Луиз Бегшоу
Родена в понеделник (10)

Десета глава

На сутринта се събуждам малко дезориентирана. Може би, защото съм заспала отвита и ми е студено, а може би, защото си легнах с дрехите, без да съм пияна. Бързо ги свалям, пъхвам ги в коша за пране и обличам захабения си хавлиен халат, за да не разберат всички каква мърла съм.

— Добро утро на бъдещата булка! — весело ме поздравява Лили, когато излизам от стаята си.

Сепвам се, но изведнъж си спомням всичко.

— Можеш да вземеш душ — добавя благосклонно. — Джанет вече тръгна. За снимки. Не зная кой би проявил интерес към нея — добавя с нотка на презрение.

— Вероятно „Вог“ — застъпвам се за приятелката си.

— Да бе — подигравателно отбелязва Лили. — Впрочем можеш да ползваш шампоана ми „Авида“, ако искаш — предлага с крайно нетипична щедрост.

Ококорвам се.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Знаеш, че нещата ми винаги са на твое разположение — подхвърля нехайно. — Всичко мое е и твое.

— Добре ли си? — питам я шеговито. Тя слага чертички на флаконите си докъде ги е използвала и все заплашва, че ще ме съди за кражба, ако ползвам дори капка от скъпите й мазила. Но я надхитрявах. Изтривах белезите, а веднъж дори изсипах всичката й пяна за вана и я замених с евтина, а тя не забеляза разликата.

— Разбира се — бърза да ме увери. — Познаваш ме, споделяме всичко една с друга — чаровно ми се усмихва. — Трябва да поддържаш красотата си, за да изглеждаш добре като булка.

Какво да поддържам?

— До сватбата има много време — отбелязвам. Явно Лили е поразмишлявала и се страхува, че може би това, което е мое, няма да бъде и нейно. Но няма причина за безпокойство. Ако зависи от мен, не бих имала нищо против да поживее една година в някоя от многобройните стаи за гости в Честър Хаус. Изведнъж ми се приисква наистина да дойде там. Отчаяно бих се вкопчила във всичко познато, дори в нея.

— О, знаеш какъв е Чарлс. Сигурно скоро ще определи дата — казва Лили.

Аз също съм убедена в това.

— Каза ли на родителите си?

Не. Решавам да го направя точно в този момент. Набирам номера, нетърпелива да се отърва от този товар час по-скоро, и изпитвам облекчение, когато се свързвам с телефонния секретар.

— Здравейте, мамо и татко. Аз съм, Анна — започвам, макар и да е излишно да се представям. — Имам чудесна новина, ще се омъжвам. Той се казва Чарлс Доусън и е… — какво да кажа? — … писател. Не исках да чуете това от секретаря — това си е опашата лъжа. — Но Чарлс настоява да публикува съобщения в пресата, така че трябваше да се погрижа да го узнаете от мен. Много е добър, ще го харесате. Ще ви се обадя отново, дочуване!

Затварям с чувството, че от плещите ми е паднал цял тон. Не бих понесла въпросите им: „Какво? За кого? Откога се виждате? Защо не си ни запознала с него? Ще може ли да ти предложи стандарта, с който си свикнала?“ Е, с последното би се справил дори Брайън. При моя стандарт сандвичите от заведения за бързо хранене са върхът на лукса.

Все пак не мога да отлагам вечно. Мислено си обещавам довечера да им звънна. Иначе рискувам, когато им представя Чарлс, да заподскачат около него като кученца, щом разберат какво състояние притежава. Представям си ги. Трябва да предотвратя това, да ги предупредя, че противно на всички закони за вероятностите (освен в очите на баща ми) аз, Анна Браун, ще се омъжа за богат човек.

— Да излезем да си избереш булчинска рокля — предлага Лили. — Зная един страхотен бутик… влиза се само с покани, но щом си с мен, нямаш проблем.

Сепвам се.

— Не мога. Имам работа.

Тя нацупва устни.

— Все още ли не си напуснала?

— Нямам намерение да напускам — сещам се за комедията си. Изгарям от нетърпение отново да се заема с нея. В началото на втората част съм.

— Е, изборът си е твой — казва с неохота. — Щом държиш да се трепеш за жълти стотинки, когато не е нужно…

— Жените трябва да работят, Лили — изказвам мнението си. — Имаме нужда от независимост и собствена кариера.

— Мили боже. Защо? — недоумява тя.

Мога да й изнеса дълга и пламенна реч по въпроса, но решавам, че няма смисъл, и се отправям към банята. Слава богу, че имам работа, за която да мисля, иначе бих полудяла. Да, аз съм жена с кариера.

Впрочем не е важно, но Марк Суон се връща в Англия днес. Няма да ходя в офиса, а отново ще работя с него, което е невероятна възможност за професионално развитие.

Викам си такси. Защо не? Скоро ще бъда жена със състояние.

Не собствено, естествено. Но може би, ако се постарая върху филма си, това ще се промени.

— Добро утро, Анна — хладно казва Мишел. — Радвам се да те видя отново.

Съмнявам се. Не сме се виждали често, защото почти винаги Марк ме чакаше на снимачната площадка, в някой хотел или в дома си. Едва ли съм й липсвала.

Мишел е млада, със спортен стил на обличане, но това не може да ме заблуди. Усърдна, робски предана на Суон и, разбира се, доста привлекателна. Днес изглежда зашеметяващо, с впити джинси и тениска, нашарена със спрей, която подчертава малките й стегнати гърди. Надписът е: „Ще нося черно, докато измислят нещо още по-тъмно“.

— Той тук ли е? — глуповато оглеждам офиса. — Добре ли е прекарал?

— Не е бил на почивка в Холивуд, а е водил битка с шефове на киностудии — отвръща Мишел с укор. — Кафе?

— Не, благодаря — осмелявам се да откажа.

— Ще трябва да почакаш — злобно излайва Мишел. — Има важна среща — кимва към затворената врата.

— Колко ще продължи?

Поглежда ме с нескрито презрение.

— Колкото трябва. Гениите не бива да бъдат принуждавани да бързат.

