Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (9)

Осма глава

— Добре.

Изабел тръсна червените си коси и критично огледа Дейзи.

— Не съм сигурна — възрази тя.

Погледна отражението си. Беше се опитала да пази диета, но не бе имало полза. Видя познатите издути бузи и се изпълни с обичайното презрение към самата себе си. Опитът да се издокара бе безсмислен. Единственото, което помагаше, бе да не мисли за себе си.

Писането бе добър начин. Емили, героинята й, бе слаба, с изпъкнали скули и стегнат бюст. Разцъфващата любов между нея и Рори, собственик на замъка Крейди, бе далеч по-интересна от терзанията на Дейзи Маркъм заради дискотеката в „Чатсфорд“.

— Каза, че ще се оставиш в моите ръце. Довери ми се — настоя Изабел.

Дейзи наклони глава встрани. Късите коси бяха сплъстени и залепнали от боята. Изабел я бе намазала и според твърдението на картонената опаковка косите й трябваше да добият „наситен тъмнокестеняв цвят“. В момента имаха цвят на развалена храна.

— Мисля, че е твърде късно — промърмори Дейзи.

Тактиката й на омразните дискотеки и купони, които не можеше да избегне, бе да намира някое тихо кътче и да се слива с тапетите. Да бъде незабележима.

Часовникът на Изабел запиука.

— Тридесет минути. Добре. Сега ще те измием. Наведи глава назад, ако обичаш — Дейзи се наведе над напуканата мивка. Студеният ръб се вряза в тила й. Усети как Изабел завъртя кранчетата и обля косите й, а после втри от балсама, който вървеше в комплект с опаковката боя. Бе платила цели пет лири за всичко това. Надяваше се да си е струвало.

Вратата се отвори със скърцане. Дейзи се опита да надигне глава, за да види кой е.

— Не мърдай — Изабел натопи пръсти в голяма чаша и пръсна още вода на косите й. — Здравей, Виктория.

— Трябва да бъдете готови до седем — каза тя. — Автобусът чака. Какво правите?

— Не е твоя работа — троснато отвърна Изабел.

Виктория заговори със звънлив глас.

— Разкрасяваш Дейзи? Колко хубаво — каза тя с тон, който издаде, че се съмнява в успеха й.

Преди да излезе от стаята, Дейзи я чу да се подсмихва под носа си.

— Стига — рязко изправи гръб. — Изабел, няма смисъл. Няма да ходя никъде.

— Трябва. Ако не дойдеш, всички ще забележат — красивото лице на приятелката й застана срещу нейното. — Ще стане още по-лошо. А сега стой мирна, докато те изсуша със сешоара.

Дейзи се загледа през прозореца, докато Изабел оформяше прическата й. Беше шест и половина и вече бе тъмно и студено. Декемврийският хлад витаеше във въздуха. Дворът на „Сейнт Мерис“ бе осветен от фаровете на големия автобус, спрял пред централния вход. Край него се събираха учители. Госпожица Крауфорд бе облечена с кървавочервена сатенена рокля, която подчертаваше хилавото й тяло. Въпреки силната светлина, Дейзи успя да забележи, че в мастиленосиньото небе проблясват звезди. След малко щеше да стане мразовито. Носът й винаги почервеняваше от студа, като на елена Рудолф. Щеше да помоли Изабел да й сложи мъничко повече пудра.

— А сега грим — каза Изабел. — Малко руж, но без да прекаляваме… Не мърдай… Нямаш нужда от спирала. Миглите ти са невероятни…

— Искам да видя на какво приличам. Сигурно изглеждам като клоун — промърмори Дейзи.

— Почакай да свърша. Затвори очи, ако обичаш.

— Тези сенки са розови — ужасено извика Дейзи.

— Бледорозовото се съчетава чудесно с червеникава коса. А сега затвори очи. Благодаря. Най-сетне.

