Луиз Бегшоу
Родена в понеделник (1)

Първа глава

— И така, сега, повече от всякога, филмите въплъщават творческия дух на Обединеното кралство. А богатото културно разнообразие…

Зяпам конферансието и се старая да не изглеждам твърде отегчена. Трудно е. Уморена съм. Работният ми ден бе дълъг и краят му все още не се вижда. Шефката ми, Кити Симпсън, е поканена на тази дивотия и естествено е решила да си придаде важност, като заведе и асистентката си, защото почерпката струва две хиляди лири на човек. Това е поредният благотворителен прием на филмовата индустрия, на който скъпоплатени актьори, режисьори, импресарии и продуценти уж събират средства за борбата срещу СПИН, а всъщност целта им е да се покажат и да наваксат с клюките. От всичко има в изобилие: купища хайвер, циркови артисти, обикалящи между гостите и гълтащи огън, скъпи мезета, жени със зашеметяващи тоалети, мъже с часовници, чиято цена е шестцифрена сума. Похарчени са най-малко двадесет хилядарки за цветя, които не цъфтят през сезона. Питаш се защо просто не изпратят чек на фондацията на Терънс Хигинс и не си спестят разходите, но, разбира се, тогава не би било забавно.

— Анна — просъсква Кити срещу мен. — Казах да ми донесеш чантата.

— Извинявай — плахо прошепвам в отговор.

— Тук си като моя асистентка. Не бива да се разсейваш — казва тя и тръсва безупречно оформените си коси.

Тази вечер е облечена с екстравагантна рокля с дълъг ръкав и пищна яка, която прикрива бръчките на шията й. Мисля, че е „Армани“. Допълнила е тоалета си с обици, по чиито огромни висулки блестят диаманти, и червена панделка, емблема на борбата срещу СПИН, която, естествено, представлява платинена брошка, обсипана с рубини.

— Не съм те довела, за да стоиш като голям чувал с картофи — продължава да ме хока тя, явно изнервена. — Можеше да положиш малко усилие. Поне да се опиташ да намериш подходяща рокля.

Лицето ми помръква. Мислех, че съм избрала прилична рокля от тъмносиньо кадифе, с прозрачни ръкави, стигаща чак до равните ми обувки.

— Но, предполагам, няма голяма полза — въздъхва Кити, загубила интерес.

Ръстът ми е метър и седемдесет и осем. Имам леко издуто коремче, месести ръце и нос, подобен на човка. Все пак, има неща, които харесвам във външността си. Задникът ми си го бива, не е отпуснат, и краката ми са прави, но се налага да ги прикривам, защото съм доста висока.

Мислех, че тази вечер не изглеждам зле, но явно съм се излъгала. Кити е кльощава жена на възраст, която никой не би отгатнал след множеството пластични операции.

— Тази рокля ми се стори подходяща — смотолевям.

Кити не ми обръща внимание.

— Чантата ми! Донеси я, преди да умра, моля те.

— Добре — въздъхвам. — Имаш ли номер от гардероба?

Свива рамене.

— Загубих го. Просто им я опиши.

— Ще я търсят цяла вечност — възразявам. Тук има над хиляда души. — А и след малко ще говори Марк Суон!

Неговата поява е единственото интересно нещо в тази кошмарна вечер. Бог знае как са успели да го убедят да произнесе реч, та той е най-нашумелият английски режисьор. Спечелил е три Оскара за най-добър филм, а все още не е навършил четиридесет. Толкова е талантлив, че в сравнение с него Сам Мендес изглежда аматьор. Но е и изключително затворен и никога не дава интервюта за пресата. Никакви приеми в Кан, никакви снимки за „Хелоу!“. Продуцент съм и не разбирам защо около режисьорите се шуми толкова. Но все пак искам да чуя какво ще каже Марк Суон. (Е, добре, не съм истински продуцент. Задължението ми е да чета сценарии и да бъда вярното кученце на Кити, но работя с продуценти, което е почти същото.)

— Просто им я опиши — повтаря Кити. — Знаеш как изглежда моята чанта. Черната.

Черната. Супер.

— Можеш ли да бъдеш малко по-…

— Шшт! — просъсква Кити и малките й очи с благоговение приковават поглед в сцената. — Представят го.

Наистина.

— … трети Оскар за „Крал Харълд“… Дами и господа, господин Марк Суон.