Изкушавам се да кажа, че той е просто режисьор, но се сдържам. Търся нещо за четене, но налице е само брой на „Варайъти“, който отдавна съм прочела.

— Какво е това? — изведнъж пита Мишел.

Сочи пръста ми.

— Годежният ми пръстен — отговарям. Защо ми се иска да го скрия? Съвършен е. — Ето, можеш да го разгледаш — казвам дръзко и го приближавам към нея. Разбира се, че няма от какво да се срамувам.

— Оо, невероятен е — възкликва тя със значително по-приятелски тон. Замълчава и красивото й лице помръква за миг. — От кого… от кого е?

Давам й стандартния си отговор:

— Казва се Чарлс Доусън и е много мил.

— О! — очите й засияват. — Е, това е страхотно! Поздравления. Истинската любов управлява света, нали? Сигурна ли си, че не искаш кафе? Имаме също билков чай, както и плодов — предлага ми любезно.

Преставам да подозирам, че ще се изплюе в чашата ми.

— Не, благодаря.

— Ще позвъня на Марк, за да му кажа за теб.

Удостоява ме с ослепителната си усмивка. Струва ми се странно, сякаш ме е смятала за психопат-убиец, а изведнъж е разбрала, че съм Майка Тереза.

— Нали има важна среща?

— О, няма значение, щом имаш такава новина — нехайно отвръща Мишел. Връща се на бюрото си и натиска бутона на телефона, преди да я спра. — Марк?

— Какво има? — пита безплътният му глас малко раздразнено.

— Анна Браун е тук.

— Така ли? — като че ли е доволен да чуе това. — Страхотно, идвам веднага.

— И се е сгодила! — почти изкрещява Мишел.

— Какво?

— Сгодила се е — повтаря тя. — Ще се омъжва. Да видиш само какъв пръстен!

Настъпва мълчание. Усещам, че се изчервявам.

— Чудесно — учтиво казва Суон. — Ще дойда да видя прекрасния пръстен веднага щом свърши срещата.

— Добре — напевно отвръща Мишел.

— И без повече прекъсвания, ако обичаш — смъмря я той и затваря.

— Не беше нужно да му се обаждаш — казвам, но тя поклаща глава.

— Добри новини като тази трябва да се разчуват бързо, редно е да я узнае пръв. Значи си лудо влюбена, а?

— О… да, разбира се.

— Той е висок, мургав и красив, нали?

— Не е висок… но ми харесва как изглежда — убеждавам я. — Ще бъдем идеална… Истински джентълмен е.

— Съвременен мъж?

— Държи винаги да плаща сметката в ресторанта — защитавам го.

— С какво се занимава? Във филмовия бизнес ли е?

Безпомощно поглеждам вратата. „Помощ!“

— Писател е.

— Талантлив писател — казва Мишел, сякаш искрено се радва за мен. — Ще си имате ли много дечица?

— Надявам се.

— Богат е, нали?

— Как позна?

Посочва пръстена.

— Е, да. Но не се омъжвам за него по сметка.

— Разбира се — промърморва момичето. — От провинцията ли е?

— И това ли си личи по пръстена?

— Знаех си — доволно казва тя. — Просто се досетих, че си падаш по този тип мъже. От богата провинциална фамилия. Писнало ти е от всичко тук и искаш да избягаш.

„Грешиш — иска ми се да изкрещя. — Не съм такава. Обичам Лондон, с претъпканото метро и с офисите с климатици, със заведенията за бързо хранене и скъпи квартири. А най-много от всичко обичам да обикалям из Сохо и да си фантазирам, че ставам прочут сценарист и член на клуб «Граучо»^[1].“

Аз съм всичко на света за Марк Суон, но само в мечтите си. В действителност съм сгодена за собственик на провинциално имение и всички очакват да се откажа от кариерата си, да започна да нося дълги поли и да се разхождам с лабрадорите в задния двор на огромната си къща.

Мишел ми се усмихва одобрително.

— Голяма късметлийка си — казва тя.

— Мм — отвръщам.

В този миг вратата се отваря и скачам на крака. Суон подава ръка на някакъв мъж с костюм. Американец е, личи си по шоколадовия тен и широкия костюм със свободна кройка, не твърде официален и все пак невероятно скъп. Прилича на Ели Рот.

— Благодаря. Радвам се, че се видяхме, Марк. Надявам се, че ще обмислиш предложението.

— Да — отговаря Суон, но тонът му издава, че не обещава нищо.

— Приятен ден, госпожице — обръща се непознатият към Мишел.

Тя му се усмихва чаровно.

— Доскоро, господин Джало.

Почакайте. Не… не е възможно това да е Франк Джало. Господи! Наистина е той. Едва сега разпознавам лицето, което заемаше цяла страница в последния брой на „Варайъти“. Джало е новият президент на „Артемис Студиос“, който пое поста от Елинър Маршъл. Един от най-влиятелните хора в Холивуд, третият след Дейвид Гефън и Стивън Спилбърг.

А е дошъл тук да ухажва Марк Суон.

Усещам лек световъртеж. Суон среща погледа ми. Изразът на очите му е хладен. За миг се спират на пръстена ми, а когато долавя ужаса, изписан на лицето ми, тялото му се отпуска, сякаш изведнъж му е хрумнало нещо.

— Почакай, Франк — казва той. Джало спира, обръща се и го поглежда с надежда, сякаш очаква да даде одобрението си за предложението му още сега. — Искам да те запозная с един човек. Анна Браун, това е Франк Джало.

— Приятно ми е… сър — казвам с пресъхнала уста.

— Сър! — възкликва Джало, хваща ръката ми и се разсмива. — Обичам тези английски обноски. Много ми допадат. Можеш да ме наричаш Франк, скъпа. Всеки, препоръчан от Марк, ми говори на ти.

Мишел се мръщи, но мисля, че съм единствената, която го забелязва.

— Анна е талантлив продуцент, но възнамерява да започне да пише сценарии — казва Суон с широка усмивка.

— Така ли? — обръща се Джало към мен, но единственият звук, който издавам, е скимтене. — Добра ли си?

— Ако е добра — намесва се Суон, — ще ти предоставя сценариите й, за да ги прегледаш.

