм принцеса. Трябва или да ме приеме такава, каквато съм, или да се откаже.

— Той се отказа.

— И какво от това? Единствената причина все още да не съм се обвързала сериозно с някого е, че не съм готова. Веднага щом взема решение… — щраква с тънките си пръсти с ярък червен маникюр — … ще заживея с този, когото избера. Няма да го оставя да ми се изплъзне, както ти направи с Чарлс. След три месеца ще бъда омъжена.

— Действай.

Странно е, че докато я гледам — красива, ядосана и намръщена, изпитвам само съжаление.

— Ще гледам „Биг Брадър“ — включва телевизора. — Не желая повече да обсъждам този въпрос с теб.

— Добре — отпивам още глътка шампанско.

 

 

Джанет се прибира на следващата сутрин след снимки за каталог и й разказвам цялата история с Хенри.

— Дано не е твърде разстроен — казва тя.

— Държа се, сякаш не дава пет пари.

— На Ед ще му стане мъчно. Много харесва Хенри.

— Как вървят нещата между вас двамата?

— О… — изчервява се. — Всъщност чудесно. Представяш ли си? Покани ме да се запозная с родителите му следващата седмица.

— Това е фантастично! — засилвам. — Мислиш ли, че връзката ви е сериозна?

— Не бих имала нищо против — усмихва се срамежливо. — Предложи да плати всичките ми дългове. Бях толкова изненадана, когато разбрах, че е богат.

— Какво му отговори?

— Не се съгласих — поглежда ме. — Глупаво ли постъпих? Според Лили съм идиотка.

— Не. Заслужаваш похвала.

— Имам достатъчно ангажименти с тези каталози. Плащат добре — изражението й издава решителност. — Ед е много настоятелен, но искам да се справя сама. Каквото и да говори Лили, работата ми допада.

— Чудесно.

— Но няма вечно да се снимам за каталози. Не защото смятам, че е под достойнството ми, просто си спомних какво ми каза за изкуството.

— Не се отказвай от работа, която носи пари, заради една трудно осъществима мечта — тревожно започвам да я разубеждавам. Тъкмо е започнала да плаща дълговете си.

— О, не — кима в съгласие. — Не бих го направила. Но не е само мечта. Ед предложи да ми помогне да започна работа в галерия и да продавам творби на изкуството. За един от най-влиятелните търговци — отново се изчервява. — Толкова съм била красива, че всеки щял да пожелае да купи нещо от мен.

Втренчвам поглед в нея.

— Това е върхът.

— Така ли мислиш?

— Ще бъдеш страхотна — уверявам я. — Прав е! Кой богат колекционер би ти устоял?

— Ед познава някои хора. Ще ми уреди интервюта.

— При него ли се местиш?

Джанет свенливо поклаща глава.

— Намерих си друга квартира. В Кембъруел. Предпочитам да имам свое местенце, докато се оженим. Евтина стая е. Не е хубава колкото тази тук, но си е моя — смутено ме поглежда. — Мислиш ли, че съм откачалка, както казва Лили?

— Не я слушай, просто ти завижда — прегръщам я. — Истински се гордея с теб.

Записва новия си телефонен номер на лист хартия.

— А ти? Къде ще отидеш?

Въздъхвам.

— Ще се върна при родителите си. Докато си намеря нова работа. Или…

Поглежда ме озадачено.

— … докато някой одобри сценария ми — довършвам. Чувствам се като пълна глупачка, но все пак го казах.

Джанет ме прегръща на свой ред.

— Убедена съм, че ще станеш страхотен сценарист.

— Благодаря. Винаги си вярвала в мен — колкото и да е невероятно, се разплаквам. Заради раздяла със съквартирантка-модел!

— Всеки, който те познава, вярва в теб, Анна — окуражава ме тя. — Трябваше само ти да повярваш в себе си.

 

 

След два дни напускам апартамента. Мама изминава целия път до Лондон със своя форд „Фиеста“, за да ме вземе.

— Няма да пътуваш с влак — заявява ми решително, когато се опитвам да отхвърля предложението й. — С толкова багаж, скъпа. А и някой трябва да се погрижи за теб.

Жалкото е, че багажът ми се побира в два малки куфара. Един с купените наскоро тоалети, втория с книги, сценарии и лаптопа ми. Не е много за трийсет и две годишна жена. Останалите ми вещи са само документи, разпечатки, старите ми дрехи, които ми хрумва да даря на „Оксфам“^[1] и други подобни боклуци.

Лили седи на дивана, загледана в маникюра си, ослепително красива и ужасно отегчена.

— Ще се оправиш ли? — питам я в последния момент, защото явно не си пада по сантименталните сбогувания. Като Джанет, която сутринта се яви на интервю в галерия „Арнсдейл“. Тръгна зачервена от плач и след трийсет минути последваха прегръдки със сълзи на очи.

— О, не се ласкай — злобно промърморва Лили и прелиства новия брой на „Ин Стаил“. — Вече има цяла опашка кандидатки за стаята ти. Впрочем и аз няма да остана тук още дълго. Реших да се омъжа.

— О, значи с Хенри сте се сдобрили? Това е чудесно.

— Пари да ми дават, не бих излязла отново с онзи нещастник — сопва се тя. — Ще си намеря някой голям късметлия, който може да се грижи за мен както подобава, и ще се омъжа. Омръзна ми да бъда сама и да деля квартири с разни… хора.

Изрича последната дума така, че да прозвучи обидно.

