Луиз Бегшоу
Родена в понеделник (12)

Дванадесета глава

Когато пристигам, къщата на Ванна вече е пълна. Надявах се да поговоря насаме с нея, може би дори да пийнем по чаша вино, преди да дойде Чарлс, но очевидно няма шанс. Колите едва се побират на красивата чакълена алея, навън се суетят хора, които окачват празнични светлини по дърветата и храстите, а доставчиците влизат и излизат с кашони шампанско и подноси с апетитна на вид храна.

Разминавам се с тях във фоайето.

— Ванна? Ванна?

Рупърт идва да ме посрещне, следван от Уинстън. Посягам да почеша кучето зад ушите — предпазна мярка, за да не развали грима ми.

— Горе е, слага бойните си краски — казва той. — Коя сте вие? Не се познаваме.

— Рупърт — нервно размахвам ръце. — Аз съм, Анна.

— Анна. Анна? — повтаря учудено. Приближава се и внимателно се вглежда в мен. — Анна! Мили боже, наистина си ти. Не те познах.

— Аха — казвам със задоволство.

— Изглеждаш страхотно — явно е смаян. — Направила си пластична операция на носа си?

Стискам зъби.

— Не, Рупърт, не съм.

— Защото ми се струва по-малък — чаровно отбелязва той. — Но отблизо се убеждавам, че е просто оптическа измама. Освен това изглеждаш по-слаба! Имаш вид на нормална жена — добавя тактично.

— Благодаря, Рупърт — въздъхвам.

Сарказмът му секва.

— Чакай да те огледам! — кара ме да се завъртя. — Господи, този тоалет страшно те вталява. Винаги съм харесвал жените с рокли. Трябва по-често да носиш рокля, Анна!

— Ще запомня това.

— Така няма да те вземат за лесбийка.

— Много ценен съвет, Рупърт. Благодаря — отчаяно се оглеждам за Чарлс, но все още не е пристигнал. Зрял човек би се справил с цялата тази ситуация с хладнокръвие, основано на вътрешна увереност. А аз ще разчитам на алкохола. — Би ли ми донесъл шампанско, ако обичаш?

Вече отпивам първата глътка, когато Ванна се появява на стълбите. Застива на прага на кухнята и примигва.

— Анна? Това ти ли си?

— Здравей, скъпа.

Пристъпвам към нея и посягам да я прегърна, но ме спира на крачка разстояние, за да ме огледа.

— Не мога да повярвам, направо не мога да повярвам!

Не зная дали да се чувствам поласкана, или обидена от удивлението й.

— Толкова зле ли изглеждах преди? — промърморвам.

— О, не, нищо подобно! — лъже ме безсрамно. — Но сега си неустоима, скъпа!

— Да не преувеличаваме — намесва се Рупърт.

Тя го стрелва с поглед, от който дори казак би затреперил, и той забързва към приемната.

— Голям гадняр е! — удостоява го тя с необичайна откровеност. — Наистина изглеждаш великолепно. Да не би да си се подложила на… — замълчава. Повдигам вежди. — … на пластична операция? — прошепва.

— Не.

— Инжектирала си колаген в устните си?

Поклащам глава.

— О, не! Страхотна си наистина! — казва Ванна с топлота. — Ето как трябва да изглеждаш. Трябваше да направиш това още преди години. Ползвала си услугите на стилист, а?

— Би могло да се каже — разказвам й за Джанет.

— Тя е една от съквартирантките ти, с които ме запозна, нали? Брюнетката или блондинката?

— Брюнетката.

— Знаеш какво мисля за моделите, скъпа.

— Те са мои приятелки. Моля те, бъди любезна с тях…

— Винаги съм любезна, дори с онези, които не мога да понасям — изтъква Ванна. — Умея да запазвам добрия тон. Но май ще променя мнението си за тази Джанет. Свършила е забележителна работа.

— Така е.

Не мога да го отрека. При цялото ми разочарование след интервютата за работа и ужаса от предстоящата среща със Суон, нямам търпение да видя и неговата реакция. Никога не ме е виждал облечена с друго, освен широки джинси и размъкната тениска. Хей, поне ще изглеждам добре, когато застана срещу него. Питам се дали ще каже нещо или…

— Чарлс! Ангелче — провиква се Ванна. Обръщам се и го съзирам — безкрайно доволен, едва големи букета рози в ръце. — Скъпа, годеникът ти е тук.

— Да — смънквам виновно. — Здравей, Чарлс.