Аз също изпъвам шия към сцената. Но Кити е настанена на удобното място. Точно пред мен седи някакъв дебелак с огромна плешива глава. Не се осмелявам да го помоля да се премести. Платил е две хиляди за мястото си, което го прави доста по-важен от мен.

— Благодаря — започва Марк Суон. Има плътен, секси баритон и е много висок. И все пак не успявам да видя как изглежда. — Казано по този начин, звучи направо впечатляващо.

Публиката избухва в истеричен смях.

— Знаете ли, първото, което ми хрумва винаги при подобни прояви, е: Защо просто не напишем чек? — продължава той. — Впрочем, за колко са пазарени тези огнегълтачи?

Още смях, малко по-смутен. Ухилена до уши, се размърдвам на стола си, опитвайки се да го зърна. Вече страшно харесвам този чешит.

— Анна — просъсква Кити с присвити очи. — Глуха ли си?

С неохота ставам.

— Отивам, отивам…

Проправям си път между масите, чувам гневни цъкания с език, когато попреча на някого да вижда Суон за секунда (в момента разказва политически неуместен виц за съпругата на шеф на киностудия и чистач на плувен басейн) и хуквам към фоайето. „Бързо!“ Много искам да чуя речта му. Това е страхотна възможност. Той не се явява пред публика често, не дава интервюта…

— Да? Мога ли да ви помогна? — пита служителката от гардероба с фалшива усмивка.

— Мм, да. Трябва да взема чантата на шефката си.

— Номерът?

— Загубила го е.

— Тогава не мога да ви помогна.

— Черна, без дръжки — настоявам с умоляващ тон. Жената ме измерва с поглед, пълен със заслужено пренебрежение. — Моята е номер триста и шестдесет. Може би е близо.

— Има около петдесет хиляди черни чанти без дръжки близо до номер триста и шестдесет, скъпа.

— Слушайте — отчаяно казвам аз. — Ще пропусна речта на Марк Суон…

— Отби се тук по-рано — омеква служителката. — Красавец е, нали?

— Не зная. Няма да мога да го видя.

— Да — замечтано продължава жената. — Красив е. Висок, мургав хубавец. Каза, че харесва косите ми — добавя тя и кокетно завърта глава.

— Има прекрасен глас — казвам. — Наистина не искам да го пропусна. Мога ли сама да надникна тук? Зная как изглежда чантата, горе-долу.

— Заповядай — отвръща гардеробиерката, свивайки рамене.

Гмурвам се в огромното помещение и безпомощно ровя сред кожените палта (от естествена кожа) и якета в търсене на трудно определимата, без особени белези чанта „Прада“ на Кити. Всички чанти изглеждат еднакви. Сега разбирам защо служителката толкова настояваше за номера. Безсмислено е. Двадесет минути вече безнадеждно тършувам и си представям как Суон подхвърля шеги с топлия си глас и се подиграва на надутите важни клечки.

Във Великобритания няма много наистина добри кинотворци, а пропускам шанса си да видя най-талантливия от тях. И естествено, Кити само ще ме нахока, че съм загубила проклетата й скапана чанта.

— Извинете.

Обръщам се в мрачната гардеробна и виждам висок мъж с брада и черна вратовръзка, който се опитва да се промъкне покрай мен.

— Не очаквах да заваря някого тук — казва.

— Ааа… Дано няма нищо нередно, колежката ви каза, че мога да потърся чантата си.

— Не съм неин колега, а правя същото като вас — обяснява непознатият със съчувствие. — Загубили сте номера?

— Шефката ми е загубила своя.

— Милиони черни палта — казва той с въздишка. — Защо избрах точно черно?

— Лош късмет, а?

Съгласява се и ми се усмихва. Изглежда доста привлекателен, доколкото мога да видя в полумрака. С широки, мускулести рамене.

— Откога сте тук?

— Вече почти половин час — въздъхвам. — Пропуснах цялата реч на Марк Суон.

Замълчава за миг.

— Боя се, че да. Но не я биваше кой знае колко.

— Преди да изляза, ми се стори доста забавен — възразявам. — Не говори превзето и надменно като останалите звезди. Дори не се преструва на поласкан.

— Така е.

— Странно е, като се има предвид, че страни от хората.

— Защо? — пита той и започва да рови сред палтата.

— Е — разпалвам се аз, — всички, които избягват компания, са чудаци, нали? Мислят се за толкова важни, че вечно трябва да се крият. Това е признак на патологична самовлюбеност. Например Стенли Кубрик.

— Може би просто не желае да го преследват — любезно изтъква той. — Все пак, дойде тук тази вечер.