— Е, аз тръгвам — казвам след кратка пауза.

— Чао — дори не си прави труда да стане. — Все пак можеш да оставиш телефонния си номер.

Изкушавам се да попитам защо.

— В случай че ти потрябва нещо, което си забравила — добавя, сякаш прочела мислите ми. Надрасквам го в жълтия бележник до телефона, вземам куфарите си и тръгвам надолу по стълбите, защото нямам доверие на асансьора.

Мама проявява благоразумието да не каже нищо, докато се придвижваме сред потока коли в Сохо. Дава си вид, че е съсредоточена върху пътя, а аз опирам чело в стъклото и по бузата ми се стича голяма сълза. Струва ми се, че това е край на всичко. На жалкия ми опит за кариера, на приятелствата ми и особено на любовния ми живот. Но нима може да се каже, че нещо е свършило, когато изобщо не е започвало?

Когато стигаме у дома, скъпият ми татко ми е приготвил чай и филийка с мармалад. Старата ми стая е почистена, а в буркан от мляко до леглото ми са натопени свежи цветя. Уверява ме, че съм постъпила правилно, въпреки че мама изглежда малко разочарована и трябва да мине известно време, докато напълно ги убедя в това. Поне големият товар падна от плещите ми и не се държаха чак толкова сурово, колкото очаквах. Изпитвам облекчение (макар сърцето ми да е разбито), но не желая да ги разстройвам повече, така че се държа смело, доколкото мога. Разопаковам всичките си хубави тоалети, слагам сценариите си на етажерката за книги и изваждам лаптопа. Имам избор. Или да започна да преработвам творението си, както предложи Марк Суон, или да търпя опитите на мама да ме сватоса с Кевин Нийли, наскоро освободен под гаранция недодялан тип („Толкова мило момче е, Анна, това, което се говори за него, не е истина“), който преди време живееше в съседство, а сега си идва рядко, и то само за да донесе мръсните си дрехи за пране и да изпроси още пари за дрога.

Залавям се със сценария. В края на краищата, няма какво друго да правя.

 

 

Постепенно установявам начина си на живот. Всеки ден пиша и за да прояснявам ума си, излизам на разходка из селото със старото ни куче Роувър (крайно неподходящо име, защото е дебел като бъчва и преди да се завърна да ближа множеството си рани, едва ли е бил извеждан повече от четири пъти в годината). Разходките би трябвало да ми помагат. Но странно защо, мислите ми стават все по-объркани и обвити в плътен воал, изтъкан от болка. Струва ми се, че няма какво да кажа. Да, пиша и не върви зле, но това не е истинска работа, нали? А се нуждая от такава. Вече нямам Чарлс. Мислите за Марк са толкова мъчителни, че ми се иска да умра. Слънцето ще изгрява всяка сутрин и ако не сторя нещо драстично, на четирийсет все още ще живея в старата си стаичка.

Кроя планове да се върна в Лондон. Ще се вслушам в съвета, който сама дадох на Джанет, и ще взема пари назаем от родителите си. Ще платя депозит за евтина квартира близо до станция на метрото.

Не мога повече да преследвам мечтата си. Нуждая се от работа, която наистина носи пари. Иначе никога няма да имам собствено жилище. При старата си заплата за петдесет години бих спестила достатъчно за начална вноска за гарсониера в Зона 4. Хей, може би не е лоша идея да стана агент на недвижими имоти…

Всички тези мисли са ужасно потискащи и единственият лек срещу тях е работата върху сценария ми. Вече проумях истината. След като се опарих. Зная, че не мога да разчитам на помощта на Марк Суон, зная, че Франк Джало не изгаря от нетърпение да го прочете. Всъщност доста вероятно е никой да не му обърне внимание, но все пак продължавам да пиша.

Това е единствената мечта, която ми остана.

— Анна — посреща ме мама, когато се връщам от обедната разходка в парка с пъхтящия Роувър, който ме гледа укорително, докато свалям каишката му, — търсили са те по телефона. Има съобщение за теб на секретаря от някого на име Джейми, но гласът е женски.

— Джей-Ми! — възкликвам весело. Господи, толкова се радвам, че Джанет се е обадила! Може би с Ед вече са определили дата. Моят живот е скапан, но съм истински доволна, че на нея й потръгна. Тя е добра приятелка, няма вина, че е красива, нали?

— Стори ми се малко разстроена — добавя мама.

Сърцето ми се преобръща. Когато майка ми твърди, че някой е „малко разстроен“, очаквам писъци и хленчене, които биха се чули чак в Шотландия. Втурвам се към телефона и натискам бутона за секретаря.

— Анна — ридае безплътният глас на Джанет. — Ед… изостави ме… Лили… ааах… ааах…

Плаче така неудържимо, че не мога да разбера какво говори. Втурвам се към горния етаж и грабвам мобилния си телефон. Попадам на гласовата й поща. Обаждам се в апартамента ни.

— Ало? Лили е.

— Здравей. Какво става? Добре ли е Джанет? Трябва да поговоря с нея. Обадила ми се е, явно й се е случило нещо лошо.

— А, Джанет… — ледената нотка в гласа й става още по-натрапчива от обикновено. — Изнесе се. Вече не живее тук. Търси я на мобилния.

— Вече? Но месецът не е изтекъл.

— Искаше да се махне час по-скоро и мисля, че така беше най-добре — отбелязва злобно бившата ми съквартирантка. — Получи депозита си обратно, така че няма от какво да се оплаква.