— Дами — усмихва се той. Издокаран е с обувките с висок ток и тъмен костюм, а козята му брадичка е старателно подрязана. — Заповядай, Ванна, в знак на благодарност, че организира тържеството. Боя се, че после цялата ти къща ще бъде в безпорядък — подава й огромен букет от жълти и розови рози, украсен със сухи клонки и висок почти колкото него. — А тези, скъпа Анна, са за теб — поднася ми пищни пурпурночервени рози. — За да ти благодаря отново, че се съгласи да станеш моя съпруга.

— Аз не съм ти донесла нищо — казвам му, когато Ванна дава знак на домашната помощница да отнесе цветята и да ги натопи. — Извинявай… скъпи.

— Ти ми поднесе най-скъпия дар — покланя се сковано Чарлс. — Ръката си.

Прегръщам го и отново вземам чашата си с шампанско. Сервитьорите са облекли униформите си, вече влизат първите гости и тържеството ще започне всеки момент.

— Да застанем до Ванна и да ги посрещаме заедно — предлагам. Чарлс ми се усмихва с благодарност. Уверено го хващам под ръка. Милият, толкова е добър. Заричам се, че няма да се срамувам да стоя до него. — Харесва ли ти новата ми рокля? — питам го. — А гримът ми? Помогнаха ми да се издокарам специално за тази вечер.

— О, да — оглежда ме бегло. — Изглеждаш много добре, скъпа.

Казвам си, че няма значение. Мъжете нямат око за тези неща, всеки го знае.

 

 

Марк Суон не се появява.

Тържеството е страхотно. Ванна е надминала себе си. На всички им е адски забавно. Има три вида шампанско, включително и розе (обожавам шампанско розе, макар и да е твърде обикновено), миниатюрни красиво оформени хапки, чипс в малки хартиени фунийки, китайска храна, най-различни дребни сладки, тънки резени телешко филе, нанизани на клечки за зъби (това навярно е изтънчената версия на наденица на клечка). И какво ли още не. В градината свири струнен квартет, по клоните на дърветата светят разноцветни крушки, а на стратегически места сред моравата са поставени стъклени фенери със свещи. Ванна е поръчала голяма шведска маса с всевъзможни вкуснотии. Въпреки това, нямам особен апетит. Седим с Чарлс и нашите домакини на централната маса, побутвам парчетата пушено пилешко в чинията си и се опитвам да се смея на всички шеги на Рупърт. Казано накратко, гледам как всички други се забавляват.

Само аз ли мисля така, или наистина е голяма глупост на всеки пет секунди да показваш на някого годежния си пръстен? Сякаш кандидатстваш в университет и безброй пъти трябва да отговаряш на въпроса с какви оценки си взел зрелостните си изпити. Писва ми да протягам ръката си и да любезнича. Да, зная, че съм ужасна мърморана. Иска ми се да се чувствам по-доволна. По-щастлива. Нямам представа какво не е наред у мен.

Все пак се радвам за Лили и Джанет. Пристигнаха с приятелите си. Вниманието на Джанет е изцяло погълнато от Ед, докато Лили кокетничи като принцеса пред Хенри. Ед, доста скромно облечен, изглежда готов да изпълни всяка прищявка на дамите. Непрекъснато снове да носи чаши шампанско, салфетки и резени пъпеш, главно за Лили, защото Хенри не е от типа мъже, които биха попитали „колко високо?“, когато тя каже: „скачай!“. Джанет гледа Ед с блеснали очи, а Лили често мята русите си коси и се преструва на студена и безразлична, но всъщност е безкрайно щастлива. Не съм я виждала такава от цяла вечност, може би откакто се познаваме.

— Скъпи — обръщам се към Чарлс, — би ли ме извинил за момент? Искам да разменя няколко думи с Лили и Джанет.

— Разбира се, кукличке — отвръща ми и се заслушва в поредния глупав виц на Рупърт.

Измъквам се.

Поздравявам съквартирантките си и кавалерите им.

— Поздравления, Анна — казва Хенри и стиска ръката ми с топлота.

— Чарлс е късметлия — отбелязва Ед. — Може ли да видя пръстена? Хм, да. Красив е.

— Аз не бих искала толкова голям — изтърсва Джанет.

Потръпвам и я поглеждам с укор, но Ед не ми обръща внимание.

— Аз също предпочитам по-малки — казва той.

— Не се и съмнявам — промърморва Лили и хвърля предупредителен поглед към Джанет, но тя не забелязва.

— Познаваш Чарлс — шеговито подема Хенри. — Винаги е готов да похарчи десет лири, когато би могъл да плати една.

Лили въздъхва, но бърза кокетно да прикрие това с леко покашляне.

— Доусън, хайде да отидем при него и да оставим момичетата да си побъбрят — предлага Хенри.