Подсмърквам с раздразнение.

— Някой трябва да му напомни, че не е Том Круз.

— Предполагам, че го знае — отвръща мъжът и замислено поглажда брадата си.

— Но ми се стори забавен. Хареса ми — казвам. — Жалко, че не можах да го чуя. Исках да видя как изглежда, нали разбирате. Няма да имам друга възможност.

— Намерих го — заявява той тържествувайки и сваля красив черен балтон от закачалката. — Каква е чантата, която търсите?

— „Прада“, без дръжки. Трябва да е някъде около номер триста. Но вие тръгвайте — казвам. — Няма смисъл и двамата да се врем в тази дупка.

— Бившата ми приятелка имаше такава — казва той. — Случайно да е тази?

Истинско чудо. Пъхва ръка в купчината чанти и безпогрешно издърпва тази на Кити. Бързо я отварям. Да, наистина е нейната. Вътре са визитките й, цигарите, талонът за козметични процедури в салон „Ив Лом“.

— О, вие сте гений — възкликвам. — Толкова съм ви благодарна.

— Винаги съм готов да помогна на хубаво момиче — казва той с лек поклон.

„Хубаво момиче!“ Хм. Сигурно тук е по-тъмно, отколкото предполагах.

— Кой е тук? Не можете да влезете всички! — провиква се гардеробиерката и се устремява към нас. — Позволявам си пет минути почивка и всеки… О… — внезапно застива. — Извинявайте! Не беше нужно да влизате. Веднага щях да го намеря — казва тя, разтапяйки се от любезност.

— Загубих номера си — извинява се непознатият.

— Запомних как изглежда палтото ви, господин Суон.

Толкова съм изненадана, че загубвам равновесие, политам назад и събарям цялата закачалка с палта.

— По дяволите! — изревава жената.

— Не се безпокойте, няма нищо — казва Суон и ми помага да стана. Благодаря на бога, че е полутъмно и не може да види как се изчервявам. — Лесно ще ги вдигнем.

С една ръка изправя закачалката заедно с всички палта.

— А, добре — мънка жената, поразена.

— Съжалявам — извинявам се аз.

— Следващия път бъди по-внимателна — сопва ми се гардеробиерката. Но погледът ми е втренчен в Суон.

— Успокой се, беше забавно — уверява ме той. — По-забавно от речта.

Намига ми.

Грабвам чантата. Смея да твърдя, че дори аз никога не съм се излагала така.

— Най-добре да тръгвам — казвам. — Пазете се.

Господи, как можах да го изтърся? Пазете се?

— Приятно ми е да се запознаем. Как се казвате?

— Анна. Анна Браун — отговарям. — Е, довиждане, господин Суон.

— Марк — настоява той и се усмихва. — Чао, Анна.

— Къде изчезна, по дяволите? — пита Кити и дръпва чантата си от треперещата ми ръка. — Не можа да чуеш речта на Марк Суон.

— Хм… да.

— Жалко за теб. Донеси ми още една чаша шампанско — нехайно казва тя.

— Разбира се — отвръщам, доволна от възможността да се измъкна.

Е, добре поне, че никога няма да узнае за случката. Нали?

 

 

Съквартирантката ми Лили се е закотвила пред компютъра си. Жълтата й лачена къса пола подчертава тъмнозлатистия загар на дългите й крака. Блузата й е от бяло еластично жарсе и под нея се открояват съвършените й силиконови гърди. Лъскавите руси коси се спускат по гърба й.

Аз също съм облечена с най-хубавия си летен тоалет. Черни джинси, черна тениска и обувки „Док Мартинс“. Едноцветното облекло „оптически вталява фигурата“, както винаги казва Лили. Все пак, не изглеждам, сякаш съм се стопила. Нито хоризонтално, нито вертикално.

И двете ми съквартирантки са модели. Не участват за ревюта, само във фотосесии. Лили е метър и шестдесет и пет, а Джанет метър и шестдесет и осем, но са стройни и нежни, особено Лили, която прилича на момиченце. Аз стърча и над двете и ръстът ми е подходящ за професията им, но бих станала манекенка само на някоя друга планета. Хората любезно ме описват като закръглена. Безспорно съм едра жена. Наистина съм висока, но не съм кльощава дългучка. Имам яки ръце, коремче, огромен бюст, почти никаква талия и приличен задник — не е дебел, но е малко сплескан от седене по цял ден, а от това, че краката ми са прави, няма голяма полза. Не бива да ги показвам, нали? Ако човек изглежда като мен, не би искал да привлича внимание. Най-често нося равни обувки и широки дънки. Камуфлаж.