Обзема ме мъчително предчувствие.

— Лили — казвам бавно, — какво е станало?

— О, нищо — сякаш я виждам да мята коси. — Джанет просто си въобразява, че притежава хората.

— Кажи какво става! — настоявам.

— Мисли, че Ед е нейна собственост след четири срещи — сопва се Лили. — Нямаха истинска връзка. Не се бяха врекли във вечна любов.

— Ед е скъсал с нея?

— Точно така — потвърждава. — Срещна друго момиче и Джанет не може да се примири с това. Толкова е незряла.

Горката Джанет, о, горката Джанет! Зная, че истински обичаше Ед, смяташе го идеалния мъж. Нейният спасител. Точно когато започна да възвръща самочувствието си след провала си като модел. Ед бе толкова внимателен с нея, а сега просто я е зарязал?

— Имаш ли представа кое е другото момиче?

— О, разбира се — самодоволно отвръща Лили. — Аз.

Примигвам.

— Какво?

— Чу ме.

— Но ти ходеше с Хенри — изръсвам глупаво. — Харесваше го. Мислех, че искаш да се сдобриш с него.

— Хенри не е подходящ за мен — отвръща отегчено. — Казах ти, Анна, той няма пукната пара. Не мога да се обвържа с мъж като него. Освен това е студен и властен.

— Искаш да кажеш, че не търпи прищевките ти — хладно казвам, когато започвам да проумявам.

— Ед е различен — тържествува Лили. — Разбира ме и се съобразява с графика ми. Знае как да се отнася с една дама. Впрочем, далеч по-богат е от Чарлс — добавя със злоба.

По дяволите. Всичко ми е ясно. Ед, толкова кротък и отстъпчив, тъкмо започваше истински да харесва Джанет. Но от самото начало изпитваше влечение към Лили. Зяпаше я като гладно куче, което се облизва при вида на пържола. Явно е забравил за пълното й безразличие, докато мислеше, че е беден. Или е толкова заслепен от страст, че отказва да го осъзнае.

— А Хенри?

— Ще го преживее.

— Какво каза той?

— На мен нищо. След като излетя от тук онази вечер, престана да се обажда. Така е най-добре за всички засегнати — хладно казва Лили. Не долавям и следа от разкаяние. — Но тормози Ед.

— За това, че се е хванал с теб?

Тя се засмива.

— Твърдял, че не го е грижа какво ще правя аз, но Ед не бивало да изоставя Джанет. Казал му, че е паднал твърде ниско и че ще бъде нещастен… че и двамата ще бъдем нещастни. Това не вярно, отношенията ни са идеални!

— Ти дори не намираш Ед за привлекателен, Лили. Желаеше Хенри.

— Той получи шанс и го проигра — заявява, без да й мигне окото.

— Как можа да причиниш това на Джанет?

— О, моля те, не ми чети конско — сопва ми се Лили. — Тя няма право да пречи на щастието ни. Познават се по-малко от месец, не е нейна собственост…

— Слушай — прекъсвам я. — Ти явно имаш проблеми. Трябва да затварям.

— Кога ще се изнесеш окончателно? — пита настойчиво. — Искам да вземеш останалите си вещи преди края на месеца. Може би Ед ще се пренесе при мен, докато заедно изберем ново жилище. Има няколко чудесни къщи в Мейфеър, за които видях обяви в интернет…

— Друг път — тросвам се. — Чао.

Затварям и отново набирам номера на мобилния телефон на Джанет, но все още е изключен. Може би така е по-добре.

Поглеждам часовника на нощното си шкафче. Два следобед. Не желая да мисля за всички трагедии, сполетели Джанет, мен и Хенри. Но се налага. Не мога да оставя нещата така. Бързо грабвам един малък сак.

— Ще ми дадеш ли петдесет лири назаем? — питам мама. — Трябва да отида в Лондон.

 

 

Хващам бързия влак до Падингтън и после такси до апартамента. Хрумва ми, че Лили може да е сменила ключалките, но явно не е. Навярно все още не е намерила време. Слава богу, няма никого. Влизам с ключа, който забравих да й върна, и вземам душ, но не си правя труда да разопаковам багажа си. Няма да стоя толкова дълго.

Позвънявам на Джанет на новия й номер.

— Здравей, как е у вас? — пита ме без ентусиазъм. Господи, толкова е потисната. Сякаш говори през дебела завеса от мъгла.

— Няма значение. Искам да се видим.

— За бога, Анна, просто не мога… все още нямам сили. Да изживея всичко отново…

— Не е това. Трябва да отседна някъде. Само за седмица, докато се устроя.

— Но нали живееш при родителите си?

— Вече не — обяснявам. — Мястото ми е в Лондон. Трябва да си потърся работа. Отчаяна съм. Моля те.

За миг изтръгвам Джанет от депресията й. Зная, че не е очаквала зов за помощ.

— Разбира се — отговаря. — Тук е малко мизерно — предупреждава ме. — Само едно легло, но има спален чувал.

— Истински лукс — успокоявам я.

Надрасквам адреса, повиквам друго такси и след половин час почуквам на вратата на апартамент 2 В в един от онези бивши общински блокове.

Джанет отваря. Изглежда ужасно. Красивата й матова кожа е загубила свежестта си, очите й са зачервени и подпухнали от плач, а под тях има сенки колкото резени диня. Облечена е с любимите си бели джинси и тениска, но висят на тялото й като на закачалка. Като че ли не е яла от седмица.