— Добре — съгласява се Ед. — Връщаме се след малко.

— Не се бавете — замърква Джанет.

— За бога, Анна — възкликва Лили веднага щом се отдалечават, — всичко тук е безумно скъпо! Колко се е охарчил?

— Ванна едва ли му е позволила да поеме разходите, но съм сигурна, че е предложил.

— Свестен мъж — изтъква Джанет. — А ти изглеждаш зашеметяващо — добавя, тържествувайки. — Анна Би ще ви разбие! Ще ви разкаже играта!

Прави характерното хип-хоп движение с ръка.

— О, престани, Джанет — срязва я Лили.

— Не бъди злобна — обидено й отвръща Джанет.

— Наистина изглеждам чудесно благодарение на теб.

— Накара ли го да си глътне езика?

— Хм, да, разбира се.

— Знаех си! — тържествува Джанет.

— Стига толкова за мен — бързам да сменя темата. — А вие, момичета? И двете изглеждате влюбени.

Джанет издава въздишка на блаженство.

— Аз съм хлътнала до уши.

— И целият свят трябва да узнае — укорява я Лили. — Така няма да се добереш до евтиния пръстен, който Ед може да си позволи.

— Твърде явно ли го показвам? — засрамено пита тя.

— Държиш се като досадна лепка — закопава я Лили. — Но ако провалиш шансовете си с Ед, няма да бъде болка за умиране, защото и без това не бих те посъветвала да излизаш с него. Твърде беден е.

— Не е! — двете с Джанет възразяваме в един глас.

Кроткото, добродушно момиче настръхва, сякаш всеки момент ще се превърне в яростния гигант Хълк и ще откъсне русата й глава.

— Кажи ми как вървят нещата между теб и Хенри — подканвам Лили, за да разсея напрежението.

Свива рамене.

— Ами добре.

— Май доста си падаш по него.

— Не аз си падам по който и да било мъж. Те си падат по мен.

— Но не можеш да отречеш, че изглежда добре.

Поуспокоена, Лили въздъхва.

— Много е чаровен — признава.

— Приятно ли ти е да разговаряш с него?

— Харесва ми. Въпреки че е арогантен. Отказа да ми донесе питие — добавя нацупено.

— Защото промени решението си три пъти. Хенри ти донесе уиски, а ти поиска водка. После ти донесе водка, но му заяви, че ще пиеш коняк.

— Една жена има право да променя решенията си — упорства Лили и мята коси. — Както и да е, Ед ми го донесе.

— О, той е голям кавалер — в гласа на Джанет звучи обожание. — Бърза да изпълни желанието на дамата, нали?

— Партито е фантастично — отново ме поздравява Лили. — Имаш невероятен късмет.

— Да, зная.

Гледам как Джанет съзерцава Ед и изведнъж железен обръч стяга сърцето ми. Зная, че трябва да се отърся от това чувство. Чарлс е добър човек, готов да се грижи за мен до края на живота ми и ако се откажа от него заради наивните си, романтични блянове за истинска любов…

Просто се харесвам с новите си дрехи. Мисля, че изглеждам страхотно, и ми се иска мъжът до мен да бъде на същото мнение.

Чарлс ми махва с ръка и аз му отвръщам.

— Истинска любов! — побутва ме Лили. — Нали ти казах, Анна, да се влюбиш в богат мъж е също толкова лесно, колкото и в бедняк. Радвам се, че направи верния избор.

— Повтарям ти отново, нещата не стоят така.

— О, не се безпокой — отвръща Лили с изнервящо спокойствие. — Няма да те издам.

В този миг го виждам. Стои на прага на кухнята и гледа към градината. Държи в ръка голям пакет, очевидно подарък. Търси някого с поглед. Мен.

— Ще поговоря с другите гости — казвам. — Кавалерите ви идват.

Щом съзират Ед и Хенри, момичетата напълно забравят за мен и дори не ме поглеждат, докато вървя към кухнята, чаткайки с токчетата си по чакъла.

Дойде. С три часа закъснение, но все пак дойде.

Суон стои и се озърта смутен, забелязвам със злорадство. Изправям гръб и тръсвам коси. Зелената ми рокля е със стегнат корсаж и дълга пола с пищни дипли, а гримът ми е същият като следобед, само леко освежен. Ухая на „Анаис“ и притискам под мишница малка чантичка от бяла коприна…

Но нима той ще забележи? Чарлс остана равнодушен.

Дълбоко си поемам дъх. „Отивам само да приема подаръка му, от любезност“, казвам си. След тази вечер може би никога повече няма да се видим.

— Здравей, Марк — надявам се поздравът ми да прозвучи хладно и надменно. — Много мило, че дойде.