Какво мога да кажа за лицето си? Дъщеря съм на чаровник с мъжествени йоркширски черти и прелестна майка. На петдесет години все още е красива. Има скули като на Мишел Пфайфър, на които можеш да окачиш кърпа. Не е много висока, метър и шестдесет и три, с крехко тяло, огромни сини очи и прекрасни гарвановочерни коси. По-скоро би могла да мине за майка на Джанет, отколкото за моя.

Но аз явно съм се метнала на татко. Къде е стройната фигура на мама? Къде е гарвановочерната й грива? Няма и помен от тях. А малкото чипо носле, толкова нежно и женствено? Не съм наследила нищо от нея. Имам рядка пепеляворуса коса, лунички, едро, силно тяло и голям нос, съразмерен с широкото ми лице. Докато растях, татко често ме наричаше хубавица. Постепенно разбрах, че това не е вярно. Когато Джак Лафърти, който трябваше да бъде мой кавалер на една дискотека в четвърти курс, ми върза тенекия и станах за смях пред всичките си съученици, все още недоумявах защо постъпи така. Следващата година на голямото тържество в училище „Сейнт Джон“ всичко ми се изясни. Петокурсниците празнуваха завършването си с голям купон в класическата гимназия в другия край на града. Готвихме се за него цяла година. Повечето момичета не желаеха да бъдат придружавани от кавалери, защото момчетата от „Сейнт Джон“ бяха апетитна плячка и съученичките ми искаха да опитат късмета си с тях. Не се срамувах, че нямам кавалер, нали повечето момичета нямаха. Издокарах се, както всички. Прекарах съботния следобед във фризьорски салон и получих като подарък безплатен грим „№ 7“ (тогава сините сенки бяха на мода). Избрах рокля „Лора Ашли“ от черно кадифе, с панделка отзад. Знаех, че съм твърде висока и носът ми е голям, но все още не се срамувах от това. Мислех се за хубава. И принцеса Даяна бе висока и с голям нос, но хората я смятаха за най-красивата жена на света. Не бях излизала с много момчета, но си въобразявах, че е, защото повечето се срамуват да ме поканят.

Едва ли някога ще забравя момента, когато влязохме в залата. Бях много развълнувана, както и останалите, а момчетата от „Сейнт Джон“ се хилеха, шушукаха си и след пет минути нехайно мотаене край масата с чаша безалкохолно в ръка едно от тях дръзна да се приближи към мен, при това с тежкарска походка. Беше мускулест красавец и изглеждаше страхотно в смокинга си, а на крачка зад него пристъпваха двама негови приятели. Когато срещнах дяволития му поглед, се почувствах чудесно. Всички момичета от гимназия „Фелдстоун“ стояха сами, а той щеше да покани на танц точно мен.

— Е? — каза приказното видение, поне в моите очи, въпреки пъпките по лицето и леко мазните коси.

— Здравей — закачливо го поздравих.

— Може ли един танц? — попита красавецът.

Приятелите му се засмяха.

Усмихнах се и на тримата.

— Разбира се, защо не? — казах с престорено нехайство.

— Как се казваш?

— Анна — отвърнах.

— Аз съм Гари — представи се той и с насмешка добави: — А на теб повече ти подхожда името Върлина.

Приятелите му го побутнаха ухилени.

— Как е времето там горе, скъпа? — попита единият.

— Тази трябваше да дойде с лампички на главата — обади се другият. — За да предупреждават ниско прелитащите самолети да не се блъснат!

И тримата се изсмяха гръмогласно право в лицето ми, а после се обърнаха и се оттеглиха в своя край на залата, докато аз стоях, загубила ума и дума, с пламнали страни. Искаше ми се да се престоря, че не ми пука, и дори опитах, но когато чух някои от момичетата да се подхилкват злорадо, не можах да го понеса. Разплаках се пред всички. Унижението бе толкова жестоко, сълзите запариха по бузите ми, носът ми потече и лицето ми стана още по-румено, с набразден от струйки фон дьо тен.

