Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (65)

Шестдесет и четвърта глава

Атмосферата в Рим напълно оправда очакванията на Роуз. Возеше се на задната седалка на наетата лимузина, опряла глава на затъмненото стъкло, изтощена след дългия полет с „Ал Италия“. Момичетата бяха пътували заедно в първа класа, бяха пийнали шампанско и обсъдили какво ли не, освен причината да бъдат тук. Никоя от тях не дръзна да заговори на тази тема от страх да не ги чуе някой. Възможно бе човек като Роберто Париджи да има свои шпиони.

Роуз мълчаливо прочете няколко стари броя на „Бизнес Уийк“, „Форбс“ и „Икономист“, в които ставаше дума за милиардите на Париджи. Тлеещият в нея гняв се усилваше с всяка страница. Сега се чувстваше изтощена колкото от полета, толкова и от емоциите си.

Но това бе Рим. Попи и Дейзи охкаха и ахкаха при всяка интересна гледка през прозореца. Видяха Циркус Максимус и руините на великолепния замък на Палатинския хълм, пирамидата на Гай Цестий, бяла и величествена, необичайна за центъра на древната империя, и най-сетне великолепната извивка на Колизеума и колоните и арките на римския форум. Роуз бе пленена и обзета от странно вълнение, сякаш се бе завърнала у дома.

Защото тя бе италианка, както и баща й.

Преди да се качат в самолета, Дейзи бе настояла да открият всичко за биологичните си родители. Бяха опитали чрез търсачката „Нексис“ и бяха попаднали на няколко снимки от края на шестдесетте: привлекателен баща на яхта в Кан и съпругата му, циганка.

— Циганка! — ужасено извика Попи. — Но погледнете… Вижте! — посочи към очите. Изглеждаха леко изкривени през извитото стъкло, но затвърдиха убеждението им, че са на вярна следа. Бяха бледосиви със сребристи петънца, в поразителен контраст с матовата кожа на лицето над високите аристократични скули. Дейзи сграбчи сестра си за ръката и за първи път трите изпитаха чувство за единение, после споделена тъга и накрая напираща ярост.

— Одрали сме кожата на майка си — промълви Дейзи. — Няма съмнение.

Роуз остана мълчалива. Съсредоточи се върху снимките на Роберто Париджи, които бяха доста повече, защото все още бе жив. За разлика от родителите й. Може би очакваше появата им.

— Явно си пада по хайлайфа — гневно отбеляза тя.

Париджи бе сниман навсякъде, в компанията на аристократи от Монако и Лихтенщайн, на филмови и оперни премиери. Не се бе женил, но се бе появявал с безброй млади блондинки. Освен това не работеше, а назначаваше най-добрите специалисти да ръководят бизнеса вместо него.

— Води охолен живот — мрачно каза Дейзи.

— Досега — отвърна Роуз. — Но вероятно предполага, че ще дойдем. Когато „Дженъс“ са се разтършували, е вдигнал червен флаг и е успял да ги сплаши. Със сигурност знае, че ти си се заловила да търсиш истината.

— Тогава трябва да действаме бързо — каза Попи.

Роуз се усмихна и извади три билета за първа класа от джоба на сакото си.

— Утре ще тръгнем рано сутринта, за да спипаме онзи тип, преди да изпрати хората си по петите ни.

И трите се бяха освободили от всякакви ангажименти за следващите две седмици. Не бяха в състояние да мислят нито за сватби, нито за звукозаписни компании или книги.

Бяха доловили пламъка в очите на майка си. Не можеха да забравят лицето на мъжа, който го бе угасил.

Лъскавата черна кола се придвижваше по тесните римски улички с калдъръм, между сградите от жълтеникави камъни, обрасли с повет и бръшлян, покрай малки квартални гостилници, пред които бяха насядали жадни туристи. Най-сетне спряха пред Испанските стъпала и подплашиха ято гълъби.

— Това ли е хотелът? — попита Попи, когато слезе, с очи, скрити зад големи слънчеви очила в стил „София Лорен“.

Роуз кимна, даде бакшиш на шофьора, който свали багажа им и го подаде на пиколото.

— „Хеслър“. Ще ви хареса. Дон Салерни казва, че е най-добрият хотел в Рим, а той не би ни подвел.