— А ти би ли ги разработил, Марк? — лукаво пита Джало.

— Но няма да ги даваш на никого от проклетите вицепрезиденти — добавя Суон, сякаш не е чул въпроса му.

— О, не се безпокойте — обаждам се с пламнали страни, които навярно вече са в тон с рубина. — Не е нужно да си правите труда, господин… Франк.

— Господин Франк! — казва Джало с насмешка. — Слушай, скъпа, ще ти дам един съвет. Щом имаш влиятелни приятели, които могат да задействат връзките си за теб, не отказвай помощта им. Така се действа в Холивуд. Престани с тази британска резервираност. Ще прочета първия сценарий, който ми даде Марк Суон, защото той те препоръча. Щом си впечатлила него — свива рамене, — ще впечатлиш и мен. Разбра ли?

— Да — едва успявам да отговоря.

— Не можеш да получиш по-мощен тласък от неговата дума — уверява ме.

Не смея дори да погледна Суон.

— Е, какво ще кажеш сега? — пита Джало.

— Ами… благодаря.

Мъжът се усмихва.

— Бързо се учи, Марк. Радвам се, че се запознахме, Анна — казва, за да ми покаже, че е запомнил името ми. Пожелава ни приятен ден, излиза в коридора и виждам как асансьорът го поглъща.

Оставам с Марк и Мишел, загледана след него със зяпнала уста, шокирана от изненада.

— Не мога да повярвам, че направи това — казвам.

— Защо не? — нехайно пита Суон. Посяга към сакото си, окачено на облегалката на един стол. — Готова ли си? Имаме среща с Триш тази сутрин.

— О! — преглъщам с мъка. Все още ми е трудно да се опомня. — Да.

Цяла сутрин не обръща никакво внимание нито на пръстена, нито на прическата ми. Триш непрекъснато мърмори за промените, за които настоява, но той не отстъпва, а продължава да й обяснява какво иска от нея. Най-сетне тя се предава. Аз водя записки за Кити и Ели, но го правя на автопилот. Съзнанието ми е на километри разстояние. Опитвам се да проумея случилото се.

Знаех, че е гениален. И популярен. Но толкова влиятелен… досега не предполагах, че притежава такава власт. И че може да се застъпи за мен на високо ниво. Мислех, че просто ме насърчава, вдъхва ми увереност. Не очаквах да направи нещо подобно за мен.

За тридесет секунди преобърна целия ми живот. Писането на сценарии стана нещо повече от мечта. Вече наистина имам шанс. Шеф на киностудия ще прочете творението ми. Някои хора правят опити да пробият в Холивуд по десет-петнайсет години без успех.

Марк Суон успя да ми осигури този пробив за десет секунди.

Опитвам се да се съсредоточа върху професионалната страна, но е безсмислено. Не мога да престана да се взирам в него. Закача се с Триш, което е смешно. Тя е дребничка, крехка блондинка със светла кожа. Губи се до него. Представям си как биха изглеждали, ако я целуне. Питам се…

— Анна.

— Да? — откликвам виновно.

— Имаш ли да добавиш нещо? — пита Суон.

— Не, не. Мисля, че си напълно прав — казвам.

За щастие само кимва и не задава повече въпроси.

— Добра работа — усмивката на Триш разцъфва като цвете, огряно от слънцето. — Какво ще кажеш да обядваме заедно?

— Не мога — отвръща тя. — Ще обядвам с Питър.

— Кой е Питър?

— Приятелят ми — обяснява му весело. — Той е адвокат. Но не е пълен задръстеняк.

— Това определено е добра препоръка — отбелязва Суон с усмивка.

— О, стига — Триш махва с ръка. — Честно казано, по-добре да излизам с него, отколкото с грозен великан като теб.

— Разбирам те — казва Суон. — Е, добре.

— Върви с Анна, приятен обяд.

— Анна. Да — Суон се обръща към мен не особено въодушевено. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? — пита я отново, малко по-настойчиво.

— Не. Благодаря — отказва Триш. — Доскоро.

— Чао, Триш — отвръщам аз, преди да се отдалечи.

Суон втренчва поглед в мен и бавно свеждам очи към пода.

— Хайде — подканва ме след кратко мълчание. — Да вървим да обядваме.

— Добре — чувствам се гузна. Копнеех да го видя отново, за да му разкажа за сценария си и да му благодаря за подаръка, а сега ми се иска да избягам.

Не желая да разговарям с него за връзката си с Чарлс.

— Какво ще кажеш за „Едгардос“?

— Не ми е познато.

— Малко испанско ресторантче до Холънд Парк. Не твърде луксозно — добавя Суон. — Предполагам, че напоследък се храниш само в най-изисканите заведения.

Кимва към пръстена ми.

— Кой, аз? — поклащам глава. — Представата ми за лукс е „Макдоналдс“. Познаваш ме.

— Явно не много добре — възразява. Какво ли иска да каже? — Ще отидем в „Едгардос“.

— Чудесно — отвръщам. — Стига да не забраниш да ми носят меню — добавям с част от предишната си духовитост. — Защо мъжете си мислят, че това е секси? Не е. Аз се дразня.

Суон ме поглежда и крайчецът на устните му трепва.

— Обещавам, че сама ще си поръчаш каквото искаш.

— Добре тогава. Да тръгваме.

Колкото по-скоро отидем, толкова по-скоро мъчението ще свърши. Жалко, че Триш не пожела да дойде. Никак не искам да обядвам насаме с него.

Чувствам се като на тръни.

 

 

Наистина „Едгардос“ не е луксозен ресторант. Има малки маси с карирани покривки от промазан плат, бели стени и избледнели менюта. Масите са твърде близо една до друга, сервитьорите изглеждат изнервени и е претъпкано. Веднага ми харесва.

Носят се приятни аромати на испански ястия, звънят стъклени чаши с евтино червено и бяло вино, всички се тъпчат и се забавляват, от време на време разговорите са прекъсвани от смях и никой не зяпа Суон.

Внимателно си проправяме път покрай столовете с преметнатите през облегалките връхни дрехи до една от последните свободни маси.