— Анна! — стиска подаръка и ме оглежда от главата до петите. — Анна…

— Все още не съм си сменила името — правя опит да се пошегувам.

— Изглеждаш изумително.

За миг изпитвам топлота, но бързо възвръщам хладнокръвието си. Самият той изглежда впечатляващо. Облякъл е костюм за случая. Крайно нетипично за него, но му стои добре. Тъмносив е, с бледосиня риза. Кройката съвършено подхожда на фигурата му.

— Благодаря — едва продумвам. Виждам отраженията ни в стъклената врата на кухнята. Колкото и да съм висока, той стърчи над мен.

— Това е за теб.

Припряно пъхва подаръка в ръцете ми. Доста е тежък.

— Благодаря, нямаше нужда — правя се на равнодушна. „Вместо това можеше да си направиш труда да ми помогнеш за сценария“, остава да виси във въздуха неизказаният ми упрек.

— Личи си, че изгаряш от любопитство да разбереш какво е. Няма да те държа в напрежение — „Сони Вайо“.

— Прехваленият лаптоп?

Кимва.

— Можеш да инсталираш „Файнъл Драфт“ и да започнеш да преработваш сценария си.

— Откъде знаеш, че се нуждае от преработка?

— А ти откъде знаеш, че не се нуждае?

Събирам кураж.

— Много мило от твоя страна — промърморвам с раздразнение. — Не беше нужно. Твърде щедър подарък.

Суон свива рамене.

— Имам предостатъчно пари. Както и ти, предполагам.

— Аз нямам нищо — казвам. — Наскоро ме уволниха, не помниш ли?

Той мълчаливо кимва към градината, където разточителното парти е в разгара си.

— Къщата е на моя приятелка — осведомявам го. — Да, Чарлс е богат, но какво от това? Парите му не са мои.

Усмихва се.

— Всички съпруги говорят така, преди да се стигне до бракоразводно дело.

О, толкова е арогантен! Да стои тук и да ме гледа с укор. Неудобството му е изчезнало и отново се държи самонадеяно. Спомням си за интервюто днес. „Ако можеш да привлечеш Марк Суон…“ Представям си лукавия поглед на Франк Джало, когато го попита: „А ти би ли ги разработил“?

Все този Суон. Всичко се върти около него, нали?

— От опит ли го знаеш? — сопвам се сърдито. — Озлобен си, защото трябва да й плащаш издръжка?

— Нищо подобно — тонът му е спокоен, но леко притваря очи. — Бях готов да дам на Мериан всичко, което поиска. Дадох й дори повече.

— Разбира се, господин Съвършенство — не мога да озаптя сарказма си. — Защото ако се бе държал като скъперник, това би се отразило зле на имиджа ти. Може би ти се струва налудничава идея, но някои от нас искат сами да печелят.

— Не се и съмнявам — снизходителността му е изнервяща.

Връщам му пакета.

— Най-добре е да си го вземеш обратно.

— Защо? Да не би да се цупиш, защото отказах да лансирам сценария ти?

— Никога няма да си намеря импресарио — започвам да хленча. — Всички се интересуват само от големия режисьор, търсят начин да се доберат до теб! — гневно се взирам в него. — По-зле е, отколкото преди. Загубих работата си и никога няма да намеря друга. Никой не желае да погледне сценария ми. Не мога да успея сама, всички се надяват да ме използват, за да се докопат до теб. А ти отказваш да ми помогнеш.

Той ме поглежда.

— Анна, просто помисли. Не ставай жалка.

— Жалка?

Обезумявам от ярост. Как смее?

Нещо щраква в мен. Марк Суон стои насреща ми неотразим, а аз изпитвам дълбока ненавист към него. Замахвам да му ударя плесница, но той внезапно сграбчва китката ми. Ръката ми изглежда дребна в сравнение с неговата. Застива във въздуха, сякаш се е натъкнала на невидима стена.

— Не бива да прибягваш до физическо насилие — ласкаво казва той и ме поглежда, сякаш… сякаш…

Толкова сме близо един до друг, само сантиметри ме делят от гърдите му, от загрубялото му лице с мъжествени черти, от тези чувствени, усмихнати устни…

Неволно разтварям своите. Сърцето ми препуска. Очите му плъзгат поглед по лицето ми…

— Не ме гледай така — едва успявам да промълвя.

— Искам да те гледам — отвръща със същия ласкав тон.

Сърцето ми подскача. Леко се олюлявам и ми се струва, че ще припадна. Пуска ме и се отдръпвам назад. Не е възможно това да означава каквото си мисля, нали?

— Скъпа.