Когато бе готова, Изабел накара Дейзи да облече роклята, която бе избрала за нея. Бе истински кошмар, когато бяха тръгнали да обикалят магазините за подходящ тоалет. Дейзи не искаше дори да мисли за тялото, което бе видяла в голямото огледало в пробната. Подпухнало и грапаво като портокалова кора, с огромни задни части, бричове и дори възглавнички под коленете. Преди да се погледне на светлината на неоновата лампа в онзи магазин, не знаеше колко грозна гледка представлява всъщност. Бе преглътнала сълзите и благодарила на Бога, че е сама. Изабел се бе съгласила да изчака отвън. При вида на отражението си Дейзи изпита желание да заживее съвсем сама на далечен остров, където няма да я вижда никой, освен някоя и друга птица.

Нищо чудно, че никога не ходеше да си купува дрехи.

Изабел бе взела нещата в свои ръце и бе избрала рокля в същия размер като всички, които Дейзи бе отхвърлила. Беше твърде скъпа, но тя бе прежалила парите само за да се измъкне от магазина и жестоките огледала в него. Сега успя да се натъпче в нея. Беше тясна, но се оказа подходящ номер. Горната част бе стегната като корсет и скриваше издутото й шкембе, а полата бе с две набрани фусти, които почти прикриваха тлъстините на ханша и бедрата й. Цветът бе практичен — тъмночервен, почти черен.

— Няма да личат петна от вино — бе казала Изабел.

Сега приятелката й затвори ципа на гърба й и провря теленото копче на тила през кукичката.

— Чудесно. Можеш да се обърнеш към огледалото.

Дейзи отмести ръце от лицето си и примигна. Едва позна момичето, което я гледаше от огледалото. Косите й изглеждаха красиви, кафяви, с лек червеникав оттенък и подвити така, че почти прикриваха двойната й брадичка. Изабел наистина разбираше от грим. Розовите сенки подчертаваха сините й очи, фон дьо тенът изравняваше цвета на кожата й, а с руж бяха загатнати скули, каквито тя нямаше.

Роклята бе тъкмо за нея. Изглеждаше с пищни форми, но нима това бе лошо? Къс жакет от черна дантела прикриваше пълните й ръце, а бродерията във вид на паяжина им придаваше деликатност. Недостатъците на фигурата й бяха почти наполовина невидими. Естествено, стегнатият корсаж повдигаше едрия й бюст, който бе единственото достойнство на тялото й. Гърдите й се подаваха над коприненото деколте като издути пухени възглавници.

За първи път от детството си Дейзи изпита задоволство от външността си.

— Ооо! Благодаря.

— Ослепителна си — увери я Изабел.

— Моля те — Дейзи погледна дългите руси коси на приятелката си, прозрачния гланц на устните й и бледосинята й копринена рокля. — Няма смисъл да лъжеш. Поне не изглеждам толкова ужасно, колкото друг път.

— Ще бъдеш звездата на вечерта — въодушевено каза Изабел.

Дейзи се усмихна глуповато.

— Побързайте и двете — Ема подаде глава през вратата. — Седем часът е… Господи, Дейзи! Изглеждаш изумително.

— Наистина ли мислиш така? — свенливо попита Дейзи.

— Прекрасна си.

Изабел я задърпа за ръката.

— Да вървим. Нямам търпение.

Госпожица Крауфорд и господин Джеймс, учителят по математика, който, изглежда, не се чувстваше удобно с наетия костюм, провериха момичетата по списък, преди да се качат в автобуса. Петдесет тийнейджърки едва се побраха на сивите седалки с оранжеви шарки, сред шумолене на сатен и тракане на токчета. Дейзи не можеше да носи обувки с висок ток, защото краката й се подуваха. С тази рокля нямаше нужда.

Няколко момичета й казаха, че изглежда страхотно.

Виктория мина покрай нея и подигравателно повдигна вежди.

— Каква трансформация. Кога ли ще се превърнеш отново в тиква?

— Каляската се е превърнала в тиква — поправи я Арабела, която бе с рокля от черен сатен и обици с истински диаманти.

— Е, все пак говорим за Дейзи — шепнешком й напомни Виктория, така че Дейзи да чуе.

— Не й обръщай внимание — каза Изабел. — Просто завижда. Казах й, че ще участваш в конкурса на „Къмпани“, и оттогава е още по-гадна. Ужасява се, че ще спечелиш.