— Какво стана? — пита тя.

— Не издържам повече у дома — отвръщам. Но това е част от истината.

— Защо не отидеш у Чарлс? — пита Джанет. — Все още сте приятели, нали? Не че тук не си добре дошла, но в сравнение с Итън Скуеър, нали разбираш…

— Да — въздъхвам. — Там е чудесно. Но не мога да отида сега. Каня се да вдигна адски скандал на Лили и имам нужда от твоята помощ.

— Защо ще вдигаш скандал на Лили?

— Защото е откраднала част от парите ми! — лъжа с лекота. Ставам все по-добра. — Отказа да ми върне моя дял от депозита. Трябва да ме подкрепиш.

— Няма да стане — дърпа се Джанет. — Не мога да застана лице в лице с нея. Никога вече. А и нищо чудно той също да е там.

— Ед?

— Да, Ед — отново започва да подсмърча. — Обади се няколко пъти… на мобилния ми телефон.

— Така ли? — подскачам. — Какво каза?

— Не прослушвам съобщенията му — отговаря Джанет, изправя гръб и се преструва на горда. — Не желая да чувам неща от сорта… „ти не си за мен, съжалявам, и двамата трябва да продължим напред“. Може би иска да си останем приятели — добавя с огорчение. — Но аз не искам, така че какъв смисъл има?

— Не можеш да позволиш на Лили да отмъкне парите ми — умолявам я. — Трябва да получа обратно депозита си. Можеш да ме защитиш, че не съм съсипала всичко в стаята си.

— Това ли твърди? — пита Джанет с искрица интерес. — Каква гъска.

— А Ед не е в Лондон — лъжа я. — Заминал е при родителите си. За седмица. Лили ми каза. Моля те, нека й се обадя да си уговорим среща.

— Добре — съгласява се с неохота.

— Наистина се нуждая от тези пари — казвам. — Нали ще ми помогнеш?

— Честно казано, не искам — признава мрачно.

— На нулата съм — хленча.

— Сигурна ли си, че той не е там?

— Абсолютно. Слушай, само ти беше там, когато се нанесох. Ти си единственият човек, който може да потвърди в какво състояние заварих стаята.

Джанет се поколебава.

— Е, добре, ще отида да взема душ и да облека нещо.

Обаждам се на Лили, докато Джанет е в банята и няма опасност да чуе.

— Здравей, аз съм.

— Какво искаш? — пита злобно.

— И аз се радвам да те чуя.

— Стига детински остроумия, Анна.

— Трябва да намина, за да ти върна резервния ключ. Взех го по погрешка.

— Аха. Няма проблем.

— При теб ли е Ед? — питам.

— Да. Защо?

Хвърлям поглед към вратата на банята, но Джанет все още е вътре и мие косата си. Слава богу. Не би понесла мисълта Лили да я види в това окаяно състояние.

— Е, трябва да се видя и с двама ви. Щом сте двойка.

— Защо? — пита подозрително.

Преструвам се на невинна.

— Лили, Ед и Чарлс са братовчеди. Близки са. Ако нещата между вас потръгнат, ще се виждаме често. С Чарлс мислим да се съберем отново — импровизирам. — Искаш да бъдеш приета в семейството, нали?

Поколебава се.

— Е, разбира се. Естествено. Значи сте решили да се съберете отново, а? Много хубаво.

— Ще бъдете ли там след около половин час? Ще намина. Може и Чарлс да дойде с мен. Не съм сигурна.

— Да. Чарлс е такъв сладур — подмазва се Лили. — Елате на всяка цена. Мисля, че ще се получи чудесно семейно събиране.

— Доусън и бъдещите Доусън — казвам.

— Бъдещите Доусън — повтаря тя със задоволство. — О, да! Ще ви чакаме. Чао.

Джанет изсушава косите си и не слага много грим, но е достатъчно. Ползва коректор и руж така умело, че успява да изглежда свежа и секси почти без нищо. Тъмните кръгове са напълно изчезнали, малко синя спирала и готово! Сякаш е нов човек.

Не мога да твърдя същото за себе си, но това вече няма значение.

Отиваме с метрото до Тотнъм Корт Роуд и продължаваме пеша. Джанет се дърпа, но продължавам да твърдя, че е единственият ми свидетел и имам нужда от нея, за да получа парите си.

— Няма ли да позвъниш по домофона? — пита, когато минаваме покрай феминистката книжарница и влизаме в тясното фоайе на сградата.

Поклащам глава.

— Все още имам ключове.

Не мога да рискувам Ед да отговори. Джанет веднага би побягнала.

Излизаме от асансьора и почуквам.

Отваря Лили. Побутвам Джанет през вратата.

— Какво правиш ти тук? — озъбва се Лили срещу нея. Облечена е с къса тясна черна рокля в комплект с шифонова жилетка, вероятно модел на „Джоус“, и е силно гримирана. Ед седи като на тръни на облегалката на дивана, с костюм „Хюго Бос“, любимата марка на Ели Рот. Стои му ужасно. Виждала съм стреснати състезателни коне, далеч по-спокойни от него сега.

Когато вижда Джанет, ми е трудно да преценя кой от двамата е по-уплашен. Тя изпищява, сякаш я душат, и се втурва към вратата. Но бързо препречвам пътя й. Няма начин да мине покрай мен.

— Какво е това? — крещи Лили. — Какво става тук, по дяволите?