— Тук никой ли не те познава? — питам, когато сядаме.

— Само сервитьорите — казва той. — Никой друг. Не обичам да ме безпокоят, докато се храня. Или някой фотограф да ме снима през стъклото и на другия ден да се появя във вестниците.

— Как успяваш да го избегнеш?

— Проста логика — обяснява той. — Папараците не висят край претъпкани евтини заведения с надеждата да щракнат Марк Суон. Висят пред „Куалинос“ в петък вечер, където ще се появят поне четири-пет известни личности. Хората хленчат за липсата на личен живот, но никой не прави нищо, за да се защити. Освен ако не си Мадона, не е нужно непрекъснато да бъдеш в светлината на прожекторите, без да го желаеш.

— Хората мислят, че съзнателно си създаваш имидж на загадъчна личност — казвам. — Марк Суон, великият режисьор-отшелник. Марк Суон, потайната холивудска звезда. Марк Суон… — Замълчавам, осъзнала, че думите ми започват да звучат малко лирично, и се изчервявам. — Нали се сещаш…

— Не — отвръща ми суховато.

— Мнозина смятат, че това е твоя стратегия.

— Да ставам все по-известен, като избягвам публичните изяви? — изсумтява. — Много хитро. Но единствената ми цел е да не бъда безпокоен по всяко време.

Пристига усмихнат сервитьор с поднос с четири-пет горещи вкуснотии.

— Сеньор Марк — казва той. — Много се радвам да ви видя! Заповядайте.

Подрежда пред нас чиниите с димящи сардини на грил, залята с ароматен сос, мариновани маслини и пържени чушки „халапено“, пълнени със сирене.

Намръщено поглеждам Суон.

— Gracias — казва той.

— Ще донеса и останалото. Ето виното ви, сеньорита — кимва сервитьорът към мен. С всяка секунда ставам все по-напрегната.

— Нали ти казах, че мразя някой друг да поръчва вместо мен — сопвам се. — Ти си ужасен егоманиак, Марк Суон!

Взема една маслина и с възхищение оглежда лъскавата й черна повърхност, преди да я хапне.

— Няма ли поне да ми отговориш? — питам гневно.

— Тези неща не са за теб, сладурано — казва. — За мен са.

Ах. Отпускам се на стола, чувствайки се като кръгла идиотка.

— Паелята ви, сеньор — съобщава сервитьорът, когато донася още ястия. — Студената шунка… пърженият артишок…

Слага чинийките на масата в безкрайна редица.

— А за вас, госпожице? — пита той.

Поклащам глава.

— Ще си взема от неговите.

— Много добре — сервитьорът оставя голяма кана с червено вино и се оттегля.

— Извинявай.

— Кой е казал, че можеш да си вземеш от моите порции? — шеговито пита Суон, набожда една сардина и я схрусква. Налива си чаша вино. — Не искам да ти се бъркам, когато вземаш решения по кулинарни въпроси.

— Харесва ти да ме караш да се чувствам неловко, а?

— Толкова е лесно — намига ми.

Очарователен е. Мургав, едър и самоуверен. И се подиграва с мен с такава лекота…

Трудно ми е да овладея разтърсващата вълна на желание, която преминава през мен. „Не бъди глупава, по дяволите, Анна“, окопитвам се. Протягам ръка към чинийките, хапвам и пийвам вино с единствената цел да се разсея.

— Ето това обичам да виждам — казва Суон. — Момиче с добър апетит.

Свеждам поглед. Чинията пред мен е пълна с колбаси, палачинки, ориз, маслини, риба, сирене… сякаш съм изгладняла бежанка, попаднала на шведска маса. Представям си момичетата, с които Суон е излизал в Ел Ей. Всичките до една блондинки, клонинги на Хедър Локлиър, чиято представа за обяд са две листа маруля без олио и сол. Сигурно, докато ме гледа сега, си казва: „Нищо чудно, че е толкова дебела“. Унивам при тази мисъл.

Е, твърде късно е.

— Благодаря ти за това, което направи — казвам. — Днес, в офиса. Както и за „Файнъл Драфт“.

Учтиво кимва в отговор.

— Винаги се радвам да помогна на приятел.

— Няма да те разочаровам — уверявам го.

— Значи все още възнамеряваш да го използваш?

Примигвам.

— Какво имаш предвид?

— Наистина ли ще се опиташ да пишеш? Няма ли да напуснеш работа?

— По дяволите! Защо всички ми задават този въпрос? Дори и ти?

— Хей — протяга ръце напред. — Просто искам да се уверя, че не се чувстваш задължена да правиш нещо, което вече не желаеш.

— Защо да не желая да пиша? Нали каза, че имам талант. Вече съм по средата на първото си творение — заявявам гордо. — А и ти ме препоръча на Франк Джало. Той се съгласи да прочете сценария ми.

— Не бъди толкова сигурна — предупреждава ме Суон, докато унищожава поредната пълнена гъба.

— Какво искаш да кажеш? — питам. — Нали обеща?

— Нима не знаеш, че в Холивуд никой не казва „не“? Отговорът е „да“ дори когато се подразбира „не“. Джало беше готов да приеме всичко, за да спечели благоразположението ми — свива рамене. — Най-вероятно само след пет минути напълно е забравил за теб.

— Ясно.

Засрамено навеждам глава. Този човек е така добър с мен. Толкова ми помага, а аз се държа враждебно и раздразнително.

— Можеш ли наистина да го направиш? Да напишеш добър сценарий?

— О, разбира се — усмихвам му се, възвърнала спокойствието си. Киното. Моята кариера. — Имам ценен сюжет.

— Разкажи ми — подканва ме той. Не го изрича като молба. Тъмните му очи изпитателно се взират в моите. Сякаш се опитва да претегли таланта ми на везни. Без усилие може да ме издигне или унищожи.

Осъзнавам, че бъдещето ми е в неговите ръце.

— Не е много претенциозен филм — започвам. — Просто лека комедия и…

Протяга ръка напред.

— Спри. Не се прави така.

— Кое?

— Не бива да започваш с оправдания. Щом имаш история, давай смело. Не започвай, като казваш колко е лоша. Или колко е добра. Просто я разкажи.