— Мислиш ли? — попита Дейзи със задоволство.

— Моля за внимание, момичета — каза госпожица Крауфорд. — Не забравяйте, че всички трябва да се приберете до единадесет. И никакъв алкохол, с изключение на шести курс. Наказанието е изключване.

— Охо! — обади се Виктория.

Автобусът премина през дивния пейзаж на Съри. Дейзи се взираше навън през прозореца, докато Изабел и Ема си бъбреха за момчета. Приятно й бе да гледа клоните на дърветата край тесните селски пътища, които се търкаха в стъклото и селата с къщи от червени тухли, осветявани от фаровете. Радваше се, че бе излязла от „Сейнт Мерис“. Искаше й се пътуването да трае цяла нощ. Но малка част от нея тайно се вълнуваше. Изглеждаше по-добре от всякога. Може би някое момче щеше да я покани на танц. Със сигурност не привлекателно момче. Може би в „Чатсфорд“ имаше някой шишко на нейната възраст, който очакваше тази дискотека с ужас като нея. Дейзи погледна отражението на лицето си в стъклото на автобуса. Наистина бе хубаво. Най-популярният комплимент към пълничко момиче бе, че има хубаво лице, но при нея това не бе лъжа. Проклинаше се заради слабостта си към сладкишите. Господи, как й се хапваше нещо сладичко точно сега…

— Стигнахме! — извика Виктория.

Момичетата долепиха лица до стъклата. „Чатсфорд“ бе голямо здание във викториански стил, с чакълена алея и каменни лъвове и кули, пародия на готически орнаменти. Имаше стандартна архитектура на държавно училище. Но им се струваше екзотично, защото бе пълно с момчета.

Големите старинни фенери пред входа бяха запалени и под тях стояха учител и тълпа момчета с черни костюми.

— Какво правят? — запита се Изабел. — Защо са излезли?

— Оо, за да ни посрещнат и огледат — отвърна Ема и едва надвика смеха на останалите.

— Добре, момичета — каза госпожица Крауфорд. — Слезте от автобуса една по една, ако обичате. Виктория Кембъл, ти тръгваш първа.

— Да, госпожице Крауфорд — съгласи се Виктория, разтапяйки се от любезност. Изправи се с прилепналата си, почти прозрачна златиста рокля, метна коси назад и слезе по стъпалата с ослепителна усмивка на кинозвезда.

Някой повлече Дейзи към пътеката и тя се озова в колоната, която вървеше към вратата. Чу подсвирквания и подвиквания.

— Девет! Девет! Девет! — скандираха мъжки гласове.

Дойде ред на Ема да слезе.

— Осем! Девет! Осем!

— Какво правят? — просъска Дейзи зад Изабел.

Приятелката й бе избутана до стъпалата. Проследи я с поглед, докато слизаше сред хор от подвиквания.

— Десет! Десет! Да!

Дейзи тръгна след нея. За миг настъпи тишина, а после прозвуча смях. Тя смутено погледна момчетата. Някой се осмели да извика:

— Две.

Друго момче жестоко възрази:

— Толкова много?

Изабел я задърпа за ръката, докато стоеше като вцепенена и примигваше, и я отведе настрана. Едва тогава Дейзи осъзна, че са й поставили оценка по десетобалната система.

Избухна в плач и побягна към входа на училището през тълпата ухилени момчета. Вълна на срам и унижение заличи всичко на света от съзнанието й.

— Копелета! — изръмжа Изабел и се втурна след нея.

Дейзи се залута в коридора с дъбова ламперия и големи дърворезби, представляващи портрети на бивши ректори и капитани на отбора по крикет, чиито имена бяха гравирани със златни букви. Имаше мраморни бюстове, лъскави гранитни плочи на пода и вази с цветя. Докато търсеше тоалетната, по пълните й бузи потекоха сълзи.

— Дейзи!

Изабел я настигна и я сграбчи за дантеления жакет.

— Остави ме на мира — проплака Дейзи. — Изглеждам като клоун.