— Скроила си ми номер — виква и Джанет. — Пусни ме!

— Никой никъде няма да ходи — повишавам тон. — Ед — продължавам, — какво правиш, за бога? Скъса с Джанет, за да излизаш с жена, която не изпитва нищо към теб и се интересува само от парите ти?

— Моля те, недей! — Джанет започва да плаче. Очаквах го и все пак ме подлудява. Но не отстъпвам. И без това вече стигнах толкова далеч.

— Как смееш? — изпищява Лили. — Обичам Ед заради това, което е! Разкарай се!

— Лъже — обръщам се към Ед. — Тя не желаеше да има нищо общо с теб, когато мислеше, че си беден, и убеждаваше Джанет да те зареже, защото нямаш пари. Но Джанет остана с теб…

— Глупости! — скимти Лили. — Това са пълни… — кани се да каже „простотии“, но се спира на „безсмислици“ навярно защото смята думата за по-подобаваща на една дама.

— Как можа да изоставиш момиче, което толкова държи на теб, Ед? Как можа?

Джанет вече плаче неудържимо. Ед скача на крака. Изглежда така, сякаш се гърчи в агония от нерешителност, но когато я чува да ридае, не може да се сдържи. Втурва се към нея и сграбчва ръцете й.

— Джанет — говори отчаяно, — моля те, недей, не…

— Това е скапан номер — ръмжи Лили. — Пусни я.

— Не мога — жално продумва Ед. — Съжалявам, Лили, не мога. Аз… аз я обичам.

— Моля? — тонът й е смразяващ.

— Опитах се да ти се обадя — обръща се Ед към хленчещата Джанет. — Търсих те. Веднага съжалих… беше просто момент на лудост… когато ни хвана да се целуваме…

— Лудост? — проплаква Джанет.

— Да — потвърждава той. — Лили… жилетката падна от раменете й и…

— Паднала, сама, а? Друг път — промърморвам.

— Значи наистина се хващаш на това? — врещи Лили. — Не мога да повярвам!

— Не съм искал да излизам с теб — обръща се Ед към нея. — Аз… само те целунах. Не се сдържах… почувствах се… задължен. С теб не си подхождаме особено — тактично казва той. — Искам да кажа, предпочитам старите си пуловери.

— И на мен ми харесват повече — подсмърча Джанет.

— Онези дрипи! — насълзените очи на Лили изглеждат още по-яркосини. — С тях изглеждаше изпаднал. Имаш нужда от мен, Ед! Ти ме желаеш!

— Желаех те — признава той. — Но имах нужда от теб… — обръща се и обсипва с целувки обляното в сълзи лице на Джанет. Проследява с устни струйките, които се стичат по бузите й.

— Е? — от очите на Лили също текат сълзи, но те са от ярост. — Дано си доволна, след като съсипа живота ми, Анна!

— Не съм съсипала ничий живот — казвам. — Ти си влюбена в Хенри.

— Той не означава нищо за мен!

— Това са глупости и ти го знаеш. Влюбена си в него, Лили. Просто се страхуваш. Затова излизаш само с богати мъже. Затова се държа така ужасно с Джанет, когато кариерата й като модел бе на път да приключи. Защото се боиш, че скоро и теб ще те сполети същото.

— Няма! — изпищява тя. — Млъкни!

— Мислиш, че не те бива за нищо друго — продължавам безмилостно. — Не вярваш, че можеш да постигнеш нещо с ума си. Страхуваш се, че когато красотата ти повехне, с теб ще бъде свършено. Затова толкова отчаяно си търсиш богати гаджета, към които не изпитваш нищо. Мислиш, че външността е единственото ценно нещо у теб.

— Лъжкиня! — гласът й избива във фалцет и тя избухва в плач с разтърсващи ридания и стонове, пред които пороят от очите на Джанет бледнее. Джанет се приближава да я прегърне и ужасена, Лили се вкопчва в нея, така заслепена от сълзи, че явно не вижда кой е. Подавам й пакет кърпички.

— Извинете ме — тихо казва Ед и излиза в коридора. Дано не се кани да офейка.

— Ти… не знаеш какво е — заговаря Лили с треперещ глас и ме поглежда със зачервени очи и нос. — Нямаш представа какво е всеки божи ден да се безпокоиш за външния си вид.

Усмихвам се леко.

— Всъщност ще те изненадам.

— Всяко петънце — продължава, — всеки косъм, всяка малка бръчица… — потръпва от страх. — Използвам всякакви козметични средства, но няма голяма полза. Лицето ми все пак се променя, броя месеците до следващия си рожден ден — заридава. — На теб ти е лесно, имаш университетска диплома. А аз дори не съм собственичка на този апартамент, изплащам го, като давам стаи под наем.

— Умна си — казвам й.

— Дори не направих опит да кандидатствам в университет, бях твърде заета с работата си като модел — отново се разхленчва. — Но нямах особен успех. Не достигнах… до големите агенции и големите пари. Можех да си купя апартамент и кола…

— Все още можеш да направиш всичко това — уверявам я.

— С какво? Нямам никаква квалификация — признава си. — Диплома за средно образование с матури по английски и френски и това е. Разбирам само от мода и снимки.

— Ето, заеми се с това. Като бизнес. Създай агенция за фотомодели — предлагам. — Знаеш какво е нужно, познаваш фотографите и шефовете на рекламни агенции. Визитникът ти е пълен. Използвай го — спечели си бъдещи клиенти.