Издавам тих вик и се обръщам.

— Чарлс! Изплаши ме.

— Извинявай, кукличке! Липсваше ми. Но разбирам, че е длъжна да поговори с всеки гост — учтиво се обръща той към Суон.

Поглежда ме с очакване.

— Чарлс, това е Марк Суон — представям го. — Мой бивш… колега. Марк, това е годеникът ми, Чарлс Доусън.

— Поздравления — равнодушно казва Суон.

Забелязвам как го изпива с поглед. Чарлс е вдигнал очи към лицето му и се взира в него доста враждебно.

— Благодаря. Навярно ви е много мъчно, че Анна беше уволнена, след като сте имали късмета да работите с нея.

Милият Чарлс! Опитва се да ме защити. Закрилнически обгръща талията ми с тънката си ръка.

— Мисля, че Анна може да постигне далеч повече — учтиво казва Суон. Замълчава за миг и пита: — Откога се познавате?

Чарлс се усмихва.

— Страстта пламна внезапно, нали, скъпа?

— Да — потвърждавам отчаяно.

— Беше преди около два месеца — отговаря той на въпроса.

— Страхотно е човек да изживее такава бурна страст — Суон ме поглежда право в очите.

Завива ми се свят. Преглъщам.

„Не бъди глупава — шепти тънко гласче в съзнанието ми. — Това не е Брайън, а Марк Суон. Би могъл да има всяка жена, която пожелае“.

— Така е — съгласява се Чарлс и ми се усмихва с безкрайно доверие. — Анна е моята търсена половинка, нали, скъпа?

И двамата ме поглеждат.

— О, да… Разбира се.

Настъпва мълчание и добавям припряно:

— Както и ти моята.

Чарлс ми се усмихва с облекчение.

— Радвам се, че се запознахме, Чарлс — казва Суон. — Късметлия си. Трябва да тръгвам. Довиждане, Анна.

Оставя кутията с подаръка си на масата в кухнята, обръща се и излиза.

Чарлс ме притегля до себе си.

— Партито скоро ще свърши — прошепва. — Искаш ли да отидем у дома?

О, не! Не!

— Да — отговарям, обръщам се към него и вяло му се усмихвам, — няма проблем.

 

 

По-късно, докато лежим в леглото, Чарлс слага костеливата си ръка на рамото ми.

— Мисля, че беше чудесна вечер. А ти? — пита той. — Всички дойдоха. И толкова се радват за нас, скъпа. Ванна преливаше от вълнение, а Рупърт каза… — изчервява се леко. — Е, просто смята, че си подхождаме. А и приятелките ти се разбират толкова добре с Ед и Хенри. Аз ги събрах! — заявява гордо. — Запознаха се на моето парти! Чарлс Доусън, великият сватовник — добавя, имитирайки американски акцент.

Усмихвам се фалшиво.

— Мина много добре.

— Трябва да се заемем с плановете за сватбата.

— Зная, но нали ти казах, твърде съм заета да търся нова работа и…

— Ела с мен утре! — погледът му е умоляващ. — Ще загубиш само една сутрин. Искам да ти покажа някои неща. Ако одобриш идеите ми, сам ще се заловя с подготовката, точно както обещах. Ванна ще ми помогне.

— Ами…

— Свърших малко работа, но има неща, които държа да видиш — настоява с надежда. — Изрязвам реклами, съставям примерни менюта и прочие.

Този жален поглед на кутре, не мога да му откажа.

— Добре — казвам с престорено въодушевление. — Мисля, че ще бъде забавно.

 

 

Както винаги, държи на думата си. Старомодният му будилник ни събужда в седем, закусваме набързо в кухнята препечени филийки с мармалад и превъзходно кафе, приготвено на модерната машина, а после той взема душ и ме откарва до квартирата ми.

— Няма да се бавим тук, нали? — неспокойно поглежда часовника си, когато тръгваме към входа. — Искам да излезем на магистралата, преди пиковия час.

— Обещавам да побързам — уверявам го. — Само ще взема душ и ще се облека.

Лили седи на дивана, сгушена като грациозно русо коте. Раздвижва се и съблазнително се протяга, когато влизаме с Чарлс.

— Здравейте, вие двамата — замърква. — Прибираш се след любовна нощ, а? Завиждам ти, Анна.

Усмихва се. Зная, че ми завижда.

— Ела да поседнеш до мен, Чарлс — предлага и потупва по дивана. — Анна ще дойде след малко.

Той ме поглежда уплашено, но кимвам с усмивка.

— Влизам под душа!

Лили сякаш не ме чува, съсредоточена да омайва годеника ми с целия си чар.