— Добре — устоявам на изкушението да кажа: тъй вярно. Наставническият му тон ме влудява.

— Най-вече — добавя с усмивка — не започвай, като го наречеш кръстоска между еди-какво си и еди-какво си.

— Каква кръстоска?

— Например нещо средно между „Умирай трудно“ и „Рамбо“ — цитира някого той. — „Нещо средно между «Гладиатор» и «Хубава жена».“

— Последното не звучи зле.

— Права си. Бих се заел с подобна продукция.

Споглеждаме се усмихнати и изпитвам облекчение.

Въпреки закачките и голямата подкрепа, досега се държеше малко студено. А аз бях неблагодарна и дръпната. Харесвам усмивката му. Отпуска ме. Наистина ценя приятелството му.

— Продължавай — нарежда той.

— Добре — неспокойно преглъщам, но няма къде да побягна. — Казва се „Госпожа Уоткинс“.

— Скапано заглавие.

— Зная, трябва да измисля нещо по-приемливо. Както и да е, става дума за двама търговци на антики, които мамят възрастни дами и домакини и плащат жълти стотинки за ценните им вещи. Купуват някакъв бюфет от една старица, но когато го откарват, той се оказва обитаван от дух. Духът прави живота им черен и затова те се опитват да върнат бюфета. Но старицата се е преместила, а не могат да го продадат или зарежат, така че се налага да обикалят из страната да я търсят…

Не смея да го погледна. Взирам се в една от апетитните миниатюрни палачинки, но съм твърде напрегната, за да ям.

— И следва поредица от комични ситуации? — строго пита той.

Въздъхвам. Не му харесва. Трябваше да очаквам това.

— Да, поредица от комични ситуации — признавам. В момента ми е до смях колкото на Йори в потискащ мрачен ден.

Суон мълчи, а аз вяло побутвам парчетата в чинията си.

Той повдига брадичката ми със загрубелия си пръст, за да срещне очите ми.

— Не е зле, Анна!

Засилвам.

— Наистина ли?

Кимва.

— Старомоден тип комедия, но свежа, забавна… поне като сюжет. Трябва доста да се потрудиш, докато някой се съгласи да го разработи, но аз бих проявил интерес.

— Благодаря…

— Не ми благодари — смъмря ме той и отпива глътка вино. — Довърши сценария и ме накарай да се гордея с теб.

Гърлото ми пресъхва. Отчаяно искам да се гордее с мен.

— Ще се постарая.

— Ако имаш време, разбира се.

— Какво?

— Е! — плъзга поглед по тялото ми. — Нали все още трябва да ме шпионираш и да докладваш на „Уининг“.

— „Ред Крест“.

— Да де. А и със сигурност ще бъдеш доста заета с новите си интереси.

— С новите си какво? — питам примигвайки.

Суон повдига буйните си вежди.

— Годеникът ти. Не ми казвай, че си забравила за него.

— О — сепвам се, — не, разбира се.

— Много красив пръстен — казва той с топлота.

— Благодаря.

— Кога щеше да ми кажеш?

— Случи се едва миналата седмица — оправдавам се. — Щях да ти кажа днес. Но Мишел ме изпревари.

— Да.

Настъпва дълго мълчание. Изяждам голяма маслина, за да запълня паузата. Чудесна е, но в устата ми остава вкус на пепел. Не искам да обсъждам Чарлс с него. „Защото темата е твърде лична“, самоубеждавам се.

— Надявам се, че ще бъдете щастливи.

— Не искаш ли да знаеш кой е годеникът ми?

— Вече зная — отвръща. — Чарлс Доусън.

Примигвам.

— Откъде знаеш името му?

— Имам си източници.

Отново мълчание. „Не одобрява годежа ми“, мисля си тревожно. Може би също като Лили и Кити смята, че ще се откажа от кариерата си.

— Значи знаеш за Честър Хаус и всичко останало? — пелтеча. — За мен нищо няма да се промени.

— Разбира се, че ще се промени.

— Ще продължа да работя. Искам да пиша сценарии — възразявам. Защо изведнъж ми се доплаква? Гневно стискам клепачи, за да спра сълзите. — Имам мечти.

— Радвам се да го чуя.

— Няма ли да ме поздравиш? — питам, като се надявам гласът ми да не звучи твърде пискливо.

— Не — отвръща Суон. — Ще ти пожелая радост. Както в една адаптация на Джейн Остин, която режисирах в колежа. В миналото на жените пожелавали радост. Поздравления поднасяли само на мъжете, които са имали късмета да спечелят ръката на някоя дама.

Старая се да не го зяпам.

— Много… благородно.

— Старомоден съм в доста отношения — Суон извръща глава.

— Много… — продължавам, сякаш човъркам болен зъб. — Много хора ме поздравяват, защото Чарлс е заможен.

— Доста повече от заможен, доколкото разбрах.

— Така е — признавам.

— Какво значение има това? — пита той и ме поглежда с присвити очи.

— Никакво — отвръщам припряно. — Точно това се опитвам да ти кажа. Никакво. Няма да стана богата провинциална дама и да се откажа от писането на сценарии.

— Значи не се омъжваш за него заради парите му?

— Никога не бих направила такова нещо! — изкрещявам гневно. Този път наистина съм ядосана. Очите ми святкат. Не мога да търпя да ми говори така. Не ме е грижа, когато другите хора отправят подобни намеци, но той? За нищо на света!

Отново настъпва изнервящо мълчание, след което го чувам да казва:

— Вярвам ти, Анна.

Махва на сервитьора, който след по-малко от пет секунди се появява до масата ни със сметката. Суон дори не го поглежда, докато му подава две банкноти от петдесет лири, които той прибира в джоба си и изчезва светкавично. Нищо в менюто не струва повече от четири лири.

Суон става и грабва сакото си.

— Вече разбирам защо те обслужват толкова любезно — отбелязвам шеговито.

Усмихва ми се, но някак вяло. Изглежда тъжен и замислен.

— Трябва да отида в хотела — казва той, когато излизаме от ресторанта. — Да те оставя ли до „Ред Крест“?