Риданията на Лили леко затихват.

— Мислиш ли… че мога да се справя?

— Ще бъдеш страхотна — насърчава я Джанет. — Винаги преценяваш кое момиче има шанс и кое не. Знаеше, че аз няма да успея.

Лили свежда поглед към обувките си.

— Съжалявам. Бях такава кучка — прошепва едва доловимо, но все пак е нещо.

— Няма за какво — отговаря Джанет и я прегръща.

Такава сладурана е. Дано се омъжи за Ед и да си имат шестнайсет бебета. Ще бъде чудесна майка.

Ед се връща в стаята и ни осведомява:

— Обадих се на Хенри, идва насам.

— Господи! — Лили изпада в паника. — Не мога да застана срещу него. Не. Какво да му кажа?

— Например „извинявай“ — предлага Ед. — Аз му казах това. Прие го спокойно. Той е добро момче.

— Знаеш ли — обръщам се към Лили, — можеш да сложиш ново начало, като проявиш смелост. Трябва да се видиш с него и да му кажеш истината. Просто се извини и му обясни защо си го направила.

— Мислиш ли, че ще ме приеме отново? — пита плахо.

— Честно казано, нямам представа. Но ще се почувстваш по-добре.

— Ще го направя — съгласява се тя.

— Добре. Аз тръгвам.

— Толкова съм ти благодарна — обажда се Джанет. — Не зная как да ти се отплатя.

Лили стиска ръката ми.

— Да, и аз ти благодаря, Анна. Накара ме да осъзная някои неща — заплаква отново.

— Всичко ще бъде наред — уверявам я съвсем искрено.

Ед и Джанет излизат, но Лили настоява да остана, просто да поседя до нея, докато лежи сгушена на дивана и плаче.

— Хенри не бива да ме вижда така — не престава да повтаря. — Изглеждам ужасно…

— Това няма значение, ако те обича. А ако не е така, не ти е нужен.

— А ти?

— Какво?

— Какво ще правиш? — пита ме и шумно издухва носа си в кърпичка.

— Не разбирам.

— О, напротив, разбираш — присвива зачервените си, но все така красиви очи. — Скъса с Чарлс заради Марк Суон, а той няма никаква представа, че искаш да бъдеш с него.

— Това е коренно различно. Той има приятелка, а Хенри не.

— Женен ли е?

— Все още не.

— Тогава все пак трябва да му кажеш.

Поклащам глава.

— Лил, явно не разбираш. Не мога просто да му кажа: „Моля те, зарежи онова момиче, хлътнала съм по теб“.

— Защо? — пита тя. — Даваш страхотни съвети на другите, а самата ти не се вслушваш в тях.

— Трябва да видиш приятелката му.

— Не зная дали си забелязала, Анна — търпеливо ме увещава тя, — но откакто Джанет те преобрази, си различна, изглеждаш по-добре. Много мъже биха те харесали.

Опитва се да ми вдъхне кураж. Не мога да й се сърдя. Не е възможно за пет минути изцяло да промени нрава си, а и сега е добронамерена.

— Както сама каза, ако е влюбен, не е от голямо значение дали си красива.

— Е, до известна степен. Но имам нос като на Гонзо.

— Ти го твърдиш. Аз бих го нарекла „характерен римски нос“.

— Де да беше така… — мънкам унило.

— Сигурна съм, че и Марк Суон е на същото мнение и е проявявал интерес към теб — продължава Лили, сякаш не ме е чула. — Дълбоко в себе си знаеш това, иначе не би страдала. Жената винаги усеща.

Поглеждам я с нови очи.

— Не съм толкова глупава, колкото изглеждам — добавя тя.

— Не си глупава, ти си… хитруша. Но ако той искаше да ми каже нещо, имаше предостатъчно възможности. А не го направи.

— През цялото време е мислил, че ходиш с Чарлс — изтъква Лили.

Това е истина.

— Не ти ли хрумва, че както ти не се осмеляваш да му кажеш, защото смяташ, че не си достатъчно хубава, може би и той си мълчи, защото не се смята за достатъчно богат?

— Аз…

— Просто му се обади — подава ми телефона. — Знаеш, че трябва да го направиш.

— Защо? Не съм длъжна да правя каквото и да било.

— Трябва. Иначе ще прекараш целия си живот в съмнения и терзания.

На вратата се чука.

— Хенри! — Лили скача на крака.

— Трябва да тръгвам.

— Остани — умолява ме.

— Ще се сдобрите. Здравей, Хенри — отварям вратата, преди Лили да проговори. Очите му гледат уплашено и той отместват поглед от мен към нея. — Тъкмо излизах — успокоявам го. — Чао.

— Анна — обажда се Лили. — Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Обади му се — напомня ми.

Замълчавам. Просто излизам и затварям вратата, когато Хенри се приближава към Лили и я притиска в прегръдката си, а тя започва отново да плаче.

Права е. Разбира се, че е права. Искам да кажа, какво мога да загубя? Нищо важно. Надежда. Самоуважение. Достойнство. Може би след това няма да мога да погледна хората в очите.

И все пак, ако не го направя, наистина цял живот ще се чудя.

Тръгвам по улицата. Нямам представа къде отивам. Не мога да се върна в апартамента, а не искам да се настанявам и при Джанет. Поне тази нощ трябва да бъде насаме с Ед. Не желая да им преча.

Бих могла да отида у Чарлс. Зная, че ще ме приеме, но не ми се ще отново да разчовърквам раната.