— Кажи ми нещо повече за Хенри — настоява тя. — Семейството му е много богато, нали? Прочутите Марш?

— О, да — потвърждава Чарлс и виждам как лицето й засиява от задоволство. — Хариет и Фред Марш имат завидно състояние, но синът им не е разглезен.

— О, не — задъхано казва Лили, когато грабвам дрехите и кърпата си, — това не ме безпокои. Не бих имала нищо против…

„Би трябвало да се ядосам — мисля си, докато бързо се насапунисвам и изплаквам само за да се почувствам чиста и да се освободя от неприятните спомени от снощи. Но не изпитвам раздразнение. Само въздишам: Горката Лили.“

След малко ще бъда обградена от вниманието на Чарлс и няма да имам време да размишлявам за нея и психичните й проблеми. Избърсвам се, влизам в стаята си с размери на килер и избирам друг тоалет, одобрен от Джанет. Бяла пола в комбинация с кремава памучна блуза на червени фигури с къси ръкави и заоблено деколте, бежови чехли и чанта. Много стилно. Бързо слагам грим и съм готова. Въпреки мокрите си коси, изглеждам чудесно.

— Ето ме — излизам от спалнята и се завъртам пред Чарлс, но той продължава да седи като хипнотизиран и да зяпа Лили.

— О! Добре — казва, когато най-сетне откъсва поглед от нея. Не обръща особено внимание на тоалета ми. — Щом си готова, да тръгваме.

 

 

Доволна съм, когато най-сетне свиваме по дългата, стръмна алея към Честър Хаус. Първо, защото ми се ходи до тоалетната и чувствам болезнена нужда да изпъна краката си. Второ, защото през целия път Чарлс не престана да прави задълбочен анализ на отминалия тържествен годеж и педантично да обмисля подробностите около предстоящата сватба. Списъци на гостите, разпределение на местата по масите, различни стилове музика… Умело прикривам отегчения си израз зад големи слънчеви очила „Рей-Бан“. От време на време кимам и промърморвам: „Ммм“, или задавам достатъчно въпроси, за да покажа, че слушам. Но истината е, че просто съзерцавам великолепния английски пейзаж край нас. И се опитвам да не мисля за Марк Суон.

Чувствам се като обречена.

Сцената се разиграва отново и отново в съзнанието ми, сякаш пренавивам кинолента. Ръката, обхванала китката ми. Строгите му черти, неустоимите устни и очите, които ме гледаха напрегнато. Враждебността му към Чарлс.

Но не. Няма начин да е това. Ако имаше да ми казва нещо, възможностите бяха предостатъчно…

Впрочем какво би искал да ми каже?

„Опомни се, Анна — казвам си решително, когато Чарлс паркира колата. — Безсмислено е да се надяваш“.

— Стигнахме — обявява той.

Поглеждам великолепните старинни каменни зидове на Честър Хаус. Къщата на мечтите. Винаги съм си казвала, че ще си купя точно такава, ако спечеля от лотарията. Два пъти. Една печалба не би била достатъчна.

— Не е лошо място за сватба — гордо изтъква Чарлс, — нали?

С възхищение оглеждам наоколо.

— Никак не е зле — отговарям.

Достолепната домашна помощница госпожа Милчън ни сервира чай и вкусни кифлички, приготвени от самата нея.

— Радвам се да видя младата дама тук, господин Чарлс — казва с топлота. — Много ми е приятно, госпожице.

— Наричайте ме Анна, ако обичате — казвам, ужасно смутена.

— Добре, госпожице Анна — засиява. — Отдавна говоря, че е крайно време господин Чарлс да си намери подходяща дама, нали, господин Чарлс?

— Да, госпожо Милчън — весело потвърждава той.

Тя го прегръща сърдечно, а аз й се усмихвам леко. Икономът и прословутият камериер-бандит с вид на човек, който би схрускал някое кученце сурово за закуска, изглеждат също толкова доволни. Чарлс се държи непринудено с тях и те явно го харесват.

„Голям добряк е“, мисля си. Вече напълно разбирам причината за ужасното му държане първата вечер у Ванна. Често е бил използван от жените. Липсва му самоуважение. Хей, не го упреквам. Истина е, че понякога постъпваме жестоко с мъжете. Въобразяваме си, че можем да ги разиграваме, защото се интересуват само от едно, нали? Но макар да се твърди обратното, и те имат чувства. А чувствата на Чарлс неведнъж са били наранявани.

Стиска ръката ми, отново ме гледа с обич и благодарност, а около сърцето ми сякаш се затяга обръч. „Опомни се, Анна“.

— Да отидем в синята приемна, част от нещата са там.