Грабнах салфетка от купчината до пластмасовите чинийки с кубчета сирене и парченца ананас и изтрих очите си, но бе твърде късно. Все още си спомням как хукнах към тоалетната през тълпата момичета, които флиртуваха с момчетата, кикотеха се и си шепнеха. Погледнах лицето си в зацапаното огледало във вонящата на урина и дезинфектанти тоалетна и видях зачервените си очи и нашарените бузи. Опитах се да сложа нов фон дьо тен, но не преставах да плача, и ставаше все по-зле. Лицето ми изглеждаше толкова ужасно, с размазана спирала, зачервен нос и насълзени очи, че накрая просто се наплисках с вода и измих всичкия грим, плод на два часа усилен труд. Проследих с поглед тънките черни и бежови струйки, които се стекоха в мивката и изчезнаха в канализацията.

Не се върнах в залата. Може би трябваше да отида, да намеря някоя приятелка и предизвикателно да започнем да подхвърляме обидни реплики за всички останали. Но не го направих. Не бях в състояние да сторя друго, освен да пропълзя в една от кабините, да седна върху капака на тоалетната чиния и да си поплача.

Стоях в тоалетната цели четири часа, докато в залата гърмеше диско, и слушах клюките, които момичетата си разменяха, когато идваха да освежат грима си и да си побъбрят за момчетата, с които са се запознали. В десет без пет автобусът бе готов да потегли, затова излязох направо на паркинга. Качих се първа. Когато най-добрата ми приятелка — Клара Брайънт, дойде задъхана и усмихната, само ме погледна, без да изрече нито дума, защото не знаеше какво да каже.

Онази вечер научих урока си. Не бях красива и привлекателна и никак не приличах на принцеса Даяна. По-рано бе лесно да вярвам на родителите си, особено на баща си, който винаги бе твърдял, че съм хубавица и че момчетата ще се избиват за мен. Вярвах им, въпреки образа, който виждах в огледалото. Макар че рядко се случваше някое момче да ме покани да излезем, а малцината, с които се бях срещала, ме бяха зарязали. Винаги аз бях изоставената, никога те. Сляпо вярвах на думите на татко, до онази вечер на тържеството.

Тогава най-сетне проумях истината. Приех я веднага. Натъпках всичките си красиви тоалети в дъното на гардероба и започнах да обличам най-скромните, които имах. Изхвърлих обувките с висок ток, ярките червила и тубичките брокат. Като тийнейджърка не живеех близо до магазин „Гап“, но ако имаше такъв в района, щях да стоя там цяла вечност и да избирам все по-семпли тениски, джинси и памучни панталони в бледи, пастелни цветове, които никой не би забелязал. Постарах се да избера най-доброто от „Маркс енд Спаркс“ и „Топ Шоп“. Когато пораснах, открих класически модел рокли, на които сякаш бе извезано „Не ме забелязвай“, и си купих четири в различни цветове, така че ходя на работа, на ресторант и на редките си злополучни срещи с мъже с дрехи, чийто дизайн сякаш е създаден специално, за да ме прави незабележима.

Никога не ще изглеждам като Джанет или Лили, дори ако се подложа на пластични операции на цялото тяло, което не мога да си позволя. Започнах да заделям пари в касичка, за да се сдобия с по-приличен нос, и наскоро надникнах в нея. Събрала съм цели деветдесет и осем лири и тридесет и четири пенса. Имаше малко повече, но преди шест месеца си позволих уикенд в „Ситибрейк“, през който непрекъснато валя.

— Анна, на коя дата си родена? — изведнъж казва Лили, без да отлепи очи от екрана.

— Защо? — питам.

— Просто така, забавно е — убеждава ме тя. — Ще разбереш кой ден от седмицата е било.

— Трети юли хиляда деветстотин седемдесет и първа.

Дългите нокти на Лили чаткат по клавишите, докато въвежда цифрите една по една.

— Понеделник! — извиква тя.

Джанет ме поглежда. Облечена е с прилепнала момичешка розова рокля, която изглежда невероятно в съчетание с матовата й кожа. Дрънкулките по ръцете й звънят при всяко движение.

— „Родените в понеделник са красиви“^[1] — рецитира Джанет.

Лили тихо се засмива.

— Извинявай — казва тя и повдига костеливата си ръка към устата. — Просто ми се изплъзна! Честна дума!

— Анна разбира от шеги, нали, Анна? — казва Джанет.

— Няма проблем — въздъхвам. Наистина няма. Искам да кажа, не чувам това за първи път. Може би в началното училище е най-трудно. Но след първите десет години човек свиква. Имам предвид, с мисълта, че е грозен.

Не се самозаблуждавам относно външността си. Когато станах на петнадесет, дори баба ми престана да казва: „Преживяваш етап, който ще отмине. Ще видиш“.