Продължавам по Тотнъм Корт Роуд, покрай „Бордърс“ към Лестър Скуеър. Неусетно свивам надясно и навлизам в Сохо.

Сърцето ми се разтуптява, но продължавам.

Вървя към „Суон Лейк Фийчърс“. Щом съм събрала смелост да го сторя, нека бъде както трябва. Не по телефона. Каквото и да каже Марк, най-добре е да се видя с него. Дори в присъствието на Мишел. Всъщност… особено ако тя е там. Не желая да действам зад гърба й, ще й кажа право в очите, че съм влюбена в годеника й, че той трябва да знае и да направи избор.

Почти ми се иска да се усмихна. Ако се изложа, ще бъде най-ужасният, най-срамният момент в живота ми. По-лош и от онзи на скапаната училищна забава.

Но, кой знае защо, не ме е грижа. Чувствам такава лекота и свобода. Това ще бъде краят, добър или лош.

 

 

Влизам в „Суон Лейк“. Пазачът хърка в кабината си, така че една от пречките, за които се безпокоях, отпада. Тихо се промъквам в асансьора, качвам се на етажа на Марк, дланите ми са запотени и сърцето ми се свива. „Успокой се“, казвам си. Може би спящият пазач е добро предзнаменование и дори Мишел не е тук! Може би никой няма да застане на пътя ми.

Вратите на асансьора се отварят със съскане.

— Какво търсиш тук, мамка му? — сопва се Мишел. — Нямаш уговорка. Значи онзи слабоумник на входа отново те е пуснал? Ще поискам да го уволнят.

Облечена е със семпла тениска и джинси и дори с внимателно избрания си тоалет (рокля с копчета, дънково яке, обувки с тънък ток и кехлибарена огърлица), убийствената си прическа и професионалния грим не мога да се меря с нея.

— Промъкнах се вътре — казвам така плахо, че гласът ми прозвучава като далечно ехо. Има нещо общо с ужаса, който изпитвам. — Искам да се видя с Марк.

— Не и без уговорена среща — отказва ми Мишел.

— Искам да се видя с него, защото го обичам и държа да узнае това — изтърсвам неочаквано.

Тя избухва в гръмогласен, ехиден смях.

— Знаех си — казва. — Знаех си, че си точно като всички останали. А уж беше сгодена!

Показвам лявата си ръка, на която няма пръстен.

— Скъсах с него.

— Заради Марк? Не ти е дал и най-малък повод — злобно отбелязва Мишел. — Не би останало скрито от мен. Той ми се доверява за всичко.

— Откровена съм с теб. Трябва да му кажа. Зная, че ходиш с него. Но се надявам да те зареже и да излиза с мен.

Тръсва глава.

— Не можеш, няма го. Върви си.

Не помръдвам от мястото си.

— Чувам гласа му в офиса. Говори по телефона. Ще намеря начин да му кажа. Все още имам номера на мобилния му телефон, знам къде живее, мога да използвам и електронния му адрес. Не можеш да ме спреш.

— Осъзнаваш ли какви глупости говориш? Върви си! Просто си върви! Не ме принуждавай да повикам охраната. Няма да му кажа как си се изложила, много жени около Марк се държат така.

Приковавам поглед в нея и дълго не го отмествам. Нещо в гласа й… издава паника. Уплашено поглежда към вратата на вътрешния офис.

Изведнъж проумявам какво означава това и усещам бурен прилив на радост.

— Ти също си една от тях, нали? — не я поглеждам. — И ти си една от тези жени, Мишел. Никога не е излизал с теб. Трябваше да се досетя.

— Какво разбираш ти? — младото й лице се сбръчква. Очите й се насълзяват. — Можеше да ме покани! Все някога щеше да го направи. Ако не се бе появила ти — просъсква.

— За какво говориш?

— Защо не се разкараш? — заплаква открито. — Не знаеш какво е да стоиш тук ден след ден. Да му запазваш маси за обяд с всички онези малки глупачки. Изведнъж среща теб, а ти дори не го искаш, ходиш с друг!

Изваждам кърпичка от чантата си.

— Съжалявам!

— Трябва да имаш и двамата — хленчи тя. — Не можеш да оставиш единия дори на жена, която го обича и никога не би се сгодила за друг…

Колебливо пристъпвам към нея и леко докосвам рамото й. За каква ме смята — за нещо като фатална жена?

— Обичам го истински — казвам убедително. — Може би ще остане равнодушен, но трябва да знае. Съжалявам.

— Зная — промълвява тя.

Вратата се отваря и Суон застава на прага, вижда ме да успокоявам Мишел и възкликва изненадано:

— Анна! Какво става тук, по дяволите?

Мишел ме поглежда уплашено.

— Току-що й съобщиха, че… леля й е починала — изръсвам първата глупост, която попада на езика ми.

— Да… — потвърждава тя.

Суон не откъсва поглед от нас.

— Мишел, почини си следобед — предлага й той. — Аз ще вдигам телефона.

Момичето кимва, взема чантата си и излиза, без да погледне назад. Горкото създание! Зная как се чувства.

— Влез — кани ме Марк в офиса си.

Тръгвам след него и сядам на един от диваните. Така е по-добре, вече нямам чувството, че всеки момент ще припадна.

Суон се настанява срещу мен. Очаквам да каже нещо, но той не продумва. Поглеждам към бюрото му и виждам нещо познато — лаптопа „Сони Вайо“, който ми бе купил за сватбен подарък. Стои там, все още неразопакован.