Приятелката й отвори най-близката врата и я блъсна в празна класна стая. Натисна ключа за осветлението и разтърси раменете й.

— За бога, изтрий очите си — почти изкрещя Изабел. — Трябва да се стегнеш. Не бива да те виждат така.

— Вече е твърде късно — каза Дейзи. Очите й бяха зачервени, от носа й се стичаха сополи и бе бледа като призрак. Ружът смешно се открояваше на страните й. — Не мога да повярвам, че успя да ме придумаш да дойда тук, Изабел. Толкова съм дебела и грозна. Разбира се, че никое момче не би ме харесало.

— Вземи — Изабел отвори малката си копринена чантичка й извади пакет носни кърпички. — Изтрий сълзите. Ще бъдем тук до единадесет. Трябва да…

Дървената врата проскърца и рязко се отвори. Стомахът на Дейзи се сви. Господи, ставаше все по-лошо. Някой от учителите от „Чатсфорд“ щеше да влезе и да я види в това състояние…

— Какво правите тук, по дяволите? — Виктория Кембъл изгледа двете си съученички с явно презрение. — Излизайте. Момичетата могат да стоят само в залата или тоалетната.

— Имам идея, Виктория — каза Изабел. — Защо не се разкараш?

Хлътналите бузи на Виктория се зачервиха.

— Аз съм капитан на отбора. Ще правите каквото ви наредя.

— Подреди следните думи в популярна фраза: „майната, си, на, върви“ — просъска Изабел.

Виктория погледна Дейзи.

— За какво плачеш? Дадоха ти цели две точки. Обикновено получаваш нула.

— Оцениха ме по-високо от теб — напомни й Изабел. — Още преди да разберат каква змия си.

— Ела в залата или ще повикам госпожица Крауфорд — заплаши Виктория. — Довлечи и нея.

Посочи с пръст разтрепераната Дейзи, излезе и затръшна вратата.

— Нали не искаш да дойде госпожица Крауфорд? — промълви Изабел с умоляващ тон.

— Не, не искам!

Дейзи се бе поуспокоила. Не искаше Виктория да триумфира и нямаше да й достави това удоволствие. Изабел бе права да я прати на майната си.

— Ще ми дадеш ли кърпичка? — попита тя.

— Дръж — отвърна Изабел.

Дейзи погледна вярната си приятелка. Стори й се малко сърдита. Знаеше, че Изабел би предпочела да танцува с Том Райс. Непрекъснато говореше за него.

Най-сетне тя изтри сълзите, издуха носа си и няколко пъти си пое дълбоко дъх.

— Добре. Да отидем на бала. Ще се опитам да отмъкна малко алкохол от шести курс — тръсна глава назад, имитирайки мятане на дълги коси. — Не изглеждам толкова зле. Ако не искат да танцуват с мен, те губят.

Отвори вратата със замах и леко побутна Изабел към коридора.

Щом влязоха в „балната зала“, която всъщност бе столова с временно изнесени маси, малко разноцветни светлини и лъскаво кълбо на тавана, Дейзи успя да намери тоалетната, предвидена за ползване от момичетата. За щастие остана сама там. Всички други момичета търсеха тъмни кътчета за уединяване с приятелите си или вееха коси и поклащаха стегнатите си задни части с надеждата да си намерят партньори сред пъпчивите момчета с черни фракове…

Дейзи леко се усмихна и си помисли: „Добре, лицето, което ме гледа от огледалото, е закръглено, но нима изглежда по-зле от лицата на кривозъбите ми връстници отвън, които са покрити с акне?“ Бе забелязала един младеж с безброй пъпки, наподобяващи изригващия вулкан Етна, друг с очила със стъкла, дебели колкото дъното на бутилка кока-кола, а трети с огромни скоби на зъбите. Извади безплатната мостра от парфюм, която бе получила заедно с едно списание и бе сложила в чантичката си, втри малко в китките и шията си и уверено влезе в залата.