Сега не ми се говори за това. Опитвала съм много неща. Равни обувки, пастелни цветове. Грим, който „намалява“ носа ми, оттенъци и светлосенки, но нищо не помага. Остава си голям. И се набива на очи. В случай че си позволя да забравя за него, мъжката част от обществото услужливо ми напомня.

— По дяволите, страхотен хобот имаш!

Това бе реплика, която чух миналата седмица от пиян тийнейджър, докато се прибирах у дома от „Теско“. Признавам, подигравката все пак беше остроумна.

— Не се безпокой, Анна, аз те намирам за красива — казва Джанет.

— Защото истинската красота е вътрешната — изрича лъжата Лили. — Тя е важна.

— Какво е това на върха на носа ти? — пита Джанет.

— Кое? — уплашено пита Лили.

— Някакво червено петънце. Може би ти излиза пъпка — злобно предполага Джанет.

— Господи! — ужасено изпищява Лили. Втурва се към огледалото над камината и се взира в едва забележимата розовина. — Боже мой! Не съм за пред хора! А утре съм на работа!

— Изглеждаш добре — успокоявам я аз.

— Какво разбираш ти?

Разхленчва се и мята буйните си платиненоруси коси като в реклама на шампоан „Тимотей“.

Джанет мъдро поклаща глава.

— Казах й да не ползва този фон дьо тен. Наистина мисля, че запушва порите.

— Ти в кой ден си родена, Лили? — питам, но опитът ми да отклоня вниманието й е безполезен.

— Ще погледна — казва Джанет. Пристъпва към компютъра, поклащайки съвършено стегнатия си, заоблен задник. Джанет има мания да подражава на Джей-Ло. Гледа всичките й клипове с религиозно благоговение и се кичи със златни бижута и естествени кожи, задигнати от фотосесии. Освен това прекалява с хип-хоп аксесоарите и настоява да я наричат Джей-Ми, вместо с истинското й име Джанет Мийкс.

— В сряда — обявява тя.

— „Родените в сряда са злочести“ — шеговито подхвърлям. Кой знае? Всичко бе възможно. Например Лили да се разболее от едра шарка или да прояви остра алергична реакция към колагенов имплантант. Би било фантастично!

— Това е само глупав стих — нехайно казва Лили. — Не означава нищо.

— За разлика от астрологията — изтъквам шеговито.

Хвърля ми злобен поглед.

— Астрологията е напълно доказана.

— От кого?

— От всички — заявява тя и тържествувайки ме затапва.

— Трябва да се залавям за работа — казвам аз и протягам ръка към поредната червена картонена папка. Очилата тежат на носа ми, а очите ми сълзят, но вече е неделя, а трябва да напиша рецензии за още пет сценария, всеки от които, без съмнение, ще бъде толкова ужасен, колкото шестнадесетте, които вече прегледах.

— О, почини си, Анна. Поне за малко! — весело казва Джанет.

Тя работи най-много два дни в седмицата, а изкарва тройно повече от мен. Взира се с премрежен поглед в обектива три-четири часа и ходи по разни кастинги. А аз цял уикенд пиша, докато пръстите ме заболят, съчинявам рецензии за скапани сценарии, по които никога няма да бъдат заснети филми, а през седмицата тичам по поръчки, набирам писма на компютъра, вдигам телефона, правя ксерокопия, разхождам кучета и буквално робувам на една долна кучка на име Кити.

Джанет и Лили печелят по четиридесет хиляди на година. А аз едва шестнадесет.

Те са на двадесет и осем и двадесет и три. Аз съм на тридесет и две.

Все пак, колкото и да е наивно, не преставам да вярвам, че един ден животът ми ще се промени. Работя в обещаващ бранш. Загубих четири години, докато си намеря работа като асистент по подбор на сценарии, но сега съм служител на престижна продуцентска компания с луксозен офис в Ковънт Гардън. Имам пенсионна и здравна осигуровка.

Може пък да успея, нали? Да намеря игла в копа сено, един-единствен велик сценарий, който да препоръчам. Тогава може би ще бъда повишена в изпълнителен продуцент като Кити. Ще спечеля милиони и ще получа Оскар…

Случвало се е с други хора. Непрекъснато се случва. Понякога ми хрумва да променя живота си, да потърся по-добре платена работа някъде другаде, но какво бих могла да върша? Няма да бъде във филмовата индустрия. Тук плащат малко на заемащите низши длъжности, защото толкова могат да си позволят. В града има поне четиридесет малки Анни, току-що завършили филмовата академия, които са готови да убият за моето място. Освен това нямам време да мисля за промяна, защото съм твърде заета. Спестявам доста, като плащам само триста лири наем за този апартамент. Вместо пари, давам на Лили и Джанет всички покани и билети, до които мога да се добера — за филмови премиери, приеми на филмовите къщи и VIP пропуски за клубове.