— Получил си го обратно — констатирам на глас.

Кимва.

— Скъсах с Чарлс — опитвам се да започна разговор.

— Вече чух — осведомява ме сухо — от приятелката ти Ванна.

— Нищо ли няма да кажеш? — питам отчаяно, когато отново настъпва мълчание. — Няма ли да ме попиташ…

— Защо да питам? — недоумява. — Нима си въобразяваш, че като нахълташ тук отново, ще ти се радвам като кученце? Защо да ме е грижа какво ще правиш с живота си?

Ставам.

— Да… прав си. Съжалявам, направих голяма грешка.

Е, това беше. Завъртам се на токчетата си. Не желая да плача пред него.

Тежката му ръка се стоварва върху рамото ми. Обръща ме към себе си. Вдигам глава, усещам близостта му и сякаш се губя в сянката му.

— Накъде си тръгнала? — говори спокойно и тихо. — Няма отново да избягаш от мен, Анна Браун.

— Марк… — отронвам, останала почти без дъх.

— Щеше да се омъжиш за друг — сякаш не ме чува. — За човек, когото дори не обичаш. После изведнъж скъсваш с него и дори не се обаждаш. Какво става, Анна? Все още се цупиш, защото не ти помогнах да провалиш собствената си кариера? Сценарият ти не беше готов.

— Помислих, че не се интересуваш от мен — прошепвам.

— Че не се интересувам? Господи, ти ме уби — поклаща едрата си глава. — Аз те насърчих да пишеш. Насочих те към нещо, с което истински желаеш да се занимаваш. Мислех, че ми имаш доверие, но не. Не ти позволих да се представиш с нещо полузавършено и ти изведнъж си решила, че не те ценя.

Поглеждам го с плаха надежда, но веднага се опитвам да се отърся от нея, за да не изживея разочарование.

— Виждаш само това, което искаш да видиш — казва той с огорчение и ме пуска. — А когато скъсваш с годеника си и мисля, че може би…

— Може би какво?

— Но ти не се обаждаш. Дори не ме удостояваш с едно телефонно позвъняване. Нищо. Разбирам колко малко съм означавал за теб. Веднага щом отказах да ти помогна в кариерата, загуби интерес към мен.

— Това не е вярно! — възразявам.

— Напротив.

Сещам се за Мишел. Горкото момиче. Не мога да му кажа истината.

— Боях се, че ще ме отхвърлиш — едва признавам.

Той стаява дъх.

— Какво?

— Боях се, че ще ме отхвърлиш.

Суон примигва. Гневът е изчезнал от лицето му. Изглежда… изумен.

— Какво? — недоумява. — Как можа да ти хрумне?

Посочвам лицето си, носа си.

— Мъжете не ме харесват.

— Да бе — казва той.

— Но носът ми…

— Прекрасен е. Както и всичко останало в теб.

Сега аз го зяпвам изумено.

— Какво говориш… Аз съм толкова висока, грубовата и…

— Висока ли? Не и за мен. Впрочем какво лошо има човек да е висок? Аз също съм висок. Трябва ли да се срамувам? — в гласа му се прокрадва насмешка. — Престани да си просиш комплименти.

— Какво?

— О, ти много добре знаеш колко си хубава. Тези гърди…

Изчервявам се.

— … тези крака, тези очи. Косата ти. Изглеждаш още по-красива, откакто започна да се киприш.

— Мислех, че не си забелязал.

— Забелязвам всичко.

— Но не съм слаба…

— Какво от това? Не понасям анорексички. Ти си прелестна.

— Може би, ако си направя пластична операция на носа…

— Само през трупа ми — заявява категорично. — Имаш интересно лице, не като на онези кукли, отляти по един калъп!

— Наистина ме харесваш? — не мога да повярвам. Зная, че съм жалка, но не мога да спра. — Значи не се шегуваш?

— В каква заблуда живееш! — приближава се и съсредоточено ме оглежда от главата до петите. — Мразя думата „харесвам“ — споделя. — Желая те.

Завладява ме странно чувство — сякаш се разтапям.

— Но не за пет минути — продължава. — Веднага ме привлече, и не само с външността си. Допадна ми… не зная какво. Чувството ти за хумор. Смелостта ти. Интелектът ти.

— Наистина ли? — прошепвам недоумяващо.

— Просто защото си Анна — продължава той. — Не приличаш на никоя друга. Ти си… Анна.

— Влюбена съм в теб — събирам смелост да му кажа.

— Зная. Но мислех, че ти не го знаеш. Или го знаеш, но ти е все едно. Затова ли дойде днес?

Кимвам.

— А не за да ме молиш за помощ в кариерата?

Поклащам глава.

— Не искам помощта ти. Преработвам сценария си. Искам да успея сама.

Засмива се.

— Нямаш шанс, скъпа. Ще задействам такива връзки, че свят да ти се завие.

Свежда поглед към мен и ме целува по устата, съвсем леко, но много възбуждащо. Устните му докосват моите като перце и потръпвам. Връхлита ме вълна на желание.

— Ще излезеш ли с мен? — прошепвам с надежда.

Той ме сграбчва в прегръдката си и ме притегля. Сякаш не усеща тежестта ми.

— Предпочитам да останем у дома. Какви са плановете ти?

— За кога?

— За следващите шейсет години — казва той. — Можем да започнем с това.

Целува ме отново.