— Синята приемна? — питам шеговито. — Да не би да има и друга?

— Три са — отвръща ми сериозно. — И две всекидневни.

— Добре.

— И зимна градина.

— Чудесно.

— И музикален салон.

— Великолепно.

— Мога да ти покажа двете библиотеки, ако искаш, а после и кабинетите. Все още не си разгледала цялата къща, нали, скъпа? Нека те разведа из нея.

— Не, не — поклащам глава. — Да прегледаме нещата за сватбата. Нямам търпение да ги видя — какво друго да кажа?

— Добре — засиява той.

Оттегляме се в споменатата приемна, която наистина е боядисана в нежно небесносиньо, завесите са кремави, както и персийските килими. На старинната дъбова масичка са разтворени десетина папки. Виждам диаграми и списъци, снимки от списания, гланцирани брошури.

— Чарлс! — възкликвам. — Колко време си отделил?

— О, по малко, когато съм свободен — отвръща скромно. — Какво ще кажеш да започнем с идеите за менюто? Или с цветята? Или да изберем шатра. Изрязах шест реклами. Да видим на кой модел ще се спреш. Ето ги.

Подава ми брошура, богато илюстрирана с големи снимки на приказни копринени палатки.

Сядам до него на дивана с небесносиня дамаска и се опитвам да направя избор. Честно казано, объркана съм. Той ми предлага всичко на света, като в приказка. Каляска с коне. Навсякъде купища бели и жълти цветя. Реки от шампанско. Шатра, на която би се възхитила дори Шехерезада, дансинг с чамов паркет. Диджей, група за популярни песни и струнен квартет. Сватбена рокля каквато си пожелая, тиара от „Баша Заржицка“, ръчно изработени копринени обувки, избродирани със златна нишка…

Всичко това би конкурирало по разточителство сватбата на принц Чарлс и лейди Ди или поне тази на Мадона и Гай Ричи. Всичко е като в мечтите ми.

Освен младоженецът.

Опитвам се да се измъкна, но той настоява да остана поне за обяд. Изтърпявам радостното суетене и цъкане с език на госпожа Милчън и упреците й, че не ядем достатъчно, и най-сетне успявам да убедя Чарлс да ме изпрати до гарата.

— Мога да те откарам обратно, скъпа, не би ме затруднило — уверява ме за милионен път.

— Няма нужда, обичам да пътувам с влак. А и не бива да губя ценното ти време за планиране.

— Права си — отстъпва накрая. — Трябва да свърша още толкова неща!

— Зная.

— Нали ще ми се обадиш скоро?

— Разбира се — целувам го по бузата и бързам към перона. Трябва да се отърва от него. Да поразмишлявам на спокойствие.

На гарата си купувам няколко списания. „Козмо“, „Къмпани“ и… „Хийт“. Грабвам и последното и…

Неизбежно си спомням за Марк Суон в магазина, когато хвана списанието, което се изплъзна от ръцете ми. Моята лекция за цигарите. Изражението, с което прие сценария.

После вълнението, което ме обзе, когато ми се обади в офиса на Кити.

И как го гледах на Парк Стрийт 47. Не можех да се съсредоточа върху това, което казваше, а зяпах устните му.

Кръчмата. Когато докосна ръката ми така… нежно.

Партито по случай годежа ми, когато единственото, което исках, бе… да ме целуне.

— Скъпа.

Примигвам. Касиерката ме гледа намръщено, а хората зад мен на опашката нервно тътрят крака.

— Извинявайте, отнесох се — изравям няколко банкноти от чантата си и търся убежище във влака.

„Безсмислено е да отричам — казвам си. — Влюбена съм в Марк Суон“. Трябва да се видя с него, да му разкрия чувствата си и… да кажа на Чарлс.

Потръпвам при тази мисъл. Иска ми се да заплача. Горкият Чарлс. Бих предпочела да отхапя ръката си, отколкото да му причиня това, но трябва да го направя. Не мога да се омъжа за него. Зная, че постъпих разумно и практично, като се съгласих. Зная, че той иска да се ожени за мен повече от всичко на света, че е чудесен човек и не заслужава да бъде наранен…

Но се налага да го направя.

Още днес. Не мога да се омъжа за него, защото искам да се омъжа за Марк Суон. И единствено това е от значение. Да, вероятно друга жена би се вслушала в гласа на разума, би се омъжила за подходящия човек, забравяйки за страстта, и би била щастлива. Всеки, който е учил история, знае как са се женили почти всички богати хора в Англия преди този век, нали?

Но аз не съм от разумните. Може би съм пълна откачалка. „Но това няма значение, няма значение“, мисля си на ръба на истерията. Обичам Марк, желая Марк.