— Няма нужда. Ще повървя пеша. Съвсем близо е.

Кимва и махва на такси. Не се обръща.

 

 

Когато се връщам в офиса, веднага се залавям за работа. Тоест да напечатам няколко бележки за „работния обяд“. Остава ми час-два време да продължа сценария си. Това е единственият начин да се освободя от стреса. Втората част върви гладко. Пръстите ми чаткат по клавишите и когато най-сетне изваждам дискетата, въздъхвам. Поне успях да свърша нещо полезно днес.

След това събирам кураж да се обадя на родителите си. Безкрайно щастливи са. Татко не престава да повтаря какъв късметлия е Чарлс, а мама го превъзнася заради парите му. Честно казано, по-лоша е и от Лили. Уговарям се с тях да заведа Чарлс на вечеря. Най-добре е да се отърва от този ангажимент час по-скоро.

— Анна.

Клер се надвесва над мен.

— Ето го! — въздъхвам и й показвам пръстена.

— Да, наистина е страхотен — казва тя някак плахо. — Всъщност дойдох да ти кажа, че трябва да се качиш горе.

— Горе?! — втренчвам поглед в нея. — За какво? Имам работа — отвръщам строго и затварям програмата, преди да е успяла да зърне екрана.

— Ели Рот те вика — отвръща Клер като оправдание.

Изведнъж ме обзема мрачно предчувствие.

— Защо?

Горката Клер, буквално подскача от крак на крак. Изглежда, отчаяно иска да ми каже нещо, но не смее да отвори уста. После виждам Кити, застанала на прага на офиса си, със злобна самодоволна усмивка.

Сърцето ми запрепуска.

— Клер, какво има? — прошепвам.

Смутено поклаща глава. Явно се страхува да каже каквото и да било, докато Кити ни гледа. Не е на добро.

— Добре — казвам раздразнено. — Отивам.

Дали има нещо, което трябва да изтрия от компютъра си? „Слава богу, че записах сценария на дискета“, мисля си, докато я пъхам в джоба си. Какво друго? Съобщения за изпращане по електронна поща, в които наричам Джон префърцунен идиот, а Майк „гадняр“ или…

— Толкова съжалявам — шушне Клер. — Трябва да те придружа до горе, защото иначе…

Посочва с глава двама охранители в коридора, които ме наблюдават. Оглеждам се и забелязвам, че всички в офиса са прекъснали работата си и ме зяпат.

Не е нужно човек да е завършил курс по офис политика, за да се досети какво става.

— Уволнена ли съм?

— Моля те, Анна — жално мънка Клер.

— Уволнена съм — отговарям си сама. Изведнъж изпитвам странно облекчение, което е изненадващо. Би трябвало да изплача море от сълзи и на колене да умолявам шефовете да ме оставят на работа.

— Тръгваш ли? — пита Клер.

— Не, не мисля — отговарям. Ставам и изваждам чантата си изпод бюрото.

— Но трябва! — почти проплаква Клер.

— Не съм длъжна — възразявам. — Намерили са повод да ме уволнят. Какъвто и да е, не е честно. Аз съм единственият човек тук, който върши нещо смислено. Едва ли ще променя решението им. Не мога да сторя повече от това. Открих страхотен сценарий и гениален режисьор. Щом това не е достатъчно, каквото и да направя, би било безсмислено.

— Но какво да кажа на господин Рот? — хленчи Клер.

— Кажи му да завре конското си отзад — предлагам. — Имаш домашния ми телефон. Разделяме се без лоши чувства, нали?

— Разбира се — прошепва тя и ме поглежда с възхищение. Както, забелязвам, и всички останали в офиса. Но никой не казва: „Браво“ или „Не им се давай“, или дори „Довиждане, Анна“. Всеки трепери за мястото си. Вземам дамската си чанта и се отправям към асансьорите. Няма нищо, което държа да взема със себе си, слава богу, а ако компютърните специалисти изровят онова дълго съобщение за увлечението ми по Руфъс Сюъл, е, ще се позабавляват за моя сметка.

— Накъде тръгна, по дяволите?

Кити се е промъкнала като вампир — светкавично и безшумно, и препречва пътя ми към асансьорите. Очите й буквално святкат от злоба. А уж бях дясната й ръка, човекът, на когото разчита. Но кой знае защо, не съм изненадана, ни най-малко.

— Отивам си — отвръщам спокойно. — Чао!

— Не можеш да се измъкнеш, Анна! — Подчертава всяка дума така, че всички да я чуят. — И да се преструваш на болна, договорът ти ще бъде прекратен.

— Изобщо не съм болна. Просто си тръгвам.

— Винаги бягаш, когато стане напечено — просъсква вече бившата ми шефка. — Не си ли поне любопитна да узнаеш защо си уволнена?

— Не, не ме интересува. Двамата с Ели сте скалъпили нещо, за да си припишете заслугите за „Майката на булката“.

— Проектът е мой. Аз намерих сценария — казва Кити. — Ти потвърди това публично — напомня ми.

— Защото ме принуди.

— О, голяма фантазьорка си — подмята с презрение и добавя високо: — Причината за уволнението ти са изфабрикуваните вчера доклади за огледи на места за снимки. Не си ходила там!

Предполагам, че има шпионин, който ме е видял с Чарлс.

— Истина е. Изфабрикувах ги — признавам. — Но половин ден отсъствие от работа не е основание да уволниш единствения човек в офиса, който е предложил добър проект от шест месеца насам.

— Не си свършила почти нищо. Всъщност нищо.

— Аз намерих сценария и режисьора — казвам й в очите.

— Написа една рецензия, а Марк Суон щеше да се съгласи и без това. Прие заради сценария, не заради теб. Вече беше в списъка ни от режисьори, с които възнамерявахме да се свържем. А и начинът, по който си подходила към него, е ужасно непрофесионален — ръмжи Кити. — Що се отнася до останалия ти така наречен „принос“, не си ни предоставила никаква информация за предснимачния процес. С Ели сме много разочаровани от теб.