Доволна съм, защото и без това не ходя на такива места. Всички гости са богати, красиви и преуспели. Аз не отговарям на това описание, така че си стоя у дома и чета лоши сценарии.

— Мога да ти помогна да промениш външността си — предлага Джанет.

— Не мисля, че ще има полза, но все пак благодаря.

— Хайде, зная, че ще успея да направя нещо — настоява Джанет.

— Външността не е важна, нали? — възразявам. — Харесвам се такава, каквато съм!

— Дали Брайън мисли така? — лукаво казва Лили.

Брайън е приятелят ми. Работи като банков чиновник в „Барклис“. Малко е слабичък и има проблеми с потенето и лошия дъх, но деликатно се опитвам да ги реша. Твърди, че не го интересува как изглеждам, защото истинската красота била вътрешната. Често чувам тези думи.

Самият Брайън не е красавец. Кльощав е, от време на време получава обриви и кожата му заприличва на пица с чушки. Освен това е по-нисък от мен… но кой ли не е? Все пак една жена трябва да си има приятел, нали? Особено ако е грозна. Мъжката компания е добра защита срещу съжалението на околните, така че поддържам връзка с него.

— Брайън ме харесва заради това, което съм — дръзко заявявам на Джанет.

— Добре — шеговито отвръща тя, — както кажеш.

Някой звънва на входната врата и тя скача. Лили изведнъж се отдръпва от огледалото. Сърцата им се разтуптяват винаги когато чуят звънеца, телефона или каквото и да е. Очакват да им се случи нещо страхотно. И защо не? На красивите момичета винаги им се случват страхотни неща.

— Да?

— Здравей, Брайън е — чувам провлачения му глас.

— Говорим за вълка… — леко се засмива Джанет. Не може да се сдържа. Флиртува с всеки, който носи панталони, дори с мъже, с които за нищо на света не би искала да бъде видяна. — Тъкмо разговаряхме за теб. Качи се горе.

— Добре — глуповато отвръща той.

Ставам и поглеждам лицето си в огледалото.

— Е, вече е твърде късно да направиш нещо по въпроса за разкрасяването — просъсква Лили.

След секунда чувам шума на асансьора. Апартаментът ни се намира на Тотнъм Корт Роуд над книжарница за феминистична литература, в една от старите викториански сгради с допотопни, тесни асансьори. Вътре се побира един нормален човек или две манекенки. Общо взето, чувстваш се като в ковчег без кадифена облицовка.

Брайън отваря вратата и излиза от кабината. Облечен е с бяла полиестерна риза с къси ръкави и провиснал панталон, но се радвам да го видя. Все пак ми е гадже. Да, имам гадже!

— Здравей, скъпи — целувам го по бузата. — Влез.

— Здрасти, Брайън — изчуруликват Лили и Джанет в един глас, мятат коси и приглаждат вече достатъчно прилепналите си дрехи.

— Здравейте — казва той, ококорил очи.

Неприятно ми е, че ги зяпа така. И аз съм тук, за бога.

— Искаш ли кафе? — питам с нескрито раздразнение.

— О, не — отговаря той и продължава да зяпа съквартирантките ми.

Покашлям се.

— Ще излизаме ли?

— Мислех, че си затрупана с много работа — невинно казва Джанет. Усмихва му се и избелените й зъби заблестяват. — Нали знаеш каква е Анна, все работи, работи…

— Мога да си позволя почивка — казвам аз. — Заради теб — добавям и се обръщам към Брайън.

Изглежда малко смутен.

— Не, няма да излизаме… ще ме поканиш ли в стаята си?

— Ооо! — казва Лили, широко отваря сините си очи и се преструва на смаяна.

— Никакво търкаляне между чаршафите! — укорително го предупреждава Джанет и размахва пръст срещу него.

Брайън се засмива. Цялата настръхвам от негодувание.

— Нямам подобни намерения — казва той. — Просто искам да поговорим насаме.

— О, не се смущавай от нас — успокоява го Лили. — Нямаме тайни помежду си, нали, Анна? Като сестри сме.

Примигва с гъстите си черни мигли срещу него.