Трябваше на всяка цена да се възползва от възможността да си отмъсти. Все пак не бе единствената, която щеше да прекара ужасна вечер. Тя бе писателка. Щеше да седи, да наблюдава и да си води бележки. Копнееше за червената си тетрадка, но я бе оставила в стаята си в общежитието. Трябваше да нахвърля записките мислено. Запристъпва, представяйки си, че е величествен испански кораб, като онзи от поемата, която бяха изучавали преди седмица. Устреми се към свободно място на скамейката до стената. Изабел и Ема вече си бяха намерили кавалери и танцуваха с тях. Дейзи се надяваше единият да е Том Райе. Виктория, Арабела и повечето други момичета бяха сами на дансинга.

Изведнъж й стана ясно как ще премине вечерта. Въпреки официалните костюми се очертаваше скучна детска дискотека, на която през две трети от времето момчетата ще си щъкат на групички и ще кроят планове как да се доберат до малко сайдер, а момичетата ще танцуват едни с други и ще се преструват, че не желаят присъствието на момчета в компанията си. Когато момчетата най-сетне съберяха кураж да ги заговорят, дискотеката щеше да бъде към края си. Обикновено едно момче поканваше едно момиче на танц и другите се осмеляваха да го последват. Танците траеха не повече от пет минути, защото хората бързаха да разтребят. Поглеждаха се часовници, момчетата се мъчеха със закопчалките на сутиени, натъпкани със салфетки, следваше кратко преплитане на езици лампите светваха. Момичетата си тръгваха с истеричен смях и надежда за телефонни обаждания, а момчетата се надлъгваха на кого Джо Смит е позволила да пъхне ръка под бикините й.

Вътрешният й монолог я накара да се засмее. Виктория Кембъл, която се кълчеше на последния хит на „Банана рама“ края на дансинга, я чу.

— Не ми се смей, прасе такова! — просъска тя и се изчерви.

— Не мога — отвърна Дейзи. — Танцуваш ужасно. Най-добре стой до масата с напитки.

— Извинете — обади се нечий глас.

Дейзи се обърна. Зад нея бе застанало високо, кльощаво момче. Костюмът му стоеше безупречно, но личеше, че е слаб, като вейка.

— Ще имам ли честта да потанцувате с мен?

Виктория тържествувайки развя коси, приближи се към него и зелените й очи светнаха срещу Дейзи. Но се отдръпна, когато вместо на нея момчето подаде костелива ръка на Дейзи.

Виктория бързо се отдалечи, като змия, набодена с пръчка, но Дейзи се поколеба. Нима можеше да бъде сигурна, че това, не е още една жестока шега?

Вдигна поглед към лицето на момчето. На него бе изписан ужас.

Дейзи добре познаваше това изражение. Такова бе и нейното всеки ден. Издаваше очакване на унижение.

— С удоволствие — отвърна тя и на лицето й засия усмивка. Долови в очите му смесица на радост и облекчение.

— Тръгваме ли?

Когато минаха покрай Виктория, тя прошепна на Дейзи:

— Не се и надявай на нещо по-добро, Маркъм.

Изабел, която танцуваше с Том Райс, с удивление забеляза, че Дейзи е на дансинга.

— Кое е онова момче? — попита тя.

— Едуард Пауърс — отвърна Райс. — От чудесно семейство е. Доста богато. Умен е, но е малко ексцентричен. Кое е дебелото момиче? Приличат на Джак Спрат и жена му — засмя се той.

Изабел го удари.

— Млъквай! — размаха ръка към Дейзи. — Това е страхотно. Сега всички ще я видят да танцува.

Когато Дейзи се раздели с Едуард в единадесет, той й целуна ръка. Изпита огромна благодарност към него и се наложи да прехапе устни, за да не изрече това на глас.

— Надявам се, че някога ще се видим отново — каза той със старомодна любезност.

— Разбира се — увери го Дейзи. Не изпитваше никакво влечение към него, но не би допуснала да го накара да страда дори и секунда. — Ето телефонния ми номер.

Госпожица Крауфорд поведе момичетата към автобуса като овчар стадото си и докато Дейзи се качваше, всички нададоха викове.

Бе преживяла един от най-щастливите мигове в живота си.