— Ти просто завиждаш — казвам й. — Завиждаш ми, че мога да откривам добри сценарии, че Марк Суон ме харесвала сега и за това, че ще се омъжвам — добавям, внезапно осъзнала истината. — Жените би трябвало да си помагат в бизнеса, но ти си една от онези жалки стари чанти, които не търпят конкуренция. Харесваше ме, докато бях незабележима твоя подчинена. Веднага щом започнах да се изявявам, искаш да ме разкараш.

— Не си въобразявай, че Марк Суон ще те защити! — сопва се Кити. — Той има договор с нас. Държим го в ръцете си — изтъква подло. — Не може просто да се откаже, за да спаси кожата на някакво двуметрово женище. Да, точно така, изчезвай — изкрещява, когато натискам бутона и влизам в асансьора. — Бързай да опустошиш Токио или някой друг град.

— Имаш нужда от още няколко пластични операции — отвръщам й. — Тези бръчки няма да изчезнат от само себе си. Чао, Кити. Радвай се на живота на стара мома! — извиквам гръмогласно и с най-голямо задоволство забелязвам изражението й, преди вратите милостиво да се затворят и да поема надолу към фоайето.

Минавам по слънчевите улици на Сохо и ми се струва, че всеки момент ще рухна. Главно защото разочарованието ми е примесено със срам. Отправих към Кити обиди като онези, които сама понасям заради външността си и липсата на мъж в живота си, а би трябвало да заклеймя само себичния й, отмъстителен нрав. Но инстинктивно знаех, че ще я засегна дълбоко, и успях. Защо не? Аз бих се почувствала наранена от подобна обида.

Атаката на двуметровата жена — доста оригинален филм, опитвам се да се надсмея над случилото се и да се отърся от горчилката.

Решавам да се прибера с метрото, защото по обяд ще бъде претъпкано и няма да си позволя да заплача пред толкова хора.

 

 

Когато се прибирам, Лили седи на дивана и с една ръка разресва водопада от платиненоруси коси, а с другата държи телефона до ухото си.

— Да — смее се тя. — Разбира се, скъпи! — разочаровано поглежда към мен. — Всъщност току-що влезе. Искаш ли да поговориш с нея? Така ли? О, тогава трябва да ви оставя — примирява се и се засмива глезено. След това ми подава слушалката и смехът й секва, сякаш някой е натиснал бутон. — За теб е — казва сърдито: — Чарлс.

Каква работа има да очарова точно него? Подозрително я поглеждам, но тя просто навежда глава и продължава усилено да разресва косите си.

— Здравей, скъпа — казва той. — Добре ли мина денят ти?

— Никак — отвръщам. — Току-що ме уволниха.

Четката застива в ръката на Лили. Заслушва се с ококорени очи.

— Не! — извиква гневно Чарлс. — Какви са тия хора, идиоти?

„Напълно ме подкрепя“, мисля си. Трябва да му бъда благодарна. Всъщност наистина съм му благодарна.

— Много мило — казвам. — Ако си свободен, ще вечеряме у родителите ми.

— Свободен ли? Разбира се! — потвърждава радостно. — В колко часа?

— В осем.

— Ще те взема в шест. Не, в пет и половина, щом вече не си на работа, за да избегнем пиковия час.

— Не искам да ходя при тях — проплаквам. — Искам да си остана у дома и да се напия.

— Би ти се отразило зле, скъпа.

— На кого му пука? — изкрещявам и веднага съжалявам за избухването си. Той няма никаква вина, нали? — Искам да кажа… прав си — поправям се глуповато.

— Това означава ли, че няма повече да работиш с онзи твой приятел Марк Суон? — пита Чарлс.

О!

— Хей, там ли си?

— Да, да — продумвам едва-едва. Разбира се, че означава това, нали? Трябва да му позвъня. Веднага. Но се сещам, че не е в офиса си, а в хотелската стая, наета за съвещания.

Но не означава, че никога вече няма да го видя. Опитвам се да се отърся от прокрадващата се паника. Той твърди, че сме приятели. Разбира се, че няма да престанем да се виждаме.

— Трябва да запазиш връзките си с него — мъдро казва Чарлс. — Защо не го поканиш на годежа ни, скъпа?

— Хм…

— Бих се радвал да се запозная с него.

Преглъщам. Не се и съмнявам, че би се радвал. Всъщност защо не? Рано или късно, и аз ще се запозная с всички негови приятели.

— Разбира се — казвам. — Ще го поканя.

— На твое място не бих се тревожил — успокоява ме той. — Много скоро ще си намериш друга работа. А дори и да не намериш, честно казано, не ти е нужна — добавя с известна гордост.

— Благодаря… скъпи.

— Е, тогава ще те взема в пет и половина — весело казва Чарлс.

Затваряме.

— Уволнили са те? — пита Лили, повдигайки изписаните си вежди във фалшив израз на загриженост.

— Да — промърморвам.

— За какво? Злоупотреба със служебно положение? Интимна връзка с шефа? Наркотици? — развълнувано пита тя. — Е, вече няма значение, нали?

— Разбира се, че има — възразявам, готова да заплача. — Искам да мога сама да плащам сметките си.

— Не разбираш ли, Анна? Не е нужно да работиш. Ти спечели. Той е луд по теб — добавя с тон, който издава, че последното й се струва непонятно. — Проблемът ти е, че искаш и работа. Искаш да имаш всичко — изрича последната дума с раздразнение. — А вече получи единственото, което е важно.

Едва ли говори за любов.

— Когато се съберем с Хенри, може би ще се откажа от кариерата си на модел — продължава замислено. — Не че ще бъда принудена. Просто няма да имам желание повече да се занимавам с това. Ще се посветя на брака си.

— Трябва да взема душ — казвам. — Да се подготвя за семейната вечеря.

— Да, да. Нали не се безпокоиш, че Чарлс няма да хареса родителите ти?

— Не.

— Ама не можеш да отречеш, че не са от най-изтънчените. Но може би си права — добавя с въздишка. — За него няма значение какви са. Щом смята, че вече е открил идеалната жена. Теб!

Оглежда ме критично, но не мога да й помогна да намери обяснение. Самата аз нямам такова.