Регистрираха се и бяха придружени до апартамента си. Имаше просторен хол с фантастичен изглед към кубето на „Сан Пиетро“, баня, облицована с мрамор, с позлатени кранове и размерите на апартамента на Роуз в Хеле Китчън, и две разкошни спални, едната с огромно двойно легло, а другата с две отделни, с покривки от шифон. Бяха сложени множество вази с рози, купа с плодове и бутилка „Кристал“ в кофичка с лед.

— Чудесно — прозина се Попи. — Аз ще се настаня в единичната стая.

— Тогава аз първа ще ползвам банята — каза Дейзи, втурна се покрай Роуз и се затвори вътре.

— Кучка — промърмори Попи. — И аз имам нужда от душ.

— Ще бъдеш последна — усмихна се Роуз. — Щом ще се разполагаш в самостоятелната стая. Сигурно Дейзи хърка.

Попи отново се прозина и грабна една праскова. Отхапа от плода. Беше със златиста сърцевина, сочен и вкусен.

— Бързо ще свикна с това — каза тя.

— Няма да имаш време — предупреди я Роуз. — Утре се залавяме за работа.

Следващото утро бе ясно и свежо. Момичетата взеха душ, поръчаха закуска от рум сървис и седнаха на терасата с изглед към Испанските стъпала. Двете пийнаха прясно изцеден портокалов сок и хапнаха кроасани, които преглътнаха с горчиво римско кафе, но не и Попи.

— Не ме интересува как правят римляните — каза тя. — Искам питка със сирене крема. Не мога да работя на празен стомах.

Когато сервитьорът излезе, Роуз разгъна картата на Италия, която бе донесла.

— Можем да наемем кола и да шофираме дотам. Трябва да видим замъка, но дон Салерни каза, че трагедията се е разиграла в някаква ловна хижа. Искам да отида там.

— Кой знае дали все още я има? Може да са построили нещо друго на мястото й.

— Ако родителите ни са умрели там, искам да я видя — каза Роуз и Дейзи кимна.

Първо откриха ловната хижа, по-скоро мястото, на което се бе намирала. Роуз паркира наетия фиат пред кафене в селцето Сполина, което се помещаваше в една сграда с поща, магазин и два ресторанта със завидна клиентела. Пътят от града бе дълъг и сестрите с наслада поседяха на сянка и пийнаха студена вода, а после прекрасно младо „Кианти“, което им наляха от керамична кана.

— Може ли да видим менюто? — попита Роуз.

Възрастната сервитьорка поклати глава.

— Няма меню, Signorina. Днес е вторник. Предлагаме задушено. Lepre.

— Заешко — обясни Роуз на сестрите си. — Добре — каза тя и жената забърза обратно към кухнята и им донесе три купи с нещо тъмно и горещо.

Попи нетърпеливо го опита и на лицето й засия лъчезарна усмивка.

— Невероятно е. През живота си не съм вкусвала нещо толкова превъзходно.

Дейзи потопи лъжицата в порцията си, а след нея и Роуз. И двете бяха изгладнели, защото, за разлика от сестра си, не бяха хапнали питки със сирене крема на закуска, а задушеното бе невероятно: крехко заешко месо с ароматни подправки и сварени на бавен огън фасул и леща.

— Дори в най-скъпите ресторанти, в които ме води Магнус, не готвят толкова вкусно — каза Дейзи.

Роуз не отвърна. Бе твърде заета с чудесното ястие. Възрастната жена, облечена в черно, ги насърчаваше на италиански с беззъба усмивка. Изглеждаше предоволна, когато и трите поръчаха по още една порция, щом изядоха и нея, им донесе три чаши сладолед с лимонови резени на ръба.

— Забравете за „Хеслър“ — каза Попи, — напускам и се премествам тук.

Докато Дейзи облизваше лъжицата си, Роуз попита сервитьорката на развален италиански за ловната хижа. Жената се прекръсти, наведе се към нея и прошепна нещо в ухото й. Роуз остави щедър бакшиш на масата и стана.

— Каза, че този път нагоре по възвишението води дотам. Не е построено нищо. Местните смятали мястото за прокълнато, защото е загинала циганка. Имало ужасен пожар и три малки момиченца изгорели. Хората все още помнели.