Скачам в такси и давам на шофьора адреса на офиса му. Въпреки че съм ходила там само веднъж, помня точно къде се намира. Сърцето ми бие неудържимо, докато се придвижваме изнервящо бавно сред потока от коли. Сто пъти поглеждам лицето си в огледалото за обратно виждане и накрая шофьорът ми отправя забележка да не му преча. Говори ми като на луда. Всъщност може би наистина съм. Но поне съм луда с безупречен грим и вече напълно суха коса.

Не зная как да се изразя. Не зная какво е редно да направя, как да действам. Зная само, че го желая, и ще рискувам всичко, като му го кажа.

Уверено влизам през отворените врати на „Суон Лейк Фийчърс“. Едрият мъж на рецепцията се опитва да ме спре, но го обезоръжавам с поглед.

— Аз съм Анна Браун, от продуцентите на „Майката на булката“ — представям се важно. — Искам да се срещна с Марк.

— Имате ли уговорка? — пита администраторът.

— Не. Да! — поправям се бързо, когато виждам изражението му. — Отворена покана, Марк каза да намина, когато мога.

Разпервам леко пръсти и се подпирам на бюрото му. За да успокоя треперещите си колене.

— Почакайте секунда — нарежда строго мъжът, обръща се с гръб към мен и набира някого по телефона.

— Мишел каза да се качите — промърморва, явно разочарован.

За разлика от мен. Втурвам се в асансьора и докато се издигам към главния етаж, дълбоко си поемам дъх за кураж. Там е персоналът му, може би има среща с някого, там е и Мишел. Не искам да го изложа, като нахълтам и прекъсна работата му, сякаш съм обезумяла влюбена истеричка.

Вратите на асансьора изсъскват и се отварят.

Мишел седи там, облечена в черно както винаги, този път с доста секси блуза с овално деколте.

— Анна — посреща ме хладно, — изненадана съм да те видя. Каква е тази работа с „Майката на булката“, да не би отново да са те назначили?

— О, това ли? Беше просто номер, за да накарам охраната да ме пусне.

— Какво търсиш тук? — любопитства тя.

— Трябва да се видя с Марк — очите ми искрят. — Просто… трябва да се видя с него.

Мишел мълчи известно време.

— По работа ли?

— Не, няма нищо общо с работата — признавам. — Трябва да му кажа нещо, нещо лично. Тук ли е?

Присвива очи и подозрително се вглежда в мен.

— Не, няма го, но скоро трябва да се върне. Ще го почакаш ли?

— О, разбира се. Благодаря ти — заявявам прочувствено. Сядам и вземам списание.

— Нещо във връзка с… любовния ти живот ли? — нехайно пита Мишел.

Усмихвам й се, опитвайки се да я предразположа.

— Да, позна.

— Е… — заглежда ноктите на ръцете си, а после отвръща на усмивката ми, но изразът на очите й остава хладен. — … сигурно ще се зарадва да чуе, че всичко между теб и годеникът ти върви по вода.

— Всъщност…

— Защото и ние сме много щастливи — добавя, като ме гледа право в очите.

— Какво?

— И ние сме много щастливи, откакто започнахме да излизаме заедно.

Зяпвам.

— Какво? Ти и Марк?

— Да — тържествувайки потвърждава Мишел. — Аз и Марк.

— Това явно е отскоро…

— Веднъж ме покани и открихме, че имаме много общи неща. Аз също искам да стана режисьор. Работим заедно. Марк харесва красиви жени — намекът е недвусмислен. — Стройни и стегнати. Покани ме, докато тренирахме във фитнес залата. Мислех, че ме чака само защото сме колеги. Нали го знаеш Марк… — подчертава многозначително. — Обича жените, винаги се сближава с тези, с които работи.

Оставям списанието. Цялата треперя. Опитвам се да се овладея. Но не смея да проговоря, защото гласът ми ще затрепти, и това няма да й убегне.

— Той каза, че те харесва, Анна, истински те харесва — не спира Мишел. — Трябва да излезем заедно някога. Да се опознаем. Може би да обменим идеи за сватбите си.

— Предложил ти е… да се омъжиш за него?

— Все още не, но мисля, че ще го направи. Да стискаме палци, а?

„О, да, да стискаме палци“.

— Знаеш ли — едва успявам да промълвя, — най-добре е да тръгвам. Само… предай му много поздрави и… да ми съобщи адрес, на който да му изпратя покана за сватбата.

— Можеш да я изпратиш в Нотинг Хил — казва Мишел с крокодилска усмивка. — Много мило от твоя страна. С радост ще дойдем.