— Ела.

Повеждам го към спалнята си. Повече прилича на килер с легло, но какво мога да очаквам за триста лири на месец?

— О, не се безпокойте. Ще отидем в кухнята — казва Джанет. — Хайде, Лили.

Влизат в кухнята и затварят вратата. Веднага чувам приглушения им шепот. Навярно се карат коя първа да долепи ухо до ключалката.

— Какво има, скъпи? — питам го нежно.

— Става дума за връзката ни — казва Брайън. — Трябва да споделя нещо с теб.

Господи. Отново се е ровил в книгите за себепознание.

— Не може ли да говорим, докато вечеряме? — питам го с надежда. — Какво ще кажеш да отидем в „Пица Експрес“? — Брайън е малко стиснат. — Всеки си плаща — припряно добавям, като че ли някога е било различно.

— Точно сега би било нарушение на моралните ми принципи — мрачно заявява той.

— Извинявай, не разбирам странния език, на който говориш — казвам и в следващия миг съжалявам.

— О, да, това е типично — сопва се той. — Винаги си била пречка за себеутвърждаването ми!

С мъка преглъщам.

— Извинявай. Какво искаше да кажеш?

— От доста време си част от живота ми, както и аз от твоя — започва Брайън.

— Три месеца.

Смръщва тъмнорусите си вежди. Мрази да го прекъсват.

— Да, добре. Мисля, че това е неповторимо преживяване и за двама ни, от което сме натрупали полезен опит — смутено се усмихва.

Хей! Може би ще ми предложи да се преместя при него. Брайън има малък собствен апартамент. Едностайно бивше общинско жилище в Кемдън с мъничка тераса. Бих могла да седя на шезлонг там цяло лято и да чета сценариите си.

— Аз със сигурност — съгласявам се и го подканвам с усмивка да продължи.

— Разбира се — казва Брайън, сякаш това е пределно ясно. — Но аз се чувствам като в задънена улица. Нуждая се от свеж стимул в живота, какъвто не бих казал, че досега сме си давали взаимно.

Трябват ми няколко мига, за да проумея накъде бие. Изведнъж ми просветва.

— Скъсваш с мен — произнасям бавно. Измервам го с поглед, цялото му шестдесеткилограмово тяло, проскубаните червеникави коси, пъпчивото лице и издайническите сивкави петна под мишниците (предупредих го поне да носи тъмни ризи, но не ме послуша). Казано накратко, Брайън е един от най-непривлекателните мъже, които съм виждала. — Ти скъсваш с мен.

— Не разбирам защо реагираш толкова бурно — казва ми раздразнително. — Аз го приемам просто като трупане на опит.

Мили боже. Това е върхът на унижението.

— Не мога да повярвам!

Старая се да прозвучи учудено, но гласът ми затреперва и издава единствено огорчение.

— Страданието прави човека силен, Анна — мъдро изтъква той.

— Ти си пълен боклук — изтърсвам. — Просто си върви, Брайън, махай се.

Но стои като закован.

— Не е заради външността ти — благородно се опитва да ме утеши. — Е, до известна степен. Не бива да си кривя душата. За мен е важно как изглежда една жена, защото външният вид е отражение на духа — посочва към издутото ми коремче. — Мисля, че трябва да поработиш върху това. Просто приятелски съвет.

— „Отражение на духа“? — сопвам се аз. — Дано не си прав, защото, ако съдя по лицето ти, твоят дух е болен от шарка.

Леко се изчервява.

— Милдред ме намира за доста привлекателен.

— Коя е пък тази? Новата ти приятелка?

Не отговаря.

— Е, твоята Милдред или е лъжкиня, или е сляпа, а ако не е доловила отвратителния ти дъх, значи страда и от липса на обоняние — заплашително се изправям. — Вън от тук.

Тежа с десетина килограма повече от него. Обръща се и се изнизва.

Вратата на кухнята се отваря.

— Всичко наред ли е? — пита Лили, уж нехайно.

— Да — лъжа.

Заставам до прозореца и поглеждам навън. Долу пред книжарницата се мотае някакво момиче. Има руси коси и изглежда що-годе добре, което означава, че не е нито в моята категория, нито в тази на Брайън. Но, разбира се, той притежава жилище в Кемдън…

Той излиза от входа и я поздравява. После плесва дланта й в стил „Дай лапа“ и това е поредният му жалък опит да се прави на американец.

— Е — ласкаво казва Лили. — Радвам се, че те цени заради това, което си!