— Да вървим — настоя Попи.

Вървяха половин час и плувнаха в пот под следобедното слънце, докато пристъпваха по посипания с чакъл път. Не бе никак приятно, но никоя от трите не се оплака. Носеха бутилки вода, отпиваха от тях и продължаваха напред, обзети от зловещо чувство за надвиснали черни облаци, въпреки че небето бе съвършено ясно.

Най-сетне стигнаха до върха.

— Господи! — задъхано промълви Роуз. — Боже мой!

Нямаше грешка. Някой здравата се бе постарал преди години. Там, където се бе намирала хижата, не растеше нищо. Земята бе черна и безжизнена, като тъмна сянка сред буйните зелени гори наоколо.

— Не зная дали не си въобразявам — промълви Дейзи, — но това място ми се струва страховито.

И трите се вгледаха в черната пръст.

— Пожарът не е избухнал случайно — заяви Попи. — Не знаех какво да мисля, но вече съм сигурна. Той е убил родителите ни.

Приближи се и бавно пристъпи по очертанията на хижата. Сърцето й препускаше, но се чувстваше спокойна и уверена. Замисли се за разкошния си дом в Ел Ей, MTV, еврейските обичаи, уроците по шофиране и целия си живот в богаташкия квартал, а после за родителите, които й бяха дали живот на другия край на света, но бяха безмилостно погубени.

Почувства нещо странно. Сякаш бе раздвоена, светът тук я зовеше. Истинските й родители я зовяха. Усети любовта им. Бяха я обичали. По бузите й се търкулнаха сълзи. Все пак тя бе оцеляла, навярно спасена от тях. Беше се върнала, за да им даде нещо. Справедливост.

Дейзи видя сълзите на Попи, както и Роуз. Никоя от двете не каза нищо. Сърцето на Дейзи преливаше от благодарност, че най-сетне стоеше тук и знаеше истината. Мисълта за умишления палеж бе потискаща и мъчителна. Потръпна, когато си представи тялото на майка си, обгоряло до неузнаваемост. Но дълбоко в себе си бе благодарна, защото най-сетне бе разбрала, че не е била отхвърлена, а спасена. Родителите й бяха спасили живота й, бяха я обичали. Сякаш видя ослепително красивата си майка, жената от онези стари снимки, която я бе държала в изящните си ръце и я бе люляла с майчинска нежност. Би продължила, ако някой й бе дал възможност.

Мислено отправи молитва за душите на родителите си. Те не бяха имали шанс, но се бяха погрижили тя да го получи. Погледна Роуз и Попи. Имаше поне сестрите си, въпреки че един зъл човек се бе опитал да ги раздели завинаги. Паметта на родителите й нямаше да бъде заличена. Те бяха семейство и вече чувстваха връзката помежду си.

Имаше две сестри. Той никога нямаше да й ги отнеме.

Роуз се взираше в почернялата земя, докато Попи обикаляше разплакана, и усети как в сърцето й се затвори кръг. Винаги се бе смятала за италианка, заради произхода на баща си, и това й се струваше естествено, като завръщане у дома. Но се запита какво ли би искала майка й. До този миг тя бе таила жажда за отмъщение, която я разяждаше отвътре. Но сега, докато оглеждаше пустото място, където Роберто Париджи бе отнел живота на родния й баща, семейството и наследството му, осъзна, че родителите й не биха пожелали това. Хрумна й, че може би носи в себе си искрата на Роберто. Все пак имаха общи гени. Но той се бе предал на гнева и желанието да отмъсти. Разбира се, то бе безпочвено, породено от чиста завист, а чувствата на Роуз бяха съвсем други. Но нямаше да следва пътя, по който бе поел чичо й.

Щеше да отмъсти по свой начин, така, че родителите й да намерят покой. Нямаше да пролее кръв, защото тя бе по-добра от него.

Тя бе дъщерята на Луиджи и Мозел.

Рязко се обърна. Не можеше да издържа повече на гледката.

— Да отидем в замъка Париджи и да видим дали принцът си е у дома. Имаме сметки за уреждане с него.

Роуз и Попи се отправиха обратно към пътя надолу по хълма. Дейзи с насълзени очи целуна върховете на пръстите си и докосна земята.

Това бе нейното сбогуване.