Чарлс пристига с ролса си точно на секундата и потегляме към Съри. Не ме разпитва за уволнението ми, което е страхотно, защото нямам желание да говоря на тази тема. Иска да обсъждаме само плановете за сватбата.

— Познавам и един невероятен човек, който може да достави портокалови цветчета по всяко време на годината. Трябва да имаш венец от портокалови цветчета, скъпа, както всяка булка през викторианската епоха. Ухаят божествено… А тортата… дано не искаш нещо екзотично… мисля си за традиционна, може би на шест етажа, с бяла глазура и много украси. Могат да включат семейния герб като елемент. И два вида крем, да се редуват етажи с бял шоколад и конфитюр от пресни малини и етажи с лимонов крем и ягодово пюре. Какво ще кажеш за сладолед? Обожавам лимонов. Намира се толкова рядко. С подсладен лимонов концентрат се получава страхотен сладолед… Църквата е „Сейнт Марк“, сред природата на Грийнхемптън. Построена е през шестнайсети век, много е красива, а и викарият ще ти хареса. Добър човек е и проповедите му са кратки…

Не престава да говори. Аз от време на време казвам „добре“ или „аха“. Иска ми се да проявявам интерес. Зная, че по-нататък ще проявя. Просто подготовката за една сватба е доста сложно нещо. Човек не се замисля, но щом се залови с организацията, изникват адски много неща за уреждане.

— Слушай, скъпи — проговарям най-сетне, когато навлизаме в селото на родителите ми. — Може би е по-добре всичко да бъде малко по-просто.

Поглежда ме ужасено.

— Какво? По-просто? Защо? Защо наистина?

— Ами днес ме уволниха и трябва да си търся нова работа — увъртам, — а това ще продължи цяла вечност. Трябва да довърша сценария и не зная дали ще имам време за подготовка за толкова пищна сватба.

— Аха — въздъхва с облекчение. — Значи по принцип нямаш нищо против хубава сватба.

Представата ми за хубава сватба е венчавка на плажа в присъствието само на най-близките роднини, но зная какъв отговор очаква той и казвам весело:

— Разбира се, че нямам! Просто едва ли ще се справя с подготовката.

— Не се тревожи, скъпа — успокоява ме Чарлс. — Бинки и Криспин ангажираха страхотна организаторка на сватбени тържества. Ще й се обадя. Флора Макстън.

Флора Макстън? Чела съм за нея в „Татлър“. Тя е най-търсеният консултант по планиране на големи светски сватби. Иска в аванс процент от бюджета, който да е минимум седемдесет и пет хиляди.

— Но Чарлс! — възразявам поразена. — Колко мислиш да похарчиш?

— Струва си да дам пари за малко показност — казва той. — Женя се само веднъж. Искам всичко да бъде съвършено. Да започнем съвместния си живот със стил. Тази ли е улицата?

— Да. Третата къща вляво.

— Ти няма да имаш грижата за нищо — заявява. — Можеш да оставиш всичко на мен.

— Ами… добре.

— Щом кариерата ти е важна за теб, важна е и за мен — уверява ме Чарлс. — Това ли е домът на родителите ти?

Поглеждам къщата. Не е голяма, с пътека, посипана с чакъл, с малка морава отпред и статуя на гном с гол задник. Често съм се срамувала заради него, а сега настойчиво гледам Чарлс и със злорадство очаквам и той да се почувства засрамен.

— Ето ни у дома — казвам предизвикателно.

Лицето му не трепва. Дори не подсмърква смутено.

— Чудесно е — отбелязва смело.

Родителите ми реагират както очаквах. Татко е висок и едър и леко смръщва вежди заради ръста на Чарлс, но му хвърлям гневен поглед и той се опомня. А мама се разтапя от любезност още преди да е узнала за цялото му финансово състояние. На лицата и на двамата се изписва облекчение. Явно си казват: „Истина е, Анна най-сетне си намери мъж!“. Много съм поласкана.

Ангелски нежната красота на мама не е намерила израз в готвенето й. Сервира ни печено агнешко с традиционните за английската кухня преварени зеленчуци, станали почти на каша — явно напълно е пропуснала британската кулинарна революция. Чарлс води учтив разговор. Прави комплименти за вечерята, за градината и дори за гнома с гол задник. После иска допълнително от разкашканите броколи. Несъмнено усеща, че се е превърнал в звезда.

— Мислим сватбата да бъде в Честър Хаус, ако не възразявате, разбира се — казва тактично. — Обикновено булката тръгва от дома на родителите си и това е чудесно, но ще имаме толкова много гости и ще е най-разумно…

— Какво е Честър Хаус? — пита татко.

— Къщата на Чарлс в провинцията — отговарям.

— Семейното убежище — скромно вметва той. — Много е подходящо за сватба.

Майка ми замълчава с леко притворени от задоволство очи като котка, която почесват зад ушите.

— Мислех, че живееш в Лондон, Чарлс? — пита тя може би твърде нетърпеливо.

— Там имам апартамент. По-удобно е — отбелязва Чарлс.

— До Итън Скуеър е, мамо — казвам, преди да е попитала.

— Оо! — възкликва майка ми, почти разтреперана от вълнение. Дори татко енергично кима, сякаш едва сега е разбрал колко богат е Чарлс.

След като предупредително я смушквам в ребрата, мама си трае, докато Чарлс се извинява и отива до тоалетната (където ще се натъкне на поставката за хартия във формата на испанка с кастанети в ръце). Емоциите мигом се отприщват и следва порой от прегръдки с насълзени очи, поздравления на висок глас и дежурната реплика на татко, че Чарлс е извадил голям късмет с мен, въпреки че дълбоко в себе си и той споделя облекчението на мама.

Едва когато успяваме да се измъкнем и да тръгнем обратно към Лондон в тъмнината, осъзнавам каква радост съм донесла на скъпите си родители. А Чарлс не подхвърля нито една хаплива реплика за това, че са обикновени хора от средната класа. Заявява, че са страхотни, и обещава да изпрати лимузина, която да ги докара на партито по случай годежа…

Мама каза:

— Ти си най-голямата късметлийка на света!

Зная, че е права. Няма спор. Наистина съм късметлийка.